Фей Келерман
Преследвана (29)

Глава двайсет и девета

Някой й бе донесъл вода, друг й бе подал „Тиленол“. Тъй като Питър бе много податлив на главоболия, Рина винаги носеше със себе си „Адвил“. Отказа „Тиленола“, но се възползва от водата, за да преглътне таблетката „Адвил“. Не че аналгетикът щеше да й помогне много. Не можеше да престане да трепери. Цяла гвардия от патрулки бе оградила района като каравани около лагер. Сигналните светлини на автомобилите не спираха да проблясват. Ченгетата бяха опасали голяма част от тротоара с жълта полицейска лента. Рина бе в средата на заграденото пространство, облегната на задния капак на волвото си, само на метри от мъртвото тяло. Двама парамедици чакаха колата на съдебния лекар, а двама униформени бдяха над трупа. Червено-бялата линейка, паркирана на няколко метра от тях, й напомняше за нетрайната природа на живота.

Странно, но се чувстваше закриляна. Малко хора се осмеляваха да се приближат до нея, за да не заличат веществените доказателства. Освен това виждаше ясно Хана на люлките. Малката й дъщеричка имаше сериозно изражение, докато се отблъскваше с крака. С него казваше, че мама й е заповядала да играе и тя ще играе. Вега стоеше наблизо с поглед, съсредоточен върху детето. Нито веднъж не се бе обърнала към Марджи за помощ — дори и не би й хрумнало да го направи.

Рина се втренчи в окървавената си рокля. Трябваше да помоли Питър да й донесе други дрехи. Преди всичко, от криминалната лаборатория вероятно щяха да поискат дрехите й, въпреки че нямаше представа за какво точно щяха да им послужат. И най-вече, чувстваше се ужасно при мисълта, че носи нечии жизнени сили. Но сега не можеше да мисли за това. Трябваше да се подготви за неизбежния поток от въпроси.

Униформените прииждаха като комари. Някои от тях изглежда събираха доказателства, други явно разпитваха за показания, но имаше и групи, които чакаха заповеди. Хаосът предполагаше, че никой не е поел ръководството. Това щеше да се промени, когато пристигнеха от отдел „Убийства“.

Иронията в случая бе, че и Марджи бе от този отдел, но очевидно не можеше да поеме разследването заради участието си. Рина я съжали. Стрелба с участието на полицай означаваше намеса на Екипа за разследване на престрелки с участието на полицай. Не че това щеше да бъде проблем, тъй като действията й бяха законни. А и имаше много свидетели, които да го потвърдят. Но все пак, да отнемеш нечий живот, дори и когато ситуацията го налага, бе сериозен товар.

Рина продължаваше да трепери, въпреки че някаква добра душа й бе дала дънково яке. Обгърна раменете си и се залюля на крака. Огледа се и направи зрителен контакт с един униформен полицай. Мъжът се поколеба, после прекрачи жълтата лента и се насочи към нея с бележник в ръка. Имаше набито телосложение, което се допълваше от гъста черна коса. Кафявите му очи се бяха втренчили напрегнато и проницателно в нея.

— Ако нямате нищо против, госпожо — започна прелюдията си той, — бих искал да ви задам няколко въпроса.

Марджи се приближи светкавично и размаха значката си.

— Тя има нещо против. Чака съпруга си — лейтенант Декър. Моля ви да бъдете така любезен да я оставите на мира.

Униформеният се отдръпна с почервеняло лице, като мърмореше извинения.

Марджи постави ръце на кръста си.

— Как се справяш?

Рина потърка раменете си и отвърна:

— Мога да ти задам същия въпрос.

— Аз съм добре. — Марджи дъвчеше дъвка и оглеждаше района, като се опитваше да изглежда делово. — Тези неща са позната територия.

— Позната територия с малко необичайни елементи — изтъкна Рина.

— Даже твърде необичайни елементи… слава богу, ето и аудито на Уебстър! Стой тук.

Марджи се втурна към колата. Том излезе от автомобила и приглади сакото си. Беше се върнал към обичайната си същност — от изнервения бъдещ баща се бе превърнал отново в суперченге в супер форма: бяла риза, панталон с цвят каки и черно ленено сако — леко намачкано, за да изглежда перфектно.

— Можеше да избереш по-подходящ момент — изръмжа той. — Съпругата ми тъкмо преди шест часа роди перфектно малко момиченце.

— Поздравления! Все пак не виждам какво повече можеш да направиш за нея. Така че изборът ми на момент надали би могъл да бъде по-подходящ.

Уебстър прегърна колежката си и запита:

— Добре ли си?

— Била съм и по-добре. — Прехапа устни и сключи ръце, за да не се разтрепери. — Не ми се мисли за цялата бюрократична бумащина, която ми предстои. Знаеш ли кой ще дойде от Екипа за разследване на престрелки с участието на полицай?

— Доколкото разбрах, Ходжис и Арнес. Тъй като е неделя, ще отнеме време да намерим всички.

— Ходжис и Арнес са добри момчета — кимна Марджи.

— Да, всичко ще е наред, Марджи. Искаш ли да ми кажеш какво се случи?

Полицайката му обясни набързо. После каза:

— Опитах се да дам някакви насоки на униформените, но съм с вързани ръце заради… заради случилото се. Никой не знае какво да предприеме.

— Бърт ще пристигне всеки момент. Ние ще поемем разследването на трупа, за да оставим Екипа по престрелки с полицаи да се занимава само с теб. Къде е трупът?

— Проснат е до волвото на Рина. — Марджи го поведе към мястото. — Действах изцяло по уставния ред, Том. Но ако искаш, можеш да ми зададеш въпросите си.

— Предупреди ли нападателя?

— Да.

— Хората чуха ли те?

— Надявам се.

— Имаше ли непосредствена заплаха?

— Да. Той имаше оръжие и го бе насочил към мен.

— Той стреля ли?

— Така мисля, но не мога да се закълна, защото всичко стана много бързо. Ако е стрелял, това ще бетонира случая ми.

— Да, ще ти помогне. Не си пипала нищо, нали?

— Нищо. Пистолетът е там, където го е изпуснал. Изглежда е револвер „Колт .38“. — Тя се прокашля. — Поставих на пост двама униформени да пазят оръжието и тялото.

— Колко пъти стреля?

— Три.

— Провери ли после пистолета?

— Да. Проверих го — кимна тя.

— Добре, не си изпразнила пълнителя — отбеляза Уебстър. — Следователно си се владеела. Това е добре. Провери ли го после за признаци на живот?

— Проверих брахиалната и югуларната вени^[1]. Не можах да открия пулс… ако не броиш кръвта, която аортата му бълваше като фонтан. Изстрелът беше право в гърдите. Имам предвид… погледни ме!

Уебстър го направи. Дрехите й бяха опръскани с кръв.

— Опитвах се да го съживя, докато се обаждах на 911.

— Говореше повече на себе си, отколкото на Том. — Не си спомням разговора, но той така или иначе е записан.

— Мести ли тялото?

— Оттам, където беше паднал, съм го местила дотолкова, доколкото да проверя раните му и да потърся признаци на живот. Тогава се опръсках. Държах лицето си настрана и по ръцете ми няма открити рани. Да се надяваме, че съм добре… само се моля копелето да не е имало СПИН. — Преглътна сълзите си с тежка въздишка. — Господи, това е ужасно! Продължавах да притискам дупката на гърдите с ризата му… опитвах се да спра кървенето. Макар да знаех, че е чиста загуба на време. Издъхнал е на място.

— Но можеш да кажеш, че не си опитала.

— Да, и това е вярно. Линейката трябва да е пристигнала след около минута… те видяха, че се опитвам.

— Чудесно. Ще се оправиш. Просто седни и си подреди мислите.

— Това е доста трудна за изпълнение заповед — изтъкна тя. — Всеки път, когато си затворя очите, виждам как тази червена река се отприщва срещу мен. Прясната кръв била наистина топла… гореща. Все още лепна от нея! Истински кошмар!

— Мога ли да направя нещо за теб?

— Просто разбери кой е. Може би откриването на неговата самоличност най-сетне ще сложи край на отвличанията на коли. Начинът, по който го направи, е идентичен със случая на Фарин Хенли… дори и моделът волво.

— Ще бъде страхотно! Собственоръчно да се погрижиш за разрешаването на собственото си дело! Разбира се, нямаше да е много зле, ако не го беше убила..

— Смятам да не обръщам внимание на това — отбеляза Марджи и избухна в смях, който беше в пълен контраст с навлажнените й очи.

* * *

Декър прескочи жълтата лента. Преди Рина да успее да се възпротиви, той сграбчи раменете й и силно я притисна към себе си. Тя бе решила да не плаче, но не можа да овладее няколкото сълзи, които се отрониха от очите й.

— Имаш ли нужда от лекар? — попита съпругът й.

— По-скоро от психиатър.

— Може да се уреди. — Декър се отдръпна на една ръка разстояние, после отново я придърпа към гърдите си. — Къде е Хана?

— Отсреща… — Рина прочисти гърлото си. — В парка с Вега. Виждаш ли я? Пързаля се по онова извито нещо.

Декър погледна. Малките оранжеви къдрици подскачаха, докато детето се спускаше по завоите на металната пързалка. Бе се разминала на косъм от опасността да се превърне в цифра от криминалната статистика.

— Горкото дете сигурно умира от глад — прошепна Рина.

— Лейтенант…

— Не сега! — сопна се Декър.

Полицаят се оттегли. Декър вдиша и издиша дълбоко.

— Обадих се на родителите ти…

— Питър, защо, за бога, си…

— Защото е по-добре да го чуят от мен, отколкото по новините. — Декър попи потното си чело с кърпичка. — И двамата ще бъдем заети известно време. Реших, че те ще могат да гледат Хана…

— Не искам тя да бъде намесвана! Не видя нищо, дори не знае какво стана.

— Знам. Затова се нуждая от вашите. Ще я отведем оттук възможно най-скоро. При други обстоятелства бих помолил Синди, но сега тя не е в състояние да направи нищо.

— Горкият Питър! — въздъхна Рина. — Сигурно си кълбо от нерви!

— Горкият аз ли? Горката ти! Цяло чудо е, че още си стоиш на краката. — Декър прокара ръка през лицето си. — Подобно преживяване със сигурност те кара да погледнеш на живота под друг ъгъл. Кара те да изпитваш благодарност, че… си жив!

— Не съм спирала да благодаря на бога. — Долната устна на Рина започна да трепери. — Питър, какво да кажа на Хана? Тя мисли, че съм й ядосана, защото скачаше по задната седалка. Знам, че трябва да отида дотам и да кажа нещо, но съм толкова нервна, че не знам какво да правя.

Декър отдалечи леко съпругата си от себе си и каза:

— Дай ми няколко минути да организирам нещата тук и ще се погрижа за нея. Някой записа ли показанията ти?

— Някакъв полицай се опита да ми зададе въпроси, но Марджи го изрита.

Декър кимна и се отдалечи от съпругата си, за да анализира сцената на местопрестъплението. Имаше около десетина униформени полицаи, които се занимаваха с организацията на движението и хората. Колата на съдебния лекар бе пристигнала. Санитарите чакаха полицейския фотограф да приключи работата си, за да отнесат тялото. Но преди това Екипът по престрелки с участието на полицаи щеше да разгледа трупа, както и входните и изходните му рани, за да осигури на Марджи веществените доказателства, от които се нуждаеше, за да оправдае целесъобразността на действията си. Тук бе и Мартинес, който чакаше, за да прерови джобовете на жертвата за лични документи.

Марджи бе с Оливър — говореше и жестикулираше енергично. Декър го извика по име. Скот се обърна, потупа за последно Марджи по рамото и прескочи жълтата лента с внимателни и отмерени движения. Чувстваше крайниците си отмалели от недоспиване.

— Съжалявам за случилото се с вас, госпожо Декър — каза Оливър. — Имате ли нужда от лекар? Или от нещо друго?

— Не, добре съм.

— Вземи й показанията — каза Декър. — Когато приключиш, ще я откарам вкъщи.

— Мога да карам и сама, Питър.

— Първо, волвото за известно време ще остане тук. Второ, не бих си и помислил да те оставя да шофираш след това, което се случи.

— Значи, след като приключа, мога да отведа Хана и Вега вкъщи?

Декър кимна.

— И защо се обади на родителите ми?

— Просто в случай че се нуждаеш от почивка. Малко помощ няма да ти навреди.

— Тогава ще кажеш ли на Марджи, че Вега е с мен?

— Да. Но може да се наложи момичето също да даде показания. Ще видя какво мога да направя по въпроса. — Той размаха предупредително пръст пред Оливър. — Грижи се добре за нея!

— Разбира се.

Декър огледа внимателно своя подчинен. Скот изглеждаше изтощен до смърт.

— Намери някой, който да потвърди показанията й. Докладвай ми, а после се прибери вкъщи и се наспи добре. Имам предвид истински сън… в твоето собствено легло.

Оливър не обърна внимание на сарказма му и извади бележника си.

— Ще го направя. Но някой трябва да се погрижи за детектив Дън, докато пристигне екипът. Малко е нервна.

Декър погледна към Марджи, която крачеше в кръг.

— Аз ще отида при нея. — Целуна жена си по бузата, после докосна устните й със своите. — Обичам те!

— И аз те обичам.

Ала никак не му се тръгваше. Насили се да се усмихне, после направи крачка назад. Осъзна, че изглежда нелепо, затова се обърна и се насочи към бившата си партньорка. Постави ръка на рамото й.

— Мисля, че ти дължа благодарност.

— Радвам се, че нещата се наредиха добре. Надявам се, че и полицейският екип ще ги види по този начин. — Марджи загриза нокътя на палеца си. — Кога ще дойде Ходжис?

— На път е.

— Той ли ще ме интервюира?

— Не знам как работи този екип. Ще те отведат в управлението и ще вземат показанията ти. — Декър я прегърна през раменете. — Няма да имаш никакви проблеми, Марджи. Никой не се опитва да те обвинява. Просто се успокой и всичко ще се нареди чудесно.

Тя кимна.

— Искаш ли да ми покажеш къде стоеше? — попита лейтенантът.

Заведе го до точното място. Там все още имаше остатъци от кучешки изпражнения, залепнали по туфите трева.

— Бях коленичила тук и почиствах обувките си… — Марджи се наведе, за да повтори сцената. — Вега ме потупа по рамото. Вдигнах поглед… и видях Рина.

Декър приклекна до нея. От тази позиция имаше добра видимост към мястото на шофьора на волвото.

— После какво?

— Изправих се… и извадих пистолета си. Затичах се нататък… — Присви очи. — Помня, че имаше няколко души на линията ми на стрелба и им извиках да се отдръпнат…

— Те още ли са тук?

— Да, в момента Уебстър говори с един от тях. Онзи дебел възрастен мъж със сива конска опашка в син работен комбинезон.

Декър хвърли поглед към мъжа.

— Продължавай.

Тя измина няколко метра и внезапно спря зад дебелия дънер на едно евкалиптово дърво, което разпръскваше аромат на ментол.

— Прикрих се точно… тук. Виждаш ли? Ето отпечатъците на ходилото ми и на коляното ми.

— Значи беше коленичила.

— Точно така. За по-добра устойчивост. От тази позиция имах идеална видимост. Рина се беше снишила…

— Защо?

— Не знам. Трябва да попиташ нея. Но беше брилянтен ход. Това ми даде възможността взема безпроблемно престъпника на прицел. Идентифицирах се като полицай. Нападателят се обърна към мен и насочи оръжието си насам. Открих огън.

— Три изстрела.

— Да. Том ли ти каза?

— Да. Том ми каза. Обади ли се за подкрепления, преди да откриеш огъня?

— След това. Не можех да държа едновременно и телефона, и пистолета. И въз основа на настоящата ситуация, в съчетание с последните похищения на коли, реших, че се налагат незабавни действия. Не разполагах с достатъчно време, за да чакам подкрепления.

Декър огледа просторния парк.

— Ако той е стрелял по теб, куршумите могат да бъдат навсякъде.

— Мина ми през ума.

— Не се и съмнявам.

Декър погледна в краката си, после клекна, за да разгледа земята около себе си. Постави маркери до отпечатъците на Марджи. После огледа дънера на дървото. Започна от основата и проследи внимателно вдлъбнатините и гънките на кората. На около четирийсет сантиметра височина той спря и се съсредоточи.

— Виж тук. Нещо е отчупило кората. Ето, имаме хубав белег, като лунен сърп. Това изглежда като одраскано от куршум. Мартинес ще му направи парафинов тест веднага, след като си тръгне фотографът. Убеден съм, че ще открием остатъци от барут по ръцете на трупа. Защото съм сигурен, че е стрелял по теб.

— Това е добре. Ще бъде още по-добре, ако имаме и куршума.

— Ще претърсим парка. Но дори и да не го намерим, за теб няма проблем. Белегът ще помогне на екипа, когато се заемат с техните ъгли и траектории. — Отбеляза мястото с парче лента. — Престъпникът е бил точен стрелец. Извадила си късмет.

— Ходжис е тук — обяви Марджи.

Декър се изправи.

— В момента Рина дава показания. След като приключи, ще отведе Вега и Хана до вкъщи. Но може да се наложи да поговорим с Вега, ако Ходжис и колегите му настояват.

— Знам.

— Но засега не е сигурно.

Декър махна с ръка на детектива. Ходжис, като всички членове на Екипа за разследване на престрелки с участието на полицаи, бе от отдел „Грабежи и убийства“. Беше добър детектив — аналитичен — и разбран човек. Все още бе с мускулеста фигура, но около кръста бе станал пухкав. Мъж с лице, по което годините и опитът бяха оставили своя отпечатък — посивяваща коса, сиви очи и множество белези и бръчки. Бе в началото на петдесетте, на две и половина години от пенсия след двайсет и пет годишен стаж.

— Лейтенант! — поздрави го Ходжис.

— Интервютата ли ще провеждаш или анализа?

— Арнес и Ренкуист са на път — каза Ходжис и се обърна към Марджи: — Ренкуист ще те отведе до управлението и ще запише показанията ти. Как се чувстваш?

— Добре съм — кимна нервно Марджи.

— Чудесно. Ще изчакам Арнес. Изглеждаше така, сякаш оглеждаше тук, Пит. Забелязах, че беше приклекнал. Намери ли нещо?

— Само това, което съм отбелязал с лента. Тук на дървото и отпечатъците на детектив Дън в тревата. Колко време смяташ, че ще отнеме анализът?

— Обичайното.

— Три-четири часа?

— Там някъде.

— Скот взема показания от съпругата ми. После ще я отведа вкъщи. Така че ще тръгна след половин час… или може би четирийсет и пет минути.

— Наистина съжалявам за съпругата ти. Гадна история.

— Тя е добре. Само това има значение.

— Слава богу!

— Шефе! — Мартинес притича през улицата и спря пред тях. — Хей, Рос, как е отборът?

— Готвим се за среща с „Ван Нюис“, Върти. Паркс си изкълчи глезена на ски. Управлението няма да му позволи да играе като питчър. Заплашват го с уволнение, ако го направи. И той няма да рискува три години преди пенсия. — Ходжис се обърна към Декър. — Кога ще се присъединиш към отбора. Пит? Обзалагам се, че ще се справиш доста добре.

— Виждал ли си обхвата на моя страйк?! — изтъкна Декър. — Още като млад бях доста бавен, а сега сигурно съм за оплакване.

— Това е основният проблем в лигата за играчи над четирийсетте, сър — заяви Ходжис. — Ето го и Ренкуист. — Махна му с ръка, после се обърна към Марджи: — Ще се оправиш. Само спокойно. Успех!

— Добре съм — каза Марджи. И за първи път бе почти уверена в думите си. Бе спасила живота на Рина, което я правеше герой. А момчетата действаха толкова мило и естествено. Може би нещата наистина щяха да бъдат наред.

— Имаш ли нещо, Бърт? — попита Декър.

— Да. Имам! — Мартинес изведнъж се сети защо е дошъл. — Прегледах джобовете на нападателя.

— Местил ли си тяло… — започна Ходжис.

— Не, не съм местил тялото…

— Прецакал си ъглите…

— Не съм местил тялото!

— Аз го преместих — каза Марджи.

— Засега не казвай нищо — предупреди я Ходжис. — Изчакай Ренкуист.

— Какво намери, Бърт?

— Добре. Шофьорската му книжка твърди, че е Люк-Дюк Пен, на двайсет и пет години, висок сто шейсет и осем сантиметра, тежащ шейсет килограма. Няма зелена карта, така че може и да е законно тук. Живее… живял е в Окснард. — Мартинес продиктува точния адрес. — Изгубихме толкова много време да търсим подобни случаи в Лос Анджелис, а момчето живеело извън града. Оттук е трябвало само да поеме по шосе 101 на север и след трийсет-четирийсет и пет минути вече е под друга юрисдикция. Оттук до Окснард открити пространства колкото щеш. Можеш да отидеш където си пожелаеш, без да използваш обичайните пътища.

— Окснард е предимно латиноамерикански — отбеляза Марджи.

— Той е предимно от емигранти — каза Мартинес. — Тъй като е земеделски район, е магнит за всички бедни и неграмотни. Погледни последния прилив на пришълци от Югоизточна Азия в Калифорния. Те се съревновават за работа с емигрантите от Централна Америка, така че нищо чудно да си съперничат и на престъпния пазар. Ако започнем да търсим на север, със сигурност ще намерим работилници за разфасоване на коли.

— Звучи логично — каза Декър. — Нека се свържем с полицейското управление в Окснард и с някой съдия там и да си осигурим няколко заповеди за арест.