Фей Келерман
Преследвана (2)

Глава втора

Синди не беше първото ченге, пристигнало на мястото на произшествието, но бе първата жена полицай. В момента, в който тя и партньорът й Греъм Бодри паркираха колата си до тротоара, пред къщата се бе струпало впечатляващо множество. Тълпата се бе разположила само на тротоара, тъй като моравата бе оградена с жълта полицейска лента. По земята бяха разпилени различни вещи, изхвърлени от жилището. Повечето бяха женски дрехи и лежаха на неокосената трева като в импровизирана гаражна разпродажба. След секунди през отворения прозорец излетя един тостер. Разби се при падането и чарковете му се разпръснаха по пътеката.

Тълпата закрещя одобрително.

„Страхотно! — помисли си Синди. — Окуражават нещастниците.“

Внезапно двойката започна да крещи. Преобладаваха ужасяващи женски викове. Звуците разцепиха тихия утринен въздух като сирена.

Първоначалният сигнал бе пристигнал на спешния телефон в централата като домашна кавга. Тези случаи бяха най-неприятните в отдела, тъй като винаги имаше вероятност да се стигне до насилие. Бяха пристигнали още три автомобила, включително и черно-белият на сержант Тропър. Значи днес сержантът ще раздава командите.

Кварталът се състоеше от следвоенни къщи, построени от ветерани. Сградите бяха едноетажни, зле направени и се състояха от три спални и две бани, плюс двор — достатъчно голям, за да побере детска площадка. Районът бе предимно испаноговорещ, както и по-голямата част от Холивуд. А тези, които не бяха с латиноамерикански произход, бяха с някаква друга етническа принадлежност и се вместваха в най-нисшата третина на социално-икономическите прослойки. В областта живееха и някои по-богати бели, но те обитаваха частните хълмове или отдалечените каньони. Но и те не бяха убийствено богати. Паралиите живееха в по-лъскавия Западен Холивуд (техен собствен град) или Бевърли Хилс (също отделен град), или в западните райони на Лос Анджелис, където патрулираше Полицейското управление на Лос Анджелис. Но елитът съвсем спокойно можеше да си има свой град, където всички домове се намират зад частни портали, пазени от наета полицейска охрана.

Синди излезе от колата и усети парене в дробовете си. Денят над долината се очертаваше мрачен и изпълнен със смог, чийто най-горен слой над планините изглеждаше като мръсна вода от пране. Двамата с Греъм се присъединиха към останалите. Бодри вървеше с обичайната си патешка походка. Имаше ниска талия и прекалено широки бедра. Това го правеше бавен бегач — нещо, което Синди бе научила по трудния начин. Веднъж, когато преследваха уличен крадец, тя бе оставила партньора си да й диша пушилката.

Но Бодри си имаше и добри страни. Отнасяше се към нея с уважение, макар че това вероятно бе заради високопоставения й баща — лейтенант.

Сержант Тропър, с мегафон в ръка, кимна на двамата. Сержантът бе на годините на баща й, а може би и по-възрастен — над петдесетте, около метър и осемдесет, с едро телосложение. Главата му бе окичена с неравни кичури хубава сива коса, причесана настрани в опит да се прикрие гладкото плешиво теме. Челюстта му бе квадратна, а добре очертаните му мускули я правеха да изглежда направо огромна. Очите му бяха втренчени и студени. Днес Тропър бе с Роб Браун, който ги дръпна настрана и ги информира:

— Две истински гълъбчета. Тя казва, че има оръжие, насочено към топките на съпруга й. Той не го отрича.

Синди се огледа.

— Не би ли трябвало да разчистим района?

— Това не е цялата картина, полицай Декър. Вътре има деца. Ако мамчето започне да стреля, ще си имаме истински проблем.

— Колко големи са? — попита Синди.

— На седем и девет. — Браун лапна парче дъвка. — Сержантът обмисля следващия ход.

— Не можете ли да я прилъжете с приказки да го остави? — намеси се Бодри.

— Засега не — отвърна Браун. — Тя е бясна! — Погледна часовника си. — Дявол го взел. Три петдесет и две следобед. Не можаха ли да почакат до смяната в четири?!

— Декър!

Синди се обърна и видя, че Тропър я вика с пръст. Подаде й мегафона и заяви:

— Напълно сигурни сме, че има оръжие. Ако го използва, ще стане лошо.

— Много лошо — съгласи се Синди.

— Искам да поговориш с нея, по женски. Разсейвай я. Ние ще се опитаме да спасим децата.

Очите й се местеха между сержанта и високоговорителя.

— Ами ако тя ви чуе да влизате?

— Направи всичко възможно да не ни чуе! Говори й. Отвлечи й вниманието. Бърборете си нещо там. Няма да е чак толкова трудно. Ето ти възможност да използваш страхотното си колежанско образование по психология.

Устните на сержанта се раздалечиха в усмивка и разкриха равни, но потъмнели зъби. Но под сарказма Синди нямаше начин да не усети напрежението му. Следдипломната й специализация от колежа бе криминология, а не психология. Но не сега бе моментът да го поправя.

— Какви са имената им, сър?

— Охеда — натърти сержантът. — Луис и Естела Охеда.

След това се насочи към другите.

Тя остана сама с мегафона в ръка. Ударната група я изостави, въпреки че бе много по-чевръста в краката от Бодри. После си каза, че не трябва да бъде толкова предубедена. Вероятно — но само вероятно — Тропър наистина чувстваше, че тя и единствено тя може да се справи с тази жена. Ситуацията бе прекалено опасна, за да бъде просто вид ритуал по приемане на новаци в редиците на старите кримки. Дори и в такъв случай, независимо дали ще спечели или ще загуби, пак ще бъде подложена на оценка.

„Може би Тропър иска да ти помогне да акумулираш опит от първа ръка. Хм. А дали той има представа какво означава думата «акумулирам»?“

Колкото и да се опитваше да бъде една от тях, да се снижи максимално, тя си оставаше елитарен сноб. Можеш да познаеш, кога едно момиче е от Айви^[1]… Сержантът жестикулираше… даваше й знак да започва. „Бъди уверена в себе си! — напомни си тя. — Покажи им как се прави, колежанско момиче!“ Синди натисна копчето на мегафона и проговори:

— Хей, Естела! Знаеш ли, че тук навън имаш някакви дрехи?

Никакъв отговор. Сержантът започна да жестикулира бясно, което означаваше: „Продължавай да говориш, продължавай да говориш!“

— Изглеждат доста добри — опита отново Синди.

— Партсали са! — извика Естела отвътре. — Сички дреи са партсали! Той даде сички убави дреи на своя puta^[2]!

Луис се намеси с крясък.

— Аз не имам puta! Тя йе луда!

— Той йе лъжетс!

— Тя йе луда!

— Ще убия него!

— Тъй йе — извика Луис. — Тя убие ме. Аз не мърда, щото тя убие ме. Тя йе луда шена!

— Имаш ли пушка, Естела? — намеси се спокойно Синди.

— Тя има голяма пушка! — отговори Луис. — Тя йе луда шена! Loca en la cabeza!^[3]

Луис никак не си помагаше. Синди продължи:

— Хайде, Естела. Да поговорим за това.

— Аз не говоря не повече — отвърна Естела. — Той говори. Сичко, което казва, йе лъжа!

„И после какво, Декър? Кажи нещо!“ Синди отново натисна бутона.

— Хей, откъде си взела тази червена рокля. Естела? На изплащане ли? Видях една точно такава на витрината на един магазин. Помислих си, че е наистина страхотна. Имаш добър вкус.

Тишина. После Естела каза:

— Купи я?

— Не, не я купих.

— Що не купи я?

— Червенокоса съм — обясни Синди. — За целта трябва да имаш тъмна коса. Твоята е тъмна, нали, Естела?

— Тъмна йе — съгласи се жената. Пауза. — В моя къща има ора!

— Не, аз съм навън — увери я Синди.

— Не, Чувам ора в моя къща!

— Не, навън сме! — Синди бързо добави: — Знаеш ли. Естела, тук има много хора, които разглеждат страхотните ти дрехи. Наистина имаш вкус. Мислила ли си някога да направиш дворна разпродажба? Наистина можеш да направиш добри пари.

— Дреите са партсали!

— Не, не са. Казвам ти, че имаш добър вкус. — Синди устоя на изкушението да погледне часовника си. Знаеше, че говори не повече от минута, въпреки че й се струваше като цял час. — Харесва ми пурпурната рокля. Сигурно си бомба с нея.

— Пурпур не става за червенокоси.

— Да, права си — съгласи се Синди. — Харесва ми и зелената сатенена блуза. Зеленото подхожда на червенокоси.

— Аресва, земе. Аз не нуждая се дреи след като убия него.

— Казвам ти, Естела, можеш да направиш добри пари от тези дрехи — настоя Синди.

Дълга пауза. После Естела проговори:

— Колко много мислиш?

— Стотина…

— Не интересува! Той дава сички пари на своя puta!

— Аз нямам puta! — изпищя Луис. — Тя йе луда!

Гласът на жената беше изпълнен с обида:

— Аз не луда!

— Естела, излез и ще поговорим за това — намеси се Синди. С периферното си зрение видя, че сержантът води децата към една от колите. Добре, че поне това свършиха както трябва! Но работата й далеч не бе приключена. — Ще ти помогна да събереш дрехите.

— Арестува я — извика Луис. — Вкарате неин луд задник в затвор!

— Луис, млъкни по дяволите! — каза полицайката.

— Ще го накара да млъкне за вас…

— Не, не, не, Естела. Излез навън. Ще поговорим!

— Аз не мърда, госпойце Червенокоса. Аз мърда, той вземе пушка. Той йе силен мъш. Аз не мърда. Аз не ходи не място. Той мърда, аз стреля дупка в негови cojones.

— Аз не мърда, не мърда — отвърна Луис. — Estella, mi amore. Te amo mucho. Tu sabes que tu estas mi corazon!^[4]

Естела мълчеше и това беше страшно. Сержантът изведнъж се материализира до Синди.

— Кажи й, че ще изпратим двама мъже в къщата. Кажи й, че те ще му сложат белезниците. Така той няма да я нарани, ако тя мръдне. Няма да може да вземе пушката. И ние ще сме там, за да я предпазим.

Синди кимна и каза плана на жената. Естела не бе много убедена, че ще проработи.

— Аз не иска не мъше в къща. Мъше не слуша жените никога! Аз мразя мъшете!

— Ами ако аз дойда? — предложи Синди.

— Какво? — прошепна сержантът. — Веднага се откажи от това!

Синди изключи с пръст бутона.

— Защо?

— Защото тя е бомба със закъснител, Декър. Оттегли си думите, или ще те накажа за неподчинение!

Синди знаеше, че няма да го направи. Баща й притежаваше прекалено много власт. Отговори:

— Предполагам, че съм ви разбрала неправилно, сър. Казахте, че ще изпратите полицаи в къщата. Аз съм полицай, така че не разбрах в какво е проблемът. Всъщност, все още не го разбирам.

Думите на Тропър, естествено, не бяха точно такива. Сержантът бе споменал за изпращането на мъже вътре. Въпреки това, шефът й бе притеснен. Тя като нищо би могла да се оплаче от дискриминация. Той изпсува едва чуто.

— Влиза ли, госпойце Червенокоса? — питаше Естела.

Синди погледна към Тропър.

— Какво трябва да кажа, сър?

Ченето на Тропър се движеше със скорост километър в минута.

— Кажи й, че ще влезеш с няколко полицаи…

— А какво ще кажете само за моя партньор…

— Декър, ние трябва да сме повече от тях. По този начин Луис Охеда няма дори и да помисли да грабне оръжието й. Сега млъкни и направи това, което ти наредих!

В думите му имаше логика. Като натисна отново бутона, Синди каза:

— Да, влизам, Естела. Но ще взема с мен и няколко момчета. Просто в случай че Луис се опита да направи някой номер.

— Аз не опитва нищо — запротестира Луис. — Тя убива мене!

— Така добре ли е, Естела? — продължи Синди.

Тишина. После Естела отвърна:

— Ти влезе и постави белезниците? Ти арестува него?

— Ще му поставя белезниците, Естела. Имаш ми думата.

— Добре — съгласи се жената. — Може да влезе, госпойце Червенокоса.