Фей Келерман
Преследвана (4)

Глава четвърта

Макар че „Белинис“ не бе станал за Синди втори роден дом, поне й осигуряваше уют. Беше нещо много повече от бърлога за ченгета — барът предлагаше пържоли и сандвичи, както и салати и супи на ниски цени. Приятно по размери, мястото бе слабо осветено. Носеха се звуци на джаз, а по големия екран на телевизора в момента вървеше бейзболен мач — „Джайънтс“ срещу „Падрес“. Подовете бяха от стари чамови дъски, а тухлите по тавана подобряваха акустиката. В центъра на заведението имаше шест маси, а до лявата стена бяха подредени сепарета с червени завеси. Дясната страна бе заета от бара. Огледалната стена отзад отразяваше черния тезгях, който се простираше по протежение на целия ресторант. По принцип законът забраняваше пушенето на места, където се сервира храна. Но собствениците заобикаляха правилата, като отваряха задната врата под предлог, че помещението е продължение на несъществуващ вътрешен двор. Въпросът бе спорен, но кой ще се занимава да глобява собственика, когато самият закон тук го обгръщаше и скриваше в гъста димна завеса?!

Когато Бодри влезе, помаха с ръка на няколко свои приятели. Синди също помаха, но колкото да не се цепи от колектива. Рон Браун седеше на едно от високите столчета на бара, но Тропър не бе с него. За момент Синди мярна гърба на някой, който излизаше от заведението. Може и да беше сержантът, но не бе съвсем сигурна. Зърна няколко души, които познаваше по име. Анди Лопес й бе познат от академията. Видя също така и Рик Бедерман, по прякор „Лъскавия“, както и партньора му Шон Амори. Бедерман бе със солидно телосложение, тъмни очи и гъста къдрава коса. Както винаги, лицето му имаше арогантно изражение. Бе го срещнала на един купон… и не бе харесала начина, по който я гледаше. Амори бе по-светъл от него, но демонстрираше същото излъчване. Бодри вероятно бе уловил колебанието й, защото каза:

— Иска ти се да проявиш учтивост ли?

— Може би по-късно.

Поръчаха си бира, взеха халбите си и отпиха няколко пъти, без да говорят. Бодри се наслаждаваше на музиката и барабанеше с пръсти по масата. Беше софт-джаз — саксофонът пееше със задъхан, чувствен глас, който галеше възбуждащо сетивата, като предварителни ласки за любовна игра.

— Днес се справи добре — най-сетне заговори Бодри.

— Благодаря.

— Още една червена точка за добрите.

— Ние ли сме добрите? — учуди се Синди. — Вестниците май твърдят друго.

Бодри не й обърна внимание.

— Това не е първият скандал. Няма да е и последният.

— Много лошо.

— Да, предполагам. — Бодри вдигна халбата си. — Все пак не смятам да си губя съня заради това. Така че сигурна ли си, че днес си добре?

— Да, всичко е наред — успя да се усмихне Синди. — Чудя се как обаче го приема Тропър. Мисля, че ми е ядосан. Няма да е първият, нито последният.

Бодри повдигна вежди, но не каза нищо.

— Какво? — попита Синди. — Ще ми дадеш ли някакъв съвет?

— Ако го приемаш спокойно, нямам какво да ти кажа.

— Тогава защо ме гледаш така?

— Как?

— Все едно имам херпес.

— Станала си докачлива, Декър. Изобщо не гледам към теб. А ако те гледах, изобщо не бих се сетил за херпес. Мислех си, че изглеждаш добре в този черен костюм с панталон. Че подхожда много добре на косата ти, която изглежда приятно разпусната. — Той отпи от бирата си. — Това не е свалка. Имам добър брак и бих искал той да продължи. Просто старомоден класически комплимент, затова недей да подаваш жалба за сексуален тормоз.

— Наистина ли изглеждам добре тази вечер?

— Да, изглеждаш добре.

— Благодаря. — Синди отпи още една глътка, после облиза пяната от устните си. — Мислиш ли, че прецаках всичко?

— Не, нищо не си прецакала, поне по време на инцидента. Справи се доста добре със ситуацията. — Загледа се сякаш в нищото и допълни: — Всъщност, справи се великолепно!

— Но се държах гадно с Тропър! — възкликна Синди и тропна ядно с крак. — Ти_ мислиш ли_, че прецаках Тропър?

— Не точно…

— Тогава какво…

— Чакай, чакай, чакай! — вдигна ръка Бодри и я накара да замълчи. — Млъкни за секунда! Не си го прецакала, което означава, че той няма да възбуди федерално дело заради това. Но би могла да помислиш дали пък ти да не направиш нещо за него.

— Какво например? — Тя подсмръкна. — Да му занеса кафе ли? С една или с две бучки?

— Не се дръж като кучка. Просто… помисли върху това.

— От известно време никой не ме е наричал кучка — разсмя се Синди.

— Но по-рано са те наричали.

— О, да.

— Написано е на челото ти, Декър. „Аз съм кучка. Не просто кучка, а нахакана, образована кучка“.

Синди продължаваше да се усмихва, но очите й бяха тъжни.

— Така ли ме виждаш?

— Не, не така те виждам — въздъхна Бодри. — Просто действаш така, Декър. Днес например. Ти се поставяш… там някъде. Точно на огневата линия. И когато си там, хората те забелязват. Както Тропър.

— Проработи.

— Не това е въпросът.

— А аз, глупачката, мислех че е.

Бодри попи с ръкав пяната по устните си.

— Виж, не би трябвало да говорим за това. Можем да поприказваме за други неща. Ти ще ми кажеш твоите клюки, аз ще ти кажа моите. Просто се опитвам да… нали знаеш. Ще ти го кажа както си е.

Тя го погледна учудено.

— Виж, Греъм, не се обиждай, но не съм в настроение да бъда разнищвана.

— В правото си си.

— От друга страна, няма смисъл да се превръщам във враг на Тропър. — Синди се втренчи в бирата си. — Какво трябва да направя за него?

Бодри се огледа, след това я подкани с пръст да се приближи. Тя се облакъти на масата и се приведе към него.

— Тропър не е глупак… — започна партньорът й.

— Не съм казала, че…

— Просто млъкни и слушай, разбра ли? — Бодри понижи глас. — Той не е глупав, Син. Имал е страхотни удари, когато е бил патрулиращ полицай. Познава добре начина, по който хората действат.

Замълча. Синди го подкани:

— Да? Слушам те.

— Ако го помолиш да преразкаже някой случай, той няма да скрие нищо. В състояние е да повтори всичко от „А“ ДО „Я“, В ПЪЛНИ подробности. Проблемът възниква, когато се опита да го напише в рапорта си. Там е като риба на сухо. Попълването на формулярите му отнема цял век. Писането го обърква. Губи нишката.

— Не е последователен?

— Нещо такова. Непрекъснато пренаписва докладите си, защото старите изглеждат като същинска каша.

— Защо просто не използва „Word“? — попита тя. — Нали знаеш… „cut“ и „paste“^[1].

— Има проблем с компютрите. Клавиатурата го притеснява. — Бодри привърши първата си халба и вдигна пръсти, за да направи знак на сервитьорката. — А за теб компютрите вероятно не са проблем, нали?

— Не и текстообработката.

— Освен това надали ти е трудно да пишеш рапорти.

— Намирам това занимание за твърде затъпяващо, но не, не ми е трудно. В колежа имахме доста писмени работи. Обикновено в началото си правех план. Знаеш ли, понякога все още си правя план, преди да напиша даден рапорт, ако случаят е доста объркан — с много хора, които идват и си отиват. Можеш да му предложиш да опита това.

— Аз не предлагам нищо на Тропър и ти също не би трябвало да го правиш. Мисля, че сержантът е влязъл в академията със спортна стипендия. Сега разбираш защо ръмжи по твой адрес. — Вгледа се втренчено в нея и продължи: — Това е нещо, което би трябвало вече да си осъзнала, Синди. Момчетата, с които работиш, са солта на Америка. Много от нас са бивши военни. Ние сме хора на физическия труд, които мразят работното време „от девет до пет“, но все пак държат да си докарат добра пенсия. Ти си от друга планета — колежанска кучка, която някак си се е наместила в органите на реда. Която идва от не просто колеж, а частен колеж…

— При това — от Айви лиг.

— Да, точно това имам предвид! — Бодри тупна с юмрук по масата, за да подчертае думите си.

— Съжалявам. — Тя направи опит да прикрие усмивката си. — Просто беше прекалено изкусително…

— Забрави го.

— Греъм, отлично разбирам какво искаш да кажеш. — Синди натопи пръст в пяната и го облиза. — Знаеш ли, ако момчетата си мислят, че съм отраснала в богатство, значи са глупави. Баща ми положи доста усилия, за да се изкатери в йерархията.

— Което пък ни води до друга тема, Декър. Трябва да престанеш да говориш за баща си.

— Е, хайде де! Сега започваш и с лични нападки!

— Казвам ти го за твое добро.

— Дали правя поне нещо правилно?

— Не много.

Младата жена погледна настрани и задъвка устната си, за да се овладее.

— Всеки път, когато започнем да обсъждаме проблемите от изминалия ден, ти казваш нещо като: „Да, баща ми веднъж имаше подобно дело“ — продължи Бодри.

— Опитвам се да направя връзка.

— Това нервира хората. Кара ги да си мислят, че техния собствен опит не струва нищо. Всеки иска да се почувства специален. Ти вече се чувстваш по-различна заради онова, което си получила в колежа. Ала не трябва да забравяш, че средностатистическото ченге е завършило гимназия и може би най-много двугодишен колеж като мен. Ако си наистина умен, добре — отиваш в четиригодишен държавен колеж, или пък в академията, с надеждата да се издигнеш в професията.

— Като баща ми…

— Спри да споменаваш баща си! Той не е легенда, Декър, просто една писарушка.

За първи път Синди бе дълбоко засегната.

— Това е нелепо, Бодри! Той беше долу, в окопите, когато оная секта реши да се взриви!

— Да, и много хора твърдяха, че би могъл да се справи и по-добре.

Лицето й почервеня от гняв.

— Това е абсолютна лъжа! — прошепна ядосано тя. — Спаси дванайсет деца…

— Но много възрастни бяха разкъсани…

— Той не е бил отговорен, Греъм. Не той е командвал парада! — Примигна. — Стига вече! Чух достатъчно.

Бодри я хвана за ръката, преди да е успяла да стане от стола си.

— Аз не критикувам баща ти, Синди. Просто повтарям онова, което съм чул. Трябва да знаеш тези неща — успокои я той. — Иначе ще действаш на сляпо.

Младата жена не отговори. Втренченият й поглед се взираше в дъното на празната чаша.

— Вземи си още една — предложи Бодри.

— Не, благодаря — отказа твърдо тя.

След секунди се появи и сервитьорката. Носеше червено бюстие с дълбоко деколте, къса червена пола с бяла престилка, украсена с къдрички и червени обувки на висок ток. Косата й бе къса, руса, фиксирана с лак. Постави халба бира пред Бодри.

— Какво ще кажеш за още една и за партньорката ми, Жасмин? — попита той.

— Стига толкова, благодаря — отговори Синди.

Бодри я срита под масата.

— От друга страна, още една би ми дошла наистина добре — реагира навреме Синди и даде на момичето празната си чаша, заедно с една десетачка.

Жасмин се усмихна.

— Шефът каза, че тази вечер вашите напитки са за сметка на заведението. Стига да не станете прекалено алчна.

— И с какво съм заслужила тази чест?

— Наблюдавал ви е. Тази седмица идвахте три пъти. Иска да ви възнагради за лоялността.

— Предайте му моите благодарности — отвърна Синди и се насили да се усмихне. — Искрените ми благодарности. А рестото запазете.

Усмивката на Жасмин се разшири чак до ушите от доволство.

— Рядка птица — ченге от класа. Връщам се след минута.

— Десетачка е голям бакшиш — отбеляза Бодри, когато момичето си тръгна.

— Откъдето дошли, там и отишли.

Той плъзна чашата си по масата.

— Ето, вземи моята.

— Не, всичко е наред — бутна я обратно Синди.

Бодри отпи голяма глътка.

— Кисела си, Декър. Изглеждаш като съпругата ми, когато изхарчих парите за подаръка й за годишнината.

— Добре съм.

Мъжът не обърна внимание на думите й.

— Клюките за баща ти са от завист, Син. Дребните хорица винаги си търсят начин да си отмъстят на онези, които са успели да се издигнат. Всеки от нас би искал да е на мястото на Големия Декър. Но не в това е проблемът. Когато ти говориш за баща си, изглежда така, сякаш все още се държиш за ръката му. Това, освен това им напомня за чина и за досието, до които няма скоро да достигнат. Не че баща ти не ги заслужава. Репутацията му е добра. Но трябва да престанеш да мислиш толкова много за него и да започнеш да мислиш малко повече за себе си. Мисли за това, което ти си направила напоследък.

Синди отново отклони погледа си. Пресегна се през масата и взе халбата на Бодри.

— Да се върнем към Тропър… Какво да направя?

— Кажи му, че имаш свободно време и това те изнервя. Попитай го дали не можеш да му помогнеш с нещо.

— И той ще отговори отрицателно.

— Разбира се, че ще отговори отрицателно. После му спомени нещо за купчината боклуци, които лежат в неговото чекмедже. Кажи му нещо от рода на: „Хей, сержант! Дайте ми да разчистя част от бумагите, които имате да пишете. Тъкмо в момента съм се заела с някои мои рапорти. Нищо не ми струва да напечатам и няколко от вашите, които са написани на ръка“.

— И той ще прозре какво имам предвид.

— Да, така е. Ще му стане ясно, че се опитваш да му се подмажеш. Но се обзалагам, че ще си отбележи точка в твоя полза. Ще реагира така, сякаш това не е кой знае колко важно. Сякаш си е напълно в реда на нещата. Но ще го запомни.

— И толкова?

— И толкова. — Бодри огледа заведението. С всяка минута то се изпълваше с все повече хора. — Трябва да се прибирам при Шери и децата. Кой ден сме днес?

— Двайсет и първи.

— Да де, но кой ден от седмицата?

— Четвъртък.

— Ааа, значи е нашата вечер за чили. Добре. Допий ми бирата. Искам да оставя малко място за питието с вечерята. Чили и бира. Ето ти пример за перфектната семейна двойка. Де да можеше мъжете и жените да бъдат чили и бира…

* * *

На този етап от вечерта тя вероятно трябваше да си събере нещата и да се прибере вкъщи. Вместо това Синди огледа заведението ако не за приятелски лица, то поне за познати. Коментарите на бодри й бяха смачкали самочувствието. Тя не искаше да играе ролята на единак, тръгнал на кръстоносен поход срещу света. Самотниците бяха чудесни герои за романите, но в реалния живот нещата стояха по друг начин.

Искаше да се слее. Какво, по дяволите, не бе наред с нея?

Е, добре, въздъхна тя. Не би могла да промени миналото си, затова нека се съсредоточи върху настоящето. Анди Лопес и партньорът му Тим Уотърс все още бяха на бара. Анди изглеждаше точно момче. Тим не я впечатляваше особено. Разговорът с тях би бил предсказуем и празнословен.

Трябва да има и по-добър вариант.

На една от масите седяха Хейли Маркс и Ронда Нордич. Макар и около трийсетте, Хейли имаше седемгодишен стаж. Бе висока почти метър и осемдесет и имаше къса руса коса и пронизващи кафяви очи. Ронда беше цивилна и работеше в приемната на детективския отдел. Тя беше по-възрастна… около четирийсетте, дори може би към петдесетте. Имаше набръчкана, пепелява кожа и къса къдрава коса, в която бялото бе повече от черното. С Хейли се поздравяваха от време на време, но с Ронда никога не бяха говорили. Но те изглеждаха за предпочитане пред Лопес и Уотърс.

С бира в ръка, младата жена се изправи и се насочи към тях. Хейли вдигна поглед, после се върна към бялото си вино.

— Настанявай се някъде.

— Благодаря. — Тъй като двете жени бяха седнали една срещу друга, трябваше да се настани до някоя от тях. Обърна се към Ронда и протегна ръка. — Синди Декър.

— Ронда Нордич. — Тя пое ръката й. — Преди време работех с баща ти.

— Във Футхил?

— Да, във Футхил. Той сега е в Девъншир, нали?

Кимна.

— Беше мил човек. — Ронда цъкна с език и завъртя чашата си със сода. — Вероятно все още е. Защо става винаги така? Говориш за някого, когото си познавал в миналото по начин, все едно е мъртъв?

— Не знам — усмихна се Синди.

— Е, поздрави го от мен.

— Ще го поздравя.

Мълчание. Всички отпиха от чашите си.

— Виждам, че си станала партньор на Бодри — заговори Хейли.

— Да.

— И какво мислиш за него?

Синди бе изненадана от искреността на въпроса на Маркс.

— Свястно момче е.

— Така ли?

— Да. Защо? Има ли нещо, което трябва да знам?

Хейли отпи от своето „Шардоне“ и отбеляза:

— Добре, да го кажем така — той не би преминал квалификациите за маратона.

— А… това ли? Да, вече го знам.

— Какво знаеш? — полюбопитства Ронда.

— Че е малко бавен в краката — отвърна Синди.

— Знаеш ли, клюката твърди, че Рик Бедерман Лъскавия е поискал разместване точно заради това — намеси се Хейли. — Той се борел с нарушител, който имал нож. Докато Бодри пристигне, оня почти му бил отрязал вече ухото. Не казвам, че Бодри не е свестен. Просто ти обръщам внимание на недостатъците му. Така че не си мисли, че говоря против него.

— Ни най-малко. — Въпреки това, Синди се чувстваше неудобно. — Оценявам искреността ти. Но с него ми е добре.

— Отпусни се. — Хейли довърши чашата си вино. — Тази вечер просто си решила да си пийнеш или има и нещо друго?

— Нямам нищо предвидено в програмата си.

— Ние смятаме да похапнем някъде. Можеш да се присъединиш към нас.

— Ами… в хладилника ми от два дни седи една купа със спагети — замисли се Синди.

Хейли най-сетне се усмихна.

— Звучи впечатляващо.

— Вие младите вече просто не готвите — намеси се Ронда.

— Мога да готвя — оправда се Синди. После направи пауза. — Просто избрах да не го правя!

— О-хо! — възкликна Ронда.

— Това е въпрос на воля — продължи младата жена.

— Ами, Ронда, ако си умираш да сготвиш за нас… — предложи Хейли.

— След като отгледах четири деца, мисля, че предостатъчно съм се грижила за прехраната на гладни гърла. Единственото гърло, което сега бих искала да нахраня, е моето собствено.

— Какво ще ми препоръчате от кухнята тук? — попита Синди.

— Зависи колко си гладна — отвърна й Хейли. — Гладна като за сандвич? Или може би като за пържола, или за шницел?

— По-скоро за сандвич, отколкото за пържола.

— Опитай телешкия — предложи й Хейли.

— Аз вероятно ще си взема телешки — заяви Ронда. — Въпреки че би трябвало да избера пуешки. Ограничавам тлъстините.

— Знаеш ли, Ронда, аз ще си взема телешки, а ако нямаш нищо против, можем да си ги разменим — каза Синди.

— Ако ще си поръчваш телешки, тогава аз май ще избера риба тон — замислено отбеляза Хейли. — Нали няма да имаш нищо против да си чупна малко от твоя… въпреки че телешкото не върви особено с риба тон.

— Е, все пак не става въпрос за комбинация между пържола и скариди — вметна Синди.

— Защо пък да не си поръчам пастрами^[2] върху ръжен хляб — продължи да умува Хейли. — Ти обичаш ли пастрами, Синди?

— Обожавам ги.

— Вече изобщо не докосвам подобни неща! — отсече Ронда. — Имам предвид мазнините.

— Това не е добре — заключи Хейли. — Ро, ако искаш да си разделим храната, ще трябва да избера нещо друго. Какво ще кажеш за шунка и сирене? — Обърна се към Синди: — Обичаш ли шунка със сирене?

— Не съвсем. Не ям шунка. Еврейка съм.

— О… — Хейли се замисли за момент. — Значи ядеш кашер^[3]?

— Не, не ям кашер. Просто не ям шунка. Никога не сме си правили. Въпреки че понякога хапваме бекон.

— В това няма никаква логика.

— Знам. — Синди сви рамене.

— Значи, ако взема комбиниран сандвич, ще можем да си го разделим? — поинтересува се Хейли.

— Да, аз не бих отказала.

— А ти, Ро, какво ще кажеш?

— Какво има в него?

— Пуйка, бекон и авокадо.

— Тогава без авокадото. Не че не го харесвам. — Потупа внушителния си корем и изтъкна: — То не ме харесва.

— Но това е най-хубавата част! — възмути се приятелката й.

— Добре де, но аз се отказвам.

— Какво ще поръчваме? Обърках се — намеси се Синди.

— Остави на мен. — Хейли извика с жест Жасмин и й каза: — Телешки сандвич с повече лук и много сос, пържени картофки и зелева салата, пуешки сандвич с повече черни боровинки, картофено пюре вместо плънка и зелева салата и комбиниран сандвич с печено ръжено хлебче, половината с авокадо, половината без.

— Искаш ли пържени картофки със сандвича, Маркс?

— Да, можеш да добавиш и картофки.

— Да ти долея ли вино?

— Да.

— А за теб още една бира, скъпа?

Синди обмисли тази възможност и накрая отсече:

— По-добре диетична кола.

— Защо? — попита Хейли. — Колко бири си изпила?

— Току-що приключих третата. Добре съм, но по-добре да не изкушавам феята на алкохола.

— Аз също съм на третата. — Хейли направи гримаса. — Нека и за мен да е диетична кола.

— Имаш я. — Жасмин погледна към поръчката, после към Синди. — Коя поръчка е твоята?

— Защо? — попита Хейли.

— Защото нейните са от заведението.

Ронда и Хейли започнаха да дюдюкат.

— Защо? — засмя се Синди. — Кое му е толкова смешното?

— Дугъл отново е в действие — констатира Хейли.

— Кой е този Дугъл?

— Похотливият елф, който притежава това място.

— Не ги слушай, скъпа — намеси се Жасмин. — Те просто ревнуват. Та коя е твоята поръчка?

— Коя е моята поръчка? — обърна се Синди към новите си приятелки. — Телешкото ли?

— Кое е най-скъпото? — попита Ронда.

— Комбинираният сандвич.

— Тогава е той.

— Ех и вие, момичета! — засмя се Жасмин. После се обърна и се отдалечи.

— Какво представлява този Дугъл? — полюбопитства Синди.

— Много дребен мъж. — Хейли вдигна ръка на около седемдесет сантиметра от земята. — Преследва всички жени.

— И ченгетата ли?

— Всичко, което има достатъчно удобни балкони — отвърна Ронда.

— Балкони ли?

— Може да ми лиже онази работа прав, ако му позволя — продължи обясненията си Хейли.

— Колко е висок?

— Около метър и шейсет. Вероятно към петдесетте.

— Звучи чудесно — отбеляза Синди. — Всъщност, звучи като последната ми случайна среща.

— Има пари — допълни Ронда.

— Е, виж тази част не е лоша.

— Тези типове винаги са стиснати — намеси се Хейли. — Нали знаеш, аз си ги изкарвам, аз си ги харча. Ако ми оближеш топките, може и да ти дам някой долар да си платиш паркинга.

Синди се разсмя.

— Добре позната картинка.

Хейли също се разкикоти.

— Дали вече не звучим като пияни?

— Не, просто се заяждаме с човека — отвърна Синди.

— О-хо! — каза Хейли. — Виж кой влезе току-що! Ходещото шише брилянтин. — Тя му помаха с ръка. — Вижте, идва към нас.

Синди се обърна и почувства как кожата й пламва. Надяваше се другите да не са забелязали, но знаеше, че са. Кожата й по рождение беше млечнобяла и непрекъснато я издаваше. Изчервяваше се винаги, когато бе ядосана, притеснена или силно възбудена.

Или поне така й бяха казвали.