Л. Рон Хабърд
Обречена планета (62)

VI

Прекарах една много неспокойна нощ. Крачех напред-назад. Заспах едва призори. Хаунд разтвори с трясък кепенците и пусна светлината вътре, която ме удари като чук.

— Ставаш все по-лош и по-лош — каза той. — Сега заради теб бедният Шафтър стои пред съда като най-долен углавен престъпник. Баща ти трябваше да последва съвета ми и да те изпрати на военна служба. Ако се беше изправил срещу грохота на оръдията, от теб можеше да стане мъж.

— Хаунд казах аз, — имам ли някой роднина в геоложката служба?

Той вдигна очи към тавана.

— Не, нямаш роднина в геоложката служба. А ако не се поправиш, скоро няма да имаш въобще никакви роднини. Всички ще се откажат от теб! Да поиш бедния Шафтър със силен алкохол! Трябва да се засрамиш от себе си!

— Не може да ти е казал подобно нещо.

— Не беше необходимо! Призовката беше в кутията за сутрешната поща! А виж се ти сега, проспиваш всичко до два часа следобед!

— Ти пиеш.

Но не и на обществени места, малък изнудвач такъв! Влизай в банята и ще ти измия всичко от главата!

Всъщност банята ми подейства добре. Поуспокои изтормозените ми нерви, макар че те отново се напрегнаха, когато се опитвах да се обадя по телефона, докато Хаунд ме бръснеше. Той избутваше слушалката встрани през цялото време.

 

Аз обаче се добрах до редактора на „Планетата“, илюстрован седмичник, който, доколкото си спомнях, имаше уклон към публикуване на исторически събития, свързани с Волтар: обичаха да отразяват свличания на планини и вулканични изригвания.

— Преди около сто или малко по-малко години — казах аз — отразявали ли сте земетресение или нещо подобно?

— Страхотно — каза редакторът. Кой се обажда? Визорът ви е изключен.

— В момента ме бръснат, а освен това не съм сресан.

— Това може да се окаже най-жизнено важното позвъняване за деня — каза редакторът. — Чуйте ме, който и да сте, на всичките сто и десет планети седмично стават приблизително около шест земетресения. Освен това ме засипахте с конкретна информация за времето и мястото на земетресението.

— Западния океан — отвърнах аз. — Волтар. Проверете за преди около осемдесет и пет, деветдесет или деветдесет и пет години.

— Слушай, който и да си ти, моят съвет е да станеш гъст с някой репортер, който има достъп до архивите на вестниците. И когато ми се обадиш следващия път, да си си сресал косата и включил визора. Побъркани — измърмори той и затвори.

Веднага ми проблесна. Знаех къде се събират репортерите.

— Хаунд — казах развълнувано, приготви ми един официален костюм, който е малко поомачкан, и една посплескана шапка.

— Ти нямаш никакви поомачкани костюми! — тросна се той. — Не започвай да обвиняваш лакеите, че не си вършат работата. Не и след това, което причини на бедния Шафтър! Носиш само неприятности!

— Слушай — примолих му се аз. — Намачкай тогава някой от тях. Отивам в Мастиления клуб в Джой сити!

Той така забели поглед, че очните му ябълки си останаха горе! Когато се оправи, той каза:

— Сега пък имаш намерение да се забъркваш с вестникарска помия! Помни добре какво ти казвам, млади ми Монте, от теб ще стане един пропаднал пияница! Ако нямах задължения към баща ти, щях да се прибера на Флистен и да те оставя в ръцете на съдбата!

Така и не ме разреши да намачкам костюма си. Не ме остави и да си сложа сплескана шапка. Дърдореше ли дърдореше. О, през какво само минах, скъпи читателю, за да те сдобия с тази книга!

Шафтър не беше особено добре. Той непредпазливо беше изпуснал няколко думи пред съда по движението и те бяха удвоили глобата му. Дадох му и другите десет кредита, но той продължаваше да скърби за това, че вече си няма изряден шофьорски талон.

Откара ме до Джой сити и се приземи близо до Мастиления клуб. Над него има огромно електронно изображение, което имитира река от мастило, която си мени цветовете и се плиска. Човек си мисли, че стените вътре са покрити с плакати за пожари и бедствия, но не е така: целият интериор е в меко сиво, а музиката е успокояваща, като в офис на предприемач.

Беше късен следобед. Всички вестници бяха излезли. Сега беше времето за гуляи на репортерите. Мястото беше претъпкано.

Почувствах, че ужасно бия на очи с отлично изгладения си, консервативен, бледоморав официален костюм от лъскаща материя и идеално изчетканата си шапка. Така изглеждах като статуя сред парк, пълен с плевели.

Едно младо момче — очевидно разпоредител — ме видя, че се взирам в масите около себе си. Вероятно си беше помислил, че съм попаднал на неподходящо място. Попита ме:

— Търсите ли някой конкретно, сър?

— Някой репортер — отвърнах аз.

Той ме погледна и очите му се окръглиха. След това избухна в смях.

— Хей, пиленца — провикна се той, — тая клечка тук иска да се види с някой репортер. Някой от вас, издънки такива, става ли за това?

Някой го замери с една халба. Един здравеняк на една от най-нагъчканите маси се провикна към мен:

Ела, ще ти помогнем. Ела и седни, ако ще черпиш.

Ами, разбира се, че щях да черпя. Аз самият бях репортер-следовател, нали така? Сместих се на едно място, което ми направиха на масата за двайсет души, и почти веднага при нас долетяха двама келнери с отрупани с напитки подноси.

— Е, какво мога да направя за теб? — попита ме здравенякът, след като опразни чашата си. — Остават два дни до заплатата, така че си направо изпратен от Бога. — Вадех банкноти от една пачка, за да плащам на келнерите. — Донеси за всички по още едно! — извика новият ми приятел. — Струва ми се, че това приятелче току-що е ограбило банка!

— Ей, от това ще излезе добра статия — намеси се друг. Мога ли да получа правата над нея? Ще те нарека Гиздьо-Докарания Касоразбивач. А ако почерпиш още веднъж масата, ще напиша, че целуваш касиерките в банката, преди да им обереш касичките.

— Не, не — казах с достойнство. — Аз самият съм репортер. Всъщност репортер-следовател.

— Какво е това? — полюбопитстваха няколко от тях.

— Разследвам прикрития отвърнах аз. — В момента пиша книга.

— Всички ние пишем книги — каза приятелят ми здравеняк. Имам един цял сандък с книги. Всички на тази маса са така. Ти трябва да се справяш по-добре от нас. Келнер, донеси по още едно за масата!

— По следите съм на едно прикритие, което е толкова страховито — казах аз, — че всички ще се стъписат.

— Какво означава прикритие? — попита някой. — Човек не ги покрива. Човек СВАЛЯ покривките. Само така можеш да разбереш как изглежда едно момиче! Трябва да внимаваш в какво се забъркваш!

— Това, дето го откривам, не е момиче — казах аз. — Става въпрос за една от най-важните фигури в държавата. О, и как само ще видя името си изписано в облаците.

— Приятелю мой — каза здравенякът, — от добри намерения ти казвам, че май си пийна вече достатъчно. Това обаче няма да ни спре нас, останалите. Келнер, още по едно, обаче недей да носиш за това приятелче. Къркан е като лорд!

След като всички бяха изпили по още пет питиета, приятелят ми здравеняк стана доста любвеобилен и аз го хванах за слушател.

— Трябва да получа достъп до вестникарски архиви с давност може би деветдесет и пет години. Опитвам се да открия едно определено бедствие.

— Приятелю — каза той, — това, което ти е нужно, е репортер. Нито един редактор няма да те пусне в архивите си. Сега, понеже си много щедър в черпнята, всеки от нас тук на масата би ти помогнал с готовност, обаче има една фатална подробност: никой не изкарва деветдесет и пет години в тоя бизнес.

— Старият Шиф е изкарал — намеси се някой от масата и посочи.

Приятелят ми здравеняк се извърна.

В края на един от плотовете в дъното на залата седеше една сивокоса стара развалина, съвсем сам, и се взираше в една празна халба.

— Ей, тоя може да знае. Почерпи ни по още едно, Гиздьо-Докарания Касоразбивач, и ще те представя безплатно.

Пет минути по-късно здравенякът вече говореше на Шиф, докато аз стоях до него:

— Довел съм ти един човек, който много настоява да те черпи едно питие. До скоро, Гиздьо, отбий се, когато разбиеш пак някоя касичка. — И ни напусна.

— Питиетата — каза старият Шиф — винаги струват нещо. За какво става въпрос сега?

— Опитвам се да открия всички странни събития в Западния океан, които са станали от преди около един век досега, вероятно преди около деветдесет и пет години, но може и да греша. — И дадох знак на бармана да донесе един голям тап. Барманът се поколеба, докато не размахах една банкнота, за да му покажа, че аз плащам.

Старият Шиф гледаше как чашата пристига.

— Може би е добре да бъдете малко по-точен.

Реших да му се доверя — той изглеждаше толкова стар и мъдър. Наведох се към него и прошепнах в ухото му:

— Опитвам се да разбера какво се е случило с остров Рилакс.

Главата му се извъртя към мен. В погледа му проблесна нещо. Дали беше страх?

Тогава той направи нещо, което не беше за вярване. Бутна чашата с тап обратно към бармана!

Без да ме поглежда, Шиф каза:

— Съжалявам. Не мога да ви помогна.

О, вече бях напълно сигурен! Да, наистина е имало прикритие! Грабнах чашата и отново я сложих пред него. Той дори не я докосна.

Моментът беше инфарктен. Дадох знак на бармана да донесе една от най-големите бутилки. Той видя парите ми, вдигна една и я постави на бара пред Шиф.

— И това няма да свърши работа — каза застарелият репортер. — Млади човече, моят приятелски жест към вас е да ви кажа да забравите за това. Навлизате в цензурирана територия.

Увереността ми скочи до небето!

Зная на какъв принцип действат тези клубове. Отношението на онзи барман ясно показваше, че старият Шиф е задлъжнял много на клуба. Сграбчих момчето-разпоредител и му прошепнах едно съобщение.

Само след две минути пред нас стоеше управителят със счетоводна разписка в ръка.

— Нямам представа какво искате да постигнете с това — обърна се той към Шиф. Беше предназначено за вписване на дълговете ви.

Шиф ме посочи.

— Той го поиска, не аз — каза Шиф.

Грабнах разписката. Не беше плащана от една година. Сумата надхвърляше парите, които носех със себе си. Извадих бързо личната си пластинка и подпечатах разписката.

— Не, не! — каза Шиф. — Вие ме изкушавате повече, отколкото мога да понеса!

— Чудесно! — казах аз.

— Лошо — каза Шиф. — Това е ОПАСНО!

В онзи момент бях напълно сигурен, че не само Цензорът, ами и самият Хелър стои зад прикритието, свързано с остров Рилакс!

— Дайте ми една разписка с името на този човек — обърнах се аз съм управителя. — Маркирайте я за следващата година и оставете графата за сумата празна.

Управителят се ококори. Старият Шиф седеше до мен някак съсипан. Празната разписка пристигна. Подпечатах я. Обаче я задържах.

Секундите минаваха. И тогава старият Шиф бавно, бавно посегна към разписката. Стисна крайчеца й и я използва, за да ме притегли към себе си.

Прошепна в ухото ми.

— За нищо на света не казвай на никого, че си го чул от мен. Иди да се срещнеш с Прация Тейл, имението Минке в Пош хилс.