Фей Келерман
Преследвана (19)

Глава деветнайсета

Беше се надявала общата им професия да ги сближи. Но се оказа, че тя като че ли още повече разширява пропастта помежду им. Синди се бе втренчила през прозореца на задната седалка на бялото волво V70 на Рина. Марджи шофираше, а баща й седеше отпред, до нея. Колата бе нова придобивка и съвсем не бе евтина. Синди предполагаше, че покрай новата къща на баща й и всичките ремонти, банковата му сметка едва ли вече можеше да се похвали с някаква солидна цифра. Като добавим похищенията към синдрома на празната кесия, баща й вероятно се намираше в сериозен стрес. А сега се държеше като човек, обзет от някаква мания, на когото на всичко отгоре му се налага да работи на своя Шабат, когато всъщност нищо чак толкова важно не изисква неговото присъствие.

Тя продължи да седи с нос, притиснат към стъклото.

Дори и Рина да бе възразила срещу решението на баща й да работи на светия ден, то го бе направила насаме. Сигурно бе неписано правило между двамата: работата на татко си е изцяло под негов контрол и решенията му по въпроса са неоспорими. Когато Рина го бе целунала за довиждане, не изглеждаше ядосана. Но баща й все пак се стараеше да спазва буквата на закона, ако не и духа му. Според техните вярвания, включването и изключването на електричеството опорочава светостта на Шабат. Затова Марджи му бе отворила вратата на колата, за да не се налага на баща й да светва вътрешните светлини на колата. Вероятно по същата причина шофираше тя, а не той.

Навлязоха в полите на планината и се насочиха към националния парк Анджелис Крест.

Декър се извърна към нея. Очите му бяха съсредоточени и напрегнати.

— Точно по този ли път проследи „Камрито“?

— Да. — Но Синди не бе напълно убедена. Навътре в планината имаше много черни пътища, а през нощта всички пътища изглеждаха различно — по-изолирани и зловещи. Тъмнината в планината не бе просто липса на светлина — тя бе нещо осезаемо. Обгръщаше те и те потискаше. — Загубих го някъде по-нагоре.

— Колко по-нагоре?

— Бих казала, около километър и половина-два. Където пътят става по-стръмен. — Тя се опита да подреди мислите си. — Беше толкова странно, татко. Знам, че изгубих зрителен контакт с колата. Но бях зад нея през цялото време. Не се движех много по-бавно. После пътят свърши, а колата не се виждаше. „Камрито“ не е от колите, които могат да се движат в пресечена местност. Къде може да е отишло?

— Сигурно е паднало по някой склон — кисело предположи Марджи.

— Не и докато бях там — възрази Синди. — Мисля, че бих чула двеста тона стомана да се сгромолясват върху камънаците.

— След като си загубила колата от поглед, сигурно се е шмугнала в някой завой и ти се е измъкнала — предположи Декър.

— Навсякъде търсих отклонение от главния път. Наистина търсих! И не можах да намеря.

— Гората е гъста — отбеляза Марджи. — Той може да е избутал колата от пътя съвсем тихо и да се е скрил в храстите, за да изчака, докато се върнеш надолу.

— Сигурно бих забелязала пушеща кола…

— Тя пушеше ли? — попита Декър.

— Не съм сигурна — въздъхна младата жена. — Вероятно го казах, понеже моята кола пушеше. Това, което знам е, че когато слизах надолу, не видях никаква отбивка. И със сигурност не съм видяла или чула някаква катастрофа. — Поклати глава, щастлива, че е тъмно и не могат да видят притеснението й. — Трябваше да се обадя веднага, щом заподозрях нещо. Може би, ако го бях направила, някой с повече опит щеше да спре „Камрито“, преди да се сгромоляса в петстотинметровата пропаст. Чувствам се непряко отговорна за смъртта на шофьора.

— Кой казва, че шофьорът е мъртъв? — попита Декър. — Каза, че не си чула катастрофа. Може колата да е блъсната от ръба, след като ти си тръгнала.

Синди се изправи на мястото си.

— Мислиш ли?

— Следователите споменаха ли за тяло? — обърна се Декър към Марджи.

— Не съм говорила с никой от работещите по случая — отвърна колежката му. — Дежурният, с когото се чух каза, че в момента претърсват останките.

Марджи смъкна прозореца. Колата се изпълни с ухание на гнили листа — влажно и тежко. Боботенето на двигателя бе прекалено не на място сред звуците на нощната природа. Тя премина на по-ниска предавка и започна да катери хълма. Светлините на колата, макар и силни, едва успяваха да разпръснат гъстия мрак. Включи вътрешното осветление на колата и подаде на Декър една карта.

— Можеш ли да ми помогнеш за посоката?

— Противозаконно е да се кара с включени вътрешни светлини — цитира Синди правилника. — Трябваше да отида в юридическо училище.

Декър се обърна и се опита да се усмихне съчувствено.

— Като твой баща, ми се ще да ти кажа да забравиш какво се е случило и да продължиш напред. Но като ченге, държа да помислиш и да ми отговориш какво, според теб, се е объркало. Бог ми е свидетел, че себепознанието пречи на личното щастие. Но също така ми е свидетел, че искам да си щастлива. Но онова, което аз искам, няма значение — важното е какво ти искаш. А ти искаш да бъдеш добро ченге. Това понякога означава да те е яд на себе си.

Е, последното бе повече от вярно.

— Благодаря ти, че беше прям с мен — каза тя.

— Благодаря, че го прие толкова добре. — Декър разгърна картата и започна да дава указания на Марджи: — Карай направо около шестстотин метра. Трябва да намалиш и да се оглеждаш много внимателно. Мястото се намира между два чинара, по земята има коловоз. Това е отклонението… — Извърна се към Синди и отбеляза: — Ето го и твоето пропуснато отклонение.

— Ясно. — Тя се опита да го приеме професионално. Но всъщност се почувства двойно по-глупава: бе изпуснала преследвача и бе пропуснала отклонението.

— Продължи още километър и половина по коловозите — продължи с указанията Декър. — Трябва да се движиш много, много бавно, защото пътят е съвсем тесен и има дълбоки пропасти…

— Колко дълбоки? — полюбопитства Марджи.

— Тук не се казва — измърмори Декър. — Трябваше да си остана вкъщи. Едва виждаме в тази тъмница, а какво остава пък да разберем нещо.

— Казах ти, че мога да се справя и сама.

— Никой не би могъл да кара тук сам.

— Щях да пусна на Скот съобщение по пейджъра. Не ми звучеше като човек, който отива на важна любовна среща. Сигурна съм, че нямаше да има нищо против да бъде прекъснат, така че ти да си изкараш своя Шабат на спокойствие.

Не ми звучеше като човек, който отива на важна любовна среща. Синди се усмихна вътрешно, след това се укори. Защо мечтаеш за него? И, естествено, знаеше защо. Мисълта за него бе за предпочитане пред това да се чувства некадърна.

Марджи намали.

— Вече минах шестстотин метра…

— Ето ги чинарите — посочи Декър.

— Къде е пътят между тези дървета? — Марджи забави до скоростта на охлюв и насочи колата наляво. — Но щом казваш.

— Смяташ ли, че е възможно да издраскаш колата?

— Вероятно.

— Внимавай…

— Би ли искал да караш ти?

— В това няма логика — намеси се Синди.

— В кое? — учуди се баща й.

— Как би могла кола със значителна скорост да успее да направи такъв рязък, при това немаркиран завой?

— Очевидно познава района по-добре от теб — отбеляза Декър.

— Дори и така да е, татко, той буквално летеше, а този завой е почти на деветдесет градуса. Според моето скромно и често погрешно мнение, ако колата се е опитала да завие при тази скорост, тя би се блъснала в дърветата.

— Възможно е — отбеляза Декър.

Беше й признал една червена точка. Хип-хип-ура!

Колата подскачаше бясно по тясната пътека. Марджи превключи на дълги фарове. Лъчът озари дебелият килим от листа, линиите и сенките.

— Тук е като в Джурасик парк — отбеляза Синди. — Кой е съобщил за инцидента? Траперът Джон?

— Може да е бил забелязан от патрулен хеликоптер — предположи Декър.

— Да, все пак, това е главна артерия с много натоварено движение. Обзалагам се, че районът бъка от сигнални табели.

— Синди, остроумието ти е неоспоримо. Но точно сега то не ни помага.

— Но в него има смисъл. Кой е съобщил?

Колата подскочи рязко и Декър удари глава в тавана. Тъй като денят беше свят, се задоволи да изпсува наум.

— Добре ли си? — попита дъщеря му.

Баща й потърка главата си.

— Чудесно съм, благодаря.

— Ударът беше много силен — продължи Синди. — Чух го.

— Бог ме наказва, че нарушавам Шабат.

— Де да можеше животът да е толкова прост!… — въздъхна Марджи.

— Знаеш ли кой е съобщил за катастрофата? — попита Декър.

— Не, не знам, въпреки че би трябвало да е някой с орлов поглед. Не мога да видя нищо. Започвам да се плаша — имам чувството, че всеки момент ще излетя в пропастта…

— Аз ще карам, ако искаш — предложи Синди. — Имам отлично зрение.

— Не, ще се справя. — Ноздрите на Марджи внезапно се разшириха. — Току-що усетих силен полъх от бензинови пари.

— Аз също — отвърна Декър.

— Остър е — каза Синди.

„Подходящо прилагателно“, помисли си Декър. Тази отвратителна миризма на петролни продукти, изгарящи всеки и всичко по огнения си път. Беше живял всеки ден с нея по време на одисеята си във Виетнам.

Марджи присви очи и възкликна триумфално:

— Виждам светлина пред себе си! — Колата подскочи и се приземи с трясък върху гумите си. — О, господи! Надявам се, че Рина има достатъчно подплънки на задните си части, защото от ресорите нищо няма да остане.

Слабата светлина бързо нарастваше по обхват и интензивност. Въздухът бе просмукан с миризмата на обгорени листа и бензин. Синди постави ръка на носа си. След секунди видя очертанията на паркираните автомобили.

— Господи, как мирише! — изкоментира Декър. — Паркирай някъде.

Синди се засмя, но смехът й не прозвуча убедително.

— Какво има? — попита Декър.

— Забележи ситуацията. Напредваме към светлината като пеперуди към пламък. Да се надяваме, че топлината няма да ни изпържи до смърт.

Марджи я смъмри смръщено:

— Прекалено си млада, за да бъдеш кисела и цинична.

— Действителната възраст няма значение — заяви Синди. — Онова, което е от значение, е времето на улицата. Само на двайсет и пет съм, но в полицейски смисъл вече съм готова за пенсия.

* * *

Паркираха на върха, зад камиона-влекач. Имаше шерифски коли, магистрални патрулки, линейка и няколко червени автомобила със стандартно оборудване от окръжното противопожарно управление, които се използваха в райони, недостъпни за обикновените пожарни камиони. Тримата бавно заслизаха надолу по склона по прекалено тясната прашна пътека, която наскоро бе почиствана, а пожарникарите бяха поставили серия от временни перила — „Шерпите на експедицията“, пошегува се Синди. Но дори и с перилата, склонът бе стръмен и труднопроходим от изтръгнатите коренища, които я спъваха. Нещата се усложняваха от това, че не можеше да следва собствената си скорост. Беше като в сандвич между баща си, който водеше триото и Марджи, която продължаваше да се пързаля напред, докато мърмореше за хлъзгавите подметки на обувките си. Мина доста време, докато успеят да стигнат до долу без произшествия.

Застанала на ръба на опустошения пролом, Синди попи потта от челото си, когато от няколко места избликнаха горещи бели светлини и озариха почернялата зеленина в пропастта и овъгленото купе на колата. Виждаха се разпръснати късове метал, които проблясваха под лъчите чак на дълбочина шестстотин метра от мястото на катастрофата. В оградения кръг стояха трийсетина мъже от различни служби, включително четирима пожарникари с якета с надпис „ПОЖАРНА“ на гърба. Имаше също и двама облечени в зелено лекари от общинската съдебна патология. Гледката накара стомахът на Синди да се свие. И като капак, тя трябваше да се справи със задушливата смрад на бензин. Обикновено баща й носеше маски в колата си. Но тъй като бяха тръгнали с колата на Рина, нямаха този късмет.

Мъж в шерифска униформа се отдели от вътрешния кръг, за да ги поздрави. Декър пристъпи напред и протегна значката си.

— Детектив лейтенант Питър Декър. Това е детектив Дън и полицай Декър. Ние сме от Полицейското управление на Лос Анджелис.

— Помощник-детектив Брайънт Боулър.

По челото на мъжа се стичаха мътни капки пот и чертаеха линии над веждите му. Цялото му тяло — дрехите, ръцете и лицето — бе почерняло от сажди. Дори и когато махна маската си, физическите му характеристики бяха трудно различими заради чернилката. Изглеждаше някъде между двайсет и пет и четирийсет, със сини очи. Съдейки по оранжевите отблясъци на обагрените в медно кичури, когато бе чиста, косата му вероятно бе огненочервена.

— Доста сте се отдалечили от района си. Какво ви води чак тук? — попита Боулър.

— Всъщност, грешката е изцяло моя — обади се Синди. — Бях тук по-рано тази вечер.

— Била сте тук? В този район? — озадачено възкликна детективът.

— Е, не точно на това място, но да, в този район — обясни младата жена. — Преследвах „Камрито“…

— Какво? Кое „Камри“? Имате предвид превозното средство, върху което работим?

— Вероятно, ако полицай Декър обясни целия случай, нещата ще станат по-ясни — предложи баща й.

Даваше й възможност да разкаже своята версия. Синди реши да посъкрати подробностите, защото не си спомняше какво точно бе казала на баща си. Говореше бавно — доколкото успяваше да се следи, думите й звучаха достатъчно смислено. Когато приключи, се подготви за яростна атака от въпроси.

— Когато изкачвахме хълма, „Камрито“ продължи да се движи с опасна скорост. Тогава взех решение да забавя, дори и ако това означава да прекратя преследването и да изгубя зрителен контакт с превозното средство.

— Това ли се случи? — попита Боулър.

— Моля? — попита Синди.

— Наистина ли изгубихте зрителен контакт?

— Да. Въпреки това, продължих по пътя, докато накрая той свърши.

— В Пренърс Парк.

— Не видях името на района. Беше някакво място за пикник.

Боулър кимна.

— Това е Пренърс Парк.

— „Камрито“ трябва да е използвало този път, за да се измъкне — предположи Синди. — Пропуснала съм да забележа отбивката както нагоре, така и надолу.

— Това е напълно възможно — отбеляза ченгето. — Дори и на дневна светлина е почти невъзможно да се намери този път. Трябва да го знаеш.

— Останах горе още десетина минути, за да огледам наоколо. И ще ви кажа едно нещо — не чух никаква катастрофа.

— По кое време беше това?

— Около пет часа.

— Когато се обадила да провери регистрационните номера открила, че номерата на „Камрито“ са взети от една от нашите отвлечени коли — включи се Декър.

— Значи затова всички вие сте тук — отбеляза Боулър.

Марджи кимна.

— „Камрито“ също е откраднат автомобил — продължи ченгето.

— Табелките на „Камрито“ са откраднати от превозно средство, което е било отвлечено преди шест месеца — отвърна Декър. — Не знам за самото „Камри“. Не съм се обаждал на моите колеги от пътната полиция. В този момент наш приоритет са отвличанията, а не самите автомобили. Затова сме любопитни за самоличността на шофьора.

— Засега няма шофьор — каза Боулър. — Според нас колата е била блъсната.

Синди усети прилив на невероятно облекчение.

— Значи няма тяло?

— Все още търсим, но няма да се изненадаме, ако не открием нищо.

— Кой реши, че колата е била бутната? — попита Декър.

— Всеобщо мнение — отвърна Боулър. — Заради следите от гуми.

— Няма белези от спирачки?

— Никакви.

Декър знаеше, че при различна скорост остават различни следи. Забързаната кола вдига много пушек и дирите изглеждат къси и дълбоки. Освен това, винаги има следи от спирачки, причинени от неистовото желание на шофьора да спре автомобила. Превозното средство, което е бутнато, вдига много по-малко прах и оставя по-дълги и ясни дири. Освен това липсват следи от спирачки.

— Имаме късмет — отбеляза Боулър. — Състоянието на почвата е добър амиго — достатъчно влажна, за да останат добри следи и достатъчно твърда, за да ги задържи стегнати.

— Ами отпечатъци от стъпки?

— Те се намират малко по-трудно. В момента снемаме няколко отпечатъка. Но може да са частични.

— Навсякъде мирише на бензин — намеси се Марджи. — Дали е използван някакъв междинен взривател, който да подпомогне експлозията на резервоара?

— Пожарникарите са тук. Искате ли да поговорите с тях? — предложи Боулър.

— Добра идея — съгласи се Декър. — Как човекът или хората, които са бутнали колата, са напуснали мястото?

— Ами, засега все още работим върху това. Трудно е да се каже дали е имало повече от едно превозно средство, защото, за нещастие, движението нагоре-надолу е било доста интензивно. Така че, дори и да е имало следи от друга кола, те отдавна са били заличени. Пък и не можем да ги видим в тъмното. Може да са докарали „Камрито“ дотук, да са го блъснали и после да са си тръгнали с колело, с мотор или дори пеша. Не е трудно да се слезе по склона на планината, особено през деня. Все още не сме проверили всички следи и не можем да ги проверим преди настъпването на утрото. — Вдигна глава и погледна нагоре. — Ако имате някаква теория, която може да помогне, аз съм целият в слух.

— Кой се е обадил за горящата кола? — попита Синди.

— Местен пътен хеликоптер видял някакъв далечен дим. Пилотът дойде насам и ни показа мястото на катастрофата. Времето също е с нас. Няма вятър, не е особено сухо и е много ясно. Преди две нощи валя, така че земята е влажна. Противопожарните екипи бяха тук, преди пламъците да имат възможност да се разбушуват. Въпреки това, щетите са видими. — Боулър чу да викат името му. — Извинете ме.

След като той се отдалечи, Синди каза:

— Mea culpa^[1], татко. Подиграх се на твоето предположение, че катастрофата е видяна от пътен хеликоптер. Въпреки че, технически погледнато, той не е забелязал катастрофата, а пожара.

— Все пак печеля точка — отбеляза Декър.

— Така е — съгласи се дъщеря му. — А сега какво?

— Ще поискат да дадеш показания — каза баща й. — После предлагам да се прибираме. Преди всичко, това не е под моята юрисдикция. А и тук има доста специалисти. Освен това не мога да работя, както бих искал, тъй като е Шабат.

— Какви показания? — попита Синди.

— Просто им кажи това, което каза на нас.

— Ще трябва ли да ги подпиша? — поинтересува се тя.

— Разбира се — втренчи се в нея Декър. — Защо? Има ли някакъв проблем?

— Не — отвърна бързо младата жена. — Просто искам да съм сигурна, че няма да направя някаква сериозна грешка, като не си спомня нещо достатъчно ясно.

— Помисли си спокойно — каза баща й, като продължи да я гледа напрегнато и изпитателно. — Заникъде не бързаме. Ще те изчакаме, докато приключиш.

Синди кимна. Чувстваше се зле, но го прикри. Щеше да напише лъжливи показания — че е следвала колата, а не обратното. Щеше да тълкува свободно фактите — надяваше се, че повече няма да се наложи да се връща на този въпрос. Очите на баща й все още я пронизваха. Тя отклони поглед и каза:

— Чудя се кой е бил първоначалният собственик на „Камрито“.

— Трудно е да получиш тази информация без истинските регистрационни номера, но не е невъзможно — отговори Марджи. — Ако следователите, работещи по случая, успеят да определят точната година на производство на автомобила, можем да се поровим. Трябва да видим колко червени „Камрита“ са продадени в Калифорния през въпросната година.

— Може да са хиляди — каза Синди.

— Малко по-малко — уточни Марджи.

— Ако някой е решил, че колата трябва да бъде унищожена, защо ще го прави по този начин? — продължи младата жена. — Защо просто… не я скрие някъде? Или да я разглоби и да я продаде на части?

— Точно за това мислех — намеси се Декър. — Може би колата е част от друго престъпление и собственикът е искал да я унищожи, преди да бъде разпозната. Може в нея да е имало улики от престъплението.

— Какви например? — попита Синди. — Като кръв ли? О, нещата започват да стават готически!

Декър погледна дъщеря си.

— Сигурна ли си, че си била искрена с мен?

— Да — отвърна тя. — Защо продължаваш да ме питаш?

— Желанието за защита е двупосочно — отвърна баща й. — Аз искам да те защитя. Но мисля, че и ти искаш да ме защитиш.

— Бях искрена с теб, татко. Може ли да приключим с този въпрос?

Декър бавно кимна.

— Добре. Няма да питам повече.

Синди издиша дълбоко.

— За какъв вид улики става въпрос?

— Точно каквито предположи, полицай Декър. Кръв, коса, влакна, части от тяло…

— И ти си не по-малко злокобен от мен.

Декър се усмихна.

— Нещо определено, което би могло да насочи към конкретно престъпление. Нещо, заради което собственикът е решил, че няма друг избор, освен да разбие колата.

— Разбиването и изгарянето на кола предизвиква много повече внимание, отколкото разглобяването й на части — изтъкна Марджи.

— Съгласна съм — отвърна Синди. — А ако искаш да унищожиш доказателства, защо ще оставяш откраднати регистрационни номера?

Декър цъкна с език.

— Защото някой е сгафил. Или просто не се е сетил за номерата. Ние, американците, изглежда сме убедени в брилянтността на престъпния ум. На практика, повечето престъпници са абсолютни глупаци.