Л. Рон Хабърд
Обречена планета (20)

Глава трета

Джетеро Хелър се намираше на борда на бунтовническия флагмански кораб „Възмездие“, стотици мили над бойното поле. Той пристегна колана с оръжията си. Взе шлема си от една скамейка. Погледна през мостика, където стояха принц Мортиай, Хайти Хелър и графиня Крек — цветни петна сред парцаливите униформи на генералния щаб на бунтовниците.

— Мисля, че е време — каза той. — Битката май е към края си.

— О, Джетеро — възкликна графиня Крек, — не можеш ли да оставиш някой друг да свърши това? От крепостта още стрелят оръдия! Опасно е!

Хелър й отговори:

— Винаги е така в живота. Чуйте сега, не слизайте с мен твърде ниско, защото може да предизвикам още стрелба.

— Струва ми се — намеси се принц Мортиай, че мога да мина с „Възмездие“. Този кораб е блиндиран и може да удържи няколко силни удара.

— Не, Ваше височество — отвърна Хелър. — Вие носите на борда много ценен товар: себе си, сестра ми и любимата ми и това не е всичко. Току-що ми се изчерпаха героичните речи, така че довиждане.

Херметическата камера на влекача беше залепена отстрани на „Възмездие“, Хелър влезе в нея и я затвори шумно.

Той натисна няколко бутона по контролното табло и „Принц Кавкалсия“ подскочи встрани, след което се спусна право надолу.

Два кораба на Апарата, които се бяха съвзели от сгромолясването, се опитваха да притиснат един стрелящ по тях бунтовнически кораб, но Хелър не обърна внимание на схватката. И без това не разполагаше с никакви оръдия.

Осемдесет километра, двайсет километра — той се спускаше все по-надолу и по-надолу. И тогава се оказа в носещия се прах от битката точно над бездната, километри дълбока.

Да, стрелба имаше още.

Оръдията на върха на Спитиос продължаваха да бъдат обслужвани и стреляха.

Хелър представляваше една сянка на фона на слънцето. Той започна да лъкатуши и покрай него веднага засвяткаха залпове.

Изведнъж той се спусна рязко надолу в километричната бездна. Понеже никой никога не беше очаквал нападение оттам, отбранителната артилерия на върха на крепостта въобще не беше приспособена да стреля толкова ниско.

Отвесните стени летяха от двете му страни. По тях имаше издатини и Хелър видя с изненада, че на някои места екзекутираните се бяха удряли и оставали по тях, без въобще да стигнат до дъното. От гледката можеше да ти побелее косата.

Хелър не се интересуваше какво има на дъното на каньона. Той спря влекача по средата на пътя му надолу и погледна нагоре.

Отбранителните оръдия на върха на крепостта високо над него бяха ангажирани с един бунтовнически кораб. От черната скала се откъсваха с огнени проблясъци големи отломъци: тази част от базалта, която се беше разтопила, минаваше в огнен поток покрай влекача.

Е, помисли си Хелър, няма да причинят големи щети на масивната сграда по този начин. Щеше да ги остави да разчистят още малко от артилерията и тогава щеше да се качи горе.

Издигна се бавно нагоре успоредно на стената на черния каньон. Хлъзгайки влекача на такова малко разстояние от стената, той щеше да я докосне, ако можеше да протегне ръка през предното стъкло.

Проверяваше обстановката.

И тогава ги откри: на нивото на земята, точно от другата страна на пропастта. Той се придвижи хоризонтално. Преброи двайсетте копийца, които беше поставил, за да нанесе удар тук.

Вероятно някой от крепостта горе го държеше на мушката си. Една ръчна граната експлодира наблизо и влекачът се разтресе.

Хелър накара влекача да застане с опашката си надолу и натисна спусъка за стрелба. Артилерийски огън от синя светлина помете високия назъбен парапет отвесно нагоре. Хелър се надяваше, че който и да е бил този, който е бил горе, е гледал.

Само за да се увери в това, той задейства сребърното покритие на влекача, като по този начин го направи напълно видим. Това щеше да привлече вниманието. Той изстреля още един откос от синята светлина.

Сега, когато вече го виждаха, бунтовническият кораб задържа стрелбата си.

Хелър погледна към небето и не видя нищо. Трябваше да прибегне до помощта на един телескоп. Да, ето го „Възмездие“ високо горе.

Всичко си беше на мястото.

Той се настани в креслото на пилота за къси разстояния и пристегна коланите.

Протегна се към контролното табло на влекача. Двигателите в задната част на машината заръмжаха.

Със скоростта на скачач, той полетя право нагоре, успоредно на крепостната стена.

Издигна се над назъбения парапет.

С едно внезапно подскачане, влекачът полетя хоризонтално.

Мина над горната част на крепостта, отдалечавайки се от бездната.

Близо до него прелетя с рев бластерен заряд.

Мощните двигатели ревяха като виещи духове, предвещаващи смърт!

Той затвори всички клапи. Планетарни двигателни механизми, „Бъдеще-минало“, предни витла, всичко!

Влекачът подскочи, дръпна се назад, подскочи отново, дръпна се назад.

Това беше всичко, което Хелър можеше да направи, за да остане на пилотското място, макар и да беше с колани!

С дръпване след дръпване той се опитваше да обърне цялата огромна крепост!

Подскок след подскок лъчите на влекача продължаваха да държат здраво. Рев след рев гърмяха моторите.

И изведнъж се почувства разклащаща разлика. През влекача премина звук като от скърцаща въздишка.

Разседът, който Хелър беше атакувал от страната на крепостта, обърната към бездната, където беше заложил двайсетте скалоразрушителни копийца, се разделяше.

Двигателните механизми дръпнаха влекача напред, без да има никакво отстъпване назад този път, като теглеха с оглушителен тътен от мощност.

Изведнъж всички двигатели запищяха бясно.

Хелър затвори с все сила двигателните механизми.

Зад себе си той чу стенещ вик, сякаш умираше някакво чудовище.

Тогава се чу небивал тътен, който можеше да разтърси една цяла планета.

Високата, висока крепост от твърд черен камък се беше търкулнала на едната си страна.

Последва смъртоносното трополене на падащи камъни.

Хелър изключи лъчите за теглене и от невидимата им мрежа се търколиха няколко огромни скални отломъка.

Хелър набра известна височина и погледна надолу.

Великата крепост Спитиос лежеше възнак разбита.

Но това не беше всичко.

Хелър се усмихна. Когато най-напред я беше изследвал, той си беше набелязал местата, където се намираха складовете. А предположението му за тяхното съдържание се беше оказало вярно.

Опиум и хероин лежаха разхвърляни на купчини из равнината, като съдържанието на повърнато от ранен звяр.

Тогава Хелър се взря. Това не беше всичко, което се случваше там долу!

Очевидно, след като си бяха проправили път сред парализираните и ужасени пазачи и бяха стигнали до сега откритите склонове, буквално хиляди политически затворници се изливаха от пещерите и тунелите доста под нивото на мястото, където се беше отцепила крепостта.

Разпръсваха се като рояк насекоми от разрушено гнездо в безчетен брой. Дори от такава височина си личаха голата им мръсотия, дрипите и стърчащите кокали. Доведени почти до лудост от глад, побъркани от внезапната си свобода, те се разтичаха във всички посоки като се препъваха в развалините на порутената крепост и образуваха лъчове през равнината.

Хелър погледна нагоре. Да, „Възмездие“ беше там. Камерите, които се намираха на борда му, бяха снимали всичко, което се беше случило, снимаха и това, което ставаше сега. Не само това, ами и с мощността на комуникационните генератори на военен кораб, „Възмездие“ се намесваше в предаванията на „Вътрешен обзор“, като надминаваше по мощност излъчването от Джой сити, както и преди.

Хелър завъртя един бутон, за да хване екрана и да се увери в това. „Възмездие“ беше на такова малко разстояние от него, че почти никой от вълните от Джой сити не стигаха до него, но Хелър можеше смътно да различи картината от „Вътрешен обзор“.

Няколкото камери на „Възмездие“ следяха различните тълпи от бягащи затворници. Хелър се усмихна. Какъв удар за Хист само: „запустялата“ крепост се беше оказала, и то пред камерите, затвор на Апарата.

И тогава Хелър видя нещо, което го накара да застине.

Истинската цел на това нападение беше да докаже на Волтар, че в Спитиос наистина се складират наркотици. Камерите ги бяха хванали да се разпиляват из равнината.

Сега обаче, една група затворници, които бяха стигнали до това място, явно ги помислиха в глада си за брашно.

Не по-малко от двеста от тях бяха спрели. Пълнеха шепите си и опитваха находката си.

Хелър включи мощните си високоговорители.

— МАХНЕТЕ СЕ ОТ ТОВА! — Извика им той надолу. — НЕ ГО ЯЖТЕ! ТОВА Е ОТРОВА!

Една камера се беше фиксирала върху тях. Хелър ги приближи на екрана си.

Той не знаеше какви, точно химикали съдържат наркотиците долу. Опиум? Хероин? Някой остър елемент?

Преди въобще да успее да извика отново, се случи нещо ужасно. Изведнъж затворниците изпаднаха в конвулсивна агония!

Всичко се виждаше на екрана. Това се излъчваше из целия Волтар.

Пехотинци от бунтовниците бяха стигнали до мястото с наркотиците. Те разбутваха затворниците, след като вероятно бяха получили заповед от „Възмездие“, като се опитваха да ги отдалечат от разпръснатите купчини.

Някои от затворниците, вместо да се зарадват на спасителите, започнаха да се бият като полудели! Бяха се побъркали от химикалите, даже само като ги бяха опитали по веднъж!

По-късно щеше да се разбере, че голяма част от онова, върху което се бяха нахвърлили затворниците, не е нито морфин, нито опиум, нито хероин, а заместващите вещества, които се намираха там в огромни количества, за да бъдат използвани за фалшифициране и които съдържаха стрихнин на прах.

Картината обаче беше достатъчно ясно послание за всички гледащи. Твърдението на Хаити Хелър по-рано същия ден, че Спитиос е пълен с нещо, което Хист складира там, за да го използва срещу населението и което кара хората да полудяват, се беше оказало вярно!

И ето че гласът на Хаити отново зазвуча силно и ясно:

— Граждани на Волтар! Видяхте, че това, което ви казвах, е истина! АРМИЯ, ФЛОТ, ПОЛИЦИЯ И ВСИЧКИ ВИЕ ПОЧТЕНИ ХОРА, ЧУЙТЕ МЕ! УНИЩОЖЕТЕ АПАРАТА И НАМЕРЕТЕ И УБИЙТЕ УЗУРПАТОРА ЛОМБАР ХИСТ!