Фей Келерман
Преследвана (26)

Глава двайсет и шеста

В момента, в който Декър затвори телефона, му се прииска отново да се обади. Нямаше да има нищо против да заспи при отворена линия, със слушалка под възглавницата и да използва телефона като интерком за наблюдение на малко дете. Но въпреки че бе негова дъщеря, Синди не беше бебе. Изгаси нощната лампа и се омота в завивките с надеждата, че сънят ще дойде и ще прогони всичките му скърби и неволи. Минутите се изнизваха… После почувства как Рина го гали по гърба.

— Това е хубаво — измърка той.

— Всичко наред ли е?

— Засега да.

— Мислиш ли, че тя ще може да заспи?

— Надявам се. Млада е… силна… решителна. Качества, които й служат добре, но затрудняват действията ми като баща.

Тишина. Ново погалване по гърба.

— Продължавай. Много добре се справяш — каза Декър.

— Някое определено място? — попита Рина.

— Навсякъде е добре. — После съпругът й премисли отговора си. — Е, ако питаш за нещо специално, ще ти кажа, че любимото ми място не е на гърба.

— Това ли искаш? — изкикоти се Рина. — Нямах такава цел.

Декър се завъртя и я погледна.

— Не знам. Можем да опитаме, но нищо не обещавам.

— Добра идея. Може би това… ще те поотпусне.

— Сексът като средство за отпускане на мускулите. — Въздъхна. — Как, за бога, си останала омъжена за мен?

— Нека първо правим любов. После ще поговорим.

— После може да съм прекалено изморен за разговор — каза съпругът й.

— Тогава ще спим. И това е добре.

Декър се замисли за миг. Секс, а после сън. Идеята си я биваше.

* * *

В замаяното състояние на нощния сън Синди чу почукването, но й отне няколко секунди, преди да осъзнае какъв точно е звукът. И че този звук означава, че на вратата има някой. Минаха секунди, преди гърдите й да се свият и сърцето й да заудря в ребрата. Може би това бе татко. (И ако бе той, дали наистина искаше да му отвори?) По-вероятно бе Оливър.

Почукването бе спряло.

„Ако си Оливър, не си тръгвай! Изчакай секунда“, помисли си тя.

Бавно спусна крака от леглото и се наметна с пухкавата розова роба. Едното й око бе отворено, а другото залепнало. (Дали бе плакала на сън?) Докато вървеше към вратата, разтърка затворения клепач с ръкава на робата си и накрая успя да го отлепи.

— Кой е?

— Оливър.

Първо надникна през шпионката. После откачи веригата, която бе инсталирала само преди час. Бе ходила до денонощния магазин за батерии и видя тънките верижки, за които се предполагаше, че трябва да пазят от нападатели. Помисли си: „Защо пък не?!“. Не че бяха някаква сериозна защита, но все пак препятствието си е препятствие. Най-сетне отвори вратата.

— Здравей. Влизай.

— Ти беше заспала.

— „Беше“ е правилното глаголно време. Да.

— Ще си тръгвам.

— Не бъди глупак — сгълча го Синди. — Влез означава „влез“.

Очите й го проследиха, когато той влезе и седна на изтърбушения диван. Хареса сакото му и му го каза.

— Така ли? — Той изчетка някакво петънце. — На „Валентино“ е.

— Наистина е страхотно.

— Така ли? Благодаря. — Усмихна й се. — Много мило, че го забеляза. Как си? Колко спа?

— Около четири или пет часа.

— Значи имаш още нужда от сън. Необходими са ти дванайсет здравословни часа.

— Да, прав си. — Погледна измореното му лице. — Ами ти?

— Ще се оправя.

— Далече си от дома. Какво правиш наоколо? Проверяваш ли ме? За това си има телефони, Оливър.

— Телефоните не вършат работа, освен ако някой не ги вдига. Не видях баща ти тук, затова си помислих, че… — Вдигна примирено ръце и се изправи. — Не се притеснявай за мен. Утре е неделя. Ще си остана в леглото, ще ям начос и ще гледам мачовете.

— Забрави за бирата.

— Да, така е. Лека нощ.

— Не искаш ли да спиш на дивана, Оливър? Няма да го окапеш повече, отколкото е в момента.

— Колко е дълъг?

— Два и десет.

Той се замисли за момент.

— Имаш ли чисти чаршафи?

— Много чисти. Ти и татко изпрахте всичко.

— Така е. — Скот запристъпва от крак на крак. — Ще бъда честен. Изтощен съм. Прекарах по-голямата част от деня на мястото на катастрофата…

— О, господи. Как беше?

— Нищо важно, нищо неочаквано. Но беше мръсна работа. Обаче си взех душ, така че не се притеснявай, че ще изцапам мебелите ти.

— Твоята пот е последното нещо, за което се притеснявам.

Оливър успя да се усмихне изморено.

— Ще бъде чудесно да спя тук. Ако не ти пречи.

— Ще ми дойде добре. — Синди почувства, че нещо стяга гърлото й, така че почти я заболя. — Всъщност, вероятно ще спя по-добре.

Усмивката на Скот стана по-широка.

— Ще бъде страхотно.

Младата жена се приближи до него, докато застанаха лице в лице. Положи ръце върху гърдите му. После бавно ги плъзна нагоре към раменете му.

— Ще спя дори още по-добре, ако не съм сама.

— Не си сама…

— Имам предвид сама в леглото. — Отстъпи една крачка назад и го тупна по гърдите. — Не може да си чак толкова задръстен!

Той я обгърна с ръце и я притисна здраво към себе си. Усети, че панталоните му започват да се изпълват. Краката му започнаха да омекват така, че едва се задържаше прав — стресът от деня, съчетан с прилива на похот. Тя бе такова дете, на същата възраст като един от синовете му. Беше нечия дъщеря, нечие малко момиченце. Но най-важното бе, че не бе неговото малко момиченце. За него Синди беше млада красавица с огнена коса и перфектно, стегнато дупе. Точно по този начин трябваше да мисли. Защото, ако мислеше за нея — като за личност — щеше бързо-бързо да се спаружи като краставица на слънце.

— Искам да съм сигурен, че знаеш какво правиш.

— Ти знаеш ли какво правиш?

— Не.

— Е, успокояващо е да знам, че не си експерт във всичко — отбеляза тя.

* * *

Като се има предвид нервността му, Оливър се представи забележително добре. Тя изглежда го хареса. Поне после заспа бързо. Дишаше дълбоко и сластно. Завидя й на здравия младежки сън. След раждането на синовете му бе прокълнат със свръхактивен „център на събуждането“, който никога не се изключваше напълно, дори и посред нощ.

Това не бе от най-добрите му решения… да бъде с нея. Но бе вземал толкова много лоши решения през живота си, че надали би могло да се нареди и сред най-лошите. Едно обаче бе безспорно — то доста усложняваше нещата. Положението се влошаваше още повече и от факта, че я харесваше. И щеше да поиска да го направят отново. Тя изглежда също го харесваше. И също щеше да поиска отново да е с него. После… ако го правят достатъчно пъти… това би означавало, че имат връзка. И ситуацията ще стане твърде заплетена. На Декър никак нямаше да му хареса, но Декър така или иначе не го харесваше. Затова обстановката нямаше да се промени кой знае колко.

Не, не бе вярно. Това щеше да промени много…

— Буден ли си, Оливър?

Гласът й го стресна.

— Да. Извинявай, много ли мърдам?

— Изобщо не мърдаш.

— Ами… — Пое въздух и издиша. Може би тя изобщо не е заспивала. Може би той не е бил чак толкова добър, колкото си мислеше. — Какво има?

— Хейли Маркс беше тук тази вечер — каза Синди.

От споменаването на това име стомахът му се преобърна. Надяваше се тя да не превключи на емоционална вълна.

— Така ли?

— Поговорихме малко.

„О-хо! — помисли Оливър. — Това не са добри новини за моето его.“

— Всъщност, тя предположи, че може би… може да е било нещо като вътрешна шега.

— Кое?

— Нахлуването в апартамента ми — отвърна Синди. — Че може би някои от момчетата от управлението са го направили като номер.

Оливър се изправи на леглото и придърпа завивките върху коленете си. Добре. Значи с Хейли може би не са говорили за него. Така че вероятно мисълта й не е насочена в момента към него. Пак се бе върнала на темата за нахлуването в дома й. Би трябвало да се почувства успокоен, че не е чак толкова важен. Вместо това бе наранен. Е, ако не може да я впечатли със сексуалните си възможности, сигурно ще успее да я покори с брилянтните си умения като детектив.

— Какво предполага Маркс?

— Как го каза? — Синди се измъкна нагоре и седна до него, като постави глава на рамото му. — Че вероятно е било нещо като изпитание…

— Я обясни пак.

— Все едно момчетата в работата са изпробвали нервите ми.

— Като поставят лайна в леглото ти?

Синди мълчеше. Въпреки тъмнината, тя различаваше профила му — правата линия на носа му и острия ъгъл на брадичката.

— Какво мислиш?

— Какво имаш предвид? — Не успя да реагира достатъчно бързо. Не успя да я зашемети със светкавична мисъл. — За мнението ми ли питаш?

— Да, питам за мнението ти. Мислиш ли, че нахлуването може да бъде номер, направен от момчетата от управлението?

Този път тя го бе формулирала напълно ясно. Оливър най-сетне разбра, че тя иска помощ и че не водят някаква теоретична дискусия.

— Някои момчета в силите на реда са задници по принцип. А някои от тях са истински задници конкретно по отношение на жените, особено на жените новаци. Но всеки, който би оставил лайно на леглото ти, вече си има сериозен проблем с главата.

— Значи не си съгласен с Маркс.

— Синди, човекът, който е направил това, не е имал намерение да се шегува. Не се е задоволил просто да превърне къщата ти в индианска колиба или… или да събере накуп чаршафите на леглото ти. Той е обърнал наопаки дома ти целенасочено и със злоба. Копелето, което го е направило, е било гневно и бясно и таи някакъв вид лична мъст към теб или храни психически болна сексуална фантазия, чийто обект си ти. Предположението на Маркс, че е някакъв номер на мъжкото братство, е опит да омаловажи нещо много сериозно. Честно казано, това ме кара да поставя под въпрос способността й за правилна преценка. Кара ме… да съм леко подозрителен към нея.

— Защо? Мислиш, че стои зад това?

— Не знам. Би ли могла?

— Не виждам как. — Синди изправи гръб. — Освен ако не мисли, че аз… аз съм те отнела от нея или… не знам как би могла да разбере за теб и мен… — В гласа й се усетиха стоманени нотки. — Освен ако ти не си й казал нещо…

— Хайде де — намръщи се Оливър. — Не съм чак такъв гадняр.

— Е, ти си единственото нещо, което би могла да има срещу мен.

— Не ми е приятно да го призная, но не мисля, че съм толкова важен за нея. — Цялото тяло на Оливър се бе стегнало, с изключение на члена му, който бе мек като изгнила целина. — Нощта не бе изпълнена със страст.

Тя се притисна към гърдите му.

— Съжалявам.

— Да бе, как не! — Отблъсна я леко. — В отговор на първия ти въпрос, не, не мисля, че е полицейски номер. Знам на какво са способни ченгетата. Аз самият някога съм правил доста гадни неща. Но никога не съм атакувал нечии мебели и никога дори не ми е хрумвало да оставя кучешко лайно върху нечие легло, включително и на бившата ми съпруга!

Синди се почувства разочарована. Поради някаква причина се бе надявала това да е колега полицай. Странно, но тази мисъл й се струваше по-малко ужасяваща от възможността да си има работа с някой анонимен перверзник. При все че знаеше колко смъртоносни могат да бъдат ченгетата. Най-малкото, винаги носеха оръжие.

— Тогава нямам представа. Ами ти?

— Старият ми мозък се е изключил за през нощта.

— Много лошо.

— Синтия, може би трябва да опитаме да… не знам… да се насладим на момента.

В стаята настана тишина.

— Или пък може би не. — Оливър хвърли поглед към часовника до леглото: три и двайсет. — Май трябва да се опитаме да поспим.

— Ти се опитай. — Тя взе един лист от нощното си шкафче. — Искам да обмисля нещата…

— Добре, добре. — Оливър сграбчи избягалата й ръка и я придърпа по-близо до тялото си. — Какъвто бащата, такава и дъщерята — мислят само за работа. Сподели с мен мъдрите думи на Маркс колкото е възможно по-точно.

Синди потърка очи.

— Каза, че може да е нещо като ритуал по въвеждане в колектива. За да докажа себе си.

— А какви основания има тя за подобно предположение?

— Номера, които са й правени. — Разказа историите на Хейли за колата й. — Такива неща се случват, нали?

— Да, такива неща се случват.

— Достоверни са, нали?

— Напълно достоверни.

— Това е отвратително.

— Освен това глупаво и много опасно. — Той сведе поглед. — Както казах, признавам се за виновен — и аз имам дял в подобни шеги. Но никога не съм оставял лайна върху нечии лични вещи. Ако не по друга причина, то поне заради факта че никой не би се навил да вземе в ръцете си нещо толкова отблъскващо. За какво друго говорихте?

— Просто кой може да го е направил. Направихме цял списък с кандидати.

— Кой е на първо място?

— Тропър.

— Сержантът, когото си надхитрила.

— Точно така.

— Ами другото момче, Лопес?

— Да, говорихме и за него. Господи, тя наистина го скапа снощи. Държеше се подигравателно с мен и Хейли му го върна. Беше гадно. По-късно тя отиде при него и си поговориха. Мисля, че наистина му се извини.

— Защо Лопес се заяждаше с теб?

— Опитваше се да бъде забавен. Освен това имитира партньора си, Тим Уотърс, който е истински гадняр.

— Не го познавам.

— Хейли ми каза, че Уотърс е женкар.

— Повечето ченгета са такива. Какво друго сподели с теб Маркс?

Хейли бе казала много неща, които сега се въртяха из главата на Синди.

— Каза ми, че Бедерман не ме харесва. По-точно каза, че момчето ми е хвърлило око, при това не в сексуален смисъл. Макар че, дори и от това да зависи животът ми, не бих могла да отговоря защо. Говорила съм с него не повече от десет минути.

— Бедерман, Бедерман… — Оливър прекара името през съзнанието си. — Звучи ми смътно познато. Как му е първото име? Рич или нещо подобно?

— Рик.

— Да, дойде точно когато напусках. Беше му първата или втората година като стара пушка. Трябва да е било преди десетина години. На колко е? Около трийсет и пет?

— Там някъде.

— Много е надут. Помня, че не го харесвах. Може да съм ревнувал и да съм го възприемал като конкуренция.

— Много честно от твоя страна, че го признаваш.

— И защо, по дяволите, трябва да го крия? Сега вече всичко е минало. Защо тя мисли, че той не те харесва?

— Не знам.

— Какви контакти сте имали?

— Казах ти. Да ни се събират най-много десет минути разговор, включително и със снощния.

— Говорила си с него снощи?

— Да, той и партньорът му бяха седнали при Маркс, когато отидох в „Белинис“.

— За какво говорихте?

— Заговорихме се, едва когато Маркс напусна масата, за да се сдобри с Лопес, който се бе разкарал ядосано от нас. Бедерман ми каза, че не би трябвало да спя с женени мъже като Маркс. Повлияло е много зле на репутацията й.

— Той е напълно прав. Но е странно, че ти го е казал. Споменаваш нещо подобно, когато искаш и ти да участваш в играта. Нали се сещаш — правиш се на искрен, като раздаваш приятелски съвети. А междувременно единствената мисъл на въпросния господин е да ти смъкне гащичките. Да не би да си го поставила на място или нещо такова?

— Ни най-малко. Изслушах го, но изтъкнах, че нещо бърка, като ме слага в една група с Хейли. След като той си тръгна, партньорът му Шон Амори пък започна да ми пуска пасове. В този момент вече ми бе дошло до гуша. Казах му, че съм извън списъка, що се отнася до срещи с ченгета и го помолих да го разгласи. Спряхме разговора до там.

Почувства как лицето й се сгорещява. За неин късмет, Оливър не можеше да го види в тъмното.

— Предполагам, че е било прибързано твърдение, като се има предвид, че в момента съм в леглото с теб — довърши тя.

Скот се засмя тихичко. Но бе очевидно, че мислите му са другаде.

— Имала ли си професионален контакт с някой от тези елементи?

— Ние — имам предвид Греъм и аз — помагахме на Бедерман и Амори при две повиквания. Мисля, че и те са ни помагали в няколко случая. Бедерман е бил партньор на Греъм. Все още са в приятелски отношения, поне според Бедерман…

— Наистина ли?

Пауза.

— Очевидно го смяташ за важно.

— Намирам го за интересно. Каква е фамилията на Греъм?

— Бодри.

— И какво мисли Бодри за Бедерман?

— Греъм не говори за Бедерман. Но Бедерман ми каза, че според Бодри съм била умна… тъпи провинциални клюки! Той я харесва, но тя не го харесва, обаче те харесват нея… дрън-дрън.

— Защо вече не са партньори, щом още се харесват?

— Просто не са се сработили.

— Кой е поискал преместването?

— Бедерман.

— Попитай партньора си защо е приятел с Бедерман, след като оня е поискал преместване.

— Какво да очаквам?

— Вероятно не и истината — отвърна Оливър. — Когато искаш да те разделят с някого, това обикновено означава, че не се харесвате.

Синди замълча. Накрая каза:

— Клюката твърди, че Бедерман е поискал преместване, защото Греъм е бавен.

— Бавен ли?

— Бавен бегач, бавен физически. В преследванията Бедерман вършел цялата трудна работа, докато Греъм обирал лаврите, като накрая закопчавал белезниците.

— А според теб вярно ли е?

— Бодри не би постигнал олимпийски рекорд, но не мисля, че се опитва да избяга от отговорност — отвърна тя, но в този момент се сети за срещата им с пияните руснаци преди два дни — тя беше човекът, който извърши трудната работа.

— Но слухът все пак е верен донякъде, така ли? — попита Оливър.

— Не е чак толкова зле…

— Ако разпространяваш такива слухове за бившия си партньор, от това едва ли ще му стане приятно.

— Греъм е човек с лек характер.

— Не, Синди, това не обяснява нещата. Той не би оставил подобни слухове без ответна мълва. И ако не го прави, това трябва да ти подскаже нещо. Познавам начина, по който реагират ченгетата. Нещо не е наред.

Синди мълчеше.

— Когато човек остане в приятелски отношения с някого след преместването — обясни Оливър, — за мен това означава, че двамата е трябвало да се разделят, защото е било опасно да останат заедно.

— Нямам никаква представа за какво говориш.

— Заедно са направили нещо гадно, Синди. Разминало им се е някак си и са решили да се разделят, преди хората да започнат да душат около техния екип.

— Не мисля, че си прав.

— Защо не?

— Защото познавам Греъм. Той не е гадняр.

— Откъде знаеш?

Синди се замисли, но не можа да измисли отговор.

— От колко време си с него? — попита Оливър. — Шест месеца? Осем? Това е нищо, Декър. Абсолютно нищо. Изкарах навремето с едно момче две години, преди да разбера, че бърка в меда.

— И какво направи?

— Поисках преместване. Но ще ти кажа нещо — ние не останахме приятели!

— Кога беше това?

— В първите ми години в управлението в Холивуд. Когато все още вярвах в истината, справедливостта и всички онези глупости.

— Издаде ли го?

— Не! Крадеше от наркотиците, които бяхме успели да спипаме на улицата. Лоша работа, но не и чак фатална. Виждаш пари в брой на масата и си прибираш двайсетачка. После грабваш петдесетачка или стотачка. Никой не знае. Никой не пострадва. Изкушаващо е. Аз също бях изкушен. Но не го направих. В това е разликата.

— Какво стана с бившия ти партньор?

— Пенсионира се, след като направи двайсетте си години стаж. Последното, което чух за него е, че работи като охрана.

Синди се намръщи. Звучеше като доста обикновен край на история, която би трябвало да завърши с поука.

— Значи не са го хванали?

— Не, не са. Повечето не ги хващат, освен ако не станат прекалено лакоми. Но ако се задържиш достатъчно дълго в бранша, започваш да ги надушваш. Те са хората, които никога не постигат нищо. Такива като тях някак си все не успяват да се издигнат, независимо колко значки за заслуги висят по скаутските им униформи, защото са прекалено заети да поглеждат през рамо. Но не моралът ме е задържал в правия път. Задържа ме страхът да не ме хванат и да не се наложи да видя мечтите си на бунището. Семейството ми е пълно с ченгета, но никой от тях не успя да си сложи златната детективска значка. Та в младостта си бях праволинеен до глупост.

— Обаче си успял да достигнеш върха.

— Дяволски права си. После, точно когато получих всичко, го прецаках.

— Не и професионално…

— Напротив. И професионално, и лично. Не можеш да объркаш едното, без да объркаш и другото. Има причина, поради която баща ти е там, където е и аз съм там, където съм. Аз прекалено често попадам в страничните коловози и вярвам в собствените си правила. После станах прекалено стар. Както и да е. В момента не аз съм важният. Просто ти казвам всичко това, понеже знам кога две и две прави пет. Нещо не е наред. Значи твърдиш, че този разговор в бара и още две други срещи са единственият ти контакт с Бедерман?

Тя притисна колене до гърдите си.

— Казах ти за партито в първите ми дни на работа в Холивуд.

— Да, купонът за представяне на зайците. Горе-долу по времето, когато бе убит Крейтон. Говорила си и с Крейг Бароуз.

— Каква памет! Обаче не си спомням Бедерман да е говорил много.

— И какво правеше?

— Просто ме слушаше, когато разказвах за Крейтон.

— Какво точно каза за Крейтон? — внезапно заинтригуван попита Оливър.

— Просто, че го познавах от фитнес клуба.

— Спомена ли нещо за стрелбата по вас?

— Не, Оливър, не съм чак толкова глупава.

— Той зададе ли ти някакви въпроси? Коментира ли нещо?

— Доколкото си спомням — не.

Крейтон, Бедерман и Бароуз — има ли някаква връзка помежду им? Бедерман работеше в Холивуд. Отвличането на Таркъм бе в Холивуд. Убийството на Крейтон бе в Девъншир. Ако може да се вярва на Стейси Милс, Ларк Крейтон вероятно стои зад отвличането на колата на съпруга си, дори и зад убийството му. Дали е и зад отвличането на колата на Стейси Милс?

— Името Стейси Милс говори ли ти нещо? — обади се накрая Оливър.

Синди изправи гръб и усети как сърцето й се свива.

— Ти я познаваш?!

Сега беше ред на Оливър да седне рязко.

— А ти откъде я познаваш?

— От фитнес салона, където ходеше и Арман.

— О, господи! — възкликна Оливър. — Наскоро колата й беше отвлечена.

— Какво?!-Синди почувства как нещо притисна гърдите й. — Кога е станало? Добре ли е?

— Чудесно е, но има проблем с истината. Призна, че познава Ларк Крейтон. Ами Арман Крейтон? Бяха ли приятели?

— Не знам дали са били приятели. Но няколко пъти съм ги виждала да си говорят.

— Стори ли ти се между тях да има нещо интимно? — с ентусиазъм в гласа запита Оливър.

— Не бих могла да кажа със сигурност. — Синди пое дълбоко въздух. — Горкото момиче! Това е ужасно!

Но съчувствието на Скот към Стейси се бе изчерпало. Кучката ги бе излъгала. Познавала е Арман! Може да го е познавала прекалено интимно и затова да се е страхувала от Ларк.

— Стейси Милс знаеше ли, че ти и Арман сте приятели?

— Познати.

— Не се хващай за думата. Тя наясно ли бе, че ти познаваш Крейтон?

— Разбира се. Тримата сме разговаряли няколко пъти на чаша сок. — Синди облиза устните си. — Знаеше, че отивам в академията. Каза ми, че ако ми писне да бъда ченге, мога да опитам да стана личен треньор. Тя се занимаваше с това… беше личен треньор.

— И все още е. Поне за това не ни е излъгала.

— А за какво ви излъга? — попита Синди.

— Каза ни, че е работела с Ларк Крейтон и едва познава Арман.

— Може да е вярно. Никога не са изглеждали като близки приятели.

— Стейси каза, че според съпругата Арман е имал любовница. Може да си ти. Може би затова са стреляли по вас. Ти беше по-близка с Арман, нали?

— Не бях чак толкова близка.

— На коя от вас Арман говореше повече? — попита Оливър. — Със Стейси или с теб?

— Разбирам накъде биеш. Че Стейси е ревнувала Арман от мен. Или Ларк е ревнувала. Но моите впечатления са, че Стейси не изглеждаше толкова заинтригувана от него.

— Може да не е била. Държеше да подчертае, че познава Ларк по-добре от Арман. Дали пък Ларк не й е плащала да го шпионира и Стейси да й е казала, че той се върти около теб?

— Няма начин да си е помислила подобно нещо! — извика Синди. — С Арман никога не сме били близки, Оливър.

— Но ако предположим, че на Стейси й е било плащано да каже на Ларк нещо. Ако не е имала какво да съобщи, Ларк нямало да продължи да плаща, нали? — Оливър се опита да събере мислите си. — Стейси ми направи впечатление на жена, която се интересува доста от парите.

— Значи Ларк Крейтон е стреляла по нас, понеже Стейси й е казала, че с Арман имаме връзка.

— По-вероятно Ларк е наела някого да стреля по вас. Според Милс, по това време Ларк се е занимавала с определени неща, повечето от които — свързани с опити да се отърве от Арман. — Оливър се съсредоточи. — Не че вярвам на Стейси, но се обзалагам, че, като всички лъжци, е примесила измислицата с истина.

— Господи, сигурен ли си, че е добре?

— Много по-добре от теб — увери я Скот. — Апартаментът й е непокътнат.

— Не мога да повярвам… — Прехапа устната си, за да не се разтрепери. — Какво става!

През съзнанието на Оливър мина идея. Не е изключено ченге да е било „козът в дупката“ на Ларк. Бедерман!

— Рик Бедерман… това име звучи ли ти немско? — попита детективът.

— Какво?

— Дали името „Бедерман“ ти звучи немско?

— Звучи ми като американско.

— Но ако трябва да предположиш европейската националност на името?

— Английско… холандско… може би немско. Какъв е проблемът?

— Стейси Милс каза на нас с Марджи, че Ларк е имала „коз в дупката“…

— В ръкава.

— Какво?

— Обичайният израз не е ли „коз в ръкава“?

— Разсейваш ме.

— Продължавай.

— Ларк е имала под ръка някакъв мъж с власт и немско име. Аз допускам, че е ченге и си мисля за Бедерман.

— Защо пък точно той? Ларк живее във Футхил, Бедерман работи в Холивуд. Къде е връзката?

— Декстър Бартоломю — каза Оливър. — Колата на съпругата му е била отвлечена. С Марджи смятаме, че Декс е наел някого, за да предупреди неговата благоверна, тъй като се е мотаела с Крейтон.

— Декс е похитил колата на собствената си жена?

— Вероятно.

— Имаш ли някакви доказателства, с които да подкрепиш подобно твърдение?

— Не. — Оливър потърка очите си. — Мисля, че имам нужда от молив и лист, за да помисля. Трябва да започна да правя диаграми. Знам, че всичко е свързано, но съм прекалено уморен, за да го измисля.

— Ларк е наела Бедерман, за да ме предупреди… или вероятно да изплаши Арман. После Декстър Бартоломю е наел Бедерман, за да отвлече собствената му жена като наказание за предполагаема връзка.

— Нещо такова.

— В такъв случай кой е бил нает да отвлече горката Стейси Милс? И защо сега? Защо не преди година? Или дори преди шест месеца?

— Защото точно сега започнахме отново да разбунваме духовете, като ги интервюираме повторно. — Обърна се към Синди. — А цялата гадост в твоя апартамент… може би това е твоето предупреждение.

— Предупреждение за какво?

— Не знам — призна си Оливър.

— Защо не ме отвлякоха като другите жени?

— Трудно е да похитиш ченге… има пистолет.

Синди въздъхна.

— Прекалено изморена съм, за да асимилирам всички тези неща.

— Аз също. — Оливър се прозя, за да потвърди думите си. — Нека поговорим за това на сутринта, когато дойде и баща ти. Може той да прибави нещо ново към картинката.

— Баща ми ще идва насам на сутринта?

— Да.

— Казал ли ти е?

— Не, но познавам бащите, а познавам и Дек. Като събера двете неща стигам до извода, че баща ти ще дойде утре сутрин… да кажем към десет. — Оливър се изправи. — Поради тази причина ще спя на дивана. Така, когато събуди двама ни, ще изглеждаме приемливо. Ще има подозрения, но няма да знае със сигурност.

Синди се замисли и накрая промълви:

— Ти би предпочел това да не се разчува.

— По дяволите, да, бих предпочел да го скрия. Работя с този човек, Синди. Ако ме притисне, ще кажа истината. Но Дек няма да ме притиска и аз няма да признавам нищо. Ако ти изглежда подло, добре — така е.

— Всъщност, мисля, че е напълно логично.

Оливър въздъхна с облекчение. В този момент тя бе прекалено добра — разсъждаваше като мъж, а не като жена. Но може би това е една от характеристиките на новото поколение.

— Само че имам още една молба — каза Синди.

— Говори, скъпа.

— Тъй като не е вероятно татко да се появи през следващите… да кажем, трийсет минути… сигурно можем да се възползваме от ситуацията.

Оливър се ухили.

— По принцип това е страхотна идея. Но ти си млада, а аз съм стар. Така че, ако заспя, не го приемай лично.

— Знаеш ли какъв ти е проблемът — много се подценяваш.

— Правя го нарочно. На моята възраст това е единственото нещо, което изглежда минава пред момичетата.

Синди го придърпа надолу.

— Надявам се това да не ти развали настроението, но аз те харесвам, Оливър. Беше мил към мен и те намирам за много привлекателен мъж.

Скот докосна устните й със своите.

— И аз те харесвам. И надали ще навреди, ако призная, че те намирам за невероятно секси. — Погледът му потъна в очите й, като се опитваше да не зяпа гърдите й. — Скъпа, ти си толкова хубава, че нищо, което кажеш, не може да ми развали настроението!