Л. Рон Хабърд
Обречена планета (69)

XIV

Наоколо нямаше никой. Намерих един видео телефон в залата. Не включих екрана. Обадих се на Шафтър да дойде да ме вземе.

Когато излязох навън, усетих хладния сутрешен въздух. Стигнах до мястото за приземяване и седнах на една пейка.

Някъде зад себе си чух шум. Обърнах се. Някакъв мъж почистваше боклуците пред вратата на болницата, като изхвърляше отпадъците в един кош. Беше облечен в стара лекарска рубашка, която беше покрита с петна. След известно време той вдигна коша и тръгна към кухненския дезинтегратор: пътят му минаваше през мястото за приземяване.

Когато се приближи, аз изведнъж го разпознах. Беше Прахд! Косата, която навремето трябва да е била сламеноруса, сега беше доста силно посивяла, но очите му си бяха по-зелени от зелени изумруди. Крайниците му бяха дълги, а походката — подскачаща, сякаш целия беше закачен на панти.

Той стовари коша на земята и се извърна. Видя ме, че седя там.

— Кой си ти? — попита той. — Някой от безпътните приятели на децата ли? — В гласа му имаше нотка на презрение, която вероятно беше причинена от много неугледния ми външен вид. Почувствах се засегнат. Тъкмо отворих уста, за да отговоря остро, когато изведнъж, въпреки замаяността ми, ми дойде гениална идея. И точно в този момент аз доказах качествата си на истински репортер-следовател. Въпреки че бях почти разбит на парчета, въпреки последиците от марихуаната, аз продължавах да функционирам правилно. Нямам нищо против да ви кажа, че онова, което измислих, беше направо гениално! Един истински шедьовър.

— Казвам се Прай — отвърнах аз. — Студент съм по медицина.

Той се спря. Видях как в погледа му просветна интерес.

— Е, и какво правиш тук?

— На частно проучване съм — казах аз. — Просто задоволявам един свой личен интерес. Напоследък се занимавам с генетика. Попаднах на странния случай на един мъж с кафяви очи и жена със сини очи, които имаха деца само със зелени очи.

Внезапно той седна на другия край на пейката и се вгледа съсредоточено в мен.

— И как попадна на него? — попита той.

В типичния стил на един репортер-следовател аз го излъгах.

— Един от моите професори каза, че преди много време чул от някакъв свой колега, че е възможно да стане такова нещо. След което той цитира децата на Прация Тейл.

— Да не би да намекваш нещо? — попита Прахд.

— Не, не — отвърнах аз, а гениалността ми беше победила убиващото ме главоболие. — За нищо на света не бих посмял да поставя под въпрос, етиката на най-видния целолог в страната. Просто тази сутрин се промъкнах тук с надеждата да зърна някои от зеленооките наследници. Тогава със сигурност ще знам, че наистина е вярно, че един мъж с кафяви очи и една жена със сини очи могат да имат деца със зелени очи и няма да се налага повече да вярвам на генетичните аксиоми. Така или иначе ми се струват много отегчителни.

— О, я стига — каза Прахд, като усети, че сакралността на медицинските и целологичните аксиоми е застрашена. — Не можеш да стигнеш до някакъв извод на базата на един-единствен случай.

— Сигурно ще кажете — рекох аз, — че това е атавизъм, но няма да се вържа, защото изглежда е в съгласие с и потвърдено от фактите. Процентът на атавистичните явления е… забравих процентите…

— Деветнадесет — намеси се Прахд. — Обаче ти просто шикалкавиш. Това НЕ е атавизъм. Вие, студентите, сте много по-склонни да търсите изключенията, вместо да следвате традицията. Предполагам, че сега мога да разговарям с теб в рамките на професионалната дискретност.

— Абсолютно! — казах аз.

— Старият колега на твоя професор е намеквал за случая на един офицер от една разпаднала се организация, който се ожени в кралския затвор и чиято младоженка го измами през първата брачна нощ. Когато детето се роди, то трябваше да бъде регистрирано и това породи известен професионален интерес; документите обаче, които попълних по случая, вероятно са се загубили, защото това стана преди много-много години.

— Никой не спомена никакъв документ — казах аз, без да обръщам внимание на главоболието си и като продължавах да преодолявам себе си с помощта на гениалността си на един репортер-следовател.

— Тъкмо в това е проблемът — каза Прахд. — Не обучават студентите така задълбочено, както го правеха по наше време: оставят нещата на хора като мен да ги дообучават. Случаят е свързан с една далечна планета, която вече не съществува. Там бях изпратен по предназначение и същият този офицер дойде при мен ранен. Един от тестисите му беше атрофирал в пубертета, а другият беше разбит. В резултат той беше кастриран. Значи, на тази отдалечена планета имаше много малко волтарианци под ръка, а щеше да бъде гаден номер да му дам тестиси от расата там, тъй като тя е с много кратък живот. Освен това, ставаше въпрос за бърза хирургическа намеса. Единственото възможно разрешение беше да взема клетки от моите собствени тестиси и да ги накарам да произведат пълнокачествени органи в торбичките на неговите тестиси.

— Невероятно! — възкликнах аз. — На човек често ли му се налага да се справя с подобни спешни случаи?

— За щастие рядко. Случаят е съвсем уникален. Всъщност аз бях много горд от резултата. Обаче от друга страна последиците бяха странни. Този офицер беше доста безскрупулен. В една равнина в близост до болницата той накара около трийсет жени да забременеят от него, като използваше новото си оборудване. Всички потомци имаха зелени очи и сламеноруси коси, макар че в онази раса бяха доминиращи тъмните очи и тъмните коси. И не само това, ами освен това този офицер всъщност се ожени за две жени от един отдалечен град на тази планета. И двете забременяха от него, а също така още поне дузина други.

— И всички потомци имаха зелени очи и сламеноруси коси?

— До един! — отвърна Прахд.

— Добре де, ама вие как сте научили, щом като те са се родили след вашето заминаване?

Той ме погледна странно. Трябваше бързо да се справя със ситуацията, понеже марихуаната и главоболието ме бяха направили невнимателен. Мъчех се да измисля нещо, а от слънчевата светлина ме боляха очите. Казах:

— Но Прация нарича „сине“ и „дъще“ повече от двама човека. А този офицер е бил изпратен на някакъв остров, преди второто дете да… — предадох се, като се опитвах да мисля.

Точно в този момент покрай нас мина икономът Ске, който очевидно беше тръгнал за пазара, и каза:

— Добро утро, господарю Пенуел. Добре ли изкарахте нощта с лейди Прация?

Ръката на Прахд ме сграбчи за яката. Придърпа ме съвсем близо.

— Кой, по дяволите, си ти?

За нещастие на Прахд лицето ми беше вдигнато нагоре. Погледът ми се спря върху един тавански прозорец!

Иззад пердетата там надничаше едно лице.

Косата беше сива и сплъстена.

Погледът беше див, доста налудничав.

Дори възрастта обаче не го беше променила много от начина, по който изглеждаше на снимките.

БЕШЕ СОЛТАН ГРИС!

Въпреки здравата хватка на гърлото ми, въпреки махмурлука ми, аз изпаднах във вдъхновение! Дори болката, която изпитах, когато Прахд ме метна на земята, не можа да намали триумфа ми.

Прация вероятно го беше получила като част от сделката за горивото!

Колко чудовищно обаче! Тук той беше заобиколен от най-големите си врагове — Ске, Мийли и даже Боч — преди да умре! Как ли го измъчваха и злорадстваха! Каква ли огромна радост ги изпълваше, че той стои заключен горе на тавана!​

Взирах се в онези налудничави очи и разбирах все повече неща. Той носеше спермата на друг мъж: всеки път, когато някоя жена забременяваше от него, това не беше ставало от него, а от Прахд! Колко дяволит се беше оказал Прахд, като произвеждаше бебета навсякъде около себе си, без да причини и едно-едничко петънце върху професионалната си етика!

А ето го Грис, все още под заплахата от смъртта:

Тийни просто беше дала пълномощията на Прация! Нищо чудно, че затворническите архиви все още съществуваха! Присъдата никога не беше изпълнявана!

И през всичките тези години Прация го беше карала да бибипа до полуда, като създаваше децата на друг мъж!

ОЩЕ ЕДНО УЖАСНО, ЧУДОВИЩНО ПРИКРИТИЕ!

Налудничавите очи се отдръпнаха от таванския прозорец.

Изхилих се в лицето на Прахд.

Със или без махмурлук, в онзи момент знаех, че съм един от най-великите репортери-следователи, които бяха живели някога!

Бях намерил Солтан Грис!