Фей Келерман
Преследвана (28)

Глава двайсет и осма

Мостът беше висящ, направен от сиви дъбови дъски, свързани чрез някаква свръхздрава стомана. Конструкцията очевидно беше изключително стабилна, тъй като бе издържала щетите на времето — час след час, ден след ден, година след година подскачащи детски крачета като удари на пневматичен чук.

Гласът на Рина едва успяваше да надвика ученическата глъчка.

— Хана, престани да тичаш! Това малко момиченце се опитва да премине.

Като по чудо Хана се спря, постави ръка пред устата си с липсващи предни зъби и се изкикоти.

— Съжалявам. — Тя се приближи до момиченцето, което бе на около две годинки и протегна ръка. Заговори с престорено майчински тон, който направи кресливостта на детското й сопрано още по-пронизителна. Цяло чудо бе, че кучетата в околността не започнаха да вият. — Искаш ли помощ, скъпа?

Двегодишното момиченце пъхна палец в устата си. Хана хвана другата му ръка и го поведе по люлеещия се мост. Когато детето се озова на другата страна, Хана възстанови лудешката си игра. Марджи я наблюдаваше изумено.

— Знам — каза Рина. — Тя е свръхактивна в смисъл че никога не спира.

— Трябва да си изтощена.

— Бих била. ако не си казвах, че това ми е за последно и ще мине много бързо… както и става.

Рина се огледа. Паркът бе относително спокоен — обичайната тълпа си спеше вкъщи, тъй като бе неделя. Мястото бе хубаво, което означаваше, че е достатъчно малко, за да може да държи под око Хана. Имаше оградена площадка с много съоръжения за игра — катерушки, висилка, люлки и пързалки, като някои от тях с купища завои и тунели, които биха могли да съперничат на увеселителните паркове. По-голяма част от развлекателната зона бе заета от обширен тревист терен, достатъчен по размери за футбол или бейзбол — имаше пилони, мрежа и скамейки за зрителите с олющена боя, както и пейки за пикник и циментирани скари за барбекю. Тротоарът, който заобикаляше парка, бе препълнен с коли, но от другата страна на улицата имаше доста места.

— Къде е Вега? — попита Рина.

Марджи посочи към далечна пейка до диамантения пилон. Вега се бе привела над някаква книга.

— Доведох я тук, за да я науча да кара колело. Никой не може да ме обвини, че не съм опитала.

— Какво целиш с това? — учуди се Рина.

— Ти как мислиш? — намръщи се полицайката.

— Не знам. Затова те питам.

— Опитвам се да я накарам… не, това не е правилната дума. — Марджи въздъхна отчаяно. — Опитвам се да й помогна да навакса част от детството, което е пропуснала. Нали знаеш, да прави неща като… като да кара колело или кънки, или да слуша музика, която не понасям, или дори да гледа телевизия.

— Искаш тя да гледа телевизия? — възкликна Рина, като едва сдържаше усмивката си.

— Не чак да бъде залепена за телевизора! — възпротиви се Марджи. — Знам, че сигурно звуча като идиотка. Детето ми чете през цялото време! И това ако е проблем. Но то не е за сметка на всичко останало. Не е здравословно.

— Вероятно не е полезно за очите й. Но е чудесно за мозъка.

— Ти не разбираш…

Рина философски сви рамене.

— Сигурно е така.

Сега Марджи се почувства още по-глупаво. Току-що бе казала на майка на три деца, която от почти двайсет години отглежда хлапета, че не разбира от възпитание. И ето я Марджи, експертката, осиновителка на една тийнейджърка едва от осем месеца. Потропа с крак и запита:

— Значи ти не смяташ, че това е проблем, така ли? Че чете по цял ден?

— Поправи ме, ако бъркам. Но според мен ти не се притесняваш за нейното четене, а за способността й да се интегрира в обществото.

Марджи мълчеше.

— Какво да направя тогава? — отрони накрая.

Рина обви ръка около кръста на приятелката си. Би предпочела да я прегърне през раменете, но Марджи бе доста висока.

— Лично аз мисля, че се справяш страхотно. Тя изглежда много щастлива…

— Толкова е тиха. Освен с теб! Как само говори с теб! Може би просто не съм подходящата…

— Спри!

— Добре, добре. — Марджи направи гримаса. — Виж, знам, че е минала през истински ад! Знам, че отрасла в откачена, изолирана среда. Но вече не живее при тези условия. Очаква я цял един нов свят!

Рина се усмихна. Съществуваха купища неща, които би могла да каже на приятелката си, но се въздържа да дава съвети, защото това обикновено предизвикваше отдръпване.

— Аз не бих се притеснявала много.

— Наистина ли?

Рина кимна, после извика:

— Хана, престани да пищиш! — И тихо отбеляза: — Кълна се, че това дете ще си докара полипи по гърлото.

— Виждаш ли, и ти се притесняваш! — изтъкна Марджи.

— Моля?

— Притесняваш се, че Хана ще получи полипи по гърлото!

Рина се разсмя.

— Да, тревожа се. Притеснявам се дали Сами ще бъде в безопасност в Израел. Тревожа се за Джейкъб и се чудя дали изобщо ще преживее юношеството. Тревожа се за Хана. Тя е толкова малка и толкова уязвима. Тревожа се за Питър всеки ден, когато препасва кобура с пистолета си и отива на работа. Но независимо колко се тревожа, колко се притеснявам и колко кърша ръце и си блъскам главата, знам, че ако получа язва, това няма да помогне. По-скоро ще навреди, защото няма да съм в добра форма, когато семейството ми наистина ще се нуждае от мен. Затова кредото ми е да си заровя главата в пясъка и да не мисля за лошото, докато то не се изправи пред мен. Кризи се случват на всеки, рано или късно. Защо да ги предизвиквам?

Марджи веднага почувства как стомахът й се свива. Рина говореше от опит — овдовяла на двайсет и четири, съвсем сама отгледала две малки момчета, жертва на престъпление на двайсет и шест, хистеректомия на трийсет. А Марджи намерила да се оплаква, защото е осиновила дъщеря, която чете прекалено много!

— Вега е мило момиче, Марджи — продължи Рина. — Ти й даваш много емоционален заряд. Само почакай — ще разцъфне като истинска роза.

— Какво не бих дала да имам твоя оптимизъм!

— Това е заради професията ти. Непрекъснато виждаш лоши хора и хора в беда. Чудиш се защо съм толкова спокойна като майка, а аз се чудя как ти, Питър, Скот и другите като вас се навирате сред куршумите всеки ден.

— Опитваш се да ме успокоиш с комплимент ли? — усмихна се Марджи.

— Може би.

И двете се разсмяха. В този момент Хана се препъна на една стълбичка и се приземи на земята върху дупенцето си.

— О, скъпа! — Рина изтича и вдигна разплаканото дете. — Какво стана, миличка?

— Паднах и се ударих! — Хлипане. — О, виж! Аз кървя!

Тънка струйка кръв се стичаше от лявото й коляно. Дясното бе по-добре, но бе ожулено.

— Детето ми! — Рина изтупа задната част на роклята на момиченцето. — Може би трябва да отидем до чешмичката и да измием това…

— Искам да си ида вкъщи! — изплака детето.

Рина погледна часовника си. Бе малко след дванайсет. Бяха тук почти от два часа. Освен че бе наранена, Хана вероятно беше изморена и гладна. Майка й я вдигна, а момиченцето обви пухкавите си ръчички около врата й.

— Уморена ли си?

— Не съм! — каза Хана между хлипанията. — Виж! — Измъкна се от прегръдката и направи десет подскока — така обикновено се опитваше да убеди родителите си, когато те твърдяха, че е изморена. — Само се ударих!

Още хлипания.

— Добре. — Рина отново я вдигна. — Какво ще кажеш да се приберем вкъщи и да обядваме?

Хана кимна и подсмръкна. Марджи се приближи до тях.

— Какво решихте?

— Мисля, че й стига.

— Добро решение, Хана — каза Марджи. — И на мен ми стига. Следващият път, когато извеждам Вега, ще отидем в библиотеката. Поне ще съм седнала!

— Марджи…

— Шегувам се. — Погледна дъщеря си. — Мислите ли, че ще ме чуе, ако й извикам оттук?

Рина взе чантата, пълна с играчки за пясък и закуски.

— Нека просто отидем дотам. Гласните ми струни не издържат повече.

— Почакай! — Марджи пое чантата. — Аз ще я нося.

Бяха изминали половината път през поляната, когато носът на полицайката започна да се бърчи. Отвратителна остра смрад, която безспорно идваше от животински изпражнения.

— Подушваш ли нещо?

— Да. — Рина свали Хана на земята и провери обувките си. — Не бих искала да допълвам твоето и без това весело настроение, но не е от мен.

Марджи провери подметките на своите гуменки.

— О, господи!

— Ауууу! — Хана временно бе забравила кървящото си коляно и стискаше нослето си. — Пфуууу! Вони!

— Стига. Хана! — Рина пое чантата си и извади от нея пакет мокри хартиени кърпички.

Марджи грабна ароматизираните кърпички и измърмори:

— Това е дявол… идеално! Просто идеално!

— Мога ли да помогна?

— Освен ако не искаш да изчистиш обувките ми!

— Ще се въздържа.

— Що за приятелка си ти?

— Ауууу! Ужас!

— Охлади коментарите си, дете! — сопна се Марджи.

Рина се усмихна.

— Какво ще кажеш, докато се изчистиш, да отведа Хана до колата? Ще те чакаме там.

— Знаеш ли какво мразя най-много на спортните обувки?

— Множеството грайфери.

— Точно така. Пфу! Какво дявол… каква гадост!

— Вега идва насам. Може да я помолиш да ти изчисти обувките.

— Да бе, да!

— Ауууу…!

Рина запуши с ръка устата на Хана. Малкото момиченце се разкикоти. Бе искрено очарована от това, че е била отвратена и наказана. Тъй като зловонието се засилваше, Рина реши, че е дошъл моментът да се измъкне. Вдигна вече въз големичкото си дете.

— Ще се видим след малко.

Докато вървеше към волвото си осъзна колко тежка е станала Хана. Под яката на ризата й се бе образувала огърлица от пот, а по гърба й започнаха да лазят болезнени тръпки. Хана все още бе най-малката, но съвсем не бебе.

— Скъпа, ще трябва да те пусна долу.

— Моля те! — приплака тя. След това стегна колене около майка си. — Коляното ми е наранено.

Тъй като кучешкото изпражнение вече не я разсейваше, Хана се бе сетила за раната си.

— Гърбът ме боли — обясни Рина.

Макар и с нежелание, детето се плъзна на земята.

— Извинявай, майко.

— Благодаря ти, скъпа.

Някога Хана я наричаше „мамо“. Откакто започна първи клас, премина към „майко“, за да се прави на голяма като батковците си. Първолачето каза:

— Ще ти помогна с чантата…

— Няма проблеми — аз ще я нося.

— Не, ще ти помогна. — Тя започна да дърпа дръжката. Тъй като не искаше да се карат, Рина даде торбата на победителката. Наблюдаваше как дъщеря й се бори с тежестта и червените й къдрици подскачат от нестабилната й походка. Очите й уловиха слънцето, което се отразяваше в наситения маслинен цвят. Изглеждаше като някое непознато дете.

— Искаш ли помощ? — попита Рина.

— Не, мога да я нося. — Охкане. Още едно. Мърморейки и въздишайки, тя беше в стихията си, като демонстрираше най-добрата имитация на Катрин Хепбърн. — Аз… ъъъ… я нося.

Всичките й деца бяха толкова различни. Синовете й, създадени от един баща и една майка, бяха диаметрално противоположни. Шмуел бе сериозен, Йонки бе с лек характер… или поне, преди да достигне магическите шестнайсет, белязани от развихрилите се хормони.

Стигнаха до тротоара, където трябваше да пресекат улицата. Рина се наведе и хвана една от меките малки ръчички на Хана. С другата взе чантата.

— Хайде — каза тя.

Заедно, майката и дъщерята пресякоха улицата. Рина бръкна в бездънната си торба и извади ключовете. Отвори задната врата на колата си и момиченцето веднага се покатери на седалката.

— Хана! — смъмри я Рина. — Научи се да се качваш правилно. Престани да стъпваш по тапицерията.

— Моля те, моля те, моля те!

Майката въздъхна.

— Дръпни се навътре, за да не те ударя. — Тя тресна силно вратата, като вдигна пепел от мръсния килим. Кихна силно, когато Хана изчезна във вътрешността на волвото. Докато вървеше към шофьорската врата, тя започна да рови из дъното на чантата си за носна кърпичка.

Внезапно нечии чужди пръсти сграбчиха дясната й ръка и едновременно с това нещо студено и твърдо се вряза в гръбнака й. Инстинктът веднага й подсказа какво се притиска в гърба й. Осъзна какво става, още преди той да заговори.

— Ако изпищиш или мръднеш, ще те убия!

Гласът бе дрезгав… с акцент. Рина замръзна на място, докато пистолетът се врязваше все по-дълбоко в гърба й. За разлика от другите жертви на отвличания на коли, тя знаеше сценария. Знаеше какво ще й се случи. Но това не й бе от полза, защото бе обездвижена от страх.

— Слушаш или си мъртва! — каза гласът. — Отиди от другата страна на колата и отвори вратата. Направи го!

Мозъкът на Рина защрака: „Казва ми да мина от страната на пътника. Знаеш какво ще се случи. Използвай го в своя полза“.

Погледна към парка, към далечните хора и далечната Марджи, която все още се занимаваше с обувките си.

„За бога, вдигни поглед към мен!“ изпищя мислено Рина.

Но приятелката й бе напълно погълната от заниманието си.

Рина бе сама. Сети се за мемориалната служба Иизкор, за молитвата, която все още казваше за починалия си съпруг.

Човек е като глътка въздух, дните му са като преминаваща сянка…

„Не мисли за това сега!“

Ако изпищеше, той вероятно щеше да я застреля. Но може и да си струва, защото Хана бе в колата.

— Върви сега! — прошепна яростно той. — Тръгвай или ще те застрелям!

„Хана е в колата!“

Жива или мъртва, нямаше да му позволи да вземе колата, след като момиченцето й е вътре.

Рина бавно започна да се насочва към вратата на пътника, като отново обърна глава към Марджи. С ъгъла на окото си зърна как Вега гледа в нейната посока — погледите им се приковаха за частица от секундата. Но това бе достатъчно, защото тийнейджърката започна да потупва майка си по рамото. Пистолетът се заби в мускулите й така, че Рина започна да примигва от болка.

— Гледай напред. Върви! — изръмжа той.

„Направи нещо!“

„Добре, Марджи. Ще направим сделка. Аз ще направя нещо, ако и ти направиш нещо. И, в името божие, няма да навреди, ако ми помогнеш!“

Рина остави ключовете да се изплъзнат от ръката й и да паднат на земята. Издрънчаването бе силно.

— Какво правиш?!

— Изпуснах ключовете си…

— Какво!

С цялата си тежест жената се отпусна на земята и се отдалечи за момент от дулото на оръжието. Вероятно един миг бе достатъчен. Сви се на топка, като притисна колене о гърдите си, а с ръце покри ушите си. Не успя да чуе как гласът на Марджи извиква: „Полиция! Не мърдай!“ Но чу пукотевицата на стрелбата и почувства свистенето на куршумите. Затвори се в себе си и започна да хлипа, когато нещо голямо и вонящо се удари в гърба й и от него закапа гореща и влажна течност. Изпищя и започна да се отръсква от натрапника с резки и неконтролируеми движения. Все още пищеше, когато Вега я обгърна с ръце. Все още пищеше, дори когато Марджи я вдигна на крака и я прегърна силно.

— Ти си добре, ти си добре, ти си добре! — й повтаряше полицайката.

Рина трепереше неистово и не можеше да говори. Едва стоеше на крака.

— Ще се оправиш — успокояваше я Марджи, докато я люлееше като бебе. — Добре си, добре си, добре си!

Внезапен прилив на майчински инстинкт премина по вените на Рина и й вдъхна енергия. Тя избута Марджи и прошепна: „Хана!“. Изтича до задната врата и я отвори. Момиченцето подскачаше на седалката. То видя лицето на майка си, видя болезнената й бледност и сълзите, които се стичаха по страните й. Детето реши, че причината е в него.

— Майко, съжалявам, че подскачах на седалката. Сега ще си сложа колана. Не се ядосвай. Моля те, не се ядосвай!

И се разплака.

В пълно неведение за онова, което току-що се бе случило.

Започнаха да прииждат хора. Марджи показа значката си и каза на всички да се отдръпнат. От гласа й бликаха такъв авторитет и спокойствие! А само преди броени минути Рина бе говорила с една несигурна майка. Двете лица на Марджи сякаш не си пасваха, но не беше ли така с всички хора! Рина се вкопчи в професионализма на приятелката си като удавник за сламка и успя да каже:

— Хана, веднага излез от колата!

— Съжаляяяяяявам, майко!

— Излез! — извика Рина и измъкна дъщеря си за ръката. Малкото момиченце се плъзна по корем по седалката и когато най-сетне бе изкарано от колата, вече хълцаше неистово. Рина жадуваше да я прегърне и целуне, защото, като майка, тя чувстваше нужда да направи точно това. Ала сега Хана трябваше да бъде изтеглена бързо от местопрестъплението, преди отвратителната му картина да е успяла да се запечата завинаги в съзнанието й. Тя завъртя дъщеря си настрани от ужасяващата гледка и заповяда на Вега: — Отведи Хана обратно в парка и си поиграй с нея, докато не ви извикам!

— Искам да остана с теб! — изплака Хана.

— Вървете! — изкомандва Рина.

Тъй като тийнейджърката бе отраснала в секта, с лекота се подчиняваше на заповеди. Тя вдигна хленчещото дете и изтича с него към отсрещната страна на улицата. Когато вече бяха отвъд полезрението й, Рина зарови глава в спасението на дланите си и заплака толкова неудържимо, че раменете й се разтресоха. Някакви хора й говореха, но единственото, което чуваше, бе само далечен шум. След известно време се укори заради липсата си на контрол и си наложи да се овладее. Беше жива и здрава. Хана бе жива и здрава. Какво повече иска? Трябва да благодари на Марджи. Трябва да благодари на Вега, че я видя. Да благодари на бога, че с негова помощ всичко се нареди благополучно!

Мълчаливо каза молитвата „Гомел“, с която благодари на бога, че я е спасил от болезнения път. След като приключи, се почувства по-спокойна. Хубаво беше, че успя да направи нещо. Надникна между пръстите си и видя, че Марджи жестикулира ожесточено, докато говори по клетъчния си телефон.

„Ти имаш клетъчен телефон!“ — каза си Рина. „Пусни съобщение на пейджъра на Питър!“

Полицайката някак си успяваше да поддържа реда, докато говореше по телефона със скоростта на картечница. Рина избърса очи и, докато вземаше чантата си, изсипа на земята по-голяма част от съдържанието й, включително и телефона. Но той бе здрава машинка и забръмча приятно, когато тя го включи. С треперещи ръце успя да набере правилните цифри и да пусне съобщение на съпруга си.

И зачака обаждането му.

Марджи все още отпращаше тълпите от хора.

— Отдръпнете се! Отдръпнете се! — Погледна към Рина и извика: — Къде са децата?

— Изпратих Хана и Вега обратно в парка. Не искам да стават част от всичко това.

„Те вече са част от него — каза си Марджи. — Поне що се отнася до Вега.“ Сети се за думите на Рина, че на всеки рано или късно се случват неприятности.

А на фона на току-що случилото се, кучешкото лайно си бе просто една мила шега.

— Добре ли си? — попита тя Рина.

— Да, добре съм — успя да се усмихне приятелката й. — Знам го, защото ти ми каза, че съм добре!

Марджи протегна ръце към нея. Остави настрана задълженията си като ченге, защото бе преди всичко човек. Двете жени се прегърнаха и целунаха със съзнанието и благодарността, че физически са живи и здрави.

— Благодаря ти — прошепна Рина.

— Благодари на Вега. Тя те видя.

— Е, благодаря, че не ме застреля.

— Благодаря ти, че се сниши и ми откри целта, за да стрелям. — Марджи дишаше тежко. — Виж, бъди така добра и заведи Вега пак в синагогата.

— Непременно! — Рина преглътна сълзите си. — И на мен ще ми се отрази добре да пообщувам малко с бога.

Марджи продължи да я притиска силно — по-скоро заради себе си, отколкото заради нея. После осъзна, че нещата излизат извън контрол. Без особено желание тя се откъсна от Рина и започна да избутва назад зяпачите, тълпящи се около сцената на престъплението.

Сцена на престъплението, която самата тя бе създала! Е, не беше я създала точно тя. По-скоро я бе прережисирала. Рина бе ръководила основното действие. Нейното импровизирано залягане предостави на Марджи пряка видимост към престъпника… и добър ъгъл за стрелба.

Марджи погледна към Рина и я поздрави с вдигнат палец.

— Добре се справи, момиче! Наистина се справи добре!

Въпреки огромните си усилия да се овладее, Рина се разплака. От душата й заизбликва неспирен поток от емоции — радост, гняв, облекчение, благодарност за всяка глътка въздух, която поемаше.

Благодаря ти, Господи, каза си тя. Благодаря ти, че ме спаси!

И може би, само може би, именно нейната емуна — нейната вяра — й бе позволила да мисли ясно и бе насочила действията й в правилната посока.

В далечината чу засилващия се вой на приближаващи сирени. Те почти заглушиха звъна на клетъчния й телефон.

„Питър отговаря на съобщението на пейджъра си. Включи телефона!“

Поколеба се, защото не искаше да позволи на този всепоглъщащ порив на благодарност да отшуми толкова бързо. Извади голям късмет. Благодаря ти. Господи, създателю и повелителю на живота, че ме спаси! И благодаря на теб, скъпа Марджи, че изигра блестящо главната роля!

Натисна копчето за включване. Дълбокият и омайващ глас на Питър достигна до нея от слушалката. Рина не успя да отвори веднага уста.

После проговори.