Л. Рон Хабърд
Обречена планета (64)

VIII

След като се бях наял доволно с вкусната вечеря, Прация ме отведе в една доста внушителна спалня. Столовете бяха плаващи. Леглото беше огромно и плаващо. Цялата стая беше в бяло и позлатено, по стените беше декорирана с купидончета в естествени цветове, а таванът беше покрит с облаци. Изведнъж разгледах украсата отново. Всички купидончета, независимо дали бяха сами, по двойки или на цели групи, гледаха злобно и лукаво!

Прация седна в меко и богато украсено кресло. Тя вдигна една чанта, която лежеше близо до нея. Измъкна от нея игла и няколко много дълги конци, а след това я разклати, за да изтърси купчина от малки, цветни халкички. Знаех какви са всички тези неща: дамите от класа често изработват кръгли рогозки в различни модели, като съшиват хиляди малки халкички с различни цветове. Почувствах се още по-сигурен. Понечих да седна на една кушетка.

— Не, не там — каза Прация. — На леглото!

Седнах на огромното легло: беше великолепно меко и пухкаво, но странно защо не потъваше, а държеше човек изправен.

Прация прокара игла през една халкичка.

— Ти си един наистина красив младеж — каза тя. — Така че си съблечи дрехите.

Изтръпнах.

— Няма събличане, няма история — каза Прация.

Е, тя не ме беше нападнала. С огромно нежелание свалих обувките и чорапите си, а след това съблякох сакото и ризата си.

Прация беше спряла да нанизва халкичките.

— Всичко — нареди тя.

Без никакво желание и с гръб към нея, свалих останалата част от дрехите си.

— Сега легни по гръб — каза тя. — Ако си чак толкова срамежлив, можеш да се покриеш с чаршафа.

Макар и да ме гледаше, тя все още беше в креслото. Това ми вдъхна кураж. Легнах по гръб. Придърпах чаршафа върху себе си.

Прация изпусна една въздишка. А след това каза:

— Добре, момичета, можете да влизате.

В стаята влязоха две кикотещи се девойки!

Незабавно дръпнах чаршафа до гърлото си!

— Това са двете ми праправнучки Аса и Лик — каза Прация.

Аса беше на около двайсет и една. Беше доста слабичка. Беше и доста красива. Имаше зелени очи и сламено руса коса.

Лик беше на около деветнайсет. Беше по-пълничка. Беше много красива. И нейните очи бяха зелени, и нейната коса беше сламено руса.

— Момичета — каза Прация, — това е един истински, жив писател, чието име е Монте Пенуел. Не е ли хубав?

Момичетата незабавно започнаха да разсъбличат дрехите си, като ги запращаха с обезпокоителна скорост.

Аз истерично покрих главата си с чаршафа!

— Хайде сега, не се притеснявай — обърна се Прация към мен. — И двете са девствени. Не бих и посмяла да ги въвлека в същински секс. Просто правя всичко възможно да ги възпитам както подобава. Ние сме много почтени хора: не бих посмяла да им разреша да се докоснат до братята им, а почти никога не разполагаме с красив млад мъж, върху когото да се упражняват.

— Не — извиках аз в паниката си, като скочих. — По-добре е да си вървя!

Върху устните на Прация отново се появи онази странна, напрегната усмивка.

— Няма упражнения, няма история — каза тя. — А историята си струва, уверявам те.

Взех се в ръце. Казах си, че съм репортер-следовател. Ако исках да остана верен на професията си, не биваше да ме спират малките камъчета по пътя. Отново легнах по гръб.

Изведнъж над мен се надвеси лицето на Аса.

— Единственото нещо, което ще направя сега, е да те целуна — каза тя. — Момчетата и момичетата се целуват през цялото време, така че няма нищо нередно в това, нали?

Поклатих глава, без всъщност да знам дали бях съгласен с нея или й казвах да не го прави.

Тя постави дланите си върху страните ми и ме целуна леко и нежно. Или поне така изглеждаше. През цялото ми тяло премина електрическа тръпка.

Аса се дръпна назад. Седна на петите си до мен.

— Виждаш ли? Само една простичка, невинна целувка.

Прация беше спряла да плете. Сините й очи гледаха много напрегнато. Езикът й шареше по горната й устна.

Аса отново се наведе над мен. Не виждах почти нищо през пелената от сламенорусата й коса. Тя ме целуна по страната.

Усетих как се свиха пръстите на краката ми. Изпружих пети с подскок.

Аса седна назад, докато гледаше надолу към мен и се усмихваше.

Вдигнах глава и се огледах стъписан. Къде беше Лик?

Босите стъпала на момичето се виждаха на пода с петите нагоре от другата страна на леглото.

Усетих как очните ми ябълки се извъртат право нагоре към върха на черепа ми, когато един разтърсващ стон изпълни стаята.

Аса се изкикоти.

Прация се усмихна щастливо.

Коленичила от другата страна на леглото, Лик извади главата си изпод чаршафа.

— О, боже! — каза задъхано тя. — Това беше страхооооотно!

Прация отново започна да нанизва халкичките си.

— Държахте се отлично, Монте Пенуел. Заради това можете просто да останете да си лежите спокойно, а аз ще ви разкажа историята на остров Рилакс.