Фей Келерман
Преследвана (20)

Глава двайсета

Потна, сгорещена, уморена, мръсна, отвратена, мразеща себе си, некадърна и значително наплашена. И това бе само част от списъка от прилагателни, които би използвала, за да определи най-общо емоциите си. Онова, от което в този момент Синди отчаяно се нуждаеше, бе рамо, на което да си поплаче, но тъй като нямаше нито едно подходящо, щеше да се задоволи и с гореща вана и легло.

Когато най-сетне се прибраха от горската си разходка бе доста след полунощ, но единственият, който спеше, бе Хана. Изтощената Марджи грабна Вега, която все още бе преизпълнена с въпроси и си тръгна, мълвейки извинения към Рина, че е отвела съпруга й на Шабат. Когато дойде ред на Синди да се сбогува, Рина и баща й я помолиха да остане до сутринта — Декър бе сериозно притеснен от идеята й да шофира до дома си. Вярно, че напрежението на Синди граничеше с болестно състояние, както бе вярно и че колата й бе изпускала димни сигнали по-рано тази вечер. Въпреки това, младата жена твърдоглаво отказа да остане за през нощта. Нуждаела се от собствената си вана, собственото си легло, собственото си пространство.

Обади се, когато пристигнеш, бе настоял баща й. Моля те.

Притесняваш се прекалено много. Освен това, ти няма да вдигнеш телефона, защото е Шабат.

Ще чакам да чуя гласа ти.

Татко, моля те, недей!

Добре, няма да чакам. Но все пак остави съобщение.

Тя се съгласи с неохота. Той бе притеснен, понеже дълбоко в сърцето си знаеше, че нещо не е наред. Де да можеше да не е толкова проницателен!

Синди шофираше към дома си в състояние на параноя. Свръхнапрегнатото й въображение я караше да придава прекомерно значение на всичко — очите й непрекъснато се стрелкаха напред-назад и от огледалото за обратно виждане към страничните огледала. Често сменяше платното и правеше резки движения. Внезапно ускоряваше и внезапно забавяше. Ако се бе видяла как шофира, сигурно веднага щеше да се накара да спре, за да надува балона. Но си имаше причина за нелогичните действия. Странното шофиране целеше да установи дали си има опашка.

Но опашка нямаше. Поне не изглеждаше някой да я следи. Като излезе от автострада 10 на Национал, тя зави и пое по пътя към дома си. Все още имаше някакво движение в ранните съботни часове, а нечие автомобилно радио бълваше рап с раздиращи ухото децибели. Те засилиха и без това непоносимото главоболие на Синди, но тя скоро зави на североизток от Кълвър Сити. Пътят към вкъщи минаваше покрай любимия й индийски ресторант и сладкарницата, покрай магазина за военни принадлежности, след който следваха бутик за дизайнерски дрехи, юридическа корпорация, която пускаше реклами в дневната телевизионна програма по време на сапунените сериали, магазин от веригата за здравословни храни, който винаги предлагаше алтернативни полезни ястия и поредица от стари едноетажни сгради, които по някакъв начин бяха издържали на многобройните земетресения в Лос Анджелис.

Бързо наляво, после надясно, и тя се озова залутана сред улиците на предградието, които бяха опасани от блокове. Районът бе смесен — афроамериканци, латиноамериканци, индийци, азиатци, евреи и няколко бели от работническата класа, разпръснати тук-таме, като че ли за контраст. Обичаше пулса на този спящ град — спомен за старите времена и един по-спокоен Лос Анджелис, станал дом на толкова разнообразни хора с техните различни езици, регионално облекло и специфична кухня. Живееше в този квартал само от седем месеца, но вече й се струваше съвсем близък и познат.

Вмъкна се на мястото си за паркиране пред сградата и изключи двигателя, като същевременно обходи с поглед околността. Районът изглеждаше тих… безлюден. С огромна предпазливост, Синди отвори вратата на колата и излезе — ключовете бяха в лявата й ръка, пръстите на дясната бяха обвити около дръжката на пистолета. Никой не изскочи от сенките, никой не изникна от нищото. Отегчително безпроблемно и точно както тя бе искала да бъде. Нощта беше дълга и уморителна.

Отиде до входа на сградата, после тръгна нагоре по стълбите.

Като поглеждаше непрекъснато зад себе си.

И подрънкваше ключовете, стиснала пистолета.

Задъхана, потна…

„Овладей се, Декър.“

Поглед наляво… надясно… през рамо.

Вмъкна ключа в ключалката…

Нещо изобщо, ама изобщо не беше наред. В момента, в който постави ключа, вратата се отвори около два сантиметра, тъй като резето не я придържаше на място. За секунда Синди почувства как главата й се замайва и сърцето й забива в гърдите като тъпан. После бързо се стегна. Застина неподвижно и се опита да прецени ситуацията без паника.

Остави ключа наполовина в ключалката и извади пистолета от чантата си.

Вратата е отключена. Бил ли е някой вътре? Дали все още е там? Вътре е тъмно. Има ли някакъв шум? Чува ли се нещо?

Но единствения звук, който бе в състояние да различи, бе само хриптенето от собственото й поглъщане на кислород.

Продължавай да мислиш. Да влезеш или да се махнеш? Да се обадиш на някого? Но на кого? На полицията?

Тя беше полицията.

Не предизвиквай късмета си! Махай се, махай се! Махай се! Или, може би… може би само един бърз поглед вътре? Ако ще правиш това, не пипай нищо! Не пипай… по-разумно е да изчезваш. На кого да се обади? На кого да се обади? Само един бърз поглед.

Бутна леко вратата с дулото на пистолета. Отвратителна смрад я блъсна в ноздрите. След тази вечер си мислеше, че вече няма обоняние, но се оказа, че греши. Още едно побутване с пистолета. Сега имаше двайсетсантиметрова пролука, която свързваше пространството пред апартамента с вътрешността му. Спря, заслуша се, огледа се, но не можа да види нищо. Домът й бе тъмен.

Нямаше други звуци, освен дишането й. Потта капеше от веждите й по носа и устата. Облиза мръсната солена вода с върха на езика си. Мишниците й бяха мокри; между краката й също имаше влага.

Дали не се е изпуснала? Не, просто пот… много, много пот.

Отново побутна вратата с пистолета. Сега вече различаваше предметите, дори и в тъмнината. Предмети в безпорядък…

„Махай се!“

Но това щеше да е проява на слабост. Отказа да прояви слабост, дори и пред себе си. Направи малка крачка напред, но единият й крак бе навън, просто за по-сигурно. С дулото на пистолета тя включи лампата в дневната. Част от секундата, докато очите й се приспособят. Когато това стана, й се прииска да не се бе случвало. Тук цареше много повече от безпорядък. Домът й, нейното убежище — някой го бе превърнал в бунище — истинско сметище от парчета и късове, от парцали и изпражнения. Отвратителен олтар на някой демоничен бог, построен от някакъв маниак, някакъв ужасен, кошмарен, садистичен…

Сълзи изпълниха очите й. Съзнанието й се изключи. Не можеше дори да мисли — толкова бе вцепенена. Единственото, което бе в състояние да направи, бе да се взира безпомощно. Самото й същество бе насилено, опустошено от някакво двукрако животно. Тя се отпусна, облегна се на рамката на вратата за опора, все още стиснала пистолета в разтрепераната си ръка.

„Не се отпускай сега! Някой може още да е тук.“

Преглътна и се насили да се раздвижи, като стискаше пистолета с две ръце. Очите й обходиха стаята и се спряха на пода — зачуди се как да заобиколи купчините разхвърляни книги, разпилени снимки и счупено стъкло — огромна, воняща планина от боклук!

„Мисли!“

Как да се придвижи така, че да не се спъне? Как да се прикрие, ако се наложи. Диванът все още бе изправен… по-скоро рамката бе изправена. Облегалката бе недокосната, но няколко възглавнички бяха изтърбушени.

„Измисли нещо! Провери всичко!“

Първо огледа дневната, после кухнята, след нея спалнята и накрая банята. Предимствата на малкия апартамент — по-малко стаи за проверка, когато някой ги е преровил. Придвижваше се методично напред, като същевременно очите й не се отделяха от вратите на стаите. Пристъпваше предпазливо и внимателно, като заобикаляше купищата боклуци и мръсотия. Когато светна кухненската лампа, онова, което завари, я накара да изгуби ума и дума: чинии, тигани, храна, боклук, парчета от счупени съдове, прибори, локви мляко, сокове и вероятно урина в количества, които едва ли можеше да определи. Със сигурност миришеше така, сякаш някой се бе изпикал.

Но кухненският й часовник бе недокоснат. Според котката с люлееща се опашка бе един и двайсет и две.

Отвори хладилника с опакото на ръката си и пред очите й се разкри истинска катастрофа: разпиляна храна, счупени яйца и разлени напитки. Веднага го затвори и провери шкафовете. Маниакът бе имал любезността да остави поне част от съдовете й недокоснати — приблизително половината бяха здрави, а другата половина — превърнати в керамичен прах на пода.

Синди се върна в дневната. Под краката й скърцаха останките от някогашните й вещи, по бузите й се стичаха горещи сълзи. Бавно си проправи път към спалнята — душата й агонизираше с всяка стъпка, защото знаеше какво ще намери. Когато светна лампата, видяното бе по-гадно и от най-ужасните й представи. Дрехите й, снимките, шишенцата с парфюм, гребените и четките, бижутата, гримовете, обувките, бельото, чорапите и чорапогащите — всичко бе разпиляно, разбъркано и разхвърляно. Покривките бяха изтръгнати от матрака, юрганът бълваше късове хипоалергична пяна. Върху покривката на матрака й имаше воняща купчинка от нещо, което изглеждаше като кучешко лайно.

Тя преглътна сълзите си и прехапа устни, за да не се разтрепери.

Чекмеджетата й бяха наполовина отворени и дрехите й преливаха навън. Вратата на гардероба… бе наполовина затворена.

„Дали някой не се крие там?“

Приближи се с огромна уплаха. Стъпките й бяха стабилни, но съвсем не тихи. С всяка крачка издаваше присъствието си. Представяше си, че е част от екип, нахлуващ на местопрестъпление.

„Поеми си дълбоко дъх“ — каза си тя. „Поеми дъх. Едно… две… три. Сега!“

Отвори с ритник вратата и насочи пистолета към люлееща се розова рокля.

— Не мърдай! — изкрещя тя.

Никакъв отговор — само дращещите звуци от накъсаното й дишане. Разрита дрехите си, за да ги прегледа и да се увери, че никой не се крие вътре. Очевидно нямаше никой. Доволна от резултата, тя излезе от нишата на гардероба в отчаяни опити да спре потока от сълзи. Преизпълнена с отвращение и отчаяние, Синди пристъпи към банята. Знаеше какво може да очаква, тъй като част от съдържанието на шкафчето й с медикаменти лежеше на пода между двете стаи. Когато приближи към банята, усети как по гърба й пробягват тръпки. Огледа се, но не видя никого.

„Май се побърквам!“

„Млъкни!“ Каза го на глас.

Ето че вече си говореше и сама!

Обърна се отново към банята. И отново почувства онези тръпки. Реши да погледне през рамо. Но още не успяла да се завърти, когато някакъв глас зад нея извика:

— Замръзни! Не мърдай, не мърдай, не мърдай!

Тя замръзна, парализирана от страх — страх, който изглеждаше някак неуместен. Защото разумът й подсказваше, че маниаците не казват „замръзни“ и „не мърдай“. Това го казваха ченгетата.

— Аз съм. Синди — каза гласът. — Скот Оливър. Не мърдай!

Младата жена остана неподвижна.

— Приклекнал съм до леглото ти и гледам към купчината изпражнения, с изваден пистолет над матрака. Виждам те отлично. Държиш пистолет в дясната си ръка. Казвам ти всичко това, защото не ми се ще да се изправя и ти да ме застреляш. Наистина искам да избегна някоя глупава трагедия, разбираш ли?

Синди не каза нищо. Оливър говореше мило, но същевременно и властно. Как го правеше?

— Добре. Какво ще кажеш първо да се завъртиш, така че да можеш да ме видиш… и пистолета? После ще се изправя.

Тя все още мълчеше.

— Или първо аз да стана — продължи ченгето, — но тогава ти няма да можеш да видиш какво правя.

— Ще се завъртя — отвърна младата жена. Гласът й звучеше треперливо, сякаш говореше под вода.

— Добре. Само не стреляй… — съгласи се Оливър.

— Няма. — Завъртя се. — Виждам пистолета ти.

— Чудесно. Сега се изправям. — Докато ставаше, той чу как коленете му изпукаха. Определено остаряваше за такива неща. Вече на крака, той едва не ахна при вида й. Лицето й бе подпухнало и покрито с мръсотия. Гледаше го с подивели очи, като побесняла. Цяла минута те се взираха един в друг. Никой не проговори и никой не помръдна. Най-после Оливър каза: — Сама ли си?

Синди не отговори.

— Имам предвид… — Той преглътна с усилие. — Има ли някой тук? За да… така де… мога ли да си сваля пистолета? Или може би тук все още има някой… искам да кажа — провери ли всичко?

Тя пак не отговори.

Той вдигна револвера си, после бавно го остави на леглото.

— Ще тръгна към теб…

— Недей!

— Разбира се. Добре! Чудесно. Ще остана тук. Няма да помръдна и мускул. Ще ми кажеш какво… — Отново преглътна. — Добре ли си?

Тя не отговори. Не можеше да отговори.

— Имам предвид… знам, че не си добре… — Въздъхна тежко и вдигна очи към тавана. — Искаш ли да те отведа в болницата?

Младата жена поклати глава.

— Нападнаха ли те?

Ново поклащане на глава.

— Аз… беше така, когато се прибрах. — После добави: — Защо си тук?

— Оставих съобщение на телефона ти… — Той се усмихна, но устните му потрепериха издайнически. Потеше се обилно. — Предполагам, че не си стигнала до проверка на секретаря. Дяволите го взели, какво се е случило?

Тя се втренчи в него.

— Марджи ми се обади преди петнайсет-двайсет минути… — продължи Скот. — Каза ми за „Камрито“ и за… че ти си го проследила и то се е качило в планината и се е разбило. И… — Той вдиша дълбоко и издиша. Скръсти ръце пред гърдите си, за да спре треперенето им. — И искаше аз… или двамата… или тя и аз… да наминем натам утре… към мястото на катастрофата… и да проверим и… и аз бях наблизо и знаех, че ти се прибираш, затова предположих, че си будна. Помислих си да ти задам няколко въпроса… за катастрофата. И за колата… нали знаеш, да получа първоначална информация. И може би си помислих, че ще е приятно да те видя.

Тя остана неподвижна.

Оливър облиза устни.

— Видях, че лампите ти светят, но вратата беше отворена, затова… видях тази отвратителна бъркотия, и исках да се уверя… — Спря. — Аз… аз… аз мисля, че разбираш.

— Къде беше? — попита мило Синди.

— Моля?

Страните й бяха влажни и тя почувства, че горят.

— Каза, че си бил наблизо. — Прочисти гърлото си. — Къде беше?

— Бях навън, наблизо… просто някъде. Какво значение има? Бях навън… — Той отново се усмихна. И отново устата му се изкриви. — Не мислиш, че аз… — Спря.

Младата жена се приближи бавно към него, като подчертаваше всяка крачка — една, две, три, четири, пет, шест. Докато не стигна точно пред лицето му. Докато не бе в състояние да види всяка пора, от която избликва пот и се стича по бузите му. Докато не бе в състояние почти да вкуси солта по кожата му. Докато не подуши напрежението в киселия му лош дъх.

— Знам къде си бил — прошепна тя. — Бил си в апартамента на Хейли Маркс. Чукал си я, нали? Тогава защо просто не кажеш „Бях в апартамента на Хейли Маркс и я чуках!“ А? Защо просто не каза това?

Оливър почувства как лицето му пламва. Засмя се притеснено и сви рамене, а очите му започнаха да се стрелкат из стаята.

— Добре. Чуках Хейли Маркс.

Синди вдигна ръка и го удари през лицето.

— Ти, копеле. Ти скапано, гадно копеле! — Отново го зашлеви, като засегна носа му с дланта си. От ноздрите му незабавно рукна кръв. Вместо да я спре, това я стимулира. Блъсна го с юмрук в рамото. После започна да го налага с юмруци. Продължи да го млати, докато ръцете не я заболяха. Той не направи никакво усилие да блокира ударите й. — Ти мръсен, извратен кучи син…

Телефонът иззвъня и шокът от това я накара да спре. Разрида се, отскочи назад и се обгърна с ръце.

— О, Господи, съжалявам, Скот! Толкова съжалявам, толкова много съжалявам…

— Всичко е наред — избоботи той, докато държеше носа си с ръка. — Телефонът ти иззвъня…

— Толкова много съжалявам…

— Синди, телефонът…

— О, господи, о, господи, о, господи…

— Шшшш…

— Толкова съжалявам…

— Млъкни! — изграчи Оливър. — Опитвам се да чуя секретаря… — Изтри с ръкав кървящия си нос. — Баща ти е. Ще вдигна…

— Не! — Тя сграбчи ръката му. — Не, не, не!

— Иска да разбере къде си…

— Не! — Синди заби нокти в ръката му. — Ако му кажеш за това, ще разбере че съм излъгала за колата.

Скот измъкна ръка и потърка челото си.

— Каква кола? За какво говориш…

— Ще трябва да му кажа, че „Камрито“ следваше мен, а не обратното. И тогава ще разбере, че съм излъгала. И никога, никога няма да ми вярва… а аз подписах показанията…

— „Камрито“ те е следило? — попита Оливър. — Не си казала на него, на баща си, че някаква кола те е следила?

— Ти не разбираш! — извика тя. — Не можех, Скот! Просто не можех. Ако го бях направила, щеше да дойде тук и…

— Синди, трябва да…

— Не!

— Тогава остави аз да…

— Не, не, не! Не можеш да му кажеш, Скот! Трябва да ми обещаеш, че ти… просто ми обещай…

— Синди, в този момент нямаме друг избор…

— Тогава той ще разбере, че си тук…

— Синди, изобщо не ми пука дали ще разбере, че съм тук. Ти се нуждаеш от него, скъпа. Всъщност, и аз се нуждая от него. Малко професионална помощ няма да ми се отрази зле.

— Не можеш да му кажеш!

— Трябва да му кажа!

Тя отново се втурна напред и се опита да го удари. Но този път мъжът я сграбчи за китките.

— Престани да ме удряш!

— Пусни ме! — извика тя. — Пусни ме, пусни ме… — После изведнъж се притисна до гърдите му и започна да хлипа — дълбоки, силни, неконтролируеми хлипания. Оливър отпусна хватката си около ръцете й и я прегърна здраво.

— Всичко е наред!

— Не е наред!

Беше права. Не бе наред. Почувства как кожата му се сгорещява от ярост. Кой, по дяволите, бе направил това?

— Толкова ужасно съжалявам… — Телефонът отново иззвъня. Оливър се стресна, отскочи назад и се отскубна от прегръдката. Потеше се и десният му клепач получи спазъм. Да не говорим за носа, от който все още струеше кръв. Все пак можеше да контролира гласа си. — Това трябва отново да е баща ти. Притеснен е, че не си се прибрала. Ако не му кажеш, че си добре, ще се обади на полицията. Или, по-скоро, ще дойде насам.

— Ще говоря с него — каза Синди.

— Не си в състояние…

— Аз съм добре! Само да се успокоя… — Трето иззвъняване. — Мога да го направя! — Четвърто позвъняване. Сега или никога. Вдигна слушалката в спалнята. — Добре съм. Престани да се притесняваш, татко!

Дълга пауза по линията. После Декър каза:

— Не звучиш добре.

— Изморена съм.

— Отне ти доста време да се прибереш…

Гласът й пресекна.

— Карах бавно. Внимателно. Точно както ти искаш.

— Синди, знам, че нещо не е наред. Ако не ми кажеш…

— Всичко е наред! — изкрещя тя. — Всичко е наред, освен че едва те трая!

— Синди…

— Просто ме остави на мира!

Затръшна телефона. Тялото й трепереше, все едно бе попаднала в епицентъра на земетръс. После главата й олекна и краката й отслабнаха. Не й стигаше въздух. Окончателно предала се на паниката и стреса, тя се отпусна под собствената си тежест. Оливър я хвана, после се зачуди къде да я остави. Със сигурност не на леглото до лайното. Цялата проклета стая вонеше като септична яма. Хвана я подмишница, вдигна я и я понесе като младоженец през прага до нейната дневна. Намери чисто място на изтърбушения й диван и я положи.

Както и се очакваше, телефонът отново звънна. Скот премина на пръсти през боклука и вдигна слушалката.

— Оливър е. Тя е добре физически, но домът й е обърнат с краката нагоре. Ужасно е! Няма да е зле да наминеш насам.

Декър не бе човек, който се поддава лесно на шока. Въпреки това изминаха няколко секунди, преди да проговори.

— Но тя е добре, нали?

— Добре е. Не е била нападната. Просто се е прибрала и е намерила дома си обърнат наопаки.

— Обадила ли се е на ченгетата?

— Не мисля. И аз не съм.

— Недей. Изчакай да дойда. Трябват ли ти пликове за доказателства?

— Доста.

— Вече тръгвам.

Сигналът прекъсна. Оливър затвори телефона. Такъв си бе Декър. Каквото и да си мислеше, бе прекалено добър професионалист, за да започне да задава въпроси.