Л. Рон Хабърд
Обречена планета (63)

VII

Понеже волтарианската година беше напреднала, имението Минке не беше в цветове. От въздуха обаче, докато се приземявахме, си дадохме сметка, че то е доста процъфтяващо. Градински алеи се виеха сред храстите, иззад които надникваха статуите на голи нимфи. Огромната къща беше мезонет на три етажа и доста по-високи фронтони. В дърветата отзад се гушеше малка болница. А под слънцето на късния следобед вдигаше пара един басейн под формата на сърце.

Приземихме се на мястото за кацане и слязохме. Нещо, което приличаше на вързоп от кожи върху, един люлеещ се стол до басейна, изведнъж се размърда и каза:

— Оооооооо! Какъв красив млад мъж!

Внимателно пристъпих напред. От кожите надничаше старо лице поне на около сто и петдесет години. Обилният грим не можеше да скрие възрастта му.

— Седнете, седнете! — извика тя като посочи един градински стол до себе си. — Разкажете ми всичко за себе си!

— Казвам се Монте Пенуел — започнах аз. — С Прация Тейл ли имам честта да разговарям?

— О, божичко мили. Не само красив, ами и учтив. Да, истина е, аз съм Прация Тейл, или поне може така да се каже. А сега просто се настанете удобно.

Очевидно събитията в имението Минке се случваха много бързо, въпреки привидното му спокойствие. Прация започна да дърдори с петстотин километра в час, като разпитваше всичко за семейството ми, за което била чувала, както и за всичките ми приятели и интереси. А докато тя правеше това, един млад мъж с яркозелени очи и сламеноруса коса се приближи с поднос с чаши и кана розова газирана вода и Прация му каза: „Благодаря, синко“, без за миг да отделя погледа си от мен, а след това от къщата излезе една жена и донесе кексчета. Жената беше с яркозелени очи и сламеноруса коса, Прация Каза: „Благодаря, дъще“ и продължи да ми дърдори нещо.

През главната порта влезе застаряваща важна дама, придружена от застаряващ мъж с яркозелени очи и сламеноруса коса, които минаха покрай нас на път за малката болница в задната част на двора. Почти без да спира бръщолевенето си, Прация каза: „Добър ден, лейди Тиг. Добър ден, синко“. Когато отвориха вратата на болницата, видях надписа отгоре: Целологична козметична клиника.

Едва бях прочел това, когато се приземи един много спортен бързоходен кораб, и от него слязоха двама мъже. И двамата бяха с яркозелени очи и сламеноруси коси. Когато те се приближиха, за да я целунат по бузата, тя прекрати обстрела си достатъчно дълго, за да каже:

— Момчета, да ви представя Монте Пенуел, писателя. Вие сте чували за семейството му. Монте, внуците ми Джетеро и Бис.

Те стиснаха ръката ми, след което продължиха към къщата, а аз се върнах към дърдоренето на Прация.

— Боже мили — казах аз, — всичките тези хора ВАШИ деца ли са?

— О, това са само част от тях — отвърна Прация с горда и превзета усмивка. — Повечето от тях са женени и вече практикуват. Трябва да видите внуците ми!

— Всички ли са с яркозелени очи и сламеноруси коси?

— О, да — каза Прация. — Не са ли много хубави? Вече имам даже три праправнука и те също са така! Да им се не нагледаш. Аз обаче се питах — нямахте ли една леля Бит? Мисля, че когато ходех на училище…

От къщата излезе една наистина древна старица, която закуцука към нас. Намеси се в дърдоренето на Прация, без въобще да се церемони:

— Този гост ще остане ли за вечеря?

Прация отвърна:

— О, сигурна съм, че ще остане, Мийли. Искам на всяка цена да сервирате нещо стимулиращо. Освен това ще остане и за през нощта…

— Не, не — намесих се аз бързо. — Трябва да се прибера у дома за вечеря със семейството си. Но… но — обърнах се аз към старата вещица, — тя ви нарече Мийли. Да не би… да не би да сте бившата хазяйка на…

— Онзи бибипец? — попита Мийли. — Ха! — И тя закуцука обратно към къщата.

— Съжалявам, че не можете да останете за през нощта — каза Прация. — Леглото ми е толкова меко.

Това само ви показва заплахите, с които е пълен животът на репортера-следовател! Би трябвало да си впечатлен от опасностите, през които минах, докато набавях този материал за теб, скъпи читателю.

Казах бързо:

— Дойдох само, за да разбера нещичко за остров Рилакс.

Яркосините й очи станаха почти кръгли. Внезапно тя беше млъкнала. Вторачи се в мен.

Обясних й, без да й давам много време:

— До мен стигна слухът, че вие бихте могла да ми разкажете. Разбирате ли, островът вече го няма там.

Тя отхапа малко от едно кексче. След това каза:

— На Прахд няма да му хареса много, ако ви кажа.

— Прахд? — възкликнах аз. — Прахд Битълстифендър?

— Има ли други хора на име Прахд? Той все още е личен лекар на Краля, но ръководи тази малка козметична клиника тук, когато няма много работа в Палас сити. — Изведнъж тя придоби по-ведър вид. Повиши тон и извика: — Ске?

Не след дълго от къщата излезе мъж с униформа на иконом.

— Едно от момичетата ми каза, че сте ме повикала, господарке. Не чувам много добре. На път съм да оглушея напълно.

— Ске? — казах аз. — Не е възможно вие да сте някогашния шофьор на… на…

— Онзи бибипец? — каза Ске. — Трябва да ви уведомя, че съм иконом тук, откакто старият Боч умря. Вече съм високоуважаван.

— Боч? — попитах аз. — Главният счетоводител на…

Прация ме прекъсна. Каза:

— Ске, Прахд няма да бъде тук тази вечер, нали?

Той поклати глава и замина да върши каквото там вършат икономите.

— О, слава богу! — каза Прация. — Той няма да бъде тук в клиниката, така че няма да разбере, че сте ме слушали. Мога пък да ви разкажа в крайна сметка!

Аз седнах по-напред, на ръба на стола си.

— Значи се уговорихме — каза Прация, след което не каза нищо повече.

— Е? — попитах аз. — Е?

— О, Монте — каза тя, — вие ме учудвате. Не знаете ли, че едно момиче въобще не може да издава тайни, ако не е в леглото?

Зяпнах.

— Не се дръжте като стара мома — каза тя. — Това е една много дълга история. Не бих могла по никакъв начин да ви я разкажа, ако не останете за през нощта.

Тогава аз се усмихнах. Кимнах. Знаех, че няма от какво да се страхувам с една сто и петдесет или сто и шейсет годишна жена. В края на краищата аз ТРЯБВАШЕ да науча историята.

Изпратих Шафтър с бързоходния космически кораб у дома.

Въобще не си давах сметка в какво си позволявам да се забъркам! О, Богове, през какво само минах и как само страдах, скъпи читателю, за да те снабдя с този жизненоважен разказ!

Нямах ни най-малка представа за шокиращото преживяване, което ме очакваше!

Трябваше да се досетя за него по усмивката върху устните на Прация Тейл, когато й помогнах да се вдигне и да влезе в къщата за вечеря, усмивка, която остана там по време на цялата вечеря.