Фей Келерман
Преследвана (23)

Глава двайсет и трета

Декър се събуди с убийствено главоболие. Нямаше навика да спи през деня, а точно този сън бе жесток, изпълнен с ужасяващи образи, които точно сега се опитваше отчаяно да заличи. Чаршафите бяха подгизнали от пот. Чувстваше кожата на лицето си изпъната и смъдяща. Независимо от боботенето в главата си, усети, че къщата е тиха. Беше почти пет часа. Семейството му вероятно се бе върнало в шул — момчетата на служба, а Рина най-вероятно бе завела Хана на следобедна младежка програма. Стана от леглото и се олюля. Краката му бяха изтръпнали. Накрая успя да се дотътри до банята, където избърса лицето и врата си с влажна кърпа, изми си зъбите и погълна две таблетки „Адвил“ — хапчетата надали щяха да победят болката, но поне можеха да спрат похода на армията пулсиращи нервни окончания.

Наметна си халата за баня и се насочи към дневната. Завари Рина изтегната на дивана, с глава и крака повдигнати върху възглавнички от дантела и сатен. Съпругата му вдигна поглед от книгата си, след това я затвори.

— Как се чувстваш?

— Наистина ли държиш да ти отговоря?

Рина свали краката си от дивана.

— Ела, седни.

— Надали ще ме изтърпиш, ако се приближа до теб.

— Няма нищо. Свикнала съм на мускусна, дива животинска миризма. — Тя потупа възглавничката до себе си. — Седни.

Декър се отпусна до нея, макар и с неохота.

— Къде е нашето потомство?

— Момчетата отведоха Хана в шул.

— Те ли предложиха или ти ги помоли?

— В интерес на истината, предложението беше тяхно.

Декър повдигна вежди.

— Демонстрация на алтруизъм? Много мило. Тя не се е обаждала, нали?

— Не.

— Сигурна ли си?

— Не съм чула нищо, а и на секретаря няма нови съобщения. — Рина сви рамене. — Ти си знаеше, че няма да звънне.

— Така е. Би било любезно от нейна страна да го направи, но предполагам, че искам прекалено много.

— Би било по-скоро признание, отколкото любезност, Питър.

— За това си права — отвърна съпругът й. — Всяко нещо, което направя, би се приело като намеса. Честно да ти кажа, въпреки яда, който изпитвам към Оливър, нещо в мен ми напомня: „Хей, той е добро ченге“. Щом тя иска да приеме неговата помощ, добре, това не е чак толкова лошо. Така че изчакай, докато нещата се разрешат. И тогава, когато всичко приключи, аз ще мога да поема нещата в свои ръце и да му откъсна главата…

— Питър…

— Шегувам се.

— Не, не се шегуваш.

Той потърка челото си.

— Вярваш ли в неговата история? Просто случайно бил наоколо, когато тя се е напила.

— Всъщност му вярвам — отвърна Рина.

Декър я погледна недоверчиво.

— Не може да го мислиш.

— Питър, знаеш, че е бил в Холивуд, за да говори с онзи детектив за отвличанията на коли. Звучи логично там да е попаднал на Синди.

Мъжът й се намръщи.

— Не вярвам в съвпаденията. Обзалагам се, че е планирал да я срещне там и тази история с напиването е само прикритие. Правят го, за да ми го върнат.

— С цялото ми уважение към теб, не си представям Скот като хищник. Никога не би търсил Синди целенасочено. Но ако тя е там и се нуждае от помощ… Почти го чувам да си казва „Е, защо не?“ Синди, от друга страна, е нетърпелива да докаже, че ти е равна. Като се съюзи с Оливър, де факто ще се превърне в един от твоите детективи…

— О, моля те!

— Което те прави не просто неин баща, но и равен на нея. Затова толкова твърдоглаво отказва помощта ти. Просто не иска да разбие представата, че двамата сте равни. — Пое ръката му. — Знаем, че е изплашена. Само се чудя дали можем да й помогнем, без да й го навираме в лицето.

— Има начин — каза съпругът й. — Мога да открия кое е това копеле и да го смажа. За предпочитане е да го направя с нейна помощ, но не е задължително. Щом тя има тайни от мен, тогава и аз мога да имам своите.

— Всичко това е много хубаво, освен че нямаш ни най-малка представа за самоличността му.

— Тя ми даде някои идеи — каза Декър. — Няма да действам съвсем на сляпо.

— Какви идеи? — попита Рина.

— Двама колеги. Освен това все още не изключвам възможността това да има нещо общо със случая „Крейтон“.

— Той бе преди повече от година.

— Но не е приключен. Всички имаме чувството, че някои от последните отвличания на коли са свързани с него.

— Ами останалите?

— Все още работим върху подробностите — с болка в гласа отговори Декър. — Защо тя ми причинява това? Знае колко се притеснявам. — Скочи на крака и издърпа клетъчния телефон от зарядното устройство. — Побърква ме! Крайно време е да осъзная, че аз съм възрастният в тази връзка.

— Може би това е част от проблема. Смяташ, че ти си единственият възрастен.

Декър се втренчи в жена си.

— Откога си станала такъв психолог? — Направи гримаса. — Това е от онези курсове на общинския колеж, на които ходиш. Надявам се да е временно състояние. Когато съпругата започне да се интересува прекалено много от психология, внимавай за брака си.

— Не се притеснявай. Вързан си за мен за цял живот — засмя се Рина.

— Искрено се надявам да е така. — Телефонният секретар на Синди се включи. Баща й кротко изчака сигнала. — Здравей, скъпа. Просто се обаждам да чуя как си. Моля те, обади ми се, за да знам, че си добре. Обичам те. — Натисна бутона за край на разговора. — Готово.

— Освен дето сега се притесняваш, че не си е вкъщи.

— Точно така. — Декър опита на клетъчния й телефон. Когато не получи друг отговор, освен отвратителното, влудяващо записано съобщение „абонатът не може да бъде избран в момента“ набра пейджъра й. Тя или се бавеше с отговора, или нарочно не му обръщаше внимание. След като десет минути кръстосва напред-назад, той се отказа и се отпусна на дивана. Обхвана отчаяно главата си. — Идеите ми се изчерпаха. Помогни ми. Какво да правя?

Рина пое ръката му. Съпругът й страдаше. Тя също страдаше. Въпреки това тя трябваше да бъде рационалният партньор в момента и да остави своите тревоги и чувства на второ място, понеже Синди бе негова дъщеря.

— Искаш да отидеш дотам, нали?

— Не знам!

— Мисля, че когато децата се раждат, трябва да им имплантират подкожни локатори — каза Рина. — Сестрата би могла да го прави безпроблемно, заедно с първата ваксина.

— Би било чудесно.

— Вместо да си губиш времето да ходиш дотам, защо не пуснеш съобщение на Оливър? — предложи Рина. — Може да е с него.

— Не искам да мисля за това. — Сбърчи нос. — Но идеята е добра. — Набра номера на пейджъра на Оливър и зачака — отново закръстосва напред-назад, докато не чу звъненето на телефона. Вдигна слушалката с треперещи ръце. — Да.

— Какво има? — отговори Оливър. — Синди добре ли е?

Сърцето на Декър прескочи. Щом Скот пита, значи тя не е с него.

— Искрено се надявам да е така. Помислих си, че може да е с теб.

Детективът се поколеба. Сега имаше истинска промяна в отношението. Но в този момент Декър вероятно бе вече толкова изнервен, че би приел всяка възможна помощ. Оливър си представи, че в съзнанието на шефа си изглежда като нещо средно между мъжкар, който брани територията си и питбул.

— Не е с мен — каза Скот. — През последните три часа бях на мястото на катастрофата на „Камрито“ с Марджи. Има ли някакъв проблем около нея?

— Не. Просто не си е вкъщи. Може да намина натам, за да се уверя.

— С Марджи имаме още около петнайсет-двайсет минути тук. Знам, че днес е твоят Шабат. Ако искаш, ние ще наминем. Да ти спестим притеснението… ако искаш, де.

„Опитва се да бъде дипломатичен, като ми иска разрешение“, помисли си Декър.

— Видя ли я тази сутрин, Скот?

Оливър си пое рязко дъх. Да не би Декър да е решил да го върти на шиш? Но преди да успее да отговори, лейтенантът каза:

— Чудех се дали ти е казала нещо ново. Нещо, което не й е било удобно да каже на мен?

Ясно. Значи това беше. Декър бе дяволски изплашен и би приел помощ от всеки, защото Синди бе негова дъщеря, ченге и безразсъдно дете.

— Всъщност, отбих се при нея към шест. Направих й закуска, но тя заспа, преди да приключа с готвенето. Не, не ми каза нищо ново.

— Лошо. — Декър премести слушалката в другата си ръка. — Намерихте ли нещо на мястото на катастрофата?

— За всеобща изненада, техниците са свалили два отпечатъка от волана.

— Кога е станало?

— Преди не повече от половин час. С тази нова национална компютърна мрежа за отпечатъци, ако въпросните са в списъка, в делничен ден щяхме да ги имаме само за два часа. Но сега ще трябва да изчакаме до понеделник.

— Нещо друго?

— Нищо, което вероятно не знаеш. Да, изглежда колата е била блъсната и подпомогната от междинен взривател. Но все пак аматьорска работа, защото са оставили прекалено много неща на случайността. Някой е разчитал на експлозията да възпламени взривателя. Един професионалист би използвал някакво дистанционно устройство, просто в случай че колата не избухне в пламъци. Ако проследим шофьора по отпечатъците, може да отворим някоя вратичка към отвличанията на коли. Но само в случай че можем да открием шофьора. Сигурен съм, че Синди го е видяла по-добре, отколкото си дава сметка.

— Вероятно. Ще я попитам, ако успея да я намеря. Пробвах на пейджъра, на клетъчния и домашния й телефон. Ще я потърся и на работата й, но първо, тя не е дежурна и второ, ако разбере, че се обаждам, за да я проверявам, ще избухне. Ти нямаш трудностите, които имам аз. Сигурно ще можеш да се обадиш в Холивуд вместо мен.

— Разбира се, щом искаш.

Проблемът бе, че Декър не знаеше какво иска.

— Успя ли да се срещнеш с Елизабет Таркъм? — попита лейтенантът.

— Тя е извън града за почивните дни. — Оливър изсумтя презрително и отбеляза: — Такова нещо не бях чувал досега — хората изоставят работата си през почивните дни! Ама че нова мода! Ще я потърся в понеделник сутрин.

— Марджи разказа ли ти за разговора си с Декстър Бартоломю?

— Че се е фукал с флирта си с жената на Крейтон. И че не иска да има нищо общо с отвличането на колата на съпругата му, както и, по очевидни причини, със смъртта на Крейтон. Започнахме да обсъждаме някои възможности. Първо, за отношенията между Декстър Бартоломю и Ларк Крейтон. После обмислихме идеята за връзка между Крейтон и Елизабет Таркъм, което е по-логично, защото и двамата са жертви.

— Декс отвлича Крейтон, за да му отмъсти, а после поръчва похищението на съпругата си, за да й даде урок. Доста глупав план. Отвличането на коли е странен начин за отмъщение. А две сходни отвличания на двама познати автоматично биха хвърлили подозрения върху съпрузите. Както и става.

— Освен че не можем да ги свържем вече повече от година, защото са в различни райони. Можеше и никога да не ги съпоставим. Стана само защото имаме няколко пресни неразкрити отвличания на коли, които ни принудиха да се разровим навсякъде. Арогантен човек като Декс вероятно е помислил, че отдавна му се е разминало.

— А сега, когато отново изравяме този случай… — продължи мисълта му Декър.

— Хората, които вероятно знаят нещо за отвличането на Крейтон, се превръщат в мишени. Това би могло да включва и Синди. Сигурен съм, че тя не би могла да знае нищо за кирливите ризи на Крейтон. Но ако Декс смята, че тя знае, това би могло… знаеш какво имам предвид.

Декър знаеше. Но това, че го чу така хладнокръвно изречено, разби и без това напрегнатата му нервна система.

— Ами Стейси Милс? Каза, че според теб крие нещо. Защо с Марджи не отидете да я видите отново? Внушете й, че е наложително да бъде искрена. Може да е била приятелка на Ларк или Арман и някой от двамата да й се е доверявал.

— Не виждам защо да не го направим, само че остава един проблем — Синди.

Лейтенантът въздъхна вътрешно.

— Аз ще намина към апартамента й, просто защото съм прекалено изнервен да седя тук и да не правя нищо. Вероятно е абсолютна загуба на време. Тя не е там. Не знам какво смятам да постигна.

— Може би душевно спокойствие.

— Оливър, отдавна съм се простил с тази романтична идея.