Фей Келерман
Преследвана (3)

Глава трета

Усещаше дъха на Тропър в тила си. Присъствието му бе така осезаемо, че имаше чувството, че я подбутва напред. Греъм Бодри и Роб Браун осигуряваха фланговете. Въпреки че имаше достатъчно подкрепление, тя все още бе човекът под прицел — беше първа, както и най-уязвима. Бяха решили, че Естела трябва да види първо нея. Това щеше да докаже, че на полицията може да се вярва. При непрекъснатите обвинения в полицейска корупция, всяка точка в полза на ченгетата беше от значение. Сърцето на Синди удряше бясно в гърдите. Но, вместо да я парализира, страхът й даваше сили.

Влязоха в къщата през задната врата — беше по-сигурно и далеч не толкова агресивно, колкото през официалния вход. Къщата беше претрупана, а въздухът — влажен и тежък.

Синди извика:

— Сега сме в кухнята, влизаме в трапезарията. Не мърдай, Естела. Не искаме никакви проблеми.

— Продължавай да говориш — прошепна Тропър.

Полицайката каза:

— Ти не искаш проблеми, ние също.

— Не, аз не харесва проблеми — отвърна Естела.

— Аз също не харесва проблеми — съгласи се Луис.

Когато Синди пристъпи зад бюфета, успя да зърне облечения в червена блуза гръб на приведената Естела. Кичур черна коса се бе отпуснал на рамото й като пагон. Жената държеше ловна пушка, притисната между краката на съпруга й.

Синди източи врат, за да може да види лицето на Луис. Беше мокро от пот, а кожата му изглеждаше като вдигащо пара кафе с мляко. Дребен мъж с пигмейски кости, той имаше тясно лице, което бе съвсем обикновено, ако не се броят тънките мустачки и кичурчето косми между долната устна и брадичката. Бузите му бяха набраздени от следи от акне. Приличаше по-скоро на сприхав тийнейджър, отколкото на баща на седемгодишно хлапе.

Отпусна се назад и докладва на Тропър.

— Виждам ги. Той е с лице към мен, а тя — с гръб.

Тропър направи сигнал на останалите и тримата мъже извадиха пистолетите си.

— Добре. Кажи й, че излизаме на открито. Кажи й, че сме зад нея с извадени оръжия. Предупреди ги и двамата да не мърдат.

— Не мърдай, Естела — започна Синди. — Аз съм точно зад твоя кухненски бюфет, но не се обръщай назад. Не искам Луис да сграбчи пушката.

— Не, аз не мърда — отговори Естела.

— Добре. — Изведнъж Синди разбра, че по собственото й лице се стичат капки пот. — Сега пристъпвам на открито, така че Луис може да види мен и моите хора. Искам той да види, че имаме пистолети, насочени към лицето му. Затова той няма да направи някоя глупост. Виждаш ли ме, Луис?

— Виждам ви.

— Тя има червена коса? — прекъсна го Естела.

— Si, тя има червена коса.

— Истинска или не истинска? — поинтересува се латиноамериканката.

— Исглешда истинска — отвърна Луис.

— Истинска е. — Капка пот се изтъркули по носа на Синди. — Виждаш ли пистолетите ни, Луис?

— Виждам.

— Те работят, Луис. Те работят много добре и много бързо. Затова не прави нищо глупаво.

— Аз не мърда.

Сержантът прошепна:

— Кажи й да махне пушката от топките му и да я вдигне във въздуха. Кажи й да се движи бавно. След това вземи пушката. Ние ще я поемем от теб. После ще й поставиш белезниците и край на купона.

— Ще закопчея нея?

— Да, Декър, закопчаваш нея — сопна й се Тропър. — Тя е насочила дуло към чатала му. Какъв е проблемът? Ще го направиш ли или не?

— Да, сър. Разбира се, сър. — Секунда пауза. После полицайката продължи високо: — Естела, искам бавно да преместиш пушката и бавно да я вдигнеш във въздуха.

— Аз мърда, той взема пушка.

— Той няма да мръдне сега — успокои я Синди. — Ние сме насочили три пистолета към лицето му.

— Аз не мърда, аз не мърда — напрегнато заговори Луис.

Но Естела също бе притеснена.

— Аз няма мърда пушка. Защо вие не прави какво казала, госпойце Червенокоса? Вие казала слага белезници и арестува него. Защо не прави така?

— Повтори й, че той няма да опита нищо, че нашите пистолети са насочени към него! — прошепна настойчиво Тропър.

Синди се поколеба.

— Звучи притеснена, сър. Защо просто да не я успокоя и да направя това, което й казах?

— Защото, Декър, ако заобиколиш, за да закопчаеш Луис, ще попаднеш на линията на дулото й.

„Неоспорим довод, наистина!“

— Върви и вземи пушката — заповяда шефът. — Хайде! Започни да говориш!

Синди изтри лицето си с ръкав.

— Бих искала да направя това, което искаш, Естела, но, ако му сложа белезниците, ще застана точно пред пушката ти. Това няма да стане.

— Що? Аз не стреля теб, само Луис.

— Можеш случайно да ме застреляш. Знам, че нямаш такова намерение, но просто няма да стане.

— Ти лъгала! — изсъска Естела. — Ти йе лъжете точно като него!

— Естела, тук има три револвера, насочени към лицето на Луис. Той няма да мръдне.

— Аз не мърда — потвърди Луис.

— Е, аз също не мърда — настоя Естела. — Луис йе силен. Аз мърда, той взема пушка и стреля мен.

Синди опита със следващото предложение.

— А какво ще кажеш, ако дойда зад теб и взема пушката? — В същия момент чу как Тропър кълне, но не се осмели да се обърне с лице към него. — Ако просто останеш неподвижна и не мърдаш. Мога да го направя. Ще взема пушката…

— Тогава Луис взема пушка от теб.

— Аз съм много едра жена, Естела. За минута мога да сваля Луис на пода.

— Тя йе много голяма, Естела! Дай й пушка — потвърди съпругът й.

„Млъкни, Луис! — помисли си Синди. — Каквото и да кажеш, тя ще направи обратното.“

Времето течеше много бавно, а тя чакаше отговор.

— Луис йе много силен… — проговори Естела.

— Аз също! — отвърна Синди. — Виж. Ще говоря, така че да можеш да ме чуваш и да знаеш, че не те мамя. Когато застана точно зад теб, ще те докосна по рамото…

— Аз не сигурна… — поколеба се латиноамериканката. — Аз не мисли…

— Ще ти говоря през цялото време.

— Не това ти заповядах! — мърмореше Тропър.

— Но тя ще го направи, сержант! — настоя Синди. — По този начин няма да заставам пред дулото, а вие тримата ще сте зад мен.

Мина секунда, две…

— Моля ви, сержант Тропър! — уверено прошепна младата жена. — Мога да я обезоръжа.

— Аз не чува теб. К’во казва? Ядосвам се — каза Естела.

Синди погледна към яростното лице на Тропър. Знаеше, че той е в капан. Ако не отговореше скоро, ситуацията щеше да ескалира. Гласът му изплющя като кожен камшик.

— Направи го! Но й кажи, че сме точно зад теб!

— Добре, Естела. Идвам — отвърна й Синди. — Приятелите ми ще бъдат зад мен, така че Луис да може да ги види. Сега започвам. Правя две стъпки напред. Чуваш ме, нали?

— Si, чувам теб! К’во мисли? Аз не има уши?

— Сега правя още две стъпки. Луис гледа право към приятелите ми… и техните пистолети. Гласът ми приближава ли се?

— Si, аз чува теб.

— Добре. Сега съм точно зад теб. Ще те потупам по рамото. Не мърдай…

— Аз не мърда.

— Луис, и ти не мърдай…

— Аз не мърда.

— Добре. Никой няма да мърда, освен мен — продължи Синди. — Сега поставям ръка на рамото ти… — Тя докосна кокалестата става на жената. Естела остана неподвижна. — Това е моята ръка…

— Добре.

— Естела, слушай внимателно. Разбра ли?

— Добре.

— Ще се наведа и ще поставя ръце на кръста ти. Разбра ли? Не мърдай!

— Аз не мърда!

Синди бавно се наведе, гърдите й докоснаха гърба на жената, а главата й се озова над облеченото в червена блуза рамо на Естела. Тя прокара ръце по напрегнатия й кръст и разпери пръсти.

— Виждаш ли ръцете ми?

— Виждам.

— Виждаш ли пръстите ми?

— Si.

— Добре. Сега ще взема пушката от теб.

— Добре.

— Не мърдай!

— Аз не мърда!

— Луис, ако мръднеш, аз ще се подхлъзна и ти не има cojones. Разбираш ли ме?

— Аз не мърда, не мърда!

Синди бе преминала през предварително обучение с пушка в академията. Но самата тя не се бе упражнявала достатъчно с различни оръжия — бе предпочела да се съсредоточи само върху служебната си „Берета“. Знаеше само, че пушките не са лесни оръжия, с които човек може да си играе и да се перчи. Поддават се трудно на контрол, защото са доста тежки. Естела пазеше равновесие, отпуснала приклада в полата си. Дясната й ръка бе усукана около метала и показалецът й бе върху спусъка. Лявата й ръка бе отдолу, на ръкохватката — върху цевта. И двете й ръце трепереха забележимо.

— Не мърдай. Сега ще докосна ръцете ти — заговори спокойно Синди. После постави длани върху пръстите на Естела. Кожата й бе гореща и влажна.

— Усещаш ли ръцете ми?

— Да.

— Не мърдай тялото си, разбра ли?

— Добре!

Синди започна да плъзга ръце надолу по пушката, търсейки стабилно и сухо място, където да я хване. Беше й трудно, понеже дървото и метала бяха влажни и лепкави от потта на Естела. Опипа, докато намери две полусухи места, който й предоставяха възможност да хване стабилно пушката. Сграбчи оръжието и не проговори, докато не се увери, че го държи здраво.

— Отдалечи ръцете си — каза най-сетне младата полицайка.

— Да отдалеча ръцете си?

— Да, отдръпни ги, но не мърдай тялото си.

— Вие земе пушка?

— Да, аз вземам пушката. Хванала съм я добре. Отдръпни ръцете си.

— Добре… — Но все още не се помръдна. — Ти esta segura^[1] хванала пушка?

— Държа пушката. — Синди звучеше спокойно. — Добре съм я хванала. Отдръпни ръцете си, но не си мърдай тялото.

— Добре.

Веднага щом пръстите на Естела пуснаха оръжието, Синди се изправи и го вдигна високо във въздуха. Бодри незабавно го пое. Луис скочи, попивайки потта си от лицето си и изкрещя:

— Вие арестува тази луда кучка!

— Закопчай я, Декър.

— К’во? — Естела обърна учуденото си лице към Синди. Беше красива жена с големи черни очи, високи скули, гладка кожа и големи пълни устни. Защо, по дяволите, Луис би пожелал някоя друга?

И, което беше по-важно, какво бе видяла тя в него?

Може би имаше голям…

— К’во казва той? — пищеше Естела. — Вие арестува него! Той има puta!

Синди извади белезниците от колана си и с едно плавно движение завъртя Естела и вдигна дясната й ръка зад гърба. Още само миг, и щеше да закопчее и лявата, но тогава латиноамериканката внезапно проумя какво става. Забори се в хватката на Синди и започна да бълва тирада на испански, примесвайки я с проклятия и слюнка.

— Не прави нещата трудни…

— Ти йе уна кучка! Ти йе лъжлива дъщеря на пут…

— Нека не се обиждаме. — Полицайката удари с коляно сгъвката на коленете й достатъчно силно, за да накара Естела да се превие. Веднага щом жената сви крака, вече не бе трудно да бъде повалена с лице към пода. Като използва отново коленете и лактите си, за да възпре борещото се тяло, Синди притисна дясната ръка на Естела към гърба й и издърпа лявата, с която латиноамериканката се опитваше да я удари в лицето. Естела не бе в нейната категория, но съпротивата й — въртенето и подскачането — накараха полицайката да се препоти от напрежение.

Беше си истинско представление, великолепна сцена на единоборство. Защото никой от останалите не направи дори и минимално усилие да й помогне. Вместо това стояха отстрани и с интерес наблюдаваха борбата. Луис гледаше глупаво, с голяма усмивка на грозното си лице.

— Ти отива в carcel^[2], ти estupida, loca^[3]… — занарежда съпругът.

Естела отново изсъска в неговата посока.

— Той има puta! Той отива в затвор! Що той не отива в затвор!

Луис се чувстваше истински победител.

— Забавлява се с други големи дааами…

— Греъм, би ли го накарал да млъкне! — сопна се Синди.

Бодри се обърна към Луис:

— Млъквай!

Синди докопа изплъзващата й се ръка, сграбчи я и отново я притисна към гърба на Естела. Щракна хлабавите белезници, след това хвана здраво окованите й ръце и изправи латиноамериканката на крака.

— Не можем да го изпратим в затвора, Естела, защото изневярата не е противозаконна — обясни Синди. — Ако я обявят за такава, повечето политици ще отидат зад решетките.

Луис произведе звуци, наподобяващи целувки към съпругата си. Борейки се с хватката на Синди, Естела се опита да се измъкне и да го ритне.

— Не го прави — посъветва я полицайката. — Иначе ще трябва да ти вържа краката.

— Надявам се мадам в carcel да е едра шена!

— Tu es un Diablo^[4] с pequeno^[5] инструмент…

— Вие арестува нея! — извика Луис. — Заключете неин lardo^[6] задник в затвор!

— Аз не има lardo задник! — изпищя Естела. — Твоя курва има lardo задник, голям, тлъст задник!

— Млъкнете! И двамата! — намеси си Синди. — Луис, както знаеш, трябва да дойдеш с нас в полицията.

— К’во? — усмивката на съпруга увехна. — Аз? К’во да прая?

— Ще трябва да ти вземем показанията — отвърна полицайката. — Също ще трябва да отидеш в съда и да говориш пред съдията, ако искаш да си върнеш децата. В противен случай децата ти ще бъдат осиновени от друго семейство.

— Аз? — лицето на Луис изразяваше шок. — Аз направя това?

— Да, ти, приятелче — каза Синди. — Съпругата ти няма да може да направи нищо, ако е в затвора.

Тропър се бе втренчил в нея. Тя му хвърли невинен поглед през рамо и се опита да се усмихне. Не бе лесно, понеже все още се опитваше да удържи Естела.

— Просто информирам господин Охеда за процедурата по връщането на децата, сержант. В случай, разбира се, че ги иска.

От устата на Естела започна да излиза пяна.

— Ако отпрати децата, аз прокълна теб от mi cama de meurte^[7]. Ще плюя върху теб!

— Не, не, Естела — каза тъжно Луис. — Аз не отпратя децата! Аз казва на съдията. Не притеснява.

— Няма начин съдията да ти върне децата — промърмори Рон Браун. — Не и с ловна пушка в къщата.

— Аз не стреля моите деца! — възпротиви се Луис. — Вие земе пушката. Аз не нуждая от нея.

— Те отведи децата, Луис! Ти не оставя тях… — нареждаше Естела.

— Те не земе децата!

— Можете да пуснете молба да си ги върнете — обясни Синди. — Разбира се, ако съпругата ви е в затвора, вие ще отговаряте за тях. Това означава да седите през нощта и да ги гледате, докато приятелите ви се забавляват…

— Декър… — изръмжа Тропър.

— Естествено, не се опитвам да повлияя на вашето решение да повдигнете обвинения.

— Така или иначе няма да им върнат децата — намеси се Браун. — Трябва да си отговорен възрастен човек, за да отглеждаш деца.

— Може би имате други роднини — предложи Бодри.

— Майка й — светна лицето на Луис.

— Наистина ли мислиш, че нейната майка ще гледа твоите деца, след като ти си оковал дупето на дъщеря й в затвора?!

— Декър, каза достатъчно!

Синди млъкна. Не можеше да разбере защо Тропър го приема толкова лично, след като бе виждала много свои колеги да уговарят други участници в домашно насилие да не повдигат обвинения. Вероятно имаше нещо общо с пушка, насочена към нечии топки.

— Те зема децата, Луис! Те зема децата! — подсмърчаше Естела.

Нахалната сприхавост на Луис бе заменена от паника.

— Не, те не земе децата, Естела. — Той погледна към Тропър. — Аз не обвини моята съпруга! Тя не правила нищо. Остави нея на мира! После ние дойде и земе децата.

Тропър сипеше проклятия под носа си.

— Не мога да повярвам!

— Не е толкова просто — каза Синди. — Дори ако Луис не предяви обвинения, Естела, все пак трябва да те отведем в управлението и да те впишем за незаконно притежание и небрежно отношение към оръжие.

— После к’во? — запита Луис.

— Тя ще почака в затвора до предварителното следствие, което означава три или четири часа — продължи Синди. — После вероятно съдията ще я пусне по нейно собствено желание. Това означава, че няма да плащате никаква гаранция…

— Съдията няма вкара нея в затвор?

Синди сви рамене.

— Нямам представа какво ще направи. Но ние ще трябва да я затворим до срещата със съдията. — Тропър я гледаше яростно. Тя се правеше, че не го вижда. — Обикновено незаконното притежание и небрежната употреба на оръжие, ако са първо провинение, не водят до затвор. Но не зная какво ще реши съдията. Не зависи от мен.

— Ако каже да ходя вкъщи, земаме ли децата? — притеснено попита Естела.

— Не — отвърна Синди. — Това зависи от друг съдия…

— Но по-добре йе, ако има майка, да? — запита Луис.

— Вероятно.

— Тогава аз не вдига обвинения — каза Луис. — Вие пусне нея.

Браун цъкна с език от удивление.

— Тя бе насочила пушка към топките ви, а вие я пускате!

— Той йе добре — намеси се Естела.

— Аз добре! — потвърди Луис.

— Закарайте ги в участъка. Обвинете и двамата в съвместно притежание — разпореди Тропър.

— Обвинява мен? — учуди се Луис. — Аз не прави нищо.

— Да, да! — Тропър завъртя Луис и му сложи белезниците. — Ако искаш да ми кажеш, че двамата просто сте се размотавали из къщата и сте си играли с пушката, обвинението за притежание и небрежност ще бъде и към двама ви. Това означава, че вие и съпругата ви сте арестувани. — Тропър замълча. — Освен ако не си промените намерението за обвиненията към съпругата ви.

— Не, аз не променя моето намерение!

— Тогава и двамата сте арестувани — заключи Тропър. — Сам си го постла леглото, приятелче. Сега ще легнеш в него.

— Така добре — закима енергично Естела. — Той лежи в леглото, но само с мен.

Това вече преля чашата на търпението на сержанта. Той побутна Луис напред и изръмжа:

— Да вървим!

Когато пристъпиха навън пред входната врата, бяха посрещнати и приветствани от радостните викове и подсвирквания на събралите се съседи. Докато вървяха към колите, Естела бе навела глава, но Синди забеляза, че Луис се усмихва широко. Вероятно би и помахал, ако ръцете му не бяха закопчани на гърба.

Неговите трийсет секунди слава. Това е то Холивуд. Всеки умира да се прави на звезда.