Фей Келерман
Преследвана (9)

Глава девета

Сутринта бе изтощителна, но си струваше усилията. Късата рокля, която Стейси си бе харесала преди два месеца, бе намалена с петдесет процента. Черна, от фина вълна, подходяща за всеки от типичните калифорнийски сезони, освен може би лятото. Но дори и тогава би могла да се носи вечер, защото много ресторанти бяха преохладени от климатиците. Отвратителните машини бълваха арктически въздух над голите гърбове на роклите, които жените обличаха, за да изглеждат добре. Опитай се да изглеждаш така, сякаш се забавляваш, докато носът ти протича от студ, а дъхът ти замъглява менюто. В тези свръхмодни, свръхготини, най-най места не разполагат ли с някакви термометри?!

Е, добре, сега поне притежаваше перфектната черна рокля за всякакви случаи — двойно по-привлекателна, понеже бе купена на половината от стойността си на разпродажба. И тъй като бе спестила доста пари от роклята, бяха й останали и за обувки, шал и дори за чифт дизайнерски чорапи, които обикновено струват доста повече от един стабилен обед в местния ресторант. Бе успяла да си позволи и два кашмирени пуловера, намалени със седемдесет процента — вярно, бяха от миналата година, но в неутрални цветове. Тя обичаше пуловерите. Те разкриваха перфектното й, стегнато тяло, резултат от подходящите гени и правилно подбраните физически упражнения.

Стейси напусна хипермаркета през един от шестте главни входа и пристъпи под ярката дневна светлина, като присви очи от силните, макар и филтрирани през смога, лъчи. Едва влачеща пакетите си, тя премина двеста-триста метра в изследване на огромното асфалтирано пространство, като се опитваше да открие червеното си БМВ кабриолет, продадено й от богат клиент за нищожна част от действителната му цена. Колата бе страхотна, направо шикарна — единствения проблем бе, че е прекалено ниска и по тази причина трудна за откриване сред всички тези крайградски микробуси и лимузини. Прокле се за глупостта си. Защо не бе обърнала внимание за някакви помощни знаци — например, след четири червени, осем пурпурни или нещо подобно. Това значително щеше да улесни не само живота й, а и вече твърде изтощените й ръце. А сега трябваше да върви през редовете край купищата метал и да удря раменете си в поставени ниско странични огледала.

Дали пък нямаше някакъв белег, който би могла да си спомни? Дърво или стена, или гърба на някой от магазините, или дори от коя страна на булеварда бе паркирала? Но нищо не й хрумваше. Капчици пот започнаха да се спускат към веждите й. Бе облачно, но задушно. Влагата караше кожата на тила й да настръхне. Докосна главата си и усети, че косата й е станала пухкава като захарен памук.

Страхотно! Отново се накъдряше! След като бе прекарала цели четирийсет и пет минути да я суши и изправя, а да не говорим пък за заливането с всичките онези тоници, които обещаваха да поддържат косата права и суха!

Къде е проклетата кола?

Още една разходка през лабиринта от автомобилна стомана.

Представи си, че си в лунапарк.

Тогава Стейси се сети, че никога не бе харесвала лунапарковете.

Още ходене и ходене, и ходене. Чувстваше се едновременно толкова близо и толкова далече. Внезапно й просветна някаква мисъл. Закова се на място. Така й се пада, като е такава тъпанарка! Постави пакетите на земята и започна да рови в дамската си чанта, докато накрая откри ключовете за колата. Сграбчи дистанционното и натисна алармения бутон.

От близката далечина до нея достигна паническия вой на алармата — бийп, бийп, бийп, бийп, бийп, бийп. Музика за ушите! Вдигна пакетите си и тръгна по посока на приятните звуци — ето че накрая нейното червено БМВ се появи пред очите й, приканващо като пържола. Отново натисна бутона и вбесяващото пищене замря.

Втурна се към колата, като остави за миг пакетите на земята, за да отвори вратата. Ала след секунда усети присъствието на друг човек, който дишаше във врата й. Започна да се обръща, но бе рязко прикована към покрива на колата, с лице, залепено върху горещия метал. Ключовете бяха изтръгнати от ръката й, прерязвайки дланта й. Нещо твърдо бе опряно в слепоочието й.

— Не мърдай! — каза някакъв глас. — Недей да говориш, недей да пищиш, не прави нищо. Ако направиш нещо, си мъртва. Ясен ли съм? Кимни за „да“.

Тя успя да кимне, въпреки че бе притисната о покрива.

— Ти си хубава — каза гласът. — Много хубава. Но бързам, затова имаш късмет. Лягай на земята, кучко!

Стейси бе объркана, а ужасът с нищо не помагаше за състоянието й. Гласът изсъска в ухото й:

— Казах да легнеш на проклетата земя! Веднага, кучко!

Нечии ръце се сключиха около врата й и тласнаха цялото й тяло върху едрозърнестия асфалт. Челото й се удари в твърдата настилка, бузата й се ожули и разкървави. Нападателят постави крак върху главата й и я натисна надолу.

„Трябва да викам — каза си тя. — Трябва да викам!“ Но не можа да накара гласните си струни да издадат и звук.

Гласът заповяда:

— Сега, ако си добра малка кучка и останеш там, където си, и си държиш устата затворена за много, много дълго време, ще живееш. Ако проговориш, ще умреш. Ясен ли съм?

„Напълно“, помисли си Стейси.

Кракът се отмести от главата й и я срита силно в ребрата. Очите й се изцъклиха от болката, която премина през нервната й система. Още един ритник, но насочен в гърба й. Тя изстена, когато агонията я стисна като в менгеме. Разцепи главата й до такава степен, че имаше чувството, че всеки момент ще експлодира. След това кракът я ритна настрана.

Вратата на колата се отвори и я прасна в ребрата.

„Тряс!“ — затвори се.

„Бръм, бръм“ — обади се нейната сладка количка.

„Скръц“ — подеха и гумите, докато тя се измъкваше на заден ход от мястото си.

Стейси бе оставена върху асфалта, завладяна от две всепоглъщащи я мисли. Първата бе, че все още е жива. Ако това бе най-лошото, което й е писано, щеше да се оправи… постепенно. Втората бе, че крадецът не й бе взел пакетите.

Поне все още разполагаше с мечтаната си сексапилна къса рокля.

* * *

Марджи четеше компютърната разпечатка.

— Имаме още един случай. Типично отвличане на кола. Жертвата е сама жена. Нямало е дете.

— Каква е колата? — попита Оливър.

— БМВ кабриолет. Кормън от транспортната полиция е получил обаждането преди около двайсет минути. Сигурна съм, че все още е там. Няма да е зле да отидем на местопрестъплението и да научим подробностите.

— Имало ли е някаква причина, поради която не са се обадили на нас, когато е пристигнал сигналът? — запита Оливър.

— Трябвало е да ни се обадят. Всички знаят, че именно ние работим върху отвличанията на коли. Някой се е издънил.

— Точно в това е проблемът. — Детективът се изправи и облече сакото си. — Ако собствените ни служби не знаят кой върху какво работи, как можем тогава да очакваме сътрудничество между управленията! Има случаи в Холивуд, има случаи тук и бог знае още къде… но никой не се опитва да подреди парченцата информация.

— Мислех, че точно с това си се занимавал снощи. Срещата ви беше достатъчно дълга. За три часа съм ти звънял поне четири пъти, за да разбера дали си научил нещо. — Тя затвори и заключи своето чекмедже с папки. — Научи ли?

Мозъкът на Оливър започна да пуши. За какво говореше тя?

— С кого съм ти казал, че излизам?

— Ролф Осмондсон от Холивуд. — Марджи го погледна изпитателно. — Снощи не беше ли на вечеря с него?

— Не, това беше предишната вечер — опита се да се измъкне Оливър.

— Не, Скот, ти ми каза, че ще се срещаш с Осмондсон, за да избистрите някои подробности около случая на Елизабет Таркъм — настоя Марджи.

Ето това е проблемът да лъжеш, когато си минал четиридесетте. Забравяш какво си казал. Оливър се опита да се държи естествено.

— Не, не бях с Осмондсон. Имах среща. Но наистина се обадих на няколко детектива от Холивуд. Може би за това си се объркала.

— На кого?

Марджи, млъкни!

— Ъъм, на Крейг Бароуз. Не съм ли ти го споменал?

— Не.

— Ами, добре, поговорихме по телефона. Нищо важно. — Раздвижи се неспокойно. — Готова ли си?

— Да. — Марджи преметна дръжката на чантата си през рамо. — Не мисля, че е била сериозно ранена. Говореше… имам предвид жената с БМВ-то.

— Това е добре — отбеляза Оливър. — Тя има ли си име?

— Стейси Милс. Личен треньор е.

— Мислиш ли, че е свързана с Крейтон?

— Не знам — изуми се от въпроса му Марджи. — Има ли някаква причина да смяташ, че е свързано?

— Случаят не е типичен за нашите похищения на майки с деца.

— Не ми звучи като свързано с Крейтон — отбеляза партньорката му. — Отвличането е станало на паркинга на хипермаркета в Уест Хилс.

Двамата излязоха от управлението, намериха хондата на Марджи и потеглиха. Поеха по Девъншир — основната артерия, свързваща северната част на източен и западен Сан Фернандо Вали. Полицейското управление бе в покрайнините и този факт вършеше чудеса с цените на недвижимото имущество в околността. Създаваше се илюзията, че районът е направо непревземаем. Но нещата, за съжаление, не стояха така, въпреки че времето за реакция на полицията бе значително съкратено. На запад улицата се разширяваше, а сградите се разреждаха. Пред погледите им се ширнаха вълнообразни хълмове — фермерската част на Лос Анджелис. Преди време районът бе зает главно с овощни градини и поля. Около шейсет километра по-нататък, край Окснард, нещата все още изглеждаха така.

— При цялото това открито пространство наоколо се предполага, че не е трудно да се забележи червено БМВ кабриолет — отбеляза Марджи.

— Червено ли?

— Да. Не ти ли казах?

— Не, не си — отвърна Оливър. — „Корнишът“ на Крейтон беше червен.

— Както и още милиони коли. Но фактът е любопитен. — Тя погледна партньора си. Той изглеждаше напрегнат. — Да не би да имаш някакви проблеми, Скот?

— Нищо подобно. — Оливър сведе поглед към скута си. — Може би съм малко изморен. Така ли изглеждам?

— Малко. — „Уморен и странен“, помисли си Марджи. Но реши да не го притиска.

В далечината се показаха покриви с испански керемиди. Докато хондата боботеше надолу по стръмния хълм, хипермаркетът започна да се извисява сантиметър по сантиметър на хоризонта. Сградите му сякаш бяха изсипани в средата на нищото. Но на няколко километра на североизток бе разположен район, носещ отличителните белези на големите пари — игрище за голф и обширни ферми, които привличаха професионалните атлети и онези от градските любители на планините, които нямаха нищо против суровия живот, стига интериорът на джиповете и микробусите им да включва клетъчен телефон и компютър.

Хипермаркетът се състоеше от шест сгради в средиземноморски стил, в които, наред с обичайните щандове, се бяха настанили и редица изискани бутици: „ОфСакс“, „Барнис“, „Дона Карън“, „Сейнт Джонс Спортс“, „Версаче“, „Гучи“ и други италиански имена, истински или измислени. Инвеститорът бе избрал точно това място, тъй като обширният терен осигуряваше както пространство за допълнителни постройки, така и място за голям паркинг.

Оливър огледа огромното заслепяващо море от хром и запита:

— Къде е станало престъплението?

— Мисля, че Кормън каза нещо за новото разширение на паркинга.

— А как можеш да познаеш кое тук е ново? Всичко е ново-новеничко. Това място е истински лабиринт. Мразя да пазарувам, а хипермаркетите са ми направо отвратителни. Те представляват най-ужасната степен на човешко уеднаквяване. Всички изглеждат по един и същи начин, имат еднакви магазинчета…

— Тук продават с отстъпка…

— Вече нищо няма свой собствен облик — продължаваше да мърмори партньорът й. — Какво стана със старомодните магазинчета? Нали се сещаш — магазин… с витрина към истинска улица… който има паркинг отзад…

— Възрастта ти започва да личи — отсече Марджи, докато завиваше наляво към ширналата се пред тях асфалтна пустиня. — Обличаш се добре. Откъде си купуваш дрехите?

— Имам няколко местенца, където ме познават и знаят средствата, с които разполагам. Обаждат ми се точно преди началото на разпродажбите. И след броени часове аз съм там.

— Страхотно обслужване! Да не би в замяна да анулираш пътните глоби на някого?

— Де да разполагах с такава власт! — Оливър прокара пръсти през черната си коса. — Би ми вършило чудеса с жените.

— Да не би изведнъж да започваш да се оплакваш? — подкачи го партньорката му.

— Където са намесени жени, не може без оплаквания — не че искам да обиждам твоя пол. Например… ами… погледни колко е претъпкано тук!

— Има и мъже. Те също нямат нищо против да спестят някой долар.

— Въпросът е в съотношението, Марджи. Когато аз харесам нещо, го купувам. При жените това не е само пазаруване, а и приключение. Имаш чувството, че преследват снежен леопард, а не, че просто си избират тениска.

— Лоша нощ, а, Оливър? — изгледа го изпитателно Марджи.

Той се усети, че хленчи. Втренчи се в стъклото на колата и промърмори:

— Тези места просто ме депресират.

Колежката му обаче не бе убедена. Подобен стил на поведение не бе присъщ на Оливър. Циничен — да. Противен — също. Но не и депресиран. Почуди се дали пък няма проблеми със здравето, но реши да не пита. Предстоеше им да вършат работа.

— Ако искаш да знаеш, прекарах страхотна вечер! — вметна Оливър.

Марджи зачака обяснение. Той не продължи, затова тя попита:

— Това означава ли, че тя е имала мозък?

— За твоя информация, привличам и жени, които не са кукли Барби. Когато си го поставя за цел, мога да проведа и смислен разговор.

— Скот, изглеждаш наистина напрегнат. Какво, по дяволите, ти става?

— Казах ти, не обичам хипермаркетите… Там. — Той посочи. — На три часа.

Мястото бе оградено с жълта полицейска лента. Марджи насочи хондата натам и я спря зад една от четирите полицейски коли. Милт Кормън бе пристигнал с патрулка. Правилникът изискваше немаркираните коли да се използват, само когато ситуацията налага елемент на изненада. В другите случаи се предпочиташе детективите да се движат с обичайните полицейски автомобили. Това създаваше впечатление за повече полицаи по улиците. Марджи се сети за всичко това, докато излизаше от своята хонда. Никой не й каза нищо, така че тя се почувства свободна да прави каквото си иска.

Вратата на патрулката на Кормън бе отворена и жертвата седеше на задната седалка. Обутите й в сандали крака висяха навън, докосвайки асфалта. Изглеждаше над трийсетте, с овално лице и кафяви очи с формата на копчета за палто, които даваха вид на по-големи с помощта на умело използваната очна линия. Част от грима й се бе разтекъл по бузата, което й придаваше изражение на тъжен клоун. Имаше скосена платинена коса и носеше ярко, медно на цвят, червило.

Кормън се бе облегнал на патрулката и си водеше бележки. Беше към шейсетте — сериозен детектив втори ранг с гъста прошарена коса, червендалеста кожа и безформен издут нос, резултат от боксиране и пиене. Когато видя Оливър и Марджи, той им махна с ръка.

— Това не е обикновено транспортно престъпление, а отвличане на кола. Трябвало е да ви се обадят веднага. Няма значение. Ще ви кажа какво знам, а вие можете да разпитате пострадалата според вашите нужди… Историята е такава. Жената е напазарувала и е търсела колата си… — Вдигна очи и обходи паркинга с поглед. — Дяволски голямо място.

— Може би просто мразиш хипермаркетите — обади се Оливър.

— Да, мразя да пазарувам — измърмори Кормън. — Както и да е. Тя се загубила и е била толкова съсредоточена в намирането на колата си, че не е забелязала дали престъпникът я е следял.

— Значи престъпникът със сигурност е бил мъж? — попита Оливър.

— Така твърди тя.

— Видяла ли го е? — оживи се Марджи.

— Не. Изчакай за момент — раздразнено отвърна Кормън. — Остави ме да довърша. Не е забелязала дали някой я следи. Най-после е намерила колата си, като е натиснала бутона на алармата.

— Още нещо, което е сбъркано в тези гигантски търговски комплекси — вметна Оливър. — Задължително забравяш къде си паркирал.

— Може ли да довърша? — попита Кормън. — Включила е алармата и така е открила колата си. Започнала да отваря вратата, после внезапно усетила нечие присъствие. Не е видяла мъжа. Той я притиснал с лице към колата, после я съборил на земята.

— Така че тя не е разбрала дали е мъж.

— Той е говорел. Ясно е, че е бил мъж.

— А акцент? — попита Оливър.

— Не знам. — Кормън примижа, заслепен от отразяваната от хромираните повърхности наоколо слънчева светлина. — Извършителят е взел ключовете и колата й. Веднага вкарах номера в системата. Някакъв отговор?

— Засега нищо — отвърна Оливър.

— Странно — отбеляза Кормън. — Колко далече можеш да стигнеш с червено БМВ кабриолет? Доста е подозрително. Освен ако не е имал партньор и веднага не са вкарали колата в някой камион. Може би трябва да пуснем бюлетин да търсят камион с достатъчно голяма каросерия, за да скрие автомобил.

— Може. Или да търсим наблизо работилница за разфасоване на коли.

— Не съм чувал за подобно нещо — замисли се Кормън. — Но дяволски сигурно е, че станаха достатъчно отвличания на коли, за да оправдаят съществуването на такова място. — Поклати глава. — Сега искате ли да говорите с жертвата?

— Нямам нищо против — съгласи се Марджи.

Кормън ги придружи до вратата на колата си и обяви:

— Госпожо Милс, искам да ви запозная с детектив Дън и детектив Оливър. Те желаят да ви зададат няколко въпроса.

Жената погледна Марджи, след това се спря на ноктите си — дълги, лакирани в същия меден цвят като червилото. В тона й, когато заговори, се усещаше примирение — естествената реакция на всички жертви на насилие след преживяното покушение.

— Уморена съм. Бих искала да се прибера вкъщи. Не може ли да стане по-късно?

— Няма да ви отнемем много време — каза Марджи.

— Искате ли да се обадим на някого за вас? — допълни Оливър.

— Вече позвъних на сестра си.

— Тя идва ли насам?

— Да. — Жената изправи глава. — Предполагам, че ще имам време да поговоря с вас, докато пристигне. Какво искате да знаете? Не го видях.

— Но сте го чула — настоя Марджи.

— Да.

— Мъж ли беше?

— Определено.

— Как звучеше? — попита Оливър.

— Като маниак — Тя го погледна, след това сведе поглед към скута си. Детективът бе убеден, че в този момент всички мъже бяха в черния й списък.

— Усетихте ли акцент в гласа му? — продължи той.

Стейси стисна устни.

— Не, звучеше като американец. Защо?

— Просто се опитваме да съберем инфор…

— Не, вие ме попитахте съвсем целенасочено. — Тя се оживи. — Защо ми зададохте този въпрос? Чужденец ли подозирате?

— Бих искала да мога да ви кажа нещо повече, но… — започна Марджи.

— Всички ченгета сте еднакви!

„Откъде знае толкова за ченгетата“, учуди се Оливър.

— Имаше ли оръжие?

— Не видях. Но мисля, че беше опрял пистолет в мен. Почувствах нещо твърдо до главата си. — От очите на Стейси рукнаха сълзи. — Той ме ритна… веднъж в ребрата и веднъж в гърба. Много съм силна, но по дяволите… заболя ме. Много ме боли!

— Много съжалявам! — Марджи се обърна съм Кормън и произнесе само с устни една дума: — Линейка?

След малко се обърна към Стейси.

— Отпратила сте лекарите, доколкото разбирам.

Младата жена сви рамене.

— Тези линейки са пълен боклук. Единственото, което правят, е да издават фактури. Всички са в някакъв заговор… Не искам да ме докосват някакви си непознати.

По този въпрос Марджи бе напълно съгласна с нея.

— Но ще ви прегледат… — изтъкна все пак тя.

— Сестра ми ще ме заведе при моя лекар. Вече му се е обадила. — Пое си болезнено дъх и запита: — Мислите ли, че ще намерите колата ми?

— Работим по въпроса — отвърна Кормън.

— Това означава не. Вече искам да ме оставите сама, докато дойде сестра ми.

— Не разпознахте ли гласа на този мъж или нещо друго? — попита Оливър.

Стейси го изгледа така, сякаш той бе слабоумен.

— Не.

— Значи не мислите, че се касае за някакво отмъщение? — продължи детективът.

— Не! — видимо развълнувана възкликна жената. — От къде на къде?! Какво намеквате?

— Госпожо Милс — започна Оливър, — познавала ли сте някога мъж на име Арман Крейтон?

Лицето на Стейси стана безизразно.

— Защо ми задавате всички тези въпроси?

Оливър и Марджи се спогледаха. В очите на Скот се четеше не малка изненада.

— Съжалявам, ако ви разстройвам — изрече накрая.

— Цялата тази случка ме разстройва! Вие сте просто още една от спиците в колелото. — Жертвата се измъкна от патрулната кола и натърти: — Сега мога ли да си тръгна?

— Просто това отвличане ми напомни за Крейтон… — направи се на разсеян Оливър.

— Само че аз съм жива, а той е мъртъв! — отсече Стейси. — А сега ви моля да ме оставите!

— Опитвам се да ви помогна…

— Не се нуждая от помощ! Оставете ме на мира!

— Случилото се току-що няма да ви остави на мира, госпожо Милс…

— Махайте се! — изпищя тя. След това лицето й се сгърчи. — Моля ви, тръгнете си… моля ви!

— Добре — кимна Оливър. — Ще си тръгна. — Изчака няколко секунди, след това извади портфейла си. — Ако по някаква случайност ви се прииска да поговорите с мен, ето визитката ми. — И й подаде правоъгълното картонче.

За всеобща изненада, Стейси Милс пое визитката.