Фей Келерман
Преследвана (16)

Глава шестнайсета

Докато шофираше надолу по холивудската автострада, Синди се опитваше да изпразни главата си от дневния боклук. Да бъдеш недоспал и кисел си е достатъчно лошо. Но когато и Бодри има наглостта да бъде също в лошо настроение, това вече прави деня равносилен на ад. Измъкна се от всеки арест и й остави мръсната работа, което можеше да си позволи, понеже той бе ветеранът, а тя — заекът. Нищо че я деляха само шест седмици от края на стажа й като полицай — засега той си оставаше шефът. Затова изпълняваше заповедите му и се опитваше да се владее. Две вкиснати ченгета със заредени пистолети и пушка, заврени заедно в колата за осем дълги, напрегнати часа. Бе истинско чудо, че престрелките между полицаите не са обичаен проблем.

После Тропър, който внезапно реши да й се прави на приятел, да й кима и да й доверява книжата си. Обикновено се справяше доста добре с разгадаването на хората, но сега не можеше да твърди със сигурност дали сержантът се интересува от нея като работно добиче или като вкусна хапка. Установи, че се старае да го избягва, като заобикаля неговата канцелария, а после се пита дали не е било твърде очевидно.

Колата й започна да се тресе. Беше се самонавила до състояние на справедливо възмущение и междувременно бе натиснала педала на газта до ламарината. Сега се движеше с около сто и трийсет километра в час, затова инстинктивно се огледа за злобни пътни ченгета. После се усмихна. Тя беше враг. Ако бъде спряна от Полицейското управление на Лос Анджелис, вероятно нямаше да получи глоба. Но пътният патрул бе нещо друго. Щяха да я глобят, защото времената са тежки, заплатите са малки и вече няма сътрудничество между различните служби. Родена бе прекалено късно, за да се измъкне от глобата. Каква гадост!

Отново надзърна в огледалото за обратно виждане, докато отслабваше натиска върху педала на газта. Никакви полицейски коли. Само една тойота „Камри“ с очукана предна броня и никакъв обозначителен номер (плаче за глоба от трийсет и шест долара) продължаваше да я следва, въпреки че все още се движеше с над сто и двайсет километра в час. Колата изглеждаше на около пет години и очевидно се нуждаеше от качествено измиване. Синди даде десен мигач и премина в другата лента. После забави, за да даде възможност на „Камрито“ да я задмине, така че да може да се върне в предишната лента. Но това не стана. Колата също забави.

Всъщност, автомобилът направи нещо повече от това да забави — смени платната, а после изостана две коли зад нея. Синди се запита защо държи толкова да види номера на „Камрито“. Не беше на работа, отиваше у баща си за нещо, което се надяваше да бъде отпускаща вечеря, така че защо, по дяволите, се интересуваше от липсваща регистрационна табелка?

Умът й бе далече от шофирането. Сега пък се движеше прекалено бавно. Колите я изпреварваха от ляво и от дясно. Увеличи скоростта, после надзърна в огледалото за обратно виждане. Червеното „Камри“ бе скъсило дистанцията помежду им — бе през едно платно и на половин дължина зад нея.

„Стига си мислила за това, Декър!“

Въпреки че не знаеше защо Бодри бе в лошо настроение, Синди бе дяволски добре наясно с факта защо самата тя бе кисела. Бе свързано с озадачаващите бележки, разместените снимки, пренаредените пуловери и Скот Оливър. Неприязънта й към него я изненада, затова осъзна, че се дължи на нещо много по-дълбоко от противното му поведение. Просто тя бе самотна, а Скот бе кратък пристан в нейната самота.

Очите й отново се отклониха към огледалото за обратно виждане. „Камрито“ бе още зад нея. Гърдите й се стегнаха несъзнателно и стомахът й се сви. Мина й през ум, че колата я преследва, но това бе смешно. Защо някой ще я преследва? Да не би делото „Крейтон“ да надига грозната си глава? Но Елизабет Таркъм — или съпругът й Декс — са били финансово свързани с Крейтон. Тя нямаше нищо общо с Крейтон или с неговите измами. Въпреки това проклетото „Камри“ бе все още зад нея.

„Хайде, Декър. Ставаш параноичка.“

Внезапно зави в отбивката за Долината — където път 101 пресича 170 — и постоянният поток на колите се забави до мудно пълзене. Докъдето поглед стига, артериите на автострадата бяха задръстени. Един бърз поглед назад и тя осъзна, че „Камрито“ бе изчезнало от погледа й. Несъзнателно от гърдите й се изтръгна въздишка на облекчение.

Опита се да си внуши, че не е била истински притеснена. Само че сега бе ядосана. Бе безкрайно далече от мястото, където искаше да отиде. Път 101 бе прословут със задръстванията си в този час от вечерта. Като се добави, че беше петък, тя бе попаднала в истински автомобилен ад. Докато се бореше с необходимостта да редува непрекъснато спирачката и газта, тя си мислеше за лошия си късмет с мъжете. Всичките й връзки бяха с непостижими мъже. Не че бяха женени, а по-скоро мъже с проблеми или несигурни на тема обвързване и/или стремеж към кариера, които изпращат личните връзки на далечното второ място. После пък идваха и нейните цели и задръжки, включително и амбициите й за кариера в силите на реда, които винаги заставаха на пътя на всичко останало.

Всичко това й минаваше през ума, докато бездействаше на магистралата и криеше очи от отразяващата слънцето стена от хромирани коли, почти заковани на място. Обиколните улици вероятно са по-добри от тази. Потегли надясно и, като използва освободило се пространство, се промъкна в желаната лента. Свали стъклото на страничния прозорец и се опита да установи контакт с очи с черния джип до нея. Копелето се правеше, че не я забелязва.

„Ти не бързаш заникъде, скъпа. Защо си такъв инат?“

Отново се сети за Оливър — как пререди опашката в кафенето вчера, използвайки значката си, когато трябваше да се държи като обикновен гражданин. Синди определи поведението му като грубо и снобско. Е, добре, дори и праведните се предават, когато са попаднали в задръстване! Натисна клаксона, за да привлече вниманието на „господин джип“. Той я изгледа кръвнишки, а в отговор тя му показа значката си.

Мъжът пребледня.

— Премести се! Трябва да стигна донякъде! — извика Синди.

И той го направи.

И така, тя се превръщаше в гадняр. Но имаше сили да се посмее над това. Като се промушваше бавно към дясната страна на пътя, най-сетне се измъкна от Лауръл и се смеси с прииждащите коли от каньона. Улиците бяха задръстени от коли, но сега трябваше да се справя и със светофарите.

Може би слизането от магистралата не бе чак толкова страхотна идея. Но сега вече бе в капан. За четирийсет минути прекара своя „Сатурн“ през гъстото движение на Вали, после хвана шосе 405 при Бърбанк и Сепулведа. Автострадата не бе празна, но тук поне колите се движеха. Тъй като имаше още доста до отбивката, извеждаща към дома на баща й, тя реши, че няма да е зле да накара скоростта да проработи в нейна полза и предприе мъчителните маневри по придвижване наляво. Пролуката между един „Експлорър“ и едно волво й даде възможност за напредване. Само един бърз поглед през рамо за всеки случай…

Сърцето й заби яростно. Очуканото червено „Камри“ внезапно се бе материализирало.

Копеле! Копеле, копеле, копеле!

„Мисли, Декър!“

Добре, колата те следи. Затова вземи регистрационния номер, прекарай го през системата и разкатай фамилийката на този идиот! Добра стратегия, освен че, когато тя намаляваше, „Камрито“ правеше същото — и винаги оставаше зад нея.

Можеше да заложи на сигурно и да се обади за подкрепления. Да помоли някоя местна патрулка да се приближи отзад и да прочете номера. Колко му е да го направи! В чантата си имаше клетъчен телефон. Само че как ли щяха да погледнат на това големите момчета — да я следи някаква си очукана кола (при това кола, плачеща да премине през автомивката) и тя, действащ полицай, да не е в състояние да се справи сама! Най-малкото, трябва да успее да запише номера на „Камрито“. Това го пише още в полицейския буквар.

Тъй като целта на шофьора на тойотата бе да избегне приближаването, тя трябваше да го изненада. Можеше да го изпълни, ако направи обратен завой, даде рязко газ и прелети покрай него, преди оня да успее да реагира. Но тази маневра бе невъзможна на автострадата. Налагаше й се да се измъкне. Предполагаше, че и колата зад нея ще се измъкне. Но откъде? Все още бе на петнайсет минути път от новата къща на баща си. Познаваше доста добре района, но не толкова съвършено, колкото североизточната част на Вали, където от десетина години баща й имаше селска къща. Тъй като се намираше в подножието на хълмовете, североизточната област не бе толкова гъсто населена и постепенно се сливаше с Националната гора Анджелес Крест. Многобройни черни пътища и хълмист терен. Навътре в гората улиците се виеха между непрогледни прегради от дървета и храсти.

Тихо… изолирано…

Запита се дали „Камрито“ ще бъде достатъчно глупаво, за да я последва. Защото веднъж навлязла в планината, той трябваше да се сети, че тя го е разконспирирала. Върна се по шосе 118, а после се вля в Северно 210. Ускори, после намали. „Камрито“ я следваше.

Добре, тогава нямаше друг избор. Ще го поведе към собствената му гибел. Ще намери място, където внезапно да направи обратен завой, преди той да осъзнае откъде му е дошло. Дори и да се опита да побегне, тя пак ще успее да му види табелката.

Когато автострадата се стесни, колите ускориха и нейният „Сатурн“ вдигна към седемдесет. Тъй като видимостта бе по-добра, „Камрито“ бе изостанало. Сърцето й се удряше в гърдите. Порови из чантата си със свободната си ръка, докато намери пистолета си. Почувства се добре, като го хвана и, макар да знаеше, че с радост би го извадила на седалката, тя го остави в чантата. После повдигна крака си от педала на газта и забави. Удивително! Всичките й мисли на самосъжаление бяха изчезнали, докато разработваше този план за игра на нерви.

Когато стигна булевард „Футхил“, Синди напусна автострадата и зачака на светофара. Забеляза, че „Камрито“ сега е само на една кола зад нея. Светофарът се смени и тя се втурна напред по четирилентовата улица. Първите десет минути от шофирането бяха през търговския район. Мина край два търговски центъра, наскоро ремонтиран супермаркет от веригата „К-март“, две тухларници, хангари под наем, компании за дървен материал и детска градина.

Един километър, два, три…

„Камрито“ все още се виждаше, но доста далече. И при всеки завой изоставаше все повече и повече. Сега беше моментът да направи обратен завой и да се надява на най-доброто. Но все още имаше много коли, най-добре щеше да бъде да завие, когато има значителна преднина. Прецени, че й трябва най-вероятно още километър.

Постепенно търговските сгради бяха изместени от необработени открити пространства, обрасли с трева и изпъстрени с диви цветя и храсти — насочваше се към планината. Пътят започна да лъкатуши нагоре. Синди чуваше ясно воя на двигателя, задъхващ се от наклона. Докато се катереше по хълма, пътят започна да се стеснява, ограден от буйна зеленина.

Очите й се насочиха отново към огледалото за обратно виждане — „Камрито“ го нямаше. Това и беше, и не беше добре. Вярно, че мигновено бе залята от чувство на облекчение, ала едновременно с него усети и горчиво разочарование от себе си. Досега трябваше да е видяла номера!

Дали бе изостанало напълно или все още я следваше на изключително безопасно разстояние? И ако все още е след нея, вероятно още не бе късно да направи обратен завой и да се опита да го излови. Нямаше смисъл да кара нагоре по хълмовете съвсем сама в опит да примами една кола-фантом. Пътят продължаваше мъчителния си маршрут нагоре, извиваше се и криволичеше, промъкваше се през диви гористи местности. Завладя я усещане за пълна изолация.

„Обърни, Синди! Това не е разумно!“

Само дето вече не можеше, защото асфалтът бе преминал в издълбан от коловози черен път, обграден от пропасти с неизвестна дълбочина. Смрачи се — гъстият листак спираше значителна част от слънчевите лъчи.

Синди се смръщи. Идеята да доведе „Камрито“ тук й се бе сторила толкова добра… Така и не успя да се пребори с тази своя импулсивност!

„Не се паникьосвай!“

Знаеше, че тук някъде трябва да има място за обръщане.

„Стегни се, Декър! Параноята е опасно нещо.“

След близо минута все още не се виждаше никакво място за обръщане. Но тънката лента на пътя се разшири достатъчно, за да се получи платно с нормална широчина, та даже и с банкет. А колата й бе достатъчно малка и маневрена, за да се възползва от предимството на нищожното разширение на пътя.

Сви вдясно и изчака. Никакво „Камри“ не се появи. „По дяволите! Още една пропусната възможност!“ Синди обърна, насочвайки се към къщата на баща си, като се чудеше дали да му спомене за мъжа с „Камрито“. Ако го направеше обаче, баща й или щеше да се побърка от притеснения, или да я сметне за некомпетентна глупачка… каквато си и беше.

Надолу по пътя. Надолу, надолу, надолу. Гумите й свиреха на завоите. Да, караше прекалено бързо. Да, беше се разтреперила повече, отколкото й се искаше да си признае, независимо че „Камрито“ бе старо, очукано и се нуждаеше от измиване.

Надолу, надолу, надолу — докато отново бе на равнинен терен, обратно във Футхил, обратно на автострадата. Включи радиото, после го изключи. От музиката получаваше силно главоболие. Или може би просто прибавяше допълнителна сила към онова, което вече имаше. Бе на около петнайсет минути от баща си. Щеше да е добре да стигне дотам, макар че мястото не беше от най-подходящите за почивка. Хана щеше да я нападне в момента, в който прекрачеше прага, да я моли да играят на кукли или на видеоигри, или да я гледа как кара кънки — доста добре за шестгодишна…

Господин Камри се бе завърнал.

„Как го бе пропуснала, да го вземат мътните!“

Две коли зад нея. Трябваше да направи бърз обратен завой. Всичко, от което се нуждаеше, бе малка пролука. Едно, две, три… ето тук.

„Сега или никога, Декър! Вложи малко чувство.“ Синди завъртя волана на пълен оборот — гумите изсвистяха в знак на протест. Но нейната тактика отговори с ответен огън — внезапната й маневра беше безспорен знак за „Камрито“ каква е целта й. Колата се стрелна напред и ускори. Синди автоматично завъртя волана и направи нов обратен завой в средата на движението, като принуди един „Експлорър“ и един „Таурус“ да набият спирачки — двете коли се отърваха на милиметри от удара в страничните й врати и от сблъсъка една в друга. Ядът им изригна в симфония от клаксони, придружена от проклятия.

„Вървете по дяволите!“ — помисли си тя. „Не виждате ли, че ме преследват, кретени такива!“

Бе почти в транс и едва си даваше сметка за сериозността на необмислената си постъпка. Бе заредена с ярост; вътрешният й глас заклеймяваше глупостта й, докато истинският й глас ревеше обида след обида. „Камрито“ бе на неколкостотин метра напред и продължаваше да се отдалечава. Синди настъпи здраво педала на газта, криволичейки наляво-надясно сред плътния поток от коли на часа-пик с опасна скорост, само и само да намали разстоянието помежду им. „Камрито“ сигурно имаше шофьор професионалист, защото колата се движеше плавно, докато Синди едва смогваше да следва хода й. Най-сетне я видя да профучава по рампата на шосе 210. Младата жена изсвири на автомобилите пред себе си, смени лентата и навлезе в същинската автострада точно на четири коли зад целта си.

Движението бе постоянно, но имаше пространство за маневриране. Без да намалява скоростта, Синди присви очи и различи част от регистрационната табелка: 4-A-C, после O или D…

„Продължавай да караш след него, скъпа! Дръж го под око, ако не друго.“

Започна да скъсява дистанцията, но „Сатурнът“ имаше строги ограничения на скоростта. Не бе предвиден за преследвания като по филмите.

„Нито пък ти!“

Когато регистрационният номер стана ясен, тя зачете буквите и цифрите на глас, докато се убеди, че ги е съхранила в краткотрайната си памет. Още няколко повторения — и щяха да влязат в дълготрайната. Наближаваха кръстовището и „Камрито“ реши да се върне на шосе 405. Шофьорът сигурно бе задавил мотора, защото колата подскочи назад, а след това изфуча напред с бясна скорост. Когато Синди се опита да накара и своя автомобил да ускори още, машината се разтресе и завибрира в знак на протест. Въпреки това все още успяваше да държи червената кола под око.

Един километър, един и половина, два километра…

Можеше да се обади, за да провери номера, но телефонирането налагаше забавяне — така щеше да изостане още повече, фактът, че вече знаеше номера, й даде усещане за сила и я накара да се чувства горда. Сега искаше да провери кучия син и да открие кой е той, по дяволите, и защо я преследва. По някаква причина бе приела, че става въпрос за мъж.

Два и половина километра, три километра…

Колата се насочи към Девъншир. Чудесно! Пътят, който поемаше, бе в посока към баща й. Вероятно можеше да залови престъпника и да пристигне навреме за вечеря. Промуши се в крайната дясна лента и се наслади на бясната скорост. Но точно когато приближи рампата, я хвана червената светлина. Принудена да спре, тя цапна волана и изпсува на глас, докато наблюдаваше светлините на червеното „Камри“ да се носят към източната част на Девъншир.

По дяволите и хиляди пъти по дяволите! Какво от това, че бе първата кола в лявата лента! Изкушаваше се да опита завой, но това щеше да е прекалено предизвикателство към съдбата. Вече бе използвала количеството си късмет на пътя. Докато ровеше в чантата си за клетъчния телефон, прокле факта, че й се налага да направи ляв завой, макар че няма право, тъй като живее в САЩ, а не в Британия, Япония или Австралия. Когато се обади оператора, тя поиска номера на най-близката полицейска кола. Точно в момента, когато получи номера, светна зелено. Чувствайки се безсмъртна, тя мигновено направи класически забранен незабавен завой наляво, като разчиташе на онази половин секунда време, която й даваше условният рефлекс, изпращаш командите от мозъка на шофьорите към педала, за да изскочи пред идващите коли. Настъпи газта докрай. За нейна изненада, успя да зърне „Камрито“.

Което първоначално я зарадва, но след това, когато се включи и здравият й разум, я стресна. Логиката диктуваше, че той би трябвало да е завил в странична уличка и вече отдавна да е отпрашил.

Тогава какво прави тук в достижима близост?

Ако бе изчезнал, можеше да се обади за номера и да се откаже да се занимава повече. Но сега нещата ставаха лични. Играеше си с нея като някакъв съвременен вариант на човека-курабийка. Обаче проклета да е, ако се остави да бъде победена от задник, който се прави на курабийка.

Натисна педала и се стрелна напред, опитвайки се да скъси дистанцията. Но „Камрито“ сигурно имаше някоя допълнителна приставка към обикновения си двигател, защото подскочи напред и се стрелна надолу по Девъншир. Криволичеше по лентите чевръсто като джебчия. И ускоряваше все повече, когато Синди успяваше да се откопчи от натоварения трафик. Подиграваше се с нея, надсмиваше й се.

Не можеш да ме стигнеш. Аз съм човекът-курабийка!

А тя играеше ролята на глупака. Глупакът, принуден да се нагажда към него и да го следва на изток, край търговските сгради, край базарите и търговските центрове, край жилищата с огромни дворове, изпъстрени с големи цитрусови и кайсиеви дървета, натежали от зелени плодове — дървета, останки от някогашната овощарска гордост на Лос Анджелис. Синди летеше след „Камрито“, което имаше добрия късмет да се справя по-лесно. Най-сетне беглецът попадна на червен светофар, така че бе принуден да завие на две колела и да направи почти невъзможен завой надясно, като едва не се сблъска с насрещен автобус, пълен с деца. Синди изпищя, когато „Камрито“ се размина на косъм с автобуса.

Добре! Стига толкова! Крайно време е да го даде на колегите си от пътна полиция!

Веднага щом успее да освободи едната си ръка.

Сега вече се чувстваше длъжна да последва копелето, да не го изпуска от очи. Отпусна ръка върху клаксона и, като размахваше значката си към блокиращите я коли, започна да се промъква в освободеното от тях пространство. Само след миг вече бе свободна. „Камрито“ се бе превърнало в далечна точица. Тя настъпи педала и колата й подскочи, сякаш имаше пружини, а не колела. Като продължаваше да натиска клаксона, Синди се стрелна напред, докато „Камрито“ се превърна от точка в ясно очертана форма. След това се превърна в кола.

„Сатурнът“ започна да се тресе, вратите заскърцаха в знак на протест, прозорците задрънчаха от недоволство. Тя си представи как колата й се разпада, как гумите се изтърколват изпод шасито и металните части отлитат назад, тласкани от центростремителната сила.

Защо се бе набъркала в тази история? Имаше регистрационния номер, имаше описанието на колата. Защо не спре дотук? Трябваше да играе по правилата. Вместо това, преследваше „Камрито“ в каубойски стил. Но не можеше да се спре.

Накара автомобила си да ускори още повече, докато машината се разтресе като пале при звука на гръмотевица.

Това е лудост!

Видя как „Камрито“ прави остър десен завой, завърта се, отново стъпва здраво на колелата си и се устремява напред. Видя го да се насочва към подножието на хълмовете, следвайки пътя обратно към Националната гора Анджелис Крест. Още един остър десен завой, после ляв, после пак десен — то навлизаше все по-навътре в гората, към природния резерват, като следваше извивките на криволичещия път. Синди продължи да ускорява, но до ушите й достигна кашлящият сигнал на двигателя, който я информираше, че машината й е на път да се разпадне. Тъй като не можеше да се движи по-бързо, изгуби от поглед „Камрито“ и остана да му гълта дима от ауспуха.

Не й оставаше нищо друго, освен да намали до разумна скорост. Сърцето й биеше бясно. Взе телефона си, за да се обади за регистрационния номер, но една табелка я разсея. На нея пишеше: „КРАЙ НА ПЪТЯ 60 М“.

Край на пътя.

Очевидно пътят стигаше до задънена улица при границите на природния парк, където имаше пейки за пикник и грилове за барбекю. А зад равнинния терен на моравата с маси следваха склоновете на хълмовете с пътеки, които пресичаха тучно избуялите от последните дъждове треви, извисяващите се евкалипти, разпрострели клоните си като балдахин чинари, калифорнийските дъбове, шубраците и храстите.

Имаше празно място за паркинг, насипано с чакъл. Навлезе в него и изгаси двигателя. Над предния капак се издигаше дим — точно поради тази причина винаги носеше в багажника си туба с вода. Реши да поогледа наоколо, докато моторът се охлади. Взе чантата си, излезе и затвори вратата. Извади пистолета си, въпреки че не виждаше причина да го използва. Мястото изглеждаше лишено от човешко присъствие, като се изключи нейното.

Погледна в далечината, засенчвайки очи с ръка: Примижа и огледа района. Не се забелязваше нищо неестествено. Няколко лениви птици се рееха в млечносиньото небе. Никакъв помен от нашествието на Homo sapiens — единствените звуци бяха чуруликането на птиците и жуженето на насекомите, които танцуваха в последните лъчи на слънцето. Скоро щеше да падне здрачът.

Синди обиколи мястото за пикник, като се надяваше да намери някакви следи от гуми, отпечатани в прашния път, но не откри нищо. Бързият преглед на околните храсталаци показа, че и листата са недокоснати. Нищо не бе счупено, скършено или не на мястото си. Сигурно бе пропуснала някакво обръщало по пътя, откакто бе изгубила от поглед „Камрито“ и бе стигнала дотук. Този вариант бе напълно възможен, тъй като се бе концентрирала единствено и само върху намирането на автомобила.

Отново обходи с поглед околността — надлъж и нашир се виждаха само дървета, трева и шубраци, и рояци комари, които танцуваха на слънчевата светлина. Почти пълната тишина бе за кратко разкъсана от жалостния вой на койот. Миг по-късно му отговориха други — силни и пронизителни като поредица от сирени. Това продължи близо минута и накара сърцето й да подскочи. Очите й се стрелкаха насам-натам, докато махаше с ръка, за да отпъди комарите.

После в далечината чу боботенето на приближаваща кола. Двигателят й звучеше по-силно заради ехото. Остра миризма я удари в носа. Дали пък „Камрито“ не се бе скрило наблизо и сега идваше, за да я улови в капан? Усети, че тича назад към колата си, скача на шофьорската седалка и се снишава на мястото си, с пистолет в ръка и поглед, вперен в пътя. Очите й бяха точно над линията на видимост на предното стъкло.

Появи се стар бял „Мустанг“. Двигателят му ръмжеше, докато чакълът стържеше под гумите. Той се отдалечи на около три метра, а после спря с хъркане.

Тишина.

Синди усети, че пистолетът се изплъзва от потната й ръка. Изтри влажната си дясна длан в панталона и стегна хватката, чувствайки напрежение в гърдите си. После вратата на „Мустанга“ се отвори и се чу звук от обувки, които стъпват върху чакъла така, сякаш някой трошеше камъни. Стомахът й се сви на топка и главата й се стегна от болка.

„Хайде, гълъбче! — помисли си Синди. — Появи се на хоризонта ми!“

Скръц, скръц, скръц. Който и да беше, той се движеше бавно. Най-сетне Синди видя чифт равни черни обувки, покрити от маншетите на черни панталони — дамски панталони. Повдигна глава на няколко сантиметра, за да вижда по-добре.

За нейно безкрайно изумление, срещу нея стоеше Хейли Маркс. Колежката й носеше свободно копринено сако върху бяла риза. На врата й бе завързан шал в черно и жълто. Думата „изумление“ бе слаба, за да изрази състоянието на шок на Синди в този момент.

— Хей, ти там! — извика Хейли.

Синди се надигна и Хейли отскочи назад. Синди видя, че ръката на жената потъна в чантата, затова свали прозореца и извика:

— Декър е.

— Декър? — изненадата на Хейли звучеше напълно неподправено. — Какво, по дяволите, правиш тук горе?

Синди прибра пистолета си, отвори вратата на колата и бавно излезе. Направи две крачки напред, но забеляза, че така наречената й приятелка все още е с ръка в чантата и предвидливо търси пистолета си.

— Мога да те попитам същото, Маркс.

Хейли се втренчи в нея, после се усмихна.

— Май и двете малко сме понапрегнати.

— Готови за престрелка през барикадите — каза Синди.

Нито една от тях не проговори. Младата жена се насили да диша бавно, да се стегне в кръста и да почака обяснението, все едно Маркс бе дете, което е счупило нещо. Хейли направи опит.

— Колата ти пуши като издънена печка. Тъй като служа на обществото, си помислих, че някой може да се нуждае от помощ.

Синди се изкуши да погледне автомобила си, но не го направи.

— Да, разбирам. Но защо си тук? — Мислите се блъскаха в главата й. — Колкото до мен, аз се мотая, убивам време, преди да отида у татко. Той живее на около двайсет минути оттук и не бих искала да пристигна прекалено рано. — Нервен смях. — Нали знаеш как е.

— Забележително. — Кикотенето на Хейли също бе напрегнато. — И аз убивам време. Имам среща със Скот Оливър и не исках да се появявам прекалено рано. — Още една усмивка. — Знаеш това как е.

На Синди й отне половин секунда, за да се възстанови от шока. Оливър бе недвусмислено подчертал, че не може да понася Маркс.

— Оливър? — с престорено безразличие изрече тя. — Какво става с теб? Да не би да си мазохист?

Хейли се разсмя.

— Може и да е така. — Извади ръка от чантата си и вдигна и двете си ръце в жест на безпомощност. — Вчера му оставих бележка върху колата. Той ми се обади. — Още едно свиване на рамене. — Не знам какво ми стана.

Синди се усмихна, но вътрешно се почувства наранена. Тръгна към Хейли.

— Не мога да разбера защо си говорим от такова разстояние.

Хейли я посрещна, после отиде до „Сатурна“.

— Какво се е случило на двигателя ти? Искаш ли да вдигна капака?

— Да, но първо исках да се охлади…

— На това ли му викаш охлаждане?

Синди въздъхна.

— Чудесен завършек на шибан ден като този. — Тя се върна в колата и вдигна капака. Пушекът се издигна към смраченото небе. После натисна бутона за багажника. — Там имам малко вода.

— Ще я взема. — Хейли извади водата и стар мръсен парцал. Върна се пред колата и започна да отвява дима. — Направо удивително… да се срещнем тук по този начин.

— Вярваш ли в съвпаденията? — попита Синди.

— Не много — отвърна приятелката й. — Но това със сигурност е съвпадение.

Може би да, може би не. В този момент скептицизмът на Синди преминаваше всякакви граници.

— Откъде знаеш за това място?

— Не знаех — отговори Хейли. — Тръгнах по-рано от града, за да избягна задръстванията, така че просто карах наоколо… може ли да използвам това, за да отворя капачката на радиатора?

— Да. — Синди излезе от колата и отиде при нея. — Кога трябва да се видиш с Оливър?

Хейли погледна часовника си.

— След около час…

— Уха, наистина си тръгнала по-рано.

— Нервна съм — призна си Маркс. — Шофирането ме успокоява. Искаш ли да отидем да изпием по нещо преди срещите ни?

Декър погледна часовника си.

— Трябва да тръгвам към татко. Искаш ли да го оставим за утре или имаш работа?

— Не, свободна съм. Обед или вечеря?

— Вечеря. Събота вечер е депресираща, когато си сам.

— Наистина — каза Хейли. — Но ще си запазя правото да откажа, ако Оливър случайно не се окаже такъв твърдоглавец, какъвто си го спомням.

— Дадено — с натежало сърце отвърна Синди. — Късмет.

— Ще ми е нужен. Наистина мисля, че съм първокласен идиот. Искаш ли да излея всичката вода?

— Да, излей я. Ще си налея, като стигна у татко.

Хейли погледна Синди.

— Изглеждаш малко пребледняла.

Младата жена се усмихна.

— Както казах, денят беше гаден.

— Защо се бе снишила в колата си?

Двете отново се втренчиха изпитателно една в друга.

— Тук е изолирано място — отвърна накрая Синди. — Просто исках да видя кой идва.

Хейли отклони поглед.

— Ти си дори по-голяма параноичка и от мен. Нещо тревожи ли те, Декър?

Младата полицайка прокара език по вътрешността на бузата си. После каза:

— Светът, Хейли. Светът ме тревожи.