Фей Келерман
Преследвана (37)

Глава трийсет и седма

Това да си твърдоглав си имаше и добрите страни. Като например сега, когато всяка пора на тялото ти крещи от болка и най-разумното нещо, което би могъл да направиш, е да загубиш съзнание. Но Синди отказваше да потъне в нищото почти поради същата причина, поради която не можеше да държи устата си затворена — непреодолимата сила на магарешкия инат. Тропър й крещеше, но пред очите й всичко бе размазано и гласът му достигаше до нея сякаш от оня свят, заглушаван от мощните камбани, които биеха в главата й. Най-сетне той млъкна. Няколко секунди по-късно кънтенето престана и остана само разбитото й тяло. Червата й бяха препълнени, а пикочният й мехур щеше да се пръсне, но тя някак си все още успяваше да запази контрол върху биологичните си функции.

Никога не им позволявай да видят, че кървиш!

След като приключи тирадата си, той се умълча. Синди кротуваше, защото не можеше да говори. Забележителното бе, че можеше да чува — и при това доста добре. През последните двайсетина минути, докато се катереха по извивките на планинския път, тя анализира звуците от призрачния оркестър на природата — подсвиркване, бухане, пляскане на криле и случаен пронизителен рев, който изпращаше тръпки по гръбнака й. Чуваше също и бръмчащия двигател на колата, който бе като основен шум. Бе свикнала с неговия ритъм и мелодия, затова се стресна, когато чу нещо, което би могло да бъде далечно механично боботене. Нещо, което можеше да бъде знак за присъствието на друга кола в планината.

Въображението й се стрелна към небесата. Може би, само може би, Хейли Маркс отново я бе проследила! Тази мисъл я въодушеви, въпреки че рационалното в нея заспори, че е прекалено дори да се надява на това.

Какво не би дала отново да види „Мустанга“!

Може би мечтаеше да чуе автомобилен двигател, тъй като нишката, която я свързваше с действителността, бе доста изтъняла. Но изведнъж Тропър започна да се върти неспокойно. Синди успяваше да го забележи, тъй като задната част на седалката — в която зяпаше през цялото пътуване — внезапно се задвижи, сякаш в кожата, която я покриваше, се бе промъкнало някакво животинче.

После шумът стана… не просто силен, а по-силен.

— Мамка му! — извика Тропър.

И той бе чул нещо! Добре, помисли си Синди. Значи имаше някой друг. Но какво от това? Защо Тропър се притеснява? Какви проблеми би могла да му създаде друга кола и каква помощ би могла да предостави на нея? Тя не бе в състояние нито да пищи, нито да помръдне и наличието или отсъствието на коли наоколо нямаше никакво значение.

Този извод бе изключително депресиращ.

Но после започна да разсъждава малко по-трезво.

Фактът, че Тропър бе казал „мамка му“ означаваше, че е разтревожен. Следователно, вероятно виждаше нещо, което не му харесваше. Като например друга… полицейска кола?

Надеждите й отново възкръснаха.

Все пак, нали се бе обадила на Рина около девет и й бе казала, че ще е у тях след час? И когато Синди не се появи, мащехата й вероятно е направила нещо.

Разбира се, че е направила нещо!

Рина бе човек на действието. Не може да не се е обадила на баща й! А сигурно се е обадила и в полицията! Може дори да е излязла да я търси със собствената си кола!

О, господи! Синди най-сетне проумя — вероятно някой наистина я търсеше!

Въпреки подутите си устни тя успя да изломоти:

— Сър, имате ли представа от часа?

— Млъкни! — изръмжа Тропър.

Така да бъде! Ще трябва сама да изчисли. Закъса на магистралата около десет и половина. Тогава се появи Тропър, проведоха един ужасяващ разговор, той й заповяда да се качи в колата му… тя прескочи мантинелата и побягна от него. Това трябва да е отнело поне петнайсет-двайсет минути. След това той я бе ударил, бе я вързал и я бе замъкнал до колата си. Да предположим половин час. Така че, вероятно е поел отново на път към единайсет — единайсет и половина. Пътуваха вече най-малко час, а може би и повече. Това означаваше, че вероятно минава един през нощта.

Да, досега Рина не може да не е направила нещо. И сигурно доста хора вече я търсят.

Но как ще се сетят, че е в този район? Ако са намерили колата й на 405-а, на излизане от Долината, защо ще я търсят тук горе?

Тогава се замисли по-сериозно, принуждавайки разума си да действа логично, за да поддържа духа си. Не бяха ли близо до мястото, където „Камрито“ бе бутнато в пропастта? Нямаше ли логика отново да погледнат насам?

Определено се надяваше да е така!

Молеше се да е така!

Звуците станаха по-отчетливи. Бяха двигателите на коли и то повече от един. Синди усети, че по лицето й преминава усмивка на облекчение. Като познаваше баща си, сигурно е изпратил Националната гвардия.

— По дяволите! — възкликна отново Тропър. — Ще се наложи да ускоря нещата!

„О, господи — помисли си тя. — Надявам се, че копелето няма да ме застреля на място.“

— Това променя нещата — отбеляза Тропър и след кратка пауза добави: — Но не много.

Той предприе внезапна серия от завои и скоро Синди усети, че колата подскача и се тресе. Бе изкарал автомобила извън шосето или най-малкото на неасфалтиран път.

— Ходила ли си някога на къмпинг? — попита Тропър.

Знаеше, че той чака отговор.

— Да, била съм… на къмпинг — успя да изрече тя.

— Някога постоянно ходех на къмпинг — каза Тропър. — Когато имах семейство. Преди Крейтон и лукавата му жена, и всички онези мръсници, които разбиха живота ми.

Изминаха няколко мълчаливи секунди.

— Да, много ходех на къмпинг — продължи сержантът. — Познавам това място като дланта на ръката си.

„Получаваш червена точка“, каза си тя. Не изрече думите на глас не защото й заговори здравият разум, а поради физическо безсилие.

— Вече не сме много далече оттам — отбеляза ченгето. — Знаеш какво имам предвид, нали?

Синди не отговори.

— Мястото! — каза Тропър. — Където „Корнишът“ направи фаталния скок… Няма ли да се радваш, че се присъединяваш към гаджето си?

— Той не ми е бил гадже — изломоти младата жена.

Сержантът се завъртя и я погледна. Дори и в тъмнината успя да различи голямото му грозно лице.

— Какво каза? — попита Тропър. — Не говориш много ясно. Да не би да съм ти избил зъбите?

Тя прокара разкървавения си език по върховете на резците си. Бяха не просто нащърбени, но и доста по-къси от преди. Все пак бяха още в устата й, а това не беше без значение.

— Щеше да ми спести малко работа, ако ги бях избил — каза Тропър. — И без това се налага да размажа лицето ти. Иначе ще оставя на патолозите материал, върху който да работят. Но не се притеснявай. Обещавам ти да го направя още с първия удар.

Двигателите звучаха все по-силно. Това й вдъхваше смелост.

— Доста ще ти е трудно да ми размажеш лицето — изломоти Синди, — сега, когато вече ме търсят.

— Така ли мислиш?

— Да… — Опита се да стабилизира дишането си. — Да, така мисля.

— Може би си права. — Тропър говореше спокойно. — Виж, затова поех по тази странична пътека. Нека ме търсят колкото си искат. Но никога няма да ни намерят.

„О, така ли? — помисли си Синди. — Ще ни намерят!“

Моля те, Господи, нека ни намерят!

Но как? Как някой би могъл да открие самотна кола, скрита в стотици акри гора? Двигателят на автомобила на Тропър не бе много шумен, а и бяха навлезли доста навътре. Стигаше й само да погледне през прозореца, за да се увери, че листата са плътни като завеса.

Чакай малко!

Помисли!

Но тя всъщност виждаше листата! Което означаваше, че Тропър все още кара с включени фарове. Малка искрица надежда, но достатъчна, за да я крепи. Колата заподскача по неравния път, гъстите храсталаци я деряха отстрани, сякаш някой прокарваше нокти по черна дъска. От този звук я побиха тръпки и това я изненада — очевидно все още имаше останали някакви нерви, които да не й причиняват болка.

— Почти стигнахме! — обяви Тропър.

Сърцето на Синди започна да бие бясно, дишането й се ускори, усети, че почти се задушава. През цялото време, независимо колко я болеше, независимо колко отчайваща бе ситуацията, тя не бе и помислила за смъртта.

Сега, докато колата започна да забавя, мисълта, че може да умре, я удари през лицето!

Това беше! Наближаваше мигът на срещата й със смъртта!

Най-сетне пикочният й мехур се предаде. Ручейчето гореща течност я успокои… че тялото й е все още живо.

Колата забави, после още и още, и накрая спря! Той изключи двигателя и остана неподвижен известно време. След като моторът бе угасен, до ушите й достигаха само странните шумове на гората и далечното боботене.

Толкова много надежда — пропиляна.

Чу изщракването на отваряща се врата. По движението на седалката разбра, че той излиза. Секунди по-късно отвори задната врата. Толкова дълго бе облегната на нея, че едва не изпадна в новооткрилото се пространство.

Тропър се наведе, докато лицето му не застана точно над нейното. Черните му очи впиха дяволския си пламък в нейните, а вонящият му дъх я изпепели.

— Господи, изглеждаш ужасно!

Пикочният й мехур може и да се бе изпуснал, но имаше достатъчно останала борбеност, за да запази очите си сухи.

— Бих искал да кажа, че съжалявам, полицай Декър — изкоментира Тропър, — но ти си умница и точно това е начинът, по който трябва да завършиш. Само изчакай секунда. Веднага се връщам.

Тя чу как сухите листа хрущят под краката му, докато се отдалечаваше. А след миг чу отварянето на багажника. Извади нещо, което изведнъж олекоти колата. После се върна при нея, вдигнал предмета високо.

Беше огромен чук!

Ако трябваше да избере момент, подходящ за паника — да плаче, да се моли и да прави фалшиви обещания — то той бе настъпил.

Но инатът й и странното, крайно неуместно чувство за достойнство я накараха да замълчи. Не оказа съпротива, защото чувстваше как в душата й се разлива необичаен покой.

Той чакаше, искаше от нея да направи нещо, да каже нещо. Когато това не се случи, заговори:

— Тъй като си колега-полицай… няма да те карам да страдаш.

Тя изломоти едно спокойно „благодаря“, после затвори очи и зачака… зачака… зачака.

Отвори очи. Той я зяпаше. Какво очакваше?

Какво всъщност очакваше?

Тропър бавно повдигна чука, после, след една безкрайна секунда, го отпусна.

— Нямам пространство за действие — измърмори той. — Ако го направя тук, на това тясно място, може да скапя колата. Да не говорим пък че ще те накарам да страдаш. Искам да те убия с първия удар. — Потропа с крак. — Знаеш ли какво ще ти кажа. Ако обещаеш да не бягаш, ще те изкарам от колата. И ще те отведа до едно много хубаво място на ръба на планината. По този начин можеш да напуснеш този свят, докато гледаш към красивото звездно небе.

Синди почувства, че устната й трепери. Прехапа я и каза:

— Звучи страхотно.

— Кълна се, Декър — продължи Тропър, — че ако побегнеш, ще те хвана. И тогава ще направя така, че да те заболи.

— Разбирам, сержант.

Той отново зачака.

— Ти си доста спокойна за човек, на който му предстои всеки момент да умре.

— Вътрешно съм много нервна, сър.

— Е, сдържаш се отлично. — Той се протегна и развърза краката й. Само с едно движение я измъкна навън и я повдигна за въжетата, които пристягаха ръцете й на гърба. Синди почувства как коленете й омекват, но той я придържаше изправена, сграбчил я за вързаните ръце. — Просто ти направих комплимент, Декър. Нямаш намерение да се напикаеш върху мен, нали?

— Не и нарочно, сър.

— Изправи се!

Тя се изправи колкото бе възможно повече.

— Готова съм, сър.

— Харесвам стила ти, Декър.

— Благодаря. Сигурен ли сте, че не можем да измислим някакво друго разрешение на проблема?

— Сигурен съм. — Тропър сграбчи ръцете й, които все още бяха вързани на гърба и я побутна напред. — Хайде да се поразходим, докато намерим добро местенце.

Хватката му изобщо не беше здрава. През ума й премина мисълта за бягство. Но колко далече можеше да я отведе пребитото й тяло? Той щеше да я хване, при това щеше да откачи. Последното, което искаше сега, бе да бъде измъчвана и осакатена.

Сигурно вървеше бавно, защото той я побутваше напред. Беше станал по-груб. Сухите храсти и клонки хрущяха под краката й. Тези звуци бяха отвлекли вниманието им до такава степен, че и на двамата им отне доста време, докато ги чуят — отчетливото боботене на перките на хеликоптери. Не й бяха нужни познания по физика и доплеровия ефект, за да разбере, че шумът се засилва, а не отслабва.

Двамата едновременно погледнаха нагоре. Три-четири хеликоптера се снишаваха над тях.

Как ги бяха открили?

„Фаровете!“, спомни си Синди. Тропър не само бе карал с включени фарове, но и бе спрял така, без да си направи труда да ги изключи и те все още работеха. Синди ги виждаше как блестят в далечината като скрижалите на Мойсей.

— Мамка му! — изпищя Тропър.

Възможността се бе появила и Синди веднага се възползва от нея. Стрелна се напред. Тропър се понесе след нея с огромни крачки и я настигна за секунди. Скочи отгоре й, сграбчи я за ръцете, но инерцията го повлече и той се строполи върху нея, събаряйки я на земята. После бързо се изправи на крака, вдигна чука и го стовари с все сила. Тя се завъртя настрани и избегна удара само на милиметри. Той се олюля под тежестта на чука, което й даде достатъчно време да се изправи на крака и да се отскубне. Той обаче отново я хвана и я придърпа назад за яката, като почти я задуши. Хеликоптерите обаче вече се бяха приближили и осветяваха с прожекторите си земята, превръщайки я в сцена на нощни снимки от някакъв филм на ужасите.

Синди си позволи да се усмихне едва-едва, когато Тропър вдигна поглед и избълва поток от ругатни. Ако сержантът бе умен мъж, щеше в този момент да я пусне и да си спаси кожата, като побегне към колата. Вместо това той затегна хватката си и се опита да побегне с нея назад към колата. Тъй като Синди нямаше много сили, за да му се противопостави — а и се страхуваше, че ако го направи, той ще я удари и ще я изпрати в безсъзнание — тя отпусна тяло, защото знаеше, че тежестта й ще го забави и ще го накара да се чуди как да я зареже.

Но Тропър не я заряза. Започна да я псува и да я рита по отмалелите крака.

— Ставай! Ставай! Ставай бързо!

Като видя, че виковете му нямат никакъв ефект върху бързината й, той обви ръце около кръста й, стисна я, вдигна я и я повлече по грубата, твърда земя. Синди усети, че дрехите й започват да се късат, кожата на прасците й се ожули и зачерви. Но движенията му бяха бавни и нестабилни, което даваше възможност на въздушния екип да ги забележи. Надяваше се, че се открояват като черно петно върху порцеланова фигурка.

Синди забеляза, че хеликоптерите се приближават и започват да кръжат над тях, почувства завихрянето на въздуха под перките им и горещината от прожекторите. Примижа, за да избегне силната светлина и можа да различи лицата на снайперистите, застанали на позиция. Звукът бе убийствен и почти заглушаваше усилващия се вой на сирените. Почти… но не съвсем.

Секунди по-късно тя вече чуваше думите, които идваха по мегафона! Бяха обградени, той трябваше да я пусне и да се предаде или щяха да го застрелят — нещо такова. Може би това бяха нещата, които очакваше да кажат, под въздействие на всички онези филми, които бе гледала. В действителност не им разбираше нищо, защото не само бе скована от страх, който лишаваше мозъка й от възможността да работи на нормални обороти, но също и защото заповедите бяха изричани бързо и гневно.

Тропър не им обърна никакво внимание. Стигна до колата, отвори шофьорската врата, блъсна я вътре, а после се вмъкна на седалката. След секунди вече бе запалил двигателя и се носеше навътре в гората.

Светлините на хеликоптерите продължиха да ги следват през буйния лабиринт от растителност, проблясващи в небето като комети. По ирония на съдбата, светлините улесняваха движението на Тропър в тъмнината. Той натисна газта и полетя напред. Синди изпищя, когато колата поднесе, защото едва поддържаше контакт с рохката пръст на пътя, който бе по-скоро туристическа пътека. В страничното огледало забеляза сините и червените сигнални лампи на патрулките, чиито светлини ставаха все по-силни и по-силни, и по-силни. Бяха само на няколко дължини зад тях.

Тропър увеличи скоростта и дърветата започнаха да летят край тях. Едно погрешно движение и щяха да бъдат сплескани до неузнаваемост.

— О, господи! — Синди се паникьоса и сърцето й заудря бясно в гърдите. — О, господи! О, господи!…

— Млъкни! — изръмжа Тропър.

Очите й се съсредоточиха върху контролното табло на колата. Стрелката на скоростомера продължаваше да напредва — шейсет, осемдесет, сто. Тропър бе сложил предпазния си колан (смешно как някои навици се закотвят в съзнанието завинаги), но тъй като тя не бе с колан, подскачаше като футболна топка. И, като че ли това не стигаше, ами и ръцете й бяха вързани. Ако се разбиеха, той щеше да е предпазен от колана и въздушната възглавница. Тя щеше да се блъсне в предното стъкло и лицето й щеше да бъде накълцано като салата, защото нямаше да може да използва дори дланите си, за да се защити. Колата продължи бесния си галоп напред, като се блъскаше в храстите и се занасяше, когато гумите се удряха в камънаци и по-големи коренища. Една част от нея искаше да затвори очи; другата отказваше да й позволи да припадне.

— Ще убиеш и двама ни! — изпищя тя. — Откажи се!

Секунди по-късно отново изпищя, когато предното колело на колата се блъсна в някакъв пън и подскочи напред. Приземиха се с трясък и продължиха.

— О. Господи! — извика тя. — О, Господи! О, Господи!…

— Млъкни!

— Ти млъкни!

— Затвори си мръсната уста!

Тропър зави рязко надясно, после наляво и само след секунди бе отново на основния планински път — тясно двулентово шосе, но поне бе асфалтирано. До този момент зад тях вече се бе образувал керван от полицейски коли. Хеликоптерите ги следяха от въздуха.

Очите на Синди отново се стрелнаха към скоростомера. Вече надвишаваше сто и продължаваше да се мести надясно, докато колата ускоряваше. Патрулките бяха изостанали, тъй като бяха принудени да намалят, въпреки че Тропър ускоряваше. Но въздушният екип продължаваше да ги следи с прожекторите.

Завой. После още един. Синди усети, че стомахът й започва да се бунтува. По хранопровода й се заиздигаха киселини и заизпълваха гърлото й. По челото й изби студена пот. Ако предишното й състояние, когато стоеше лице в лице с Тропър и чука можеше да се нарече страх, то сега той бе заменен от ужас. Ако сержантът продължеше с тази скорост, тя определено щеше да умре, при това далеч не безболезнено.

Стомахът й се разбунтува още повече и тя повърна.

Тропър с отвращение помириса вонята. За да покаже недоволството си, той натисна педала на газта с такава сила, че го прикова към пода.

В момента, в който навлизаше в един деветдесетградусов завой.

Пропусна само на милиметри.

Синди изпищя, когато колата изхвръкна над загражденията.

Почувства как бе изстреляна напред от милиони иглички болка.

Полетя към обсипаните със звезди небеса.

Ако не я болеше толкова, щеше да е красиво.

Последното нещо, което чу, бе оглушителна експлозия.

Последното нещо, което видя, бе избликването на ярка, ослепителна светлина.

Последното нещо, което почувства, бе топлината от избухналата гореща вълна.

После всичко изчезна!

Тъмнина… студ… тишина.