Фей Келерман
Преследвана (13)

Глава тринайсета

Баща й не я чакаше — поне в това Скот бе сбъркал. А резетата и ключалките й бяха залостени и недокоснати. Синди огледа внимателно и касата на вратата си — нямаше драскотини или следи от разбиване. Всичко изглеждаше непокътнато. Отключи вратата и пристъпи в апартамента си с леко безпокойство. Хвърли черния си пуловер на дивана. С един бърз поглед се увери, че мястото е във вида, в който го бе оставила. Сутрешното кафе все още си седеше на страничната масичка, а вестникът все така бе отворен на редакционния коментар.

Добре. Тази задача бе отхвърлена. Почувства облекчение, но едновременно и известна доза разочарование. Работата й осигуряваше часове на непредсказуемост и новости. В противовес с нея, личният й живот изглеждаше безличен и скучен. Все пак знаеше, че трябва да внимава какво си пожелава. „Интересен“ е прилагателно от китайско проклятие.^[1]

Взе чашата си и я постави на кухненския плот, после извади една със столче и си наля бяло вино, макар да си даваше сметка, че е глупаво да пие на празен стомах. Напоследък правеше доста глупави неща, като повечето от тях бяха свързани с Оливър.

С чаша в ръка, тя се върна в дневната. Очите й обходиха полицата над камината. Семейните снимки и порцелановите животинки бяха точно там, където ги бе оставила — прасетата, котките, кучетата и кравите бяха подредени в абсолютна междувидова хармония.

Настани се пред телевизора и го включи с дистанционното. Екранът се изпълни с образите на двама души, които вървяха по пътеката в супермаркет, хвърляйки десетки обвити в целофан парчета шунка в пазарските си колички. Тъй като звукът бе изключен, пазаруващите изглеждаха още по-комични — като участници в старите неми филми. Замисли се за Оливър и се зачуди, или той не я плаши нарочно. Ако приемеше, че е така, следващият логичен въпрос бе защо.

Дали пък не страда от комплекса на Супермен — оня тип мъже, които се втурват да спасяват девицата, изпаднала в беда. Баща й ги наричаше „вечните герои“. Независимо как разказваха историята, те неизменно се оказваха единствените, които са били в състояние да спасят положението. Героят — и забележете, тя мислеше за герой, вместо за героиня, тъй като обикновено това бяха мъже — използваше изрази като: „Ако аз не бях там“ или „Ако не бях аз“, или пък фалшиво скромното „Те поискаха мнението ми и аз предложих това и това, което съвсем случайно свърши чудесна работа“.

И, ако е така, какво ли би могло да превърне Оливър във „вечен герой“? Комплексът за неувереност? Или може би е бил уверен в себе си, преди да достигне средна възраст. Вероятно необходимостта му да бъде герой се коренеше в същите онези страхове, които го караха да тича след жени, наполовина по-млади от него. Нуждаеше се от утвърждаване на егото си и на факта, че е още млад. Възможно бе също да се опитва да трупа точки пред шефа, като помага на дъщеря му. Но в това нямаше никакъв смисъл, защото Оливър държеше да запази в тайна срещите им. В такъв случай загрижеността му за нейната сигурност във връзка със случая „Крейтон“ бе съвсем естествена и логична.

Часовникът й — който тя предвидливо бе сложила пет минути напред — показваше седем трийсет и три. Имаше достатъчно време да си спретне нещо за хапване. Което вероятно не беше лоша идея, защото трудно би могла да отговаря на въпросите им с празен стомах, в който има само вино. Насили се и постави две джобчета замразена пица в тостера.

Даа, прелестите на самотния живот. Дори и майка й, която не бе голяма майсторка в кухнята, можеше да сготви нещо по-добро. Синди си спомни за честите покани от баща си и мащехата си да вечеря с тях някой петък — тържествената вечеря, която поставяше началото на еврейския Шабат. Въпреки че мразеше да се чувства като натрапник, вероятно тази седмица бе добър момент да се съгласи с Рина. Мащехата й бе много религиозна. Баща й бе станал религиозен покрай нея. Начинът им на живот бе доста различен от нейния. Тя го оприличаваше на изящно изработен викториански стол — очарователен и красив, но непригоден за всекидневието. Но пък се отразяваше много добре на баща й, правеше го щастлив, а това значеше много.

Пиците изхвърчаха във въздуха и паднаха на педя от тостера върху кухненския плот. Тя внимателно хвана горещото тесто и го уви в салфетка, като отхапа от него на път към спалнята. Каква ли е подходящата дреха, когато на човек му предстои да бъде въртян на шиш от своите колеги… или може би по-правилният израз бе от своите началници?

Баща й бе неин началник. След като бе посветила почти десет години от живота си на опити да се освободи от бащината му опека!

А кой те накара да отидеш в полицията?

Тя реши да остане в същите дрехи — бяло поло и черен панталон — въпреки че би предпочела да си сложи дънки и пуловер. Сегашният й тоалет й придаваше много по-професионален вид. Приглади червените си кичури с четката за коса и си оправи грима.

Беше ли неспокойна заради предстоящия разговор с тях? Вероятно малко. Не обичаше някой да разчепква личния й живот, още повече че Крейтон бе доста неудачен избор за приятел. Надяваше се на подкрепа от Марджи. Тя бе готина. Беше партньорка на баща й още по времето, когато Синди бе тийнейджър и винаги я бе защитавала, когато баща й се ядосаше.

Натъпка полото в панталона си, после видя едно почти невидимо петънце. Сигурно се бе накапала с кафе, въпреки че не помнеше да е разливала каквото и да било. Но това винаги бе проблемът с белите дрехи. Една миниатюрна капчица кафе изглеждаше като прашен отпечатък от пръст. Съблече блузата и отвори чекмеджето с пуловери.

Внезапно сърцето й заблъска в гърдите — силни, оглушителни удари. На пръв поглед всичко изглеждаше нормално. Блузите бяха сгънати и подредени. Но Синди бе убедена, че някой е ровил в чекмеджето й. Защото памучните пуловери бяха в дясната половина, а вълнените — в лявата. А тя винаги, винаги поставяше вълнените отдясно, а памучните — отляво. Бързо отвори останалите три чекмеджета — панталони и шорти, тениски и пижами, бельо, чорапи и чорапогащи.

Поне на пръв поглед изглеждаха в идеален ред. Само чекмеджето с пуловерите не бе наред.

Или може би грешеше.

Или може би се побъркваше.

Докато гледаше втрещено дрехите си, Синди усети как капчици пот се застичаха към веждите й. Подмишниците й вече бяха мокри, а ръцете й трепереха. Стомахът й се бе свил в стегната пареща топка. Пред очите й затанцуваха искри. Тя отстъпи две крачки назад, докато прасците й опряха в леглото. Седна и отпусна глава между коленете си. Червената й коса се разпиля надолу и докосна килима. Не беше само от пуловерите, но и от виното. Трябва да спре да пие.

„Вдишай, издишай. Добре, мисли! Кога за последен път подрежда чекмеджетата си?“

Преди месец? Или дори по-отдавна? Беше ли възможно да е разменила местата, поставяйки вълнените пуловери отляво, вместо отдясно? Защото сега, като анализираше ситуацията по-спокойно, тя си даде сметка, че блузите са сгънати точно по начина, по който ги сгъва тя. И купчините са прецизни. Купчините й винаги бяха подредени като по конец — резултат от манията й за ред и порядък. Вероятно това не бе нищо повече от игра на въображението, породена от мрачните предположения на Оливър.

Да го вземат мътните!

Синди изправи глава, отпусна се върху матрака и се втренчи в тавана. Все още само по панталони и сутиен, тя усети как потта по тялото й започва да се изпарява. Потрепери от хлад.

„Облечи си нещо, Декър.“

Изправянето й костваше огромно усилие. Дотътри се до проклетото чекмедже и изтегли черен, оребрен памучен пуловер.

Надяваше се, че е направила от мухата слон с тези купчинки вляво и дясно. Вероятно ги бе разместила сама, макар да се съмняваше, че не би запомнила промяната. Може би я забелязваше чак сега, тъй като подсъзнателно търсеше нещо необичайно.

Беше на път да облече пуловера, когато усети, че мирише на пот. Имаше нужда от душ. Водата не само щеше да изчисти тялото й, но и да проясни ума й. Съблече се, пъхна косата си в найлонова шапчица и завъртя кранчето, докато водата потече. Пристъпи в кабинката под горещите иглички, настръхна, но после се потопи в приятната комбинация от удоволствие и болка. Когато излезе изпод душа, кожата й бе порозовяла като на варен рак. Отново усети световъртеж, но този път бе по-скоро от ниското кръвно налягане, отколкото от напрежение. Седнала на капака на тоалетната, увита в хавлия, тя се наведе и се опита да прогони зараждащото се главоболие.

Параноята й бе на път да я съсипе. Все пак, как някой би могъл да се промъкне, без да насилва ключалките й? Бе проверила и бравата на вратата си и прозорците… е, поне бравата.

Може би няма да е зле да погледне и прозорците, преди ударната група да нахлуе в жилището й. Изправи се бавно, отиде в спалнята и се облече цялата в черно. Разреса косата си и се гримира — само малко руж и червило — и профилактично глътна две таблетки „Адвил“. Взе остатъците от пицата си и ги хвърли в кухненското кошче за боклук. Докато бе още там провери страничния прозорец. Той би бил трудна цел, защото бе на еднакво равнище със стената на сградата и чак на втория етаж. Ключалката бе непокътната, а дограмата — без видими следи. По боята не се забелязваха ожулвания и драскотини. Ако въображаемият любител на пуловери бе проникнал в къщата й по някакъв начин, това не бе станало през входната врата или кухненския прозорец.

Или беше професионалист.

От тази идея изобщо не й стана приятно.

Беше на път да провери предните прозорци, когато на входа се позвъни в седем и петдесет и две — според нейния избързващ часовник. Погледна през шпионката и с огромно облекчение установи, че е баща й. Последното нещо, което искаше, бе да остане насаме с Оливър. Отвори вратата и се опита да се държи нормално — погледна го укорително заради появата му, макар че дълбоко в себе си се радваше да го види.

— Татко…

— Минавах наблизо.

— Да, минавал си наблизо, защото си решил да дойдеш наблизо.

Декър се усмихна. Надяваше се усмивката му да е обезоръжаваща.

— Може ли да вляза?

— Предполагам, че ще е необичайно да накарам полицейски лейтенант да ме моли на колене. — Тя отстъпи настрани. — Влез. Няма да отговарям на никакви въпроси, преди да дойдат другите. Вече съм минавала през това. Няма да се повтарям повече, отколкото е необходимо.

— В правото си си. — Декър отиде до полицата над камината и взе снимката на Хана. Усмихна се. — Къде е правена? В зоопарка, нали?

— Да. Не си ли я виждал преди?

— Всъщност, мисля, че съм я виждал. Просто съм забравил колко е сладка. Трябва да ми направиш копие.

„Може би татко е преместил снимката. Но кога за последен път е идвал тук? Преди месеци.“

— Признай си! Мислиш, че втората ти дъщеря е по-сладка от първата.

— Мисля, че ти си възхитителна. Просто не изглеждаш толкова сладко като нея, когато си без зъби.

— Определено е така. — Вдигна пуловера, после отново го остави. — Това интервюто наистина ли е толкова необходимо?

Декър сви рамене и отговори:

— Скоро ще разберем.

— Чиста загуба на време. Вече ти казах всичко.

— Оливър и Дън мислят, че може да имам проблем с обективността. — Баща й върна снимката на полицата. — Възможно е да са прави.

На входната врата отново се позвъни. Този път беше Марджи. Тя целуна Синди по бузата и хвърли дамската си чанта на дивана.

— Подредила си добре това местенце от последния път, когато идвах.

— Нови щори, две кувертюри — нищо особено.

Марджи погледна Декър.

— Защо ли бях сигурна, че ще те заваря тук! — А после към Синди: — Можеш ли да говориш, докато той е тук?

— Да, разбира се. Цялата тази работа е ненужна, Марджи. Аз едва познавах този човек.

Полицайката извади бележник от джоба на сакото си.

— Имаш предвид Арман Крейтон, нали?

— Да, разбира се. Тренирахме заедно. И толкова.

— Като изключим изстрелите — добави Марджи.

— Виждам, че си я информирал — обърна се Синди към баща си.

— Не и в подробности.

— Поради простата причина че нямаше подробности. — Обърна се към гостенката си и допълни: — Те може да са били насочени към него, може да са били и случайни. Но със сигурност не бяха за мен.

— Може би ще трябва да изчакаме Скот, преди да продължим — предложи Декър.

— Той ще се забави — отвърна Марджи. — Интервютата му в Холивуд са започнали по-късно.

— Ще дойде ли? — поинтересува се шефът й.

— Да, но ще позакъснее.

— Открил ли е нещо около отвличанията?

— Не ми каза.

— След като това може да засяга и мен, някой ще може ли да ми каже какво става? — намеси се Синди.

Марджи се настани на дивана и кимна.

— Разбира се. Седни, Син. Нека ти разкажа как виждаме ние нещата засега. — И повтори почти дума по дума онова, което й бе обяснил Оливър преди около час. — Проверяваме тези жени, за да разберем дали са свързани с Крейтон, тъй като отвличанията са сходни по начин на действие. Освен това говорим с жени, които са го познавали. Точно затова сме тук.

— Първо на първо, аз никога не съм му била истинска приятелка, а просто случайна позната. Заедно тренирахме във фитнес салона. Нищо повече.

— Нямали ли сте някакви бизнес отношения?

— Не. Дори и да бях искала да инвестирам при него, нямаше да мога. Нямах пари.

— Той говорил ли ти е за бизнес? — намеси се Декър.

— Най-общо…

— Например?

— О, беше толкова отдавна… — Тя се смръщи, сякаш се съсредоточаваше. — Най-вече сделки със земя. Ако си спомням… но не съм особено сигурна… идеята беше да се купува земя и да се продаде за бърза печалба. Да се хванат хората, докато лихвените равнища са ниски, а стойността на недвижимите имоти е висока.

— Защо мислиш, че ти е говорил за това, щом не си имала пари? — попита баща й.

— Хвалеше се, татко — отвърна Синди. — Просто се перчеше. Вероятно, за да ме сваля. Но не му излезе късметът.

— Оставил е нещата в твои ръце? — попита Марджи.

— Не беше чак такъв глупак, за да ми го каже — отвърна Синди. — Но ако нещата внезапно се бяха извъртели в такава посока, той нямаше да бъде ни най-малко нещастен.

— Предлагал ли ти е среща извън фитнесзалата?

— Два пъти на кафе. Отказах. И толкова. — Обърна се към баща си. — Всичко това вече съм ти го разказвала.

— Знам. Но звучи по-различно, когато Марджи е тук.

— Синди, когато стреляха по теб, някой каза ли нещо? — продължи колежката му.

— Никой не е стрелял по мен.

— Когато стреляха по Арман и ти беше там, някой каза ли нещо? — поправи се Марджи.

— Не.

— Нищо ли? — учуди се Декър.

— Нищо. Защо биха се обадили въобще?

— Ами — започна баща й, — ако е било отмъщение срещу Крейтон, някой може да е извикал нещо, за да се обоснове за деянието си.

— Искаш да кажеш — като във филмите ли? „На ти, гадно копеле!“ — Тя направи гримаса. — Таткоооо… Намирисва ми на изтъркано клише.

„Престъпниците са точно това — клишета. Те са като изрязани картонени фигурки — напълно заменяеми части от едно цяло.“ На глас Декър каза:

— Значи не се чу никакъв глас?

— Дори и да е имало такъв, аз поне не съм го чула.

— Стояхте или вървяхте, когато започна стрелбата?

— Аз… ние… мисля, че стояхме до колата му.

— Но не си сигурна.

— Не. Може и да сме вървели към колата му.

— Ти го изпращаше до колата му? — учуди се Марджи. — Не те ли изпрати той до твоята?

— Неговата беше паркирана по-близо до входа — отвърна Синди. — Това не може да не ви говори нещо, нали? Значи някой се е настанил близо до колата на Крейтон. Защото точно Крейтон е бил целта, нали?

Никой не отговори, което я изнерви още повече.

Най-сетне Марджи продължи:

— Колко бяха изстрелите?

— Не знам — каза Синди. — Не съм ги броила.

— Един, два… повече?

— Май повече.

— Някой от куршумите мина ли близо до теб?

— Със сигурност трябва да е минал.

— Колко близо?

— Откъде бих могла да знам? — отвърна Синди. — В момента, в който чух изстрелите, се скрих зад колата.

— Неговата кола ли? — поиска да уточни Декър.

— Да, неговата. Червеният „Корниш“.

— Колата му беше ли улучена?

— Много вероятно да е била. Но явно не чак толкова лошо, защото при следващото си идване в салона пак беше с нея.

— Върнал се в в салона? — учуди се Декър.

— Да. Вероятно е смятал, че е в безопасност. Стрелецът надали би повторил опита си на същото място.

— Това е крайно наивно от негова страна — отбеляза лейтенантът. — И ти със сигурност твърдиш, че пак е бил с „Корниша“?

— Да, защото го попитах как е колата му. Каза ми, че е наред. След това сменихме темата. После съм го виждала може би три или четири пъти. Сигурно подсъзнателно съм го избягвала. А и не след дълго започнах работа в полицията. Нямах чак толкова свободно време, затова започнах тренирам в салона в управлението.

— Когато е започнала стрелбата, двамата изглежда сте били почти неподвижни обекти — отбеляза Марджи.

— Вероятно.

— Така че, ако стрелецът е бил професионалист, сигурно би улучил поне един от вас.

— Сигурно — сви рамене Синди. — Ако намекваш, че се е целил в мен, тогава, по твоята логика, би могъл да ме гръмне с един изстрел. — От стряскащата реалност на току-що изречените думи я побиха тръпки. Потърка рамене, за да се стопли, но не каза нищо.

— Тя намеква, че изстрелите може би са били просто предупреждение от ревнивата съпруга — намеси се Декър.

— Аха! — отвърна Синди. — В такъв случай и по същата логика, изстрелите биха могли да бъдат нещо като детска игра на хлапета, кефещи се от възможността да пострелят по един ролс-ройс.

— Точно затова те попитах дали колата е била повредена — кимна Декър. — Ти твърдиш, че щетите са били незначителни.

— Просто го допускам — отвърна Синди. — Не си спомням, татко!

На входната врата се позвъни. Декър се изправи, но Синди го спря.

— Татко, това е моят дом, забрави ли?

Баща й се отпусна на мястото си и изсумтя:

— Да не посмее човек да ти направи услуга!

Оливър влезе.

— Съжалявам за закъснението.

— Успя ли да откриеш нещо? — попита нетърпеливо Декър.

— Мисля, че извадихме късмет. — Той съблече сакото си и погледна към Синди. — Къде да го закача?

— Аз ще го закача. Седни, Скот — покани го Синди, като гледаше навсякъде другаде, но не и към него. — Между другото, някой да иска нещо за пиене?

— За мен нищо, благодаря — отвърна Оливър и се настани до Марджи. — Някой ще ме въведе ли в казаното до момента?

Синди му разказа. Когато свърши, допълни:

— Разбирам, че сте обмислили добре цялата тази история с отмъщението. Но аз нямам нищо общо с аферите на Крейтон. Защо някой ще стреля точно по мен?

— Крейтон беше женен — изтъкна Оливър. — Вашите отношения можеха ли да се възприемат отстрани като любовна връзка?

— Точно това обсъждахме до преди малко. Предполагам, че ако някой е държал да ги възприеме по този начин… — Тя седна. — Познавате ли съпругата му?

Оливър и Марджи се спогледаха.

— Тази сутрин я интервюирахме — отговори накрая той.

— Разкажете ми за нея — намеси се Декър.

— Млада, впечатляваща, с голям бюст и вероятно добре оползотворява парите на мъжа си сега, когато вече застраховката живот на Крейтон е изплатена… — започна Марджи.

— Аха! — възкликна Декър. — Значи са й я изплатили. И кога?

— Според нея, преди три седмици — отвърна Марджи.

Декър сбърчи вежди.

— От инцидента насам измина цяла година — отбеляза той. — Значи някой се е постарал да направи щателно разследване.

— Вече сме се заели с това, Пит — отвърна Оливър.

Декър се замисли за момент и накрая каза:

— Тя е била човекът, извикал ченгетата. Мислите ли, че е могла да инсценира цялото отвличане?

— Катастрофата на колата беше истинска — намеси се Марджи. — Това е несъмнено.

— Колата премина през загражденията, после избухна. — Декър вдигна пръст. — Чудя се колко време е минало от момента на удара до експлозията? Защото, независимо от това, което се случва по филмите, когато една кола се прекатури през заграждения, освен ако не падне косо надолу, тя обикновено не избухва от удара. Първо, трябва да се разбият тръбите на резервоара и да потекат. После, да се възпламенят искри. Експлозии се получават, само когато искрите стигнат до резервоара.

Оливър забарабани по крака си.

— Значи допускаш, че някой е взривил колата, след като похитителите са избягали, така ли?

— Или пък по колата е било човъркано, преди да бъде отвлечена. Нека не забравяме и факта, че Крейтон е бил изпечен мошеник. Ако някой похищава жени, за да намери отдушник на омразата си към Крейтон, трябва отново да прегледаме бизнесвръзките му.

— Арман говореше като професионалист — намеси се Синди. — Винаги бе пълен с идеи за страхотни удари. Като този със земята.

— Той с какво точно се занимаваше? — полюбопитства Оливър.

— Арман ми каза, че купува земя на ниски цени и я препродава за бърза печалба.

— Направих малко разследване след последния ни разговор — уточни Декър. — Струва ми се, че се е занимавал с пирамиди, плащал е на някой инвеститор да купува неща като земя или дялове на спекулативни компании. После е използвал тези придобивки като залог, за да получи повече заеми и да купи още неща. Когато времената са добри, няма оплаквания. Но когато се стигне до крах, той би останал без пари в брой, за да осребри другите си инвестиции.

— Жена му ни каза, че я е оставил с много дългове — изтъкна Марджи. — Едва се сдържаше в кожата си по този въпрос.

— Но той е имал застраховка живот, която е покрила дълговете — възрази Синди.

— Кой казва, че той сам си е направил полица? — отбеляза Декър. — Може да я е направила жена му.

— Работим върху това — отвърна Оливър.

— Изглежда работите върху доста неща — обобщи лейтенантът.

— Знам — отвърна Оливър. — Искате ли да чуете какво имаме за Елизабет Таркъм?

— Давай — насърчи го Марджи.

— Никакви инвестиции с Крейтон на нейно име — каза Оливър. — Но Крейтон е имал доста сделки със съпруга на Таркъм, Декстър Бартоломю. В тези кръгове е по-известен като Декс Тексасеца, въпреки че не е от Тексас, а от Тулса, Оклахома.

— Как успя да се добереш до това? — поинтересува се Декър.

— От досието по убийството — раздел „Известни съдружници“. Бартоломю е правил пари с Арман, значи е разглеждан като евентуален заподозрян. Освен това, никой не е видял връзката между Таркъм и Крейтон заради различните фамилии. Инвестициите също са били на името на Декс, а не на Елизабет Таркъм. И, последно, отвличането на Таркъм е станало в Холивуд, а не в Девъншир. Нещата съвпадат, само когато прегледаш двата случая паралелно.

— Тулса е нефтен град. Той в бизнеса ли е?

— И то как! — отвърна Оливър. — Произвежда тръби, колена, вентили и всякакви неща, които са необходими, за да се отведе нефта от кладенеца до рафинерията.

— И е инвестирал при Крейтон?

— Да — потвърди детективът. — В продажбите на земя. Бартоломю е истински тузар. Фрашкан е с пари… което обяснява младата жена с червеното ферари.

— Разкажи ми отново за отвличането — каза Декър.

— Елизабет Таркъм е влязла в колата си и е запалила мотора. Следващото, което си спомня, е, че е била изхвърлена на трийсет километра от дома си. Колата не е намерена.

— Ударили ли са я?

— Не си спомня.

— Изнасилена?

— Дори и да е била, не е подала оплакване.

— Защо ни е отнело толкова време да направим връзката? — попита Декър.

— Във всяко от управленията си имат проблеми с отвличания на коли, Пит — отвърна Оливър. — Сега преглеждаме случаите поотделно, защото имаме бум на такива в собствения ни район. А дори и да бяхме търсили подобни похищения. Таркъм нямаше да ни направи впечатление. Била е сама жена, а не жена с дете.

— Ъъм, може ли да кажа нещо? — намеси се Синди.

Три чифта очи се извърнаха към нея.

Тя се усмихна, но усмивката й беше притеснена.

— Един от детективите в Холивуд… Крейг Бароуз… преди около десет месеца, на парти… говорих с него за Арман. Защото току-що бе станало още едно отвличане. Сега, като се замисля, май беше случаят „Таркъм“. Той спомена, че според него звучи подобно… по някакъв начин… на случая „Крейтон“.

— Как стигнахте до тази тема? — попита Оливър.

— Крейг я повдигна. Не знам защо. — Синди се замисли за момент. — Всъщност, май Рик Бедерман заговори. Той бил човекът, който получил първоначалния сигнал, когато се обадили туристите.

— Туристите ли? — учуди се Марджи.

— Да, била е открита близо до Грифит Парк.

— Значи е била изоставена в отдалечен район, също като Крейтон — каза Декър.

— Но на километри от мястото, където е бил оставен Крейтон — възрази Синди. — И не е била убита.

— Безсъмнено би ни било приятно да чуем за това още тогава, преди въпросните месеци.

Синди се смръщи.

— Това беше на парти, татко. Мислех, че Бароуз просто се прави на голяма работа.

— Поне би могла да споменеш…

— Пит… — смъмри го Марджи.

Декър вдигна ръце.

— Няма значение.

— Трябваше да… — започна Синди, свела поглед.

— Казах, няма значение! — Декър се изправи. — Какво чак толкова е станало? Дори не трябваше да съм тук.

— Но тъй като вече си тук, можеш и да останеш — каза Синди.

Декър се усмихна на дъщеря си.

— Много мило от твоя страна, Синди, но става късно. — Обърна се към детективите си. — Иска ми се да осмисля чутото на спокойствие. Ще го обсъдим утре сутрин. В моя кабинет. В десет.

— Ще те изпратя до колата — каза Синди.

Веднага щом излязоха навън, Декър каза:

— Извинявай, че те поставих в неудобно положение.

— Приемам го като комплимент — отвърна Синди. — Отнасяше се към мен като към равна в професията, а не като към своя дъщеря. — Замълча. — Научих много, само докато слушах как обсъждате нещата. Виждам живота на улицата като редови полицай, но никога не съм имала възможност да работя с детективи по нещо значимо. Беше страхотно!

Декър я прегърна.

— Ти си съкровище. Внимавай… — Кратка пауза. — При теб всичко е наред, нали?

— Какво имаш предвид!

— Някакви странни писма или телефонни обаждания?

Синди бе подготвена за въпроса. Лъжата излезе от устата й съвсем естествено.

— Нищо.

— Някакви странни хора, вървящи след теб?

— Татко, никой няма нищо срещу мен, уверявам те!

— Но ще ми кажеш, ако…

— Разбира се! Добре съм! Прибирай се вкъщи. Поздрави Рина и децата. Кажи на Рина, че й благодаря за поканата за петък вечер. Ще се възползвам от нея.

Лицето на Декър се озари.

— Наистина ли?

— Да — усмихна му се топло тя. — Имам нужда от добра храна.

— Ще я имаш. Обичам те, принцесо!

— И аз те обичам.

Тя се обърна и се отдалечи, като едва устоя на желанието да сподели проблемите си и да признае всичко пред баща си: за бележката с думите „Не забравяй!“, за преместената снимка, за разместените пуловери, за цялостното напрежение, което чувстваше. Щеше да е хубаво баща й да я успокои и да прогони притесненията и страховете й.

Въздъхна. Сега си даваше сметка, че свещениците неслучайно се наричат „отци“.