Фей Келерман
Преследвана (22)

Глава двайсет и втора

Към четири сутринта по-голяма част от бъркотията бе сортирана, описана и откарана. Подовете бяха изметени и почистени с прахосмукачка — разбира се, филтрите от прахосмукачката бяха задържани за доказателство — плотовете в кухнята бяха почистени, както и хладилника, макар и с напълно оголени рафтове. Спалнята й бе освежена, а въздухът бе натежал от миризмата на люляков ароматизатор за стая. Юрганът й бе неизползваем, но имаше одеяло и чисти чаршафи — колосани и непокътнати. След като бе подредена, къщата й бе станала поносима, дори обитаема, макар и вече никога същата. Както се изискваше от добрите маниери, Оливър си бе тръгнал първи.

Баща й настоя да я отведе, молеше я да отиде с него в дома му. Но тя отклони поканата му с напрегната усмивка и му каза да се прибере при семейството си. Тя щеше да се оправи. А дори и да не успее, трябваше да се научи как да се справя сама. Буквално го избута от вратата. В момента, в който той си тръгна, тя заключи бравата, после се облегна на вратата и шумно издиша. Домът й бе чист, но бе толкова приветлив, колкото евтин хотел. Всичките й лични вещи бяха пакетирани и отнесени от баща й и Оливър. Засега щяха да запазят мълчание, но кой знае за колко време. Най-сетне успя да се огледа наоколо безпристрастно, с пресъхнали очи.

Оголените й нерви бяха просмукани от покачилия се адреналин. Трепереше по-скоро от естествените химикали на тялото си, отколкото от страх и чувстваше, че не е в състояние да заспи. Но щом се очертаваше да прекара остатъка от нощта будна и в размисъл, се нуждаеше от някакъв план. Имаше два варианта — да започне да оплаква съдбата си и накрая да се побърка или да задейства разума си и да подходи към ситуацията, все едно е ченгето, което е получило обаждането за инцидента.

Това щеше да означава да си намери лист и молив и да си подреди мислите. Запита се дали вече има лист и молив. Държеше канцеларските си материали в едно чекмедже в кухнята, а по-голяма част от тяхното съдържание е било олято с мляко и сок по време на нападението над дома й. Дали й бе останало нещо? Завладя я усещане на безпомощност и злоба — от факта, че е наблюдавана от непознат преследвач с нечисти намерения. Дали това сега бе само предупреждение? Ако наистина й имаше зъб за нещо, защо бе нападнал дома й?

„Запиши си всичко!“

Което означаваше, че отново се връща на стъпка номер едно — да намери молив и лист. Отмаляла за сън и замаяна, тя се затътри към кухнята и отвори чекмеджето с канцеларските материали. Сега то съдържаше приборите й за хранене. Извади ги и отвори тяхното чекмедже. То бе празно, с изключение на отварачката за консерви и мерителната лъжичка за кафе. Дървото все още бе влажно там, където Оливър го бе измил. Крайно време е да застели тези чекмеджета с домакинска хартия. Ако го беше направила по-рано, чистенето щеше да бъде много по-лесно. Извади отварачката за консерви и мерителната лъжичка, постави ги в подноса с приборите и върна целия комплект в правилното чекмедже. Сега мястото за канцеларски материали бе празно. Оказа се, че не е останало нищо.

Как би могла да си подреди мислите без лист и молив?

На пет минути път с кола от мястото, където живееше, имаше денонощен магазин. Сега бе моментът да провери кой всъщност пазарува в четири сутринта. Облече си палтото и си взе чантата, но първо я разрови, за да се увери, че пистолетът й е подръка. Най-накрая взе ключовете си. Погледна през прозореца — единствените различими форми бяха странни и безжизнени очертания в черно и стоманеносиво. Отвори вратата крайно предпазливо, заключи я и се вмъкна в колата си.

Въпреки че бедният й „Сатурн“ бе подложен на безмилостна експлоатация през последните часове, запали храбро след няколко неконтролируеми задавяния, което й напомни за инвалид, опитващ се да си прикрие болестта. Отново провери дали пистолетът й е в чантата. Подкара колата и се понесе към „Бай Райт Драгс“. Очите й шареха между предното стъкло и огледалото за обратно виждане. Спря на почти празния паркинг. Вътрешността на магазина приличаше на призрачен град: празни, дълги, ярко осветени пътеки с отразяващи лампите полирани подове в линолеум, флуоресцентните тръби бръмчаха над главата й. Докато минаваше край рафтовете с аналгетици, забеляза обезумяла майка, която купуваше сериозно количество детски „Тиленол“. Малко по-нататък зърна тип със зализана с брилянтин коса и кльощави ръце, който несръчно държеше кутия салфетки и половин дузина шарени захарни пръчки. Синди се насочи към канцеларските материали и взе топ линирана хартия, пакет моливи, пакет тънкописци, кутийка кламери, две опаковки самозалепващи се листчета, две острилки за моливи, жълт текстмаркер и папка с три обръча. Хвърли всичко в пазарската количка.

Така и така бе дошла на пазар, взе също и мляко, яйца, маргарин, портокалов сок, две кутии неаполитански сладолед, кутия корнфлейкс, пакет захар и бутилка сироп за палачинки, която вероятно нямаше никога да използва. Но злодеят бе разлял сиропа й и от психологическа гледна точка имаше нужда да го замести. И след като бе купила сироп, можеше да се опита да направи палачинки от готова смес. И тъй като беше на вълна палачинки, защо да не купи и сладко от боровинки — защото има ли нещо по-жизнеутвърждаващо от боровинкови палачинки, портокалов сок и прясно кафе? Което й напомни, че има нужда от кафе, тъй като бе свършила последния останал пакет преди четири часа.

Погледна часовника си. Хранителният магазин щеше да отвори след двайсет минути. По-добре да изчака, за да си избере хубаво кафе. Затова се помота двайсет минути, като купи картичка за рождения ден на майка си (той бе следващия месец), разгледа безкрайното количество гримове под надписа „ТОТАЛНА РАЗПРОДАЖБА“ и попрелисти няколко списания.

Излезе към пет и петнайсет и се насочи към паркинга. Нощта все още властваше над града, но зората вече се събуждаше и разпръскваше пурпурните си и розови багри по хоризонта. Всичко бе толкова спокойно и свежо. Няма начин нещата да не тръгнат на добре!

След като си купи кафе и пресни кроасани, Синди пое към дома си. Забеляза, че с наближаването на апартамента сърцебиенето й се ускорява. С всяко следващо стъпало нагоре приливът на адреналин ставаше все по-силен — сърцето й прескачаше, главата й бучеше, ръцете й се овлажниха и затрепериха. Организмът й бе подложен на такава силна доза напрежение, че и да искаше, не можеше да спре треперенето.

Въпреки че бе извадила пистолета си, тя си даваше сметка, че той е само за показ. Трепереше прекалено силно, за да може да стреля на повече от три метра. Успя някак да пъхне ключа в бравата и да отвори вратата. Все още стиснала пистолета, тя срита чантите вътре с десния си крак и пристъпи в стаята. Още един ритник — и тя, и покупките вече бяха вътре. Спусна резето, остави пистолета си и се отпусна на пода. Обви глава с ръцете си и стисна очи, за да не се напълнят със сълзи.

„Дишай дълбоко!“

„А още по-добре — направи нещо нормално! Нещо толкова елементарно, че би могло да бъде направено и от дресирана маймунка!“

Върна пистолета в чантата, после се изправи, взе пликовете и започна да вади покупките. Когато напълни хладилника, душата й се оживи. Дотолкова се изпълни с енергия, че реши да забрави за кроасаните и да опита да направи палачинки. Търсенето на купата за приготвяне на тесто бе прекъснато от деликатно почукване на вратата. Сърцето й претупа. Разумът й подсказваше, че сигурно е приятел, тъй като престъпниците не предупреждават. Въпреки това извади пистолета. Погледна през шпионката — бе Скот с плик покупки. Покани го в апартамента и с театрален жест си погледна часовника.

— Рано пиле рано пее. Холестерол и птомаин на корем — при това само за два деветдесет и девет!

— Тъй като звучи невероятно изкусително, смятам да приема. — Той й подаде книжния плик. — Нося пресни кифлички, краве масло, ягодов конфитюр, сок от грейпфрут и кафе на зърна с мелачка. — Ухили се. — Както винаги — изключително предвидлив. — Сведе поглед и забеляза оръжието в треперещата й ръка. — Можеш да оставиш пистолета. Обещавам да се държа прилично.

— Благодаря. — Усмивката й бе примесена със сълзи.

Скот постави пакета си на кухненския плот и забеляза нейната празна чанта от покупки.

— Изглежда сме имали еднакви идеи. Къде ходи?

— „Бай Райт Драгс“. Купих смес за палачинки. Мислех да правя палачинки с боровинки. — Тя вдигна буркана за потвърждение. — Ето и боровинките.

— Виждам.

— Никога не съм правила палачинки — призна си Синди. — Мислиш ли, че е трудно?

— Не и с готова смес. Когато момчетата ми бяха малки, постоянно правех палачинки. Някога, когато имах някаква цел в живота.

— Какъв всеотдаен баща. Татко никога не ми е правил палачинки, да не говорим пък за палачинки с боровинки.

— Предполагам, че това ме прави по-добрия родител — усмихна се Оливър. — Поради някаква причина изглеждаш като изстискана. Защо не ме оставиш да се справя с готвенето?

— Той ми купува храна, а после ми готви. Какво повече може да иска една жена?

Оливър се приближи бавно до нея и я прегърна. После измъкна пистолета от ръката й и го постави на кухненския плот.

— Имам страхотна идея. Върви да си полегнеш, а аз не само ще ти направя палачинки, но и ще забъркам няколко яйца. После ще сложа масата и ще те извикам щом всичко е готово. Първокласно обслужване и готвене, при това не вземам бакшиш.

— Трудно мога да откажа на подобно предложение.

— Така е, не можеш. Върви в леглото, Син. Майсторът-готвач се нуждае от пространство да се развихри.

Но тя не се помръдна.

— Живееш на четирийсет и пет минути оттук. Очевидно не си се прибирал.

— Очевидно.

— Къде беше?

Оливър се засмя.

— Изпих едно силно кафе, после напазарувах. Върви в леглото.

— Надявам се, че не е прекалено…

— Така или иначе трябва да будувам — отвърна Оливър. — Налага се да се видя с Марджи и да разуча това-онова за някакво си „Камри“, което е полетяло в пропастта.

— О, да. Бях го забравила.

— Върви в леглото.

Да иде в леглото… нейното легло, което сега бе изчистено от изпражнения. Щеше й се да попита Оливър какво е направил с камарката, но предположи, че това може да охлади ентусиазма му за готвене. Правило номер едно — ако някой мъж иска да ти сготви, позволи му.

— Ще те придружа — предложи Скот.

— Мисля, че мога да си намеря леглото и без твоята помощ.

— Така ли мислиш?

Синди кимна, после го целуна по бузата.

— Благодаря ти, Оливър. Това означава много за мен.

Той се извърна, после докосна устните й със своите.

— Няма проблем. Върви да си лягаш.

Тя се поколеба. Знаеше, че може да постигне повече. Само с едно докосване на пръстите му можеше да постигне много повече. Бе толкова уморена и същевременно толкова възбудена. Напрегната, но и изпълнена с енергия от аромата на одеколона и мириса на тялото му след безсънната нощ. Нейното собствено тяло бъкаше от не по-малко странна смес от разнообразни хормони.

— Ще бъда в спалнята — каза Синди.

— Знам. — След тези думи отвори чекмеджето й за канцеларски материали, вече пълно. После отвори чекмеджето за прибори и измъкна отварачката за консерви. — Пипала си ми чекмеджетата.

Синди се втренчи в него и изрече сериозно:

— Да, но никога не бих пипнала долните гащи на един мъж.^[1]

Оливър избухна в смях и изрече:

— Изчезвай оттук!

Звучеше напълно искрено. Синди бавно се отправи към спалнята и, когато се пъхна под завивките, почти се разтопи върху матрака. Не след дълго уханието на домашно приготвена храна изпълни ноздрите й. Мислеше да затвори очи само за минутка… само за няколко минутки… Но леглото бе толкова удобно и ароматът толкова чудесен, че не успя да отвори отново очи. Освен това не бе сама. Оливър бе тук…

* * *

Събуди се плувнала в гореща пот. Гърдите й барабаняха неритмично. Бе прекалено изплашена, за да помръдне, но не и за да отвори очи. За момент й се зави свят, но после стаята реши да престане да кръжи. Успя да погледне часовника на нощното шкафче. Бе малко след два. Без съмнение все още бе следобед, тъй като слънцето бе високо, а и не се намираше на Северния полюс през лятото. Приятният аромат на готвене си бе отишъл, като бе оставил след себе си спарената смрад на пържена мазнина. Изправянето на два крака не бе лесна задача, но накрая тя съумя да запази равновесие и дори да докопа розовия си халат. Затътри се замаяно към дневната.

Скот си бе тръгнал, а палачинките му бяха увити в найлон и прибрани в хладилника. Съдовете бяха измити. Плотът бе почистен, точно както го бе оставила, с едно изключение — сега върху него имаше мелачка за кафе. Пак отвори хладилника, извади пакет кафе на зърна и ги изсипа в мелничката.

Проклетото нещо работеше и превръщаше зърната в ароматен кафеен пясък. В този момент самото кафе не я интересуваше. Ухание му бе достатъчно, за да повдигне настроението й. Включи кафемашината и се насочи към банята. После се върна и провери вратата. Бе затворена, разбира се, но тъй като Оливър нямаше ключ, не бе залостена. Поправи ситуацията с едно движение на ръката си.

След банята си облече един широк пуловер. Мократа й коса я гъделичкаше приятно по тила. Претопли палачинките в микровълновата фурна, наля си портокалов сок и допълни кафето с мляко. Чувстваше се на седмото небе, докато се тъпчеше с масло и захар, и мазнини, и всички пословично вредни съставки, и се наслаждаваше на всяка хапка. Бе погълнала половината купчина, когато телефонът иззвъня и изпрати сърцето й в петите. Пое си дълбоко дъх и едва тогава вдигна слушалката на портативния телефон.

— Ало?

— Все още ли важи уговорката за вечеря?

Мама.

— Ъъъм, разбира се — отвърна Синди. — Ще бъде страхотно.

— Забравила си — каза след кратка пауза мама.

— Ни най-малко…

— Да, забравила си. Но няма да ти го натяквам.

Вече й го натякваше.

— В колко часа, мамо? — попита Синди.

— Какво ще кажеш за пет?

Това бе само след три часа.

— Мамо, това е малко раничко. Обядвах късно…

— Разбирам. Знаех си, че си забравила. Защо иначе ще обядваш късно?

Шерлок я бе уловил в издънка. Синди се ядоса.

— Мамо, ти никога не вечеряш рано. Какво има?

— Просто си помислих, че можем да побъбрим преди вечеря. — Още една пауза, която целеше да предизвика усещане за вина. — Но ако ти е трудно да дойдеш дотук…

— Какво ще кажеш за шест и половина? — прекъсна я дъщеря й.

— Предполагам…

— Страхотно! — зарадва се Синди. — Дотогава.

Прекъсна разговора и постави телефона на кухненската маса, изпълнена със страх от предстоящата среща. В последно време имаше повече общи неща с баща си, отколкото с майка си. И изглежда всеки път, когато мама разбереше, че е вечеряла с татко, бързаше също да я покани. Синди обичаше майка си, но се чудеше защо тя продължава да се състезава за любовта на дъщеря си почти десет години след развода, когато и двамата родители имаха щастливи втори бракове. Истинските връзки бяха сложна работа. Нищо чудно, че толкова много самотни сърца сърфираха из чатовете. Електронните гаджета бяха перфектни. В интимността на съзнанието те винаги се оказваха идеални. Никога не пърдяха, нито се оригваха, никога не се държаха грубо по време на разговор (вероятно защото пръстите им се изморяваха от писане) и изслушваха това, което искаш да кажеш, защото повече или по-малко бяха принудени да прочетат отговора. Ако само можеше да се усъвършенства и онази част с допира — прегръдките, целувките, хващането за ръце, опипването, сексът…

Но сега палачинките й бяха загубили привлекателността си, оставяйки пласт мазнина по зъбите й. Върна наполовина изядената купчинка в хладилника, изля портокаловия сок, но пък си наля втора чаша кафе. Бе време да се върне към работата си.

Извади молив и лист.

Първо написа Крейтон? От къде на къде хаосът в апартамента й може да има нещо общо с Арман Крейтон? Дори и Скот, Марджи и баща й да успееха да изровят нещо около случая, защо престъпниците ще си го изкарват на нея?

А ако престъпникът знае за някогашното й познанство с Крейтон и мисли, че тя има информация за убийството му?

Тогава защо би се задоволил само да обърне наопаки апартамента й? Защо просто да не я… хлъц… убие? Дали не бе някакво предупреждение?

Предупреждение за какво?

Не забравяй!

Ако не бе заради Крейтон, тогава кой би могъл да бъде? Баща й бе предложил три възможности — Лопес, Маркс и Тропър. Нека разгледа тях и мотивите им.

Да предположим, че Лопес бе претършувал дома й, понеже не го остави да я откара до дома. Трябва да е доста неуравновесен, ако това бе причината. Ще го наблюдава през следващите два дни, ще поговори с него… дори може да спомене за случая и да анализира реакцията му. Но ще трябва да го направи дискретно, така че да не събуди подозрение.

Отметна името на Анди Лопес.

Тропър. Всички на местопрестъплението бяха станали свидетели на триумфа й с Естела — как й отне пушката и предотврати превръщането на едно обикновено домашно насилие в трагедия. Независимо от огромните усилия на Тропър да я накара да изглежда като глупак, Синди се бе оказала герой. Шефът й бе побеснял, но не само защото тя се бе оказала победител, а и понеже победата бе публична. Бе се опитал да я постави на мястото й, а тя го унижи. Трябва да се е почувствал доста неудобно. Дали пък все още й има зъб?

Ако бе така, то той подхранваше омразата си бавно, като позволяваше на Синди да печата рапортите му, да му носи кафето и да подрежда папките му. Кларк Тропър изглеждаше по-любезен, отколкото преди десет дни. Понякога дори направо приятелски настроен… питаше я кога ще го запознае с баща си. Може би „арогантен“ бе по-правилната дума. Опитваше се да я заблуди, че всичко е наред, а същевременно пренарежда фигурките й в пози от „Кама Сутра“?

Телефонът отново иззвъня. Синди вдигна слушалката от масата и натисна бутона за разговор.

— Да.

— Не трябваше ли да се чуем?

Хейли Маркс.

— Разбрахме се, че ти ще ми се обадиш — каза Синди.

— Да, права си. Успах се.

— Значи снощи е минало добре — предположи Синди. Надяваше се гласът й да звучи подходящо безлично и отегчено.

— Беше добре. — Не звучеше особено ентусиазирана. — Но мозъкът му витаеше другаде.

Синди прехапа устната си.

— Къде?

— Спомена всичките отвличания на коли, които стават в този район. Мисля, че всички са под пълна пара. Сигурно знаеш повече от мен. Нали баща ти е в Девъншир.

— Мислиш, че татко говори с мен за работа?

— Не знам. Двамата изглеждате близки.

— Близки сме. Но той пази работата за себе си.

— Такива са си ченгетата — каза Хейли. — Държат си езика зад зъбите. Е, обедът мина и си замина. Какво ще кажеш за вечеря?

— Къде беше преди десет минути? Преди малко ми се обади мама. Ще ходя у тях в шест и половина.

— Вечеря с татко, после с мама? — изкоментира Хейли. — Синди, сигурно си живееш страхотно.

„Подиграваше й се.“ Синди не каза нищо.

Гласът на Хейли обаче звучеше съвсем нормално.

— Предполагам, че после можем да отскочим до „Белинис“. Какво ще кажеш да се срещнем там в… да кажем… девет?

Колко време би трябвало да остане у майка си, без да прояви неучтивост?

— Нека е девет и половина. Ако си тръгна прекалено рано, мама ще ми го натяква месеци наред.

— Мисля, че си прекалено обвързана с родителите си.

— А аз мисля, че трябва да се откажеш от любителската психология.

— Добре — разсмя се Хейли. — В „Белинис“, в девет и половина. Не е чак толкова страхотно място, но поне ме познават.

После тя прекъсна разговора. Синди взе молива и потупа с него по листа. Под заглавието на евентуалните извършители написа името на Хейли Маркс на първо място.