Фей Келерман
Преследвана (32)

Глава трийсет и втора

Разполагаше с информацията, но не знаеше какво да я прави. Да, Рик Бедерман бе един от инвеститорите на злощастното селище „Пустинен Цвят“, но Синди нямаше нищо, с което да го свърже с престъплението. И защо той, повече от всеки друг в списъка, би имал основание да отмъсти на Крейтон и Бартоломю? А, освен това, какво общо има подобна възможност с настоящите й проблеми?

Когато се прибра вкъщи, вече минаваше седем и бе тъмно. Спря на паркинга пред дома си и надзърна в страничното огледало, преди да отключи вратата. Всичко бе тихо. Бързо излезе от автомобила и с два скока изкачи стълбите до апартамента си. Но преди да влезе, провери долната част на вратата, където бе опънала свой косъм от ръба на вратата до касата. Косъмът бе все още там и това бе успокояващо. Отключи и пристъпи в дневната си, после заключи зад себе си. За нейно удовлетворение, мястото бе непокътнато. Дори и списанието на масичката й за кафе бе отворено на същата страница — реклама на „Лексус“. Нещата изглеждаха чудесно.

Вдигна чашата кафе без кофеин и провери съобщенията на телефонния секретар. Най-дългото бе от мама, която й казваше колко приятно й е било да вечерят заедно и би искала да повторят, когато Синди може да й отдели повече време. Това бе добре. Оплакванията на мама си бяха нещо нормално, а щом нещата са нормални, значи са добре. Имаше и други съобщения, включително две от Скот (Здравей, как си? Добре ли си? Нещата вървят добре. Обади се.), две от татко (Само ми кажи, че си добре!) и едно от Хейли Маркс (Обади се, когато имаш време.). Имаше и няколко затваряния. При обичайни обстоятелства нямаше да им обърне внимание, но събитията през последната седмица превръщаха в заплаха и най-тривиалната случка.

Това, което трябваше да направи, бе да отговори на обажданията, за да увери всички, че е добре. Но бе напълно изтощена. По-голяма част от умората й идваше от липсата на храна. Поничката от кафенето в Белфльор не я бе заситила особено. Може би след вечеря щеше да има повече енергия за разговори.

Направи си сандвич с нарязано пушено пуешко, домат и маруля, намазан с обилни количества горчица и майонеза. Приготви си трапеза за един човек, като си постла поставката за студено сервиране и сложи салфетка до чинията. Избърса кухненския плот, докато чакаше кафето и вдъхваше божествения му аромат. Когато то бе готово, седна да вечеря. Бе станала истински домошар и това я радваше. Само преди седмица бе погълната от самосъжаление. А сега изпитваше наслада от спокойствието и простичкото щастие да вечеря необезпокоявана.

Умираше от глад и всяка хапка събуждаше все повече апетита й. Насили се да яде бавно, да се наслаждава на момента. След като приключи, забърса устата си, раздигна масата и се възнагради с чаша бяло вино за десерт. То бе вносно „Вовре“, подарено й от стар приятел от училище след завършването на академията. Беше леко и резливо. Докато отпиваше от чашата си, изми чинията, чашата от кафе, вилицата и ножа. След като приключи с вечерята си, взе лист и молив, настани се на масата и започна са чертае диаграми — кой, какво, къде, кога.

Както и да комбинираше възможностите, стигаше все до едно и също очевидно заключение — след като Бедерман бе изгубил парите си, бе отвлякъл Крейтон и го бе убил за отмъщение. После бе отвлякъл ферарито на съпругата на Декс, за да го продаде и да си върне част от загубените пари в проекта „Пустинен Цвят“. Какво би накарало човек да стигне до такива крайности?

Теория А: Бедерман е инвестирал всичките си пари при Крейтон и сега е на червено. Трябвали са му пари в брой, за да преживява.

Опровержение: Ако Бедерман е решил да стигне до престъпление, за да разреши финансовите си проблеми, то тогава не е ли отчел факта, че за едно ченге съществуват многобройни начини да получи бързи пари — да изнуди някой наркодилър, или сводник, или, както каза Скот, просто да свие няколко грама кокаин от склада за веществени доказателства. Методи, далече по-лесни, отколкото да отвлечеш съпругата на известен гражданин за откуп. Но може би заради скандалите много от ченгетата предпочитаха да се пазят. Вероятно складът за веществени доказателства вече е отпаднал като възможност.

Теория Б: Той е искал не само пари, а и да даде няколко урока на Крейтон и Декстър Бартоломю.

Опровержение: Убийството е дяволски урок, да не говорим пък колко е сложно. Особено когато целта е някой като Крейтон. Животът и парите на Арман неизбежно са щели да бъдат разглеждани под лупа, което означава, че и фиаското с „Пустинен Цвят“ ще излезе на повърхността. Но, от друга страна, каква точно част от него би могла да излезе? Защото ето че тя, макар и новак, се добра до факти, които основните екипи не са открили. А може би по времето на убийството на Крейтон хората в Белфльор да не са били така отзивчиви. Вероятно са били толкова шокирани или изплашени от убийството, че са решили да потулят важна информация. Синди определено не можеше да си представи Елджин Харпър да им връчва спокойно списъка с инвеститорите. А тя бе отишла година след убийството. Когато хората вече се чувстваха по-спокойни да говорят.

Но тъй като убийството нямаше давност, убиецът винаги би могъл да бъде даден на правосъдието. Един убиец никога не престава да бъде цел за полицията. Бедерман би трябвало да го знае. Дали би се решил да поеме този огромен риск и да търси отмъщение, при положение че знае, че може да бъде обвинен във всеки един момент?

Теория В: Бедерман е искал парите си, искал е да даде урок на Крейтон и Декс и не му е пукало за риска. Мислите й отново се върнаха на скандалите от последно време. Фалшивите постановки с ченгета, които са си мислели, че са над закона, защото рискуват задниците си всяка божа нощ. Така че, какво ако вземат малко пари от дрога, или се позабавляват с някоя проститутка, или пък вземат пари от някой сводник, за да се направят, че не виждат само този път.

Бедерман би могъл да е един от тях. И може да е смятал, че вече е победил системата, защото ето че престъплението все още е неразрешено цяла година по-късно. И тук нещо не се връзваше. Бедерман не е забелязан да харчи нашироко. Доколкото тя знаеше, той не бе предприемал скъпа ваканция, нито пък си бе купувал дизайнерски парцалки, още по-малко пък да се е появявал с шикозна нова кола. Идеята му за почивка бе да пие в полицейския бар след работа или в неделя да прави барбекю, докато гледа мач с приятелите си. Колкото до любовница, на Бедерман не му трябваха пари, за да си намери жена. Съществуваше една подкатегория елементи от женски пол, които се увъртаха около всеки, който има власт и/или униформа.

Синди драскаше по листа, като правеше завъртулки и заврънкулки, и си изписваше името с огромни, украсени букви. Чувстваше се като хлапе, което се мъчи да измисли трудно съчинение в клас.

Дали пък проблемът на Бедерман не е бил свързан с жена? Възможно ли е затова да е преминал в нощната смяна? Ларк бе споменала за някакъв „коз в дупката“. Според Скот, Бедерман е добър кандидат за тази роля.

Нуждаеше се от помощ при подреждането на информацията. Нуждаеше се от Скот, Марджи или татко. Те щяха да знаят какво да правят с данните. Но това означаваше да има обяснява как е получила тези сведения. Не че бе направила нещо незаконно, но не се чувстваше особено спокойно. Предполагаше се, че работи като униформено ченге, а не като детектив.

Неприятната страна бе, че Крейтон бе неразрешен случай на татко. Тя щеше да му направи голяма услуга, като му даде информацията, да не говорим за възможността да изобличи ченге, преминало от другата страна на закона.

Почукване на вратата прекъсна мислите й. Силният шум я накара да подскочи. Изправи се и надникна през шпионката. Изненада се, като видя лицето на Рик Бедерман. В душата й се надигна паника и тя едва успя да пророни:

— Само минутка!

Дали я бе проследил до дома й?

Не, бе сигурна, че не е. Бе проверила. Бе проверила!

Бързо взе бележките си и ги напъха в кухненското чекмедже. После извади пистолета си и го стисна здраво в ръка. Насили се бавно да вдиша и издиша. Отключи вратата, но остави верижката, когато отвори.

— Какво искаш?

Бедерман изглеждаше притеснен.

— Ъъъъъм…, може ли да вляза?

Синди мигновено прецени ситуацията и реши, че страхът не само намалява коефициента й на интелигентност като ченге, но и веднага я бележи с едно голямо „Ж“ като „жертва“. Не можеше да си позволи той да я види като жертва. Откачи верижката и отвори вратата, опитвайки се да изглежда едновременно раздразнена и делова.

— Какво правиш тук?

Погледът на Бедерман се спря на пистолета й.

— Каниш се да застреляш някого ли?

— Не, надявам се. — Тя отстъпи и го покани: — Заповядай, влез.

Бедерман пристъпи в дневната, без да откъсва поглед от пистолета й. Най-сетне се огледа и очите му се спряха върху самотната пружина, която стърчеше от тапицерията на дивана.

— Мисля, че се нуждаеш от нови мебели.

— Мебелите ми бяха чудесни, преди някой да нахлуе в апартамента ми през почивните дни.

Очите на ченгето се разшириха.

— Шегуваш се!

— Не, ни най-малко. Седни.

— Затова ли ме посрещаш с оръжието си?

— Вероятно. В момента не съм особено доверчива.

— Но ми отвори вратата.

— Някаква причина да не го направя?

Бедерман се усмихна. Бе със сако от туид върху бяла риза и джинси. На краката му имаше каубойски ботуши.

— Успокой се. Звучиш много напрегната.

— Бих го нарекла делово. Какво мога да направя за теб, полицай Бедерман? Не забравяй, че поканата ми да седнеш все още важи.

Гостът се скова, но най-накрая реши да седне на един от столовете. По-скоро се отпусна върху него. Постави ръце под врата си и протегна краката си в широк разкрач — все едно очакваше свирка. Но изражението му бе напрегнато.

— Не съм дошъл да те свалям.

Мълчание. Синди чакаше обяснение.

— Всъщност, дойдох тук, защото исках да… нали се сещаш, да разбия всички твои съмнения по този въпрос.

„Разсея“, поправи го мислено Синди. Или може би наистина искаше да я разбие. Продължи да мълчи.

Рик се приведе и се облакъти върху коленете си.

— Аз съм сериозен човек. Държа се строго. Дори според някои, прекалено строго. — Разкопча сакото си, за да не би тя да пропусне да забележи пълния му кобур. — Говорих с Греъм този следобед…

— На твоето барбекю?

— Да, как… о, чула си ни снощи да говорим с Тим.

Синди кимна.

— Да, по време на барбекюто. И Греъм беше там. Не знам как стигнахме до тази тема, но му казах какво говорихме снощи с теб… за Хейли Маркс и нейните грешки… и че ти не трябва да правиш същите грешки. — Почеса се по носа. — Греъм ми каза, че това, което съм ти говорил… може да създаде у теб погрешно впечатление.

— Което означава?

Бедерман проскърца със зъби така, че бузите му се стегнаха.

— Което означава, че имам солиден брак и искам това да си остане така. Не искам да се разнасят никакви гадни слухове.

— Повечето слухове са гадни.

— Да. Така е. Все пак, бих искал да забравиш това, което казах. Държа лично да си призная, че не беше много умно от моя страна да говоря по този начин.

— Що се отнася до мен, забравено е.

Рик се размърда на стола си.

— Добре. Чудесно. Забравено е. Не че мисля, че съм направил нещо лошо… просто не искам да оставаш с невярно впечатление.

За момент никой от двамата не проговори. После Синди се изправи.

— Знам какво имаш предвид. Сега можеш да тръгваш. Мисията ти е изпълнена.

Бедерман бавно стана на крака.

— Ти не ме харесваш, нали?

— Бедерман, не те познавам достатъчно, за да не те харесвам. А точно сега не съм особено доверчива. Мисля, че нямаш основания да ми се сърдиш.

— Права си. — Той си закопча сакото. — Нали не смяташ, че аз съм направил това нещо тук?

— Защо, за бога, бих помислила, че ти ще си отговорен за преобръщането на апартамента ми с краката нагоре? — излъга спокойно тя.

— Просто защото все още държиш пистолета.

Синди погледна към оръжието си.

— Помислих си, че няма да е зле да го почистя. И без това нямам какво друго да правя.

— Е, аз по-добре да тръгвам. — Но не помръдна. — Имаш ли представа кой може да го е извършил?

— Имам нещо наум.

— Искаш ли да поговорим? Може да успея да ти помогна. Занимавал съм се с подобни неща по-дълго от теб.

„Подчертава превъзходството си.“ Ако го отхвърлеше, той можеше да го приеме лично. „Смени темата, глупачко!“

— Между другото, кой спечели?

Бедерман я погледна недоумяващо.

— За какво говориш?

— За мача. С момчетата не гледахте ли неделния мач на „Доджърс“?

— Да, така е. „Доджърс“ биха. Защо питаш? Да не би да си заложила?

— Де да бях, защото сигурно джакпотът е страхотен. Не мога да повярвам, че наистина са спечелили. Сигурно са водили с много, защото винаги успяват да издухат преднината си.

— Водеха с шест на нула, докато Макгайър удари база в дясното поле в дъното при седми. Тогава те вкараха онова новото момче от резервите. Може би са го довели от… не знам, преди месец май, от Албъкърк. Някак си успя да устои на натиска през последните два ининга. Не че не получиха удари. Просто никакви рънове.

— Страхотно!

Бедерман се усмихна.

— Харесваш ли бейзбол, Декър?

— Интересувам се от всички спортове. Това ми помага да се разбирам с момчетата.

— Това важно ли е за теб? — втренчи се в нея той. — Да се разбираш с момчетата?

Синди издържа на погледа му.

— Обичам добрите отношения, Рик. Питай Греъм. Ето, и вие двамата сте истински близки, дори и след раздялата си. Това не е обичайно. Знаеш ли какво ми говори това? Че и ти обичаш да се разбираш с хората.

— Естествено е да обичам. Но, повярвай ми, мога да отстоявам територията си. Добре е никога да не ми пресичаш пътя.

„Завоалирана заплаха или просто перчене?“

— Ще го имам предвид.

— Няма да е зле.

— Добре. Тогава доскоро.

Но Бедерман отново не направи опит да помръдне.

— Виж, с Греъм, не беше нищо лично. Затова още се разбираме добре. Нищо лично.

— Приятно ми е да го чуя.

— Не беше нещо важно, Синди. Съпругата ми имаше доста ангажираща работа с ранно ставане и аз реших, че трябва сутрин да съм вкъщи заради децата. Затова се преместих в нощната смяна. Така можех да й помагам, когато беше на работа. Нали знаеш, да им правя закуска, да ги водя на училище. Знаеш, че децата трябва да имат и баща.

— Знам. Обожавам баща си.

Бедерман се скова.

— Именно. Баща ти е детектив — лейтенант, нали?

Синди кимна. „Като че ли не знае!“

— Сигурно е хубаво.

— Това не ми влияе, Бедерман. Пак си получавам порядъчно количество гадости. Кога спеше?

— Какво?

— Когато си бил нощна смяна, а през деня си се грижел за децата — уточни Синди. — Трябва да ти е било доста натоварено. Имаше ли изобщо време за сън?

— Да, разбира се. През деня, когато децата са на училище, тогава спях. Въпреки това беше трудно. После жена ми си намери работа… нещо… по-спокойно. И при първа възможност аз се върнах в дневната.

— Сигурно за тебе е било огромно облекчение.

— Така си беше. Но доста се отдалечихме от първоначалната тема. Просто исках да ти кажа, че раздялата ни не беше заради нещо лично. Той е добро момче и добър партньор.

Синди се усмихна и стана.

— Прав си.

Бедерман й отговори с широка, зъбата усмивка. На Синди й стана ясно, че той много обича да бъде прав. Изправи се бавно от стола, а после спокойно напусна апартамента й. С огромно нетърпение тя заключи вратата зад него.

* * *

— Все още не се е върнал от Окснард — каза Рина. — Ще му кажа, че си се обаждала. Ще се зарадва. Знаеш колко се притеснява.

— Знам. — Синди премести слушалката на другото си ухо. — Значи нямаш представа кога ще се прибере?

— Не, но вероятно ще е късно. Нещата вървят много добре. А когато вървят добре, това означава, че ще е зает доста дълго. — Рина направи пауза. — Синди, звучиш така, все едно имаш нужда от нещо. В беда ли си?

— Ни най-малко…

— Но определено си притеснена от нещо — настоя мащехата й. — Защо не му се обадиш на клетъчния телефон? Знам, че няма да има нищо против.

— Не, не е толкова важно, че да прекъсвам работата му. Знам, че от много време чакат пробив в случаите с отвличанията на коли. Просто исках да обсъдим някои идеи, но това може да почака.

— Скъпа, винаги си добре дошла у нас да го изчакаш. А след всичко, през което преминахме и двете, можем да се възползваме от взаимната си компания.

Синди почувства как лицето й почервенява. Бе дотолкова потънала в своите дела, че напълно забрави за премеждието на Рина. Бързо попита:

— Как се справяш? Как е Хана? Искаш ли да дойда и да ти помогна за нея?

— Хана в момента спи, слава на бога. Но дали ще продължи да спи, вече е друг въпрос.

Синди въздъхна.

— Какво ще кажеш да намина след около час — към десет. Ще бъде ли прекалено късно?

— Ни най-малко. Значи ще се видим. До десет.

— Чао.

— Синди?

— Да?

— Внимавай! И си вземи пистолета.

* * *

Синди спря, преди да затвори вратата на апартамента си. От коридора пред жилището си виждаше ясно улицата. Огледа всяка кола и реши, че всички са й познати. Фолксвагенът костенурка принадлежеше на момичето с дълга тъмна коса, което свиреше салса. „Таурусът“ бе на двойката, която спореше за пари и живееше в апартамент през улицата. Мицубишито „4×4“ бе на Крейг, който бе дизайнер на облекла за „Амансън“.

Затвори вратата и я заключи. С пистолет в ръка слезе по стълбите и забързано стигна до колата си, влезе в нея и заключи бързо с едно натискане на копчето. Запали двигателя, провери резервоара си — пълен — и изкара на заден от мястото си, като надзърташе непрекъснато в огледалата. Смени предавката и потегли.

Улиците бяха спокойни, така че щеше да й бъде лесно да забележи евентуална опашка. Качи се на автострадата и натисна педала на газта, докато колата не достигна равномерна, бърза скорост. След двайсет минути с тази скорост двигателят започна да вие. Секунди по-късно се затресе и забави, независимо, че резервоарът бе пълен. Сърцето й заби лудо. Натисна отново педала на газта, но без резултат. Колата определено забавяше. Ако бързо не стигнеше до дясната лента, щеше да бъде притисната в средата на автострадата от коли, камиони и други тежки превозни средства, които профучаваха край нея в двете посоки, да не говорим за опасността от фатална верижна катастрофа. Бе тъмно и шофьорите не очакваха платната да са блокирани от закъсали коли.

Мисли!

Опитвайки се да контролира обхваналата я паника, тя успя да насочи „Сатурна“ си към крайната дясна лента. Секунди по-късно колата се задави и спря. Чуваше само собственото си плитко дишане. Духна в ръцете си, докато надзърташе в страничното огледало. Няколко минути остана в тази поза. Никой не спираше, което бе тъжно като констатация за Лос Анджелис, но пък я успокои, защото явно никой не я следеше.

Даваше си сметка, че трябва да направи нещо. Налагаше се. Но първо искаше просто да се освободи от напрежението и ужасното усещане, че е хваната в капан. Разрови из чантата си, намери номера на пътна помощ в електронното си тефтерче, а после го набра на клетъчния телефон.

Казаха й, че линията е претоварена.

Дишането й се учести.

Отново набра номера.

Линията отново беше претоварена.

Обърна телефона си, поигра си с батерията и опита отново.

Постоянното бибипкане й подсказа, че или номерът е зает, или някой бе човъркал телефона й. И двете възможности бяха много неприятни.

Гърдите й мигновено се стегнаха. Скара се на себе си, защото не можеше да си позволи да се паникьосва. Бе скапан полицай, за бога! Би трябвало да реагира по-спокойно. Потърси пистолета в чантата си. Поне това нещо работеше.

Две ярки светлини се отразиха в страничното й огледало и изпълниха пространството му. Синди се извъртя и зърна кола, която забавяше… по-бавно и по-бавно, докато спря на няколко метра зад нея. Но не бе просто кола. Беше… магистрален патрул!

Да! Никога емблемата на патрула не й се бе струвала толкова хубава!

Синди погледна надолу към дясната си ръка, която бе обхванала дръжката на служебния пистолет. На патрула нямаше да му хареса да я види с оръжие в ръка. Рискуваше да му създаде погрешно впечатление. Остави пистолета, но извади личната си карта и значката. Приплъзна се над конзолата между седалките и излезе от другата предна врата. Направи няколко крачки напред и зърна лицето му.

Първо си помисли, че въображението й играе шеги, но знаеше, че не е така. Напрежението, което чувстваше, бе едновременно плашещо и всеобхватно. Зави й се свят и коленете й омекнаха. Опита се да остане изправена. Желанията й варираха между възможността или да избяга, или да припадне — и двете неосъществими, защото той имаше пушка. Така я носеше, че прикладът бе подпъхнат под мишницата му, а дулото сочеше надолу. Но това можеше да се промени само за миг.

Направи се на онемяла! Което не бе трудно. Тя беше онемяла! Дали я бе последвал или през цялото време бе чакал пред апартамента й?

Но нямаше начин тя да не забележи кола на магистралния патрул…

— Проблем с колата ли имаш, Декър? — попита той. — Може би ще успея да ти помогна.

Гласът му събуди най-ужасните й предчувствия.

— Да не би в детството си да сте мечтал да бъдете патрул? — запита тя. — Униформата ви стои добре.

Мъжът бавно протегна ръката с оръжието като нацист, който иска да поздрави с „Хайл Хитлер“, но спря дулото на пушката на нивото на стомаха й.

— Ако искаш да поживееш още малко, ще направиш добре да млъкнеш. И не си и помисляй да сториш някоя глупост! Никакво тичане или пищене, или опити да се скриеш някъде. Защото пръстът ми на спусъка ще се свие и ще те срежа като бучка масло. Разбра ли ме?

— Разбрах.

— Кой знае, Декър? Може пък с тези твои модерни думи да успееш да ме придумаш. — Той се усмихна. Зъбите му блеснаха на лунната светлина. Мъжът продължи: — Ти си умно момиче. Какво ще кажеш?

— Ще се опитам.

— Хайде. — Развя пушката, после я свали. Но дулото все още продължаваше да сочи слабините й. Бе чувала, че раните в стомаха са много болезнени — изключително болезнени. Но смъртта бе още по-лош вариант.

Той й говореше:

— … ще трябва да предприемем малко пътуване. Само двамата. Ще вземем моята кола. Кавалерите винаги шофират. Освен това, сигурно винаги си искала да видиш как изглежда отвътре една магистрална патрулка.

— Страхотно! Нали ще включите сирената и сигналните светлини?

— Умираш си да се правиш на умница! — просъска той и я изпепели с поглед. — Ама да видим дали ще си толкова забавна, когато молиш за милост!

Синди си помисли, че може да го баламоса — да му каже, че е телефонирала на баща си и той е на път. Но това вероятно щеше да го хвърли в паника и да го накара да предприеме по-груби действия. Никога не паникьосвай човек с пушка. Виждаше как очите му я обхождат. Съзнанието й се изпразни от идеи и разумни мисли. Но Фройд бе казал нещо за онзи малък хитрец, наречен подсъзнание. Защото секунди по-късно усети, че е прескочила мантинелата и се търкаля като топка надолу по склона край автострадата. Обгърнала се с ръце, молеща се… „Откъде ми дойде всичко това?“

Една секунда, две, три, четири.

Покрай главата й изсвистя куршум. Тя изпищя от болка, когато той одраска на милиметри черепа й. Хвърли се в един храст и падна по корем, а после запълзя към място, което би й осигурило по-добро прикритие. Опитваше се едновременно и да избяга, и да се скрие. От едната страна на главата й потече кръв. Докосна раната и примигна, после вдиша дълбоко, за да изпълни дробовете си с кислород. След миг запълзя отново по твърдата земя, без да обръща внимание на камъните, които раздираха стомаха й.

Чу го как върви надолу, слиза по стръмнината — чуваше звука от дебелите му подметки, които свличаха рохката земя. Трябваше да избяга.

Какво правят животните, когато биват преследвани?

Бягат. (Това ще я направи видима.)

Ръмжат, пълзят и се крият. (Ръмженето и пълзенето вдигат шум.)

Бият се. (Но той имаше оръжие и я превъзхождаше с трийсет килограма на мускули и с много години опит!)

Престорват се на умрели.

Давай, хлапе!

Закова се на място и се постара да парализира всеки мускул на тялото си. Беше трудно, защото пикочният мехур и червата й не бяха в добро състояние. Дори и да успееше да остане неподвижна, пак чуваше собственото си изплашено дишане. Въпреки минаващите наблизо коли, то пак бе достатъчно силно. Отвори уста с надеждата не само да си увеличи количеството кислород, но и да намали задъхването си.

Стъпките му се приближаваха все повече и повече. Тя тихо обърна глава, докато накрая успя да види силуета му, очертан на лунната светлина. Мъжът разгръщаше храсталаците в търсене на тялото й, надигаше клоните, разделяше листата и надничаше, за да я открие.

Той бе ловецът, тя бе плячката. Колко можеше да продължи това? Колко щеше да изтрае тя?

Ако я намереше, превита като ранено животно, щеше да е чудесна цел. Трябваше да измисли план в случай че бъде открита. Можеше да се възползва от момента на изненадата.

Нейните притеснени и объркани мисли й посочваха два пътя за изход. Тъй като надали би успяла да го надбяга, без да бъде застреляна — той бе известен като изключително точен стрелец — имаше избор или да го атакува директно, или да се опита да измъкне пушката от ръцете му. Ако успееше да го повали в безсъзнание, щеше да й бъде по-лесно да му издърпа оръжието. Но ако не успееше, щеше да е мъртва.

Пушката или него? Пушката или него?

После си помисли: „Сега не се налага да вземаш подобно решение. Възползвай се дори и от най-нищожната възможност, която той ти даде!“.

Преследвачът идваше все по-близо и по-близо. Очите му обхождаха терена и я търсеха. Разделяше листата с пушката си, което означаваше, че дулото щеше да бъде насочено към лицето й, когато я намери. Краката винаги бяха по-смъртоносни от ръцете.

Представи си, че си кенгуру.

От къде на къде?

Защото той ще ти отнесе главата, ако не успееш!

На половин метър от нея… на сантиметри. Десет, девет, осем…

Тя притаи дъх и беззвучно се приготви.

Седем сантиметра, шест сантиметра…

Листата започнаха да се разделят. Лунните лъчи запълзяха към нея.

Цапардоса го здраво между краката. Той се прегъна и в този момент Синди го ритна с всички сили по хрущяла на носа. Кръвта му бликна като гейзер. Тя скочи, хвана го за ръката така, както я бяха учили в академията и рязко я завъртя назад. Но той също бе ходил в академията. И бе учил същите номера. Независимо от раните си — пулсиращи слабини и кървящ нос — преследвачът й притежаваше неизчерпаем запас от сили.

В този момент Синди трябваше да побегне. Само че тя не искаше да бяга. Искаше да победи! Видя, че в резултат на умелата й хватка, пушката се изплъзва от ръката му. Почти бе успяла! После щяха да бъдат един срещу друг, само с голи ръце. Тя бе по-дребна и по-гъвкава. Без оръжието имаше шанс!

Тогава той й направи номер. Лявата му ръка по някакъв начин успя да достигне врата й. Притисна я здраво до гърдите си. Тя бе принудена да пусне дясната, а после пробва стария номер за изхлузване надолу, който бе учила в академията.

Но той също бе ходил в академията. Беше подготвен. И бе силен… толкова силен.

Светлината започна да избледнява.

Също и звуците.

Обичам те, мамо.