Л. Рон Хабърд
Обречена планета (13)

Глава трета

Всички от персонала на Имперския дворец бяха посинели от страх. След като бяха прекарали последните няколко месеца заключени в стаите си, когато сега офицерите от Батальона на смъртта ги изровиха от жилищата за прислугата, те бяха напълно сигурни, че ще бъдат екзекутирани. Въздъхнаха с огромно облекчение, когато видяха, че ги водят под строй в голямата тронна зала, която само трябваше да приготвят.

Обширната куполовидна зала беше около триста метра в диаметър, а между позлатения под и небесносиния таван имаше трийсет метра. Гигантският трон на Волтар се издигаше непоколебимо върху подиума. Беше направен от искрящ виолетов камък с инкрустирани скъпоценни камъни.

Мястото беше покрито с прах и студено като гробница. Беше необходим половин час на двеста човека да го изметат и лъснат. Те не можеха съвсем да разберат какво става, защото залата беше пълна с хора с морскосини униформи и значки на „Вътрешен обзор“, които използваха уличен жаргон, който според прислугата не беше типичен за служителите на „Вътрешен обзор“.

Двама слуги и един сенешал от кралския дворец се опънаха, когато им беше заповядано да отворят скриновете с роби: така се правеше само на церемония, надзиравана от лорда на гардероба, който не беше там. Странните „хора от «Вътрешен обзор»“ ги събориха и започнаха да ги ритат, след което тримата въобще не си отвориха устата да протестират.

Един мъж, когото другите наричаха „костюмите“ ги накара да му покажат кои са наметалата за коронация, след което хората от Батальона на смъртта подкараха под строй персонала на двореца обратно към стаите им и отново ги заключиха до един. Почувстваха облекчение от това, че са все още живи.

В голямата тронна зала режисьорът посочи експерта по електронна охрана и каза:

— Вие нехранимайковци, помогнете му да нагласи мястото. Не забравяйте никое от устройствата. — Погледна към мястото, където бяха скупчени момичетата от цирка и уличниците, и им извика: — Бибипки такива, помогнете на хората да се облекат. Облечете се и вие. Разполагаме с твърде много бибипани жени, така че всички, освен три от вас, да се облекат като мъже. И никакво бибипане наоколо!

Един работник по декорите, който правеше нещо отстрани, извика:

— Хей, режисьоре, тая боя няма да изсъхне за по-малко от три часа!

— Бибипка му! — изкрещя режисьорът. — Просто кажи на хората да внимават.

Ломбар, който седеше в преддверието, беше все още малко неадекватен след преживения шок. Жълтите му очи бяха някак замъглени.

— Все още не мога да разбера как са се досетили — промърмори той.

— О, репортерите са доста неприятно племе — отвърна Мадисън. — Говориш ли на сън?

— Не мисля, че наркотиците те карат да говориш на сън — каза Ломбар. — Може би е било от хероина.

— Ами той винаги действа така — рече му Мадисън. — Наистина ми се ще да ми беше казал. Можехме да си спестим голяма част от всичко това.

— Сигурно извадих голям късмет, че ти се намеси — каза Ломбар.

— Така си е. Хайде, пийни си още веднъж от това. Действа успокояващо.

Ломбар отпи отново. Мадисън погледна часовника си. Първоначалният ефект от действието на ЛСД щеше да се появи около един час след първата глътка. Оставаха двайсет минути. Самото фалшиво уиски вече правеше Ломбар доста замаян.

Влезе един генерал.

— Издадени са всички заповеди на Армията и Флота. Някакъв адмирал иска да знае дали имаме точни координати на самия Калабар.

— Кажи му просто да огледа цялото място — нареди Мадисън. — Да използва всички кораби, с които разполага, и да докладва за хода на огледа.

— Кажи му, че няма нужда от никакви координати — намеси се Ломбар. — Направо да избие всичко живо на Калабар!

— Това би поставило в опасност Императора! — отвърна генералът от Апарата.

— Аз съм напълно сигурен, че той е мъртъв така или иначе — каза Ломбар. — Издавайте всяка заповед като имате пред вид това.

— Щом е такова вашето нареждане — отговори генералът и се оттегли.

Мадисън малко се разстрои от това, че получаваше аматьорска помощ в делата си на специалист по връзки с обществеността. Но той сви рамене. Един Бог знаеше къде бе Хелър сега. Очевидно отвличането беше станало преди месеци. След спасяването на сестра си, Хелър можеше да е отишъл къде ли не: на Манко, на Земята? Кой го беше грижа? Единственото, което Мадисън искаше, бе да си получи отново заглавията. Започна да мечтае за живописните доклади и измъкванията на косъм, които щеше да фабрикува. Той не се нуждаеше от докладите на Армията и Флота! Той имаше голямо доверие в клиента си, че ще се изплъзва от всички, които бяха тръгнали по петите му. В онзи момент, въпреки множеството предишни несполуки, той беше абсолютно сигурен, че много скоро ще създаде най-безсмъртния престъпник, за когото някой някога беше чувал. В крайна сметка Хелър-Уистър, разбира се, щеше да бъде заловен и обесен, но с престъпниците винаги ставаше така и трябваше да се очаква. Какви заглавия обаче щяха да се появят междувременно! И о, Боже, колко доволен само щеше да бъде мистър Бери! Мадисън щеше да бъде посрещнат по червени килими с ширината и дължината на онова, което можеше да е останало от Земята.