Фей Келерман
Преследвана (39)

Глава трийсет и девета

Тя не искаше да идва, не искаше да бъде тук. Но Маркс бе заявила, че тримесечното й отшелничество е било достатъчно. Сега, когато вече бе приключила заешката й година, тя трябвало да се изправи лице в лице с дявола, да се метне отново на коня и т.н. и т.н. И тъй като Маркс очевидно се наслаждаваше на ролята си на наставник, Синди не искаше да спори. Знаеше, че й е задължена, затова се съгласи на този ужасен ритуал. И сега бе в „Белинис“, като се опитваше да не обръща внимание на вледеняващата тишина и враждебните погледи на колегите й полицаи, когато двете с Хейли преминаха през бара в търсене на свободна маса.

В управлението бе достатъчно зле — ръмженето, хихиканията и глупавите усмивки. Но там можеше да им обърне гръб, да не мисли за тях и да се концентрира върху работата с главно „Р“ — което и правеше, при това добре. Греъм се бе проявил като свестен човек… въпреки че не можеше да се нарече и особено чувствителен. Не че очакваше от него да й бъде психотерапевт, но малко разбиране от негова страна нямаше да навреди.

Успяваше да се справи с ежедневието, скрита зад рутинните задължения на дежурствата по улиците. Но в „Белинис“ нямаше стъкла, нямаше предпазни бариери, нямаше телени огради. Не можеше да се зарови в книжата си или да се хване за телефона или спортните уреди. Тук всичко бе открито. Не искаше да отклонява поглед от бирата си, но бе станала параноичка по отношение на сигурността и непрекъснато поглеждаше ту през рамо, ту в огледалата, за да види кой идва или си отива.

Ако имаше друга професия, щеше отдавна да е напуснала и да е оставила зад себе си лицемерното съжаление или телефонните обаждания от адвокатите си. Ала от уважение и благодарност към баща си, Марджи Дън, Скот Оливър, Хейли и Греъм, както и към всички останали, които поне се бяха опитали да помогнат, тя работеше ден за ден и се чудеше колко ли още ще изтрае.

Хейли говореше нещо:

— Така че оня започва да размахва нещо, но ние не знаем какво е, само ни е ясно, че не е пистолет или нещо твърдо, защото се огъва насам-натам. Раул и Рей бяха с нас… Раул се приближава… Декър, слушаш ли ме?

Синди отпи от бирата си.

— Раул се приближава…

— Не ти е интересно…

— Разбира се, че ми е интересно. И какво развяваше?

— Почакай, почакай, има още — разкикоти се Хейли.

Синди погледна към огледалата по стените. Хората я зяпаха, но никой не се приближаваше към нея. Това бе добре.

— Продължавай.

— Добре, добре. — Хейли отново изхихика. — И така, Раул се приближава с пистолет на бедрото си, казва на нарушителя да пусне това, което размахва. Но нарушителят, тъй като е задник, както повечето нарушители, го хвърля към него и то се размазва по лицето му…

— Господи, страшничко!

— И се оказва, че е презервативът му… — прекъсна я Хейли.

— О, господи…

— При това използван!

— Каква гадост!

— Задникът имаше късмет, че Раул не го застреля на място!

— Напълно оправдано — отвърна Синди.

— Напълно… Декър, какво гледаш? Престани да се въртиш. На никой не му пука за теб.

— На теб ти пука — усмихна й се измъчено Синди. — Ти си почти единствената.

— О, върви по дяволите със самосъжалението си!

Синди вдигна чашата си.

— Благодаря, че както винаги ме върна на земята!

— Греъм идва — отбеляза Хейли. Вдигна поглед и се усмихна. — Как я караш?

— Не много зле, Маркс. — Бодри си издърпа един стол и седна.

— Да те почерпя една бира? — предложи Синди.

— Не, бързам. Нали знаеш — футболът в понеделник вечер.

— Никога не го пропускам — кимна партньорката му.

— Рик също ще дойде у нас — съобщи Бодри.

— Предай му моите поздрави — каза Синди.

— Надали ще го направя — отвърна Бодри.

Синди направи пауза и прокара език по вътрешната страна на бузата си.

— Кога излезе под гаранция?

— Навън е вече почти месец.

Синди повдигна вежди.

— Толкова отдавна?

— Да, толкова.

— Може ли да попитам как я кара?

— За бивше ченге, което ще бъде обвинено в отвличане на коли и нападение и което е в процес на отвратителен развод, бих казал че я кара доста зле. — Бодри поклати глава. — Но не го съжалявам. Грешката си е изцяло негова. Иначе какво да ти кажа? Човекът си няма вече нищо! Та защо да не дойде у нас да гледа мача.

— Знае ли, че още сме заедно? — попита Синди.

— Да, знае. Понякога пита за теб. Не му казвам нищо. Не му влиза в работата. Знаех какво правя, когато се отказах да бъда партньор с него. Знам какво правя и сега, когато оставам с теб. И този път ще спечеля.

Синди се засмя изненадано.

— Така ли мислиш?

— Убеден съм. В момента безспорно се чувстваш ужасно. Но ще видиш след една година, когато всичко отмине, защото някаква друга гадост ще е окупирала заглавията по вестниците. Дотогава ти вече ще си се сдобила със златната детективска значка и, надявам се, ще се сетиш за този разговор и няма да забравиш старото си приятелче Греъм Бодри.

— Не, разбира се. Няма да забравя старото си приятелче Греъм.

Бодри се изправи.

— Ами тогава, до утре.

— Както винаги.

Партньорът й се обърна и си тръгна.

Известно време нито една от тях не проговори. Първа се обади Маркс:

— Вярваш ли му?

— Да. Може и да греша, но все на някого трябва да вярваш.

— Така е. Мисля, че ако искаше да те прецака, досега отдавна щеше да го е направил.

Синди погледна през рамо.

— Поне е достатъчно доблестен да остане с мен.

— Защо, по дяволите, да не остане с теб? — попита Хейли. — Вършиш по-голямата част от мръсната полева работа и поемаш почти всичките му задължения.

— Сигурно му пари заради мен.

— Не мисля — отвърна приятелката й. — Греъм е глупак. Нещата просто минават покрай него. Погледни го — все още е приятел с Рик… Слушаш ли ме изобщо?

— Някой току-що влезе през вратата. Изглежда, че идва насам — обяви Синди. — Среден ръст, къса тъмна коса, изключително слаба… хубава… не я познавам.

Хейли се обърна и повдигна вежди.

— Петра Конър. Отдел „Убийства“.

— Случаят „Карт Рамзи“?

— Точно така. Като говорим за жега, задникът й доста пъти е бил в огъня.

— И какво може да иска от мен? — попита Синди.

Хейли поклати глава, но на устните й заигра усмивка.

— Какво? — прошепна Синди.

— Шшшт — сгълча я приятелката й.

Петра пое опразнения от Греъм стол и седна без да пита. Отдалече доста младееше, но отблизо Синди забеляза множество бръчки. Първоначално си помисли, че е облечена изцяло в черно. При по-обстоен оглед блузата й се оказа много тъмносиня. Новодошлата направи знак на сервитьорката с едно вдигане на тънкия си показалец и кимване. После се обърна съм Хейли:

— Каза ли й?

— Не, не съм.

Петра махна с ръка и се обърна към Синди.

— Аз съм Петра Конър.

— Хейли току-що ми каза. — Синди протегна ръка и полицайката я пое. — Хубава риза. Каква материя е? Нещо като жакард?

— Да, има и някакъв примес.

— Хубава е.

— Благодаря.

Жасмин, сервитьорката, се приближи с една чаша бяло вино.

— Някой да иска още по едно? — попита Петра.

— На мен ми стига — отвърна Синди. — Последният път, когато прекалих, си докарах само неприятности.

— Обикновено така става — отговори й Петра.

Синди се разсмя.

— Предполагам, че си права. — Масата потъна в неловка тишина. Неловка поне за Синди, но не и за Конър. Гледаше как Петра отпива от виното си и по някакъв начин успява да изглежда едновременно деликатна и земна. Съчетаваше и двете качества — една от малцината щастливки.

— Тук съм в качеството си на една от добрите — заговори Петра.

Синди кимна едва забележимо. Не вярваше на никого и особено на хора, които й казват, че са от добрите.

Новодошлата се приведе към нея.

— Тропър не беше голяма работа, беше си гадняр още от самото начало. На никого няма да липсва, освен може би на децата си. Но Бедерман е ченге от повече от десет години. Създал си е много приятели, направил е много услуги. Знаеш за ченгетата и лоялността — полицейският закон на мълчанието и всичко останало. И той все още не е история. Надали ти казвам нещо ново. Обаче никога няма да сбъркаш, ако извадиш нещата на показ. Това е нещо, което, надявам се, съзнаваш.

— Да — че съм си създала врагове.

— Доста — отвърна спокойно Петра. — Другото, което трябва да знаеш е, че наред с гадните копелета, които те дебнат и искат да те разкарат, има и няколко важни единици, които те наблюдават внимателно, полицай. Ако духът ти се пречупи, си аут. Ако обаче преодолееш хаоса, можеш да стигнеш далече.

Синди се втренчи в нея, а после — в бирата си.

— Ясно. Благодаря.

Петра изчака няколко секунди, после каза:

— Не е лесно. Мъжете могат да бъдат гадняри, ченгетата също могат да бъдат гадняри. А от комбинацията „мъже — ченгета“ получаваш първокласни гадняри. Просто такъв е животът.

Синди кимна.

— Декър, ние жените представляваме бездънни резервоари за трупане на вина — изтъкна Петра. — Все още си мисля, че бившият ми ме напусна по моя вина, като с това го извинявам за отвратителното му поведение. Но истината е, че той прецака нещата. При теб е абсолютно същото. Рик Бедерман прецака нещата, не ти! Разбираш го, нали?

— Да — отвърна Синди.

— Точно това се опитвам да й кажа вече от доста време — отбеляза Хейли.

— Да, но има по-голяма тежест, когато го казвам аз — разсмя се Петра. — Добре, стига по този въпрос! Втора точка: истинската причина, поради която съм тук, е нашата лига за боулинг…

— Какво? — попита Синди през смях.

— Лигата за боулинг на жените от правораздавателната система. Миналата година Холивуд зае трето място. Капитанът ме мобилизира и заяви, че тази година трябва да се представим по-добре. — Изражението на Петра бе станало напълно сериозно, — боулингът е изключително тактически спорт, да не говорим за необходимостта от координация между очите и ръцете. Боулингът е чудесен за подобряване на грубите двигателни умения така, както рисуването е подходящо за фините двигателни умения. Хейли трябваше да ти каже всичко това, но не искаше да се налага, защото смяташе, че все още си крехка…

— Много мило от нейна страна — отбеляза Синди.

— Напротив, глупаво е! — заяви Петра. — Ти имаш силни ръце, Декър. Виждала съм те на тренировки. Знам, че стреляш добре. А боулинг играеш ли?

— Само за забавление — отвърна Синди. — Никога не съм била в отбор.

— Е, вече си в отбор! — отсече Петра. — Тренировките са във вторник и събота, в „Мар Виста“. Седем часа. — Изправи се. — Ще се видим там.

— Преди три месеца си счупих ръката — каза Синди.

— Беше лявата ти ръка — отбеляза Петра. — А ти си деснячка. — Обърна се към Хейли и предупреди: — Постарай се тя да бъде там още за следващата тренировка!

— И защо? Да не би аз да нося отговорност за нея? — изуми се Хейли.

— Точно така. От този момент ти носиш отговорност за нея! — отсече Петра.

И после си тръгна така безцеремонно, както и се появи. Синди реши, че моментът е подходящ и тя да си тръгне. Изправи се и каза:

— Уморена съм, Хейли. Трябва да си взема необходимите часове сън за красотата.

— Ще те изпратя навън.

— Мога да стигна и сама до колата си. — Но в гласа й липсваше убеденост.

Хейли не се поколеба и отсече:

— Аз също съм уморена. Да вървим.

Отново преминаха през бурното море от гневни погледи и коментари. Синди вървеше с високо вдигната глава, но тя никога не й бе тежала толкова. Когато стигнаха на паркинга, отключи своя „Сатурн“ и седна в него. Запали двигателя.

— Работи. Към къщи!

Хейли й затвори вратата, но Синди не тръгна веднага. Изчака, докато Хейли отиде до колата си, чу как двигателят й запалва и видя как фаровете й светват. Когато стана ясно, че колата на Маркс работи добре, Синди потегли.

Насочи се право към дома си. Отне й около двайсет минути да достигне до Робъртсън и Венис. Домът й бе на пет минути оттам. Трябваше да завие по Нашънъл, но не го направи, а продължи на запад по Венис. Ако продължеше все на запад, щеше да стигне до океана. Спря пред крещящо оранжева табела, която гласеше: „Мар Виста Боулинг“. Вмъкна се в паркинга и изключи мотора. Какво пък! В най-лошия случай ще си изкара част от гнева и разочарованието по конструктивен начин.

Поседя за малко зад волана. Почувства, че й се плаче, но не го направи. Не можеше. От доста време до такава степен бе свикнала да прикрива истинските си чувства, че някак си бе забравила как става.

Винаги се бе чудила защо баща й получава толкова често тикове на лицето.

Сега вече знаеше.