Джон Каценбах
Справедлива кауза (9)

Девет. Смъртната присъда

Измъчваше го безпокойство.

Имаше усещането, че животът му се разпада на отделни моменти в очакване на знак, който да му възвърне естествената цялост. Обзе го обезпокоително очакване, но точно на какво, сам не знаеше. Отиде в затвора в деня на освобождаването на Робърт Ърл Фъргюсън. Предстоеше нов процес, насрочен от съдията за декември. През първата седмица на юли пътят към затвора бе осеян с временни павилиони, на които се предлагаха фойерверки, бенгалски огньове, знаменца, а червените, белите и сините флагчета висяха отпуснато върху прясно боядисаните стени. Лятото скоро щеше да замести пролетта на Флорида и да изсипе върху земята безпощадна зной, която превръща пръстта в твърд, напукан цимент. Горещината се носеше на талази, трептеше като халюцинации, обгръщаше го подобно на снежна виелица в Ню Инглънд през зимата и също толкова затрудняваше движението. Сякаш изсмукваше от него всяка енергия, амбиция и желание. Като че ли непоносимите температури забавяха въртенето на земята.

Тълпа потни репортери чакаше Фъргюсън пред вратите на затвора. Към тях се присъединиха членовете на различни групи за борба със смъртното наказание. Някои носеха плакати, приветстващи освобождаването му, и високо скандираха: „Край на смъртното наказание! Край завинаги!“. Когато Фъргюсън се появи на вратата на затвора, тълпата избухна в горещи приветствия и бурни аплодисменти. Фъргюсън хвърли поглед към бледото небе, преди да спре. От двете му страни стояха високият като върлина адвокат и крехката възрастна госпожа Фъргюсън с посребрени коси. Старата дама се беше вкопчила с две ръце в лакътя на внука си и гледаше втренчено към репортерите и операторите, които се втурнаха към тях. Фъргюсън произнесе кратка реч от стълбите пред затвора. Убеден бил, че неговият случай ще покаже как системата не работи и в същото време — работи. Каза, че е щастлив, задето е свободен и че първо ще се нахрани с истинска храна — пържено пиле, зеленчуци и сладолед с много шоколад за десерт. Заяви, че не таи горчивина в себе си, но никой не му повярва. Накрая заключи: „Искам само да благодаря на Господ, че ми показа пътя, на адвоката си, на «Маями Джърнъл» и на господин Кауърт, който ме изслуша, когато изглежда никой друг нямаше желание за това. Ако не беше той, днес не бих стоял тук пред вас“.

Кауърт се съмняваше, че последните думи от речта му ще бъдат излъчени по вечерните новини или пък ще се появят в някой от другите вестници. Усмихна се на себе си.

Репортерите вече се надвикваха в горещината:

— Ще се върнеш ли в Пачула?

— Да. Моят дом е там.

— Какви са плановете ти?

— Искам да завърша училище. Може би ще следвам право и ще специализирам криминология. Вече много добре разбирам криминалното право.

Разнесоха се смехове.

— Какво ще кажеш за процеса?

— Какво мога да кажа? Твърдят, че отново ще ме съдят, но не зная как ще го направят. Вярвам, че ще бъда намерен за невинен. Искам само да водя нормален живот и да се измъкна от погледите на обществеността. Пак да бъда анонимен. Не че не ми харесвате, момчета, но…

Отново се разнесоха смехове. Тълпата репортери погълна слабия мъж, който извръщаше глава поред към отправящите въпроси. Фъргюсън плува в свои води, помисли си Кауърт. И наистина, той отвръщаше на питащите в импровизираната конференция с хумор и лекота, и явно се забавляваше.

— Как мислиш, защо отново ще повдигнат обвинение срещу теб?

— Заради реномето си. Това е единственият изход да не признаят, че са се опитали да екзекутират невинен човек. Невинен черен човек. По-скоро биха поддържали една лъжа, отколкото да признаят истината.

— Точно така, братко — чу се глас от групата на демонстриращите. — Кажи им го!

Един репортер сподели с Кауърт, че същите тези хора присъстват на всяка екзекуция, провеждат бдения със запалени свещи и пеят: „Ще победим“ и „Ще бъда свободен“, докато някой надзирател не излезе и не оповести, че присъдата е изпълнена. Обикновено на подобни събирания се появяваше и група с дънки, бели фланелки и заострени каубойски ботуши, която развява знамена с надписи: „Изпържи ги всички“ и скандира, свири, а понякога и открито предизвиква противниците на смъртното наказание. Днес обаче, тях ги нямаше.

Пресата изобщо не обръщаше внимание на демонстрантите.

— Какво ще кажеш за Блеър Съливан? — провикна се един телевизионен репортер и протегна микрофон към Фъргюсън.

— Какво да кажа за него? Мисля, че е опасен, извратен тип.

— Мразиш ли го?

— Не. Добрият Господ ме съветва да обърна и другата си страна. Но трябва да призная, че понякога не е лесно.

— Мислиш ли, че той ще направи признание и ще те спаси от съда?

— Не. Предполагам, че е склонен към признания единствено пред своя създател.

— Говори ли с него за убийството?

— Той не желае да говори с никого. Особено за онова, което е направил в Пачула.

— Какво е мнението ти за детективите там?

Фъргюсън се поколеба.

— Без коментар. — После се ухили. — Адвокатът ми каза, когато не мога да кажа нещо хубаво или неутрално, да повтарям „без коментар“. Ето ви го сега.

Репортерите пак се разсмяха.

Фъргюсън се усмихваше мило. Отново настъпи объркване, когато журналистите се засуетиха за последните снимки, а звукооператорите плътно го обградиха с протегнати микрофони и портативни касетофони. Фотографите се втурнаха към него и моторите на камерите им забръмчаха в тихата вечер. Фъргюсън вдигна ръка в победен жест. После го отведоха до задната седалка на една кола, откъдето той помаха за последен път. Колата се насочи към дългата алея. Изпод гумите й изригнаха малки облачета прах и се понесоха над лепкавия асфалт на шосето. Профуча край затворниците, изведени на работа в колона, с блеснала по смуглите им ръце пот. Кирките и лопатите на раменете им отразяваха слънчевата светлина. Мъжете пееха. Кауърт не можа да разчлени думите, но долови равномерния ритъм.

 

 

Следващият месец заведе дъщеря си в Дисни. Наеха стая на един от високите етажи в хотел „Кънтемпоръри“, с изглед към увеселителния парк. Беки се превърна във вещ експерт на парка. Нанасяше върху карта ежедневните набези над влакчетата с детинско увлечение и с победоносното вълнение на генерал, нетърпелив да залови победения враг. Кауърт с удоволствие я оставяше да съставя програмата си за деня. Нямаше нищо против желанието й да се вози по четири-пет пъти на „Спейс Маунтин“ или на „Мистър Тоуд“. Когато огладнееше, не предявяваше обичайните за възрастните претенции към диетата й и тя избираше между зашеметяващото разнообразие от хотдог, пържени картофи и захарен памук.

Следобедите бяха прекалено горещи, за да се редят на опашките за влакчетата и прекарваха часове в басейна на хотела. Можеше до безкрай да я подхвърля в хладната вода, да я носи на раменете си или да я оставя да се гмурка. После, когато слънцето залезеше и нощният хлад се промъкнеше във въздуха, двамата се обличаха и пак се връщаха в парка, за да гледат нощните фойерверки и светлинното шоу.

Вечер я понасяше на ръце изтощена и дълбоко заспала към хотела, качваше я в стаята и внимателно притегляше завивките върху й. После дълго седеше заслушан в звука от равномерното й дишане, който сякаш прогонваше всички мисли от главата му и му носеше покой.

През цялото време имаше кошмари само веднъж. В съня му внезапно изникнаха Фъргюсън и Съливан, които го принудиха да се качи на едно от влакчетата в пратера и отнеха дъщеря му.

Събуди се задъхан и дочу гласа й:

— Татко?

— Добре съм, миличка. Всичко е наред.

Тя въздъхна и се обърна в леглото, преди отново да потъне в сън. Той остана неподвижен, обгърнат от лепкавите чаршафи.

Седмицата се изтърколи с детинско нетърпение. Непрестанни забавления изпълваха дните им. Когато стана време да я върне у дома, шофираше бавно, спря при Водния свят, за да се пуснат по пързалката, после се отклони от пътя за хамбургери. Спря отново за сладолед и накрая — за четвърти път — да потърсят магазин за играчки и да купят нов подарък. Когато най-накрая стигнаха скъпото предградие на Тампа, където живееха бившата му жена и новият й съпруг, той просто шофираше по улиците, а нежеланието му да се разделят се изгуби в трескавата възбуда на дъщеря му, която сега развълнувано сочеше къщите на приятелите си, покрай които минаваха.

Дълга, извита алея водеше към дома. Един възрастен чернокож тикаше косачка за трева по обширната зелена морава. Старият му товарен автомобил в избеляло до ръждивокафяво червено беше паркиран отстрани. Върху него на ръка с бяла боя беше изписано: „Компания за поддръжка на градините“. Възрастният мъж спря за минута да избърше потта от челото си и помаха към Беки, която възбудено отвърна на поздрава му. Кауърт го видя да се навежда и да наглася приспособлението за височината на тревата. По яката на ризата му се чернееха петна, по-тъмни от цвета на кожата му.

Матю вдигна поглед към двойната входна врата от резбовано дърво. Самата къща представляваше едноетажна сграда, наподобяваща ранчо, проектирана да изглежда така, сякаш се простира над нисък хълм. Непосредствено над ръба на покрива тъмнееше вътрешен басейн. Растенията отпред бяха педантично подкастрени, подобно на грижливо положен върху лицето грим. Беки изскочи от колата и се втурна към входната врата.

Кауърт остана за момент и изчака Сенди да излезе. Наедряла от бременността, тя се движеше бавно заради горещината и чувството за дискомфорт. Обви дъщеря си с ръка.

— Какво, успяхте ли? — обърна се към Матю.

— Всичко свършихме.

— Така си и знаех. Изморен ли си?

— Малко.

— Как вървят нещата иначе?

— Добре.

— Знаеш ли, все още се притеснявам за теб.

— Благодаря, но аз съм добре. Не е нужно.

— Бих искала да поговорим. Ще влезеш ли? Чаша кафе? Или нещо студено? — Тя се усмихна. — Искам да чуя всичко. За много неща трябва да си поговорим.

— Беки може да ти разкаже.

— Не това имам предвид.

Той поклати глава.

— Трябва да се връщам. И без това закъснявам.

— Том ще се прибере след около половин час. Ще се радва да те види. Мисли, че си свършил дяволска работа с тия статии.

Кауърт отново поклати глава.

— Предай му моите благодарности, но наистина трябва да тръгвам. Когато стигна Маями, вече ще е полунощ.

— Бих искала… — започна тя. После спря и каза: — Добре, скоро ще ти се обадя.

Кауърт кимна.

— Ела да те прегърна, миличка. — Той коленичи и притисна дъщеря си. За миг почувства енергията, която я изпълваше. После тя се отдръпна.

— Довиждане, татко. — В гласа й прозвучаха горчиви нотки.

Той протегна ръка и отново погали бузата й.

— Само не казвай на мама какво яде… — После снижи глас и високо прошепна: — Не й казвай и за подаръците, които получи. Ще ти завиди. — Беки се усмихна и енергично закима с глава.

Преди отново да седне зад волана, той се извърна и с престорена веселост помаха към двете. Помисли си, че добре се справя с ролята на разведен баща. Филмите нищо не струваха пред него.

С часове не можа да се отърси от раздразнението от самия себе си.

 

 

В редакцията Уил Мартин безуспешно се опита да привлече вниманието му към няколко журналистически кръстоносни похода. Кауърт се хващаше, че сънува с отворени очи предстоящия съдебен процес срещу Фъргюсън. Лятото на Флорида неумолимо премина в есен, без осезаема промяна в атмосферата или температурата, когато Матю реши да се върне в Пачула и да напише статия за реакцията на града по отношение освобождаването на Фъргюсън.

Първият, на когото се обади от хотелската стая, беше Тани Браун.

— Лейтенанте? Обажда се Матю Кауърт. Просто искам да ти спестя неудобството да разчиташ на твоите шпиони и източници. Пристигнах за няколко дни в града.

— Мога ли да попитам какво търсиш тук?

— Ами, искам да актуализирам случая с Фъргюсън. Още ли не си се отказал от обвинението срещу него?

Детективът се изсмя.

— Щатският прокурор ще вземе това решение, не аз.

— Да, но неговото решение зависи от информацията, която ти ще му дадеш. Излезе ли нещо ново?

— Наистина ли очакваш да ти кажа това?

— Просто питам.

— Ами, след като Рой Блек така или иначе ще ти каже, не, няма нищо ново.

— А Фъргюсън? Той какво прави?

— Защо не попиташ него?

— Ще го направя.

— Добре, върви го виж и после ми се обади.

Кауърт остави телефонната слушалка с неясното усещане, че детективът му се подиграва. Качи се на колата и се спусна по алеята между сенчестите борове по прашния път към къщата на старата госпожа Фъргюсън. Удари спирачки пред орляка кокошки и за миг спря сред купищата мръсотия. Наоколо сякаш нямаше жива душа. Изкачи няколко стъпала и силно почука върху дървената рамка на вратата. Миг по-късно чу шума от провлачени стъпки и вратата се открехна.

— Госпожо Фъргюсън? Аз съм, Матю Кауърт от „Джърнъл“.

Вратата се отвори малко по-широко.

— Кво искаш сега?

— Къде е Боби Ърл? Искам да говоря с него.

— Върна се на север.

— Какво?

— Върна се в онуй училище в Ню Джърси.

— Кога замина?

— Миналата седмица. Той няма кво да търси тук, бели човече. Знаеш го не по-зле от мен.

— А какво ще стане с процеса му?

— Тва изглежда не го интересува кой знае колко.

— Как мога да се свържа с него?

— Каза, че ше пише, като се нареди. Явно още не е станало.

— А тук, в Пачула, случи ли се нещо, преди той да замине?

— Той не говори много. Имаш ли още въпроси, господин Репортер?

— Не.

Кауърт слезе по стълбите и вдигна поглед нагоре към къщата.

Същият следобед се обади на Рой Блек.

— Къде е Фъргюсън?

— В Ню Джърси. Имам телефона и адреса му, ако те интересуват.

— Но как е могъл да напусне щата? Какво ще стане с неговия процес, с гаранцията му?

— Съдията му даде разрешение. Не е кой знае какво. Казах му, че за него е по-добре да се върне към предишния си начин на живот, а той иска да завърши училище. Какво толкова странно има? Обвинението трябва да ни предостави материал около нови разкрития, но досега не сме получили нищо. Представа нямам какво мислят да правят, но не очаквам кой знае какво от тях.

— Мислиш ли, че всичко просто ще се размине?

— Може би. Върви и питай детективите.

— Ще го направя.

— Трябва да разбереш, Кауърт, че на тия прокурори изобщо не им се иска да се забъркват в процеса. Публичното унижение не допринася за високия рейтинг на чиновниците на изборна длъжност, нали знаеш. Подозирам, че за тях е по-лесно да оставят да мине известно време и хората просто да забравят цялата история. После ще вземат и ще повдигнат обвинението на някое задушевно, малко заседанийце в задния кабинет на съдията. И ще обвинят него, че е спрял процеса. Той пък ще им отвърне, че виновен е щатът. И в крайна сметка, всичко ще се стовари върху главите на ония две ченгета. Виж колко е просто. Край на историята. Това вече не звучи толкова изненадващо, нали? И преди си виждал подобни неща да стават в нашата съдебна система.

— Дори и в отделението за осъдени на смърт ли?

— Ами да. Случва се. Не всеки ден, разбира се, но се случва. Не е нещо, което да не съм чувал или виждал и преди.

— Просто да продължиш да живееш след тригодишно прекъсване?

— Ами да. Всичко си тръгва постарому. С изключение, разбира се, на едно нещо.

— Кое е то?

— Онова малко момиченце все още е мъртво.

 

 

Позвъни на Тани Браун.

— Фъргюсън се е върнал в Ню Джърси. Знаеше ли това?

— Не е кой знае каква тайна. В местния вестник вдигнаха голям шум около заминаването му. Писаха, че искал да продължи образованието си. Казал, че не можел да си намери работа тук, в Пачула, заради начина, по който хората гледали на него. Нищо не знам за това. Представа нямам дали изобщо е търсил работа. Така или иначе, заминал е. Мисля, че просто е искал да се измъкне от града, преди някой да му направи нещо.

— Кой, например?

— Наистина не зная. Някои хора се разстроиха, когато го освободиха. Други, разбира се — не. Малък град, нали знаеш. Хората са разделени. Повечето са доста объркани.

— Кой беше разстроен?

Тани Браун се забави, преди да отговори.

— Аз се разстроих. Това е достатъчно.

— И какво става сега?

Въпросът му остана без отговор.

 

 

Не написа статията, която беше запланувал. Вместо това се върна в редакторската колегия и здраво се залови с наближаващите местни избори. С часове интервюираше кандидатите, четеше партийните издания и спореше с другите членове на колегията относно позицията на вестника. Ситуацията беше напрегната, колегиална. Сред удивителните приумици на местните политици от южна Флорида бяха проблеми като налагането на английския като официален език в окръга или демокрацията в Куба, или контрола над въоръжаването — теми, които се превръщаха в повод за безкрайни дискусии. След изборите се захвана с друга серия статии върху управлението на водните ресурси. Наложи се да се заеме с бюджетните проекти и изявленията на различни екологични дружества. Бюрото му беше затрупано с купища листове с безкрайни таблици и схеми. Споходи го странна мисъл, в която той се вкопчи: числата са безопасни.

През първата седмица на декември, при едно разглеждане на делото от съдията Тренч, беше снето обвинението в убийство първа степен срещу Робърт Ърл Фъргюсън. Пред малка група репортери бе пояснено, че без признанието няма доказателства, въз основа на които делото може да бъде продължено. И обвинението, и защитата кокетираха с авторитета на системата и с това, че нито един конкретен случай не може да е по-важен от съдебните закони, които властват над всичко.

Тани Браун и Брус Уилкокс отсъстваха от съдебното заседание.

— Наистина нямам желание да говоря за това точно сега — каза Браун, когато Кауърт отиде при него.

Уилкокс възкликна:

— Иисусе Христе, ами че аз едва го докоснах. Иисусе. Ако наистина го бях ударил, мислиш ли, че щеше да се размине без белези? Мислиш ли, че още щеше да ходи? По дяволите, по-добре да му бях откъснал главата. По дяволите!

 

 

Шофираше във влажната вечер покрай училището. Мина покрай върбата, където Джоани Шрайвър бе направила фаталната крачка. Спря при кръстовището и за миг се вгледа надолу по пътя, по който беше тръгнал убиецът. После сви към дома на семейство Шрайвър. Джордж Шрайвър подкастряше плета с газова резачка, плувнал в пот. Видя Кауърт, спря и загаси мотора. Задъхано се опитваше да си поеме въздух, когато репортерът застана до него с бележник и химикалка в ръка.

— Чухме — меко каза той. — Тани Браун ни се обади и каза, че този път е официално. Не се изненадахме, разбира се. Да, сър, знаехме, че ще се случи. Преди време Тани Браун ни каза, че цялата работа е много несигурна. Не мога да забравя тази дума. Било е невъзможно, предполагам, нещата да останат постарому, особено след като и ти се намеси.

Кауърт стоеше сконфузен пред червендалестия мъж.

— Още ли вярваш, че Фъргюсън е убил дъщеря ти? Какво ще кажеш за Съливан? За онова писмо, дето го написа?

— И аз вече не знам. С госпожата сме толкова объркани, колкото и всички останали, предполагам. Но в сърцето си, да знаеш, все още си мисля, че той го е направил. Няма да забравя как изглеждаше по време на процеса. Просто не мога да го забравя.

Госпожа Шрайвър изнесе чаша вода с лед за съпруга си. Когато вдигна очи към него, Кауърт прочете в погледа й любопитство, примесено с гняв.

— Онова, което никога няма да проумея — каза тя, — е защо трябва отново да преживяваме всичко. Първо ти, после и другите от телевизията и пресата. Сякаш я убиха втори път. Не можех телевизора да пусна от страх, че за кой ли път ще видя снимката й. Не че ние искаме да забравим. Но всички се оказахме впримчени в нещо, което просто не разбирам. Сякаш единственото, което имаше значение, беше какво онзи човек Фъргюсън е казал, и какво другият — Съливан е казал, и какво са направили двамата. Сякаш това, че моето малко момиче всъщност беше продадено, няма никакво значение. А мене от това ме боли, да знаеш, Кауърт. Много ме боли и няма да ми мине.

Жената се разплака, докато говореше, но гласът й оставаше все така ясен.

Джордж Шрайвър пое дълбоко дъх и отпи от чашата.

— Разбира се, не те виним, Кауърт. — Той замълча. — Е, по дяволите, може би малко, до известна степен. Не можем да не мислим, че някъде се е случило нещо не на място. Не по твоя вина, предполагам. Ни най-малко. Несигурно, както казах. Несигурно е било и се е разпаднало.

Огромният мъж взе ръката на жена си и като оставиха косачката и Матю Кауърт на моравата, двамата потънаха в тъмнината на своя дом.

 

 

Чу гласа на Фъргюсън и се поддаде на въодушевлението в тона му. Сякаш не говореха по телефона, разделени от голямо разстояние, а стояха един до друг.

— Нямам думи да ти благодаря, Кауърт, Без помощта ти нищо нямаше да стане.

— О, не, рано или късно, всичко щеше да си дойде по местата.

— Не, не, ти беше този, който раздвижи работата. Ако не беше ти, още щях да бъда в отделението за осъдени на смърт.

— Какво мислиш да правиш сега?

— Имам планове. Искам да направя нещо от живота си. Да завърша колежа. Да направя кариера. Да, сър. — Фъргюсън замълча, преди да продължи: — Сега имам чувството, че мога всичко да постигна.

Кауърт си помисли, че някъде е чувал тази фраза, но не можа да си спомни къде. Вместо това запита:

— Как вървят уроците?

— Уча много. — Фъргюсън кратко се изсмя. — Имам чувството, че зная доста повече неща отпреди. Да, сър. Сега всичко е различно. То си беше направо като курс по обучение.

— Ще останеш ли в Нюарк?

— Не съм съвсем сигурен. Тук е по-студено, отколкото си го спомням. Мисля, че ще се върна на юг.

— Пачула?

Фъргюсън се поколеба, преди да отговори.

— Съмнявам се. Това място не ме накара да се чувствам добре дошъл, след като излязох от затвора. Хората не откъсваха очи от мен. Чувах приказки зад гърба си. Сочеха ме с пръст. До магазина не можех да отида, без после да намеря някоя патрулна кола да ме чака отвън. Сякаш ме следяха, защото мислеха, че ще направя нещо. Водех баба на службите в неделя, но само като застанехме на вратата и всички обръщаха глави към нас. Тръгнах да си търся работа, но където и да отидех, имах чувството, че мястото е заето само преди минути, без разлика дали шефът е черен или бял. Гледаха ме така, сякаш съм нещо зло, което ходи сред тях и срещу което нищо не могат да направят. Не беше добре, сър. Изобщо не беше добре. И нищо не можех да направя. Но Флорида е голяма, Кауърт. Онзи ден от една църква в Окала ме поканиха да отида и да споделя преживяното с тях. А те не са първите. Значи има доста места, където не мислят, че съм нещо като бясно куче. Само в Пачула, може би. И това няма да се промени, докато Тани Браун е там.

— Ще поддържаме ли връзка?

— Ами да, разбира се — отвърна Фъргюсън.

 

 

В края на януари, почти година след първото писмо от Фъргюсън, Матю Кауърт получи наградата на Асоциацията на журналистите във Флорида. Последваха отличия от „Пени Мисури Скул“ и наградата „Ърни Пайл“ от Скрипс-Хейуард.

Едновременно с това върховният съд на Флорида потвърди обвинението и осъди Блеър Съливан. Журналистът получи още едно телефонно обаждане от затвора.

— Кауърт? Ти ли си?

— Аз съм, Съливан.

— Чу ли съдебното решение?

— Да. Какво мислиш да правиш? Единствено можеш да говориш с някой друг адвокат. Защо не се обадиш на Рой Блек?

— Кауърт, мислиш ли, че съм човек без скрупули? — разсмя се той. — Това беше шега. Човек без съзнание? Още една шега. Какво те кара да мислиш, че няма да се отрека от думата си?

— Не зная. Може би си мисля, че животът си струва да бъде живян.

— Моят живот не ти принадлежи.

— Вярно е.

— Нито пък бъдещето ми. Сигурно си мислиш, че пред мен няма кой знае какво бъдеще. Но много ще се изненадаш.

— Чакам.

— Искаш ли да знаеш нещо, Кауърт? Може да ти се стори странно, но аз наистина добре си прекарвам.

— Радвам се да го чуя.

— Знаеш ли и още нещо, Кауърт? Пак ще си поговорим. Когато му дойде времето.

— Казаха ли ти нещо за това?

— Не. Представа нямам защо губернаторът толкова се бави.

— Наистина ли искаш да умреш, Съливан?

— Имам планове, Кауърт. Големи планове. Смъртта е само малка част от тях. Пак ще ти се обадя.

Съливан затвори и Кауърт потръпна. Помисли си, че все едно е говорил с труп.

 

 

На първи април Матю Кауърт получи награда „Пулицър“ за изключителен репортаж.

В миналите дни на телеграфни апарати, които тракаха и със звън изплюваха новинарските репортажи като безкраен поток думи, в деня на обявяването на наградите се организираха своеобразни ритуални събирания, изпълнени с очакване името на победителя да се появи по телеграфа. „Асошиейтед Прес“ и „Юнайтид Прес Интернешънъл“ обикновено се състезаваха кой пръв ще предаде съобщението за наградите и най-бързо ще пусне статията. Старите телеграфи имаха звънци, които даваха сигнал, когато по жицата течеше сензационен репортаж, затова името на победителя се появяваше съпроводено почти с религиозен звън. Имаше нещо романтично в телетипа, който със скърцане изписваше имената сред високите възгласи и приветствия на насъбралите се редактори и репортери. Съобщенията по компютърните мрежи замениха всичко това. Сега имената се появяваха върху вездесъщите зелени екрани, които изпълваха съвременните редакции. Високите възгласи и приветствия, обаче, бяха същите.

Него следобед той присъстваше на конференция по управление на водните ресурси. Когато влезе в редакцията, целият екип се изправи на крака и започна шумно да аплодира.

Един фотограф го улови в момента, в който с чаша шампанско в ръка го избутаха към компютърния екран, за да прочете думите сам. Имаше приветствия от главния редактор и от завеждащия местните новини, а Уил Мартин каза:

— Така си и знаех.

Засипаха го и поздравления по телефона. Обадиха се Рой Блек и Робърт Ърл Фъргюсън. Тани Браун също позвъни.

— Е, радвам се, че някой все пак извлече полза от цялата тая история.

Бившата му съпруга се обади разплакана:

— Убедена бях, че можеш да го направиш.

Някъде зад нея се чуваше рева на бебе. Когато заговори с него, дъщеря му пискаше от удоволствие, без напълно да разбира какво се е случило, но въпреки това беше щастлива. Даде интервюта за три местни телевизионни станции, а един литературен агент му се обади и го запита дали не мисли да напише книга. Продуцентът, закупил правата от Робърт Ърл Фъргюсън, също се обади и предложи договор. Мъжът беше настоятелен, надвикваше се с телефонистката, доволен, че най-после се е свързал с Матю Кауърт.

— Кауърт? Обажда се Джефри Мейнърд. Работя за „Инстаком Продакшънс“. Имаме огромно желание да направим филм по вашите репортажи. — Говореше възбудено, почти останал без дъх, сякаш всяка секунда беше загубена възможност и изпуснати пари.

— Съжалявам, господин Мейнърд, но… — бавно започна Кауърт.

— Не ми отказвайте, Кауърт. Какво ще кажете, ако дойда в Маями, за да поговорим? Или още по-добре, вие елате тук, на наши разноски, разбира се.

— Не мисля…

— Чуйте какво ще ви кажа, Кауърт. Говорихме с шефовете тук и наистина сме заинтересовани от правата за филмирането на всички участници. Говорим за значителни суми, а може би това е шанс за вас да се измъкнете от вестникарския бизнес.

— Не желая да се измъкна от вестникарския бизнес.

— Мислех, че всички репортери искат да правят нещо друго.

— Грешите.

— Въпреки това, настоявам да се срещнем. Вече се видяхме с останалите и получихме съгласие за сътрудничество, и…

— Ще си помисля, господин Мейнърд.

— Ще ми се обадите ли?

— Разбира се.

Кауърт затвори телефона, без намерение да удържи обещанието си. Извърна се и се остави на възбудата, която изпълваше редакцията. Отпиваше шампанско от пластмасова чаша, радваше се на вниманието на всички, а недоразуменията и въпросите се топяха от сърдечните потупвания по гърба и поздравленията.

Но когато вечерта се прибра, пак беше сам.

Влезе в апартамента си и си спомни за Върнън Хокинс, който изживяваше самотните си дни със спомените и кашлицата си. Мъртвият детектив изпълваше мислите му. Опитваше се да си представи поздравленията, които би получил от приятеля си, и непрекъснато си повтаряше, че Хокинс би бил първият, който щеше да позвъни, първият, който щеше да отвори бутилка скъпо шампанско. Но образът на приятеля му се изплъзваше. Спомняше си единствено стария детектив в болничното легло да мърмори унесено, упоен от лекарствата и кислорода:

— Кое е Десетото правило на улицата, Мати?

И собствения си отговор.

— Божичко, Върнън, не зная. Почини си малко.

— Десетото правило е: „Нещата никога не са такива, каквито изглеждат“.

— Какво, по дяволите, значи това, Върнън?

— Означава, че губя разсъдъка си. Доведи шибаната сестра. Не онази старата, а младата, с циците. Кажи й, че имам нужда от инжекция. Някаква инжекция, без значение каква, щом ми маже задника с памук две минути, преди да ми я сложи.

Спомни си, че извика сестрата и остана при него, докато тя му постави инжекцията. Старецът се беше ухилил широко, после се унесе в сън.

Но аз спечелих, Върнън, направих го, каза си той и хвърли поглед към един брой от първото издание, което донесе. Над заглавието с големи букви ЖУРНАЛИСТ ПЕЧЕЛИ „ПУЛИЦЪР“ ЗА РЕПОРТАЖА СИ ОТ ОТДЕЛЕНИЕТО ЗА ОСЪДЕНИ НА СМЪРТ стоеше неговата фотография.

По-голямата част от вечерта прекара с вперен в небето поглед. Остави еуфорията да се смеси със съмнението, докато възбудата от наградата преодолее всяко безпокойство и накрая заспа, упоен от усещането за собствения си успех.

 

 

Две седмици по-късно, когато Матю Кауърт все още се носеше на вълните на въодушевлението, върху компютърните екрани се появи нова статия. Съобщаваше се, че губернаторът е подписал смъртната присъда на Блеър Съливан. Екзекуцията върху електрическия стол щеше да се проведе в полунощ, седем дни след подписването на присъдата. Изказваха се предположения, че Съливан може да избегне стола, ако подаде молба за помилване. Губернаторът потвърдил горния факт при подписването на смъртната присъда. Но отговор от затворника така и не пристигнал.

Мина един ден. После втори, трети, четвърти. На петата сутрин от подписването на смъртната присъда, докато Кауърт седеше зад бюрото си, телефонът иззвъня. Журналистът нетърпеливо вдигна слушалката. Беше сержант Роджърс от затвора.

— Кауърт? Ти ли си, приятелче?

— Да, сержант, очаквах да ми се обадиш.

— Ами събитието приближава, нали така?

Това беше въпрос, който всъщност не се нуждаеше от отговор.

— Какво става със Съливан?

— Човече, ходил ли си някога да видиш влечугите в зоологическата градина? Виждал ли си змиите зад стъклената преграда? Не се движат много. Само стрелкат поглед насам-натам и не изпускат нищо. Съли прилича на тях. Предполага се, че ние трябва да го следим, но той ни бройка, сякаш очаква нещо. Досега не бях карал такова дежурство в отделението за осъдени на смърт.

— Защо, какво става обикновено?

— Ами най-често тук започват да се тълпят всякакви адвокати, свещеници и демонстранти. Всички звънят, хукват при различни съдии и съдилища, срещат се с този, говорят с онзи. Другото нещо, както знаеш, е времето. Едно искам да ти кажа: ако държавата реши да те изпържи, не оставай сам. Нека семейството и всякакви там доброжелатели да ти говорят за Бог, за справедливостта и други такива, докато ушите ти окапят. Нормално е. Но това тук не е нормално. При Съли няма никой, нито вън, нито вътре. Той е съвсем сам. Така се е стегнал, че очаквам всеки момент да се пръсне.

— Ще подаде ли молба за помилване?

— Казва, че няма.

— А ти какво мислиш?

— Той е човек, който държи на думата си.

— А другите какво казват?

— Ами тук са единодушни, че ще се огъне, може и през последния ден да е, но ще помоли някой да напише нещо и да го остави да се радва десет години на жалбите си. Последните залагания са десет срещу петдесет, ако наистина седне на стола. Аз самият заложих малко пари. Така мисли и човекът на губернатора. Казва, че те просто искат Съливан да си извади картите. Но той го дава изкъсо, да знаеш. Направо страхотно.

— Господи.

— Ъ-хъ. Напоследък често чувам за Него.

— А подготовката?

— Ами, столът работи чудесно. Тествахме го днес сутринта. Убива те на бърза ръка, дума да няма. Но двайсет и четири часа по-рано ще преместим Съли в изолационната килия. Ще си поръча сам храната. Това е традиция. Чак когато останат няколко часа, му режем косата и си вършим другата подготвителна работа. Дотогава се опитваме нещата да са както обичайно. Останалите от отделението за осъдени на смърт са доста неспокойни. Не им харесва да гледат някой, който не се съпротивлява, нали разбираш. Когато Фъргюсън надигна глава, всички се въодушевиха, сякаш получиха инжекция надежда. Сега Съли ги плаши и ги прави неспокойни. Представа нямам какво ще се случи.

— Изглежда не ти е леко.

— Не е. Но в крайна сметка, това си е част от работата.

— Съли говори ли с някого?

— Не. И точно затова ти се обаждам.

— Защо?

— Иска да те види. Лично.

— Мен ли?

— Получи си го. Иска да сподели с теб кошмара, предполагам. Вписал те е сред гостите си.

— Какво означава това?

— А ти какво си мислиш? Гостите, поканени от държавата и Блеър Съливан на малкия прощален купон.

— Божичко. Иска да присъствам на екзекуцията?

— Ъ-хъ.

— Господи! Не зная дали…

— Защо сам не го попиташ? Трябва да разбереш, Кауърт, няма много време. Ние тука добре си говорим по телефона, но мисля, че е по-добре да позвъниш и да си запазиш място за следващия полет. Ела още днес следобед.

— Добре. Добре. Идвам веднага. Божичко!

— Тая история си е твоя, Кауърт. Предполагам стария Съли просто иска да те види, че пишеш последната глава, нали така? Не бих казал, че съм изненадан.

Матю Кауърт затвори телефона, без да отговори. Надникна в кабинета на Уил Мартин и набързо му каза за необичайната покана.

— Върви — каза по-възрастният мъж. — Тръгвай веднага. Дяволска история. Направо тръгвай.

Обади се и на главния редактор, после се отби в апартамента си, за да си вземе четката за зъби и един чифт дрехи, преди да се качи на обедния самолет.

 

 

В затвора пристигна в късния следобед. Настойчиво натискаше педала на газта на взетата под наем кола в сивия дъждовен ден. Ударите на чистачките върху стъклото усилваха напрежението му. Сержант Роджърс го посрещна в административната сграда. Подадоха си ръце като стари съотборници след дълга раздяла.

— Бързо пристигна — отбеляза сержантът.

— Почувствах цялата лудост, нали знаеш. Шофирам сам, мисля за всяка минута, Господи, за всяка секунда и за това какво значение изведнъж е придобило времето.

— Така е — кимна сержантът. — Нищо не придава такова значение на отделния миг, както мисълта, че времето на нечия смърт приближава.

— Страшно е, дори като си го мисля.

— Да. Бях ти казал, Кауърт, че отделението за осъдени на смърт те кара да погледнеш на живота по друг начин.

— Вън няма демонстранти.

— Все още не. Наистина трябва да си голям противник на смъртното наказание, за да излезеш в дъжда заради стария Съли. Предполагам, обаче, че утре или най-късно вдругиден ще се появят. През нощта се очаква подобрение на времето.

— Никой друг ли не е дошъл да го види?

— Няколко адвоката чакат с готови документи само да позвъни, но освен с теб, той не иска да говори с никой друг. Тук имаше и някакви детективи. Вчера дойдоха ония двамата от Пачула. Отказа да разговаря с тях. Идваха и хора на ФБР и едни момчета от Орландо и Гейнсвил. Искаха да разберат нещо повече за убийствата, които още им се мотаят из книжата. Но той отказа да разговаря и с тях. Иска само теб. Сам ще ти го каже. Със сигурност може да помогне на някои хора, ако поиска. Така направи стария Тед Бънди, преди да седне на стола. Изясниха се куп истории, с които тормозеше хората. Нямам представа дали това се брои, като минеш в отвъдното, ама знае ли човек?

— Да тръгваме.

— Добре.

Сержант Роджърс прегледа небрежно бележника и куфарчето му и го поведе през детекторите за метал към вътрешното отделение на затвора. Съливан чакаше в килията си. Сержантът внесе един стол отвън и махна на Кауърт да седне.

— Искам да останем насаме — закашля се Съливан.

Кауърт си помисли, че изглежда по-блед. Пригладената му назад коса блестеше на светлината на покритата с мрежа крушка. Съливан нервно крачеше между стените, извиваше сключените си ръце, а раменете му оставаха превити.

— Искам да останем насаме — повтори той.

— Съли, знаеш, че няма никой нито в килията вляво, нито в килията вдясно. Можеш да говориш тук — търпеливо каза сержантът.

Лицето на затворника се разтегна в усмивка.

— Направиха я на гроб да прилича — обърна се той към Матю Кауърт, когато сержантът излезе. — Тихо и спокойно, за да свикнеш с мисълта, че ще живееш в ковчег. — Отиде до решетката и я разклати. — Също като ковчег. Закована е с пирони. — Блеър Съливан се изхили високо и смехът му се превърна в хриптене. — И така, Кауърт, ти изглежда преуспяваш.

— Добре съм. С какво мога да ти помогна?

— Ще стигнем и до това, ще стигнем. Дай ми възможност малко да се позабавлявам. Ей, чувал ли си се с онова момче — Боби Ърл?

— Поздрави ме, когато спечелих наградата. Но не съм разговарял с него. Разбрах, че се е върнал в колежа.

— Тъй ли? Кой знае защо, ама не си го представях от тоя тип хора, дето много учат. Обаче знае ли човек, може пък колежите да са особено привлекателни за хора като Боби Ърл. Особено привлекателни.

— Какво казваш?

— Нищо. Нищо. Нищо, което да ти се наложи да си спомниш след време.

Блеър Съливан отметна назад глава и целият потръпна.

— Не мислиш ли, че тук е студено, Кауърт?

Кауърт чувстваше потта, която се стичаше по ребрата му.

— Не. Горещо е.

Съливан отново се изсмя с хриптящ глас.

— Не е ли смешно, Кауърт? Така стана, че аз вече нямам думата. Не мога да кажа дали е студено или горещо. Дали е ден или нощ. Направо като малко дете. Предполагам, че това е част от играта. От умирането. Съвсем естествено е да се върнеш във времето.

Той се надигна и отиде до малката мивка в ъгъла на килията. Пусна единственото кранче, наведе се и пи на големи глътки.

— И непрекъснато съм жаден. Устата ми все е суха. Сякаш нещо смуче влагата от мен.

Кауърт стоеше, без да говори.

— Разбира се, предполагам, че когато очакваш да ти пуснат две хиляди и петстотин волта, е естествено да се чувстваш жаден.

Матю Кауърт усети собственото си гърло стегнато.

— Няма ли да подадеш жалба?

Съливан се намръщи.

— Ти как мислиш?

— Представа нямам.

Убиецът впери поглед в него.

— Трябва да разбереш, Кауърт, че точно сега се чувствам по-жив от всякога.

— Защо си искал да ме видиш?

— Последно желание и завет. Предсмъртно изявление. Прочутите последни думи. Как ти звучи?

— Прилича ти.

Съливан сви дланта си в юмрук и разсече неподвижния въздух в килията.

— Спомняш ли си, като ти казах, че мога да стигна надалече? Спомняш ли си, като ти казах колко халтави са всъщност тия стени и решетки, Кауърт? Спомняш ли си, като ти казах, че не ме е страх от смъртта, че я чакам с нетърпение? Мисля, че в ада ще имам специално място, Кауърт. Наистина. И ти ще ми помогнеш да стигна там.

— Как?

— Ще трябва да направиш някои неща за мен.

— А ако откажа?

— Няма да откажеш. И нищо не можеш да направиш. С двата крака си в тая история, не е ли така?

Кауърт кимна и в същото време се зачуди с какво ли се съгласява.

— Добре, Кауърт, господин Прочут репортер. Искам да отидеш на едно място вместо мен и да направиш един от ония твоите специални репортажи. Става дума за една малка къщичка. Искам да почукаш на вратата. Ако никой не ти отговори, искам направо да влезеш. Не се и замисляй, ако вратата е заключена. Не позволявай нищо да ти попречи да влезеш в къщата. Разбра ли? Не ме интересува как, но трябва да влезеш. И си отваряй очите. Хубаво огледай вътре, чуваш ли? Интервюирай всички там… — саркастично натърти Блеър Съливан и се изхили. — После ела пак и ми кажи какво си намерил, а аз ще ти разкажа една история, която си струва да чуеш. Завещанието на Блеър Съливан. — Мъжът обхвана главата си с ръце, после ги плъзна по челото си, приглади косата си назад и се изхили. — Това ще бъде история, която си струва да бъде чута, обещавам.

Кауърт се поколеба. Имаше усещането, че го е обгърнала внезапна тъмнина.

— Добре, Кауърт. Готов ли си? Искам да отидеш до номер тринайсет — хубав номер — на Тарпън Драйв в Айламорада.

— Това е Кийс. Току-що се…

— Върви там! После се върни и ми кажи какво си намерил. И гледай да не пропуснеш нещо.

Кауърт хвърли разколебан поглед към затворника. Миг по-късно съмненията му се разсеяха и той се надигна.

— Тичай, Кауърт. Бързо тичай. Няма много време.

Съливан се отпусна назад върху леглото. Отклони поглед встрани, но едновременно с това изблея:

— Сержант Роджърс! Разкарай тоя човек от погледа ми! — Отново изви очи към Кауърт. — До утре. Ден шести.

Кауърт кимна и бързо се измъкна навън.

 

 

Успя да хване последния полет за Маями. Минаваше полунощ, когато се довлече до апартамента си и се хвърли облечен в леглото. Чувстваше странно безпокойство, сякаш го беше обзела сценична треска. Помисли си, че прилича на актьор, излязъл пред публиката с ненаучени реплики, отработил характера на героя, а дори не знаещ името на пиесата. Опита се да не мисли и да поспи през малкото часове, които му оставаха.

Но в осем вече шофираше на юг към Горен Кийс в растящата топлина на утрото. Няколко бели облака лениво се носеха в небето и блестяха на яркото слънце. Съумя да се промъкне сред колите, които задръстваха магистралата към центъра на Маями и профучаваха в отсрещното платно. Маями се простираше нашироко. Градът преминаваше в търговски комплекси с крещящи реклами и празни паркинги. В предградията колите не бяха толкова много. Накрая мина покрай търговските къщи за автомобили, декорирани със стотици флагчета и с изписани върху огромни табели отстъпки от цените. Подредените в редици автомобили отразяваха светлините от фаровете на прелитащите коли. Видя два бойни самолета да се носят в кристалното небе. Маневрираха, преди да се приземят във военната база в Хоумстед. Моторите им ревяха и изпълваха въздуха с шум, но когато се плъзнаха само на няколко метра, преди отново да се разделят, машините заприличаха на танцуващи балерини.

Десетина километра по-нататък мина по Карт Саунд Бридж и се отправи към Кийс. Пътят криволичеше между тресавища и ниски хълмове, покрити с мангрово дърво. Върху един телефонен стълб забеляза щъркелово гнездо. Когато профуча покрай него, самотна бяла птица се надигна и се вряза в небето. Наоколо с километри се простираше безбрежна зеленина. После видя първите пясъчни ивици, докато накрая хълмовете отстъпиха пред залива на Флорида. Самотен слънчев лъч блесна върху тъмната вода. Кауърт продължи напред.

Пътят към Кийс криволичеше между тресавища и езера, а там, където цивилизацията беше извоювала повече територия, се издигаше с няколко метра над мочурливата почва. Ако неплодородната земя с цвят на корал се окажеше по-здрава, върху сложна дренажна система се строяха цели квартали жилищни блокове. Понякога изглеждаше, че квадратните панелни постройки никнат като гъби, а до бензиностанциите се изграждаха супермаркети. Често някой боядисан в розово павилион, в който доскоро се продаваха фланелки, се превръщаше в заведение за бързо хранене. Докът ставаше ресторант, заради който пък от другата страна на пътя изграждаха мотел. Имаше ли достатъчно земя, строяха училища, болници и увеселителни паркове с влакчета, здраво вкоренени в натрошения чакъл, боклуците и избелелите от слънцето раковини. Океанът, безбрежен и сякаш винаги в непосредствена близост, премигваше с отразената слънчева светлина и сякаш се надсмиваше над немощните усилия на цивилизацията.

Кауърт отмина Маратон и входа към парка „Пенекамп“. При „Уейл Харбър“ видя огромен кит от синя пластмаса, по-голям от който и да е от китовете, прекосили някога Гълфстрийм, който маркираше входа към доковете за спортен риболов. Мина покрай редица магазини и супермаркети с избелели от безпощадното слънце на Кийс стени.

Утрото още не беше превалило, когато стигна до Тарпън Драйв.

Улицата се намираше в южния край на Кийс, на около километър и половина от океанския бряг, където строителството беше вече невъзможно. Пътят свиваше вляво и се превръщаше в тясна алея, покрита с хрущящи под гумите черупки, която криволичеше между няколко фургона и малки едноетажни къщи. Номерата бяха разбъркани, сякаш парцелите са били раздавани случайно и от съображения за удобство. Ръждясал автобус фолксваген, боядисан във вече избелелите цветове от времето на хипитата, стоеше върху трупчета в нечий преден двор. До него две деца с памперси играеха в саморъчно направен пясъчник. Жена с тесни дънки, седнала върху обърната кофа за стръв, пушеше цигара, вперила поглед в тях. Огледа Матю Кауърт с привична арогантност. До съседната къща имаше лодка с дупка под перилата, обърната и закрепена върху подпори. Пред един фургон, под розов чадър, на евтини платнени столове в зелено и бяло, седеше възрастна двойка. Не помръднаха, когато той мина покрай тях. Кауърт свали прозореца и чу някакво шоу по радиото. Пресекливи гневни гласове спореха за нещо безсмислено. Прегънати и изкривени телевизионни антени стърчаха в безпорядък. Имаше чувството, че навлиза в един изпепелен от слънцето свят на изгубени надежди и намерена бедност.

В средата на улицата, зад ограда от ръждясала тел, се издигаше църква, скована от дъски. В предния двор стоеше изписана на ръка голяма табела: ПЪРВА БАПТИСТКА ЦЪРКВА НА КИЙС. ВСЕКИ Е ДОБРЕ ДОШЪЛ ДА ВЛЕЗЕ И ДА СЕ СПАСИ. Портата към улицата висеше на откачени панти, а дървените стълби към входа бяха разсъхнати и изпочупени. На вратата висеше катинар.

Кауърт продължи нагоре. Търсеше номер тринайсет.

Къщата беше разположена на около три метра от улицата, под чворесто мангрово дърво, което хвърляше пъстра сянка върху предната фасада. Стара панелна постройка, с овехтели жалузи на прозорците с опушени стъкла, отворени, за да уловят всеки повей, процедил се между сплетените клони на храстите. Черната боя на капаците се лющеше, а върху вратата висеше голямо разпятие. Малка къща, с две газови бутилки, опрени на една от стените. Дворът беше покрит с мръсотия и чакъл, а когато се запъти към входната врата, изпод обувките му се вдигнаха облаци пепел. Върху дървената врата беше издълбано: ИИСУС ЖИВЕЕ ВЪВ ВСЕКИ ОТ НАС.

В далечината лаеше куче. Лек повей раздвижи горещия въздух и мангровото дърво поклати клони.

Кауърт потропа силно на вратата. Един, два, три пъти. Отговор нямаше. Отстъпи назад и се провикна:

— Има ли някой? — Почака, но отново не чу отговор. Пак почука. По дяволите! Изруга наум. Извърна се и се огледа. Нямаше кола, липсваха следи от какъвто и да е живот. Направи още един опит: — Има ли някой?

Пак тишина. Не знаеше какво да прави. Върна се на улицата, после хвърли поглед назад към къщата. Какво, по дяволите, търся тук? За какво е всичко това?

Отгоре се разнесе тих шум от мотор. От бял джип слезе пощальон. Мъжът хвърли няколко рекламни листовки и писма в една кутия, после в друга. Кауърт го проследи с поглед как се отправя надолу по улицата към номер тринайсет.

— Как я караш? — провикна се той, когато мъжът приближи.

Пощальонът беше на средна възраст, облечен със сиво-сините шорти и светлосинята риза на пощенската униформа. Косите му бяха силно пристегнати назад в дълга опашка, имаше и дълги, отпуснати мустаци. Тъмни очила скриваха очите му.

— Понякога добре, друг път — не толкова — зарови той из чантата си.

— Кой живее тук? — попита Кауърт.

— Кой се интересува?

— Репортер съм в „Маями Джърнъл“. Казвам се Кауърт.

— Чета твоя вестник — отвърна пощальонът. — Най-вече страницата за спорта де.

— Можеш ли да ми помогнеш? Опитвам се да намеря хората, които живеят тук. Но никой не отваря вратата.

— Никой не отваря, така ли? Изобщо не съм ги виждал да излизат.

— Кой?

— Господин и госпожа Калуун. Старците Дот и Фред. Обикновено седят, четат Библията и чакат или идването на Пришествието или на последния брой на каталога „Сиърс“. Ако трябва да бъда искрен, „Сиърс“ изглежда по̀ ги интересува.

— Отдавна ли живеят тук?

— От шест-седем години сигурно. А може да е и от по-отдавна. Просто аз съм тук оттогава.

Кауърт замълча объркан. После отново се обърна към него.

— Да са получавали някаква поща от Старки? От щатския затвор?

Пощальонът остави чантата си на земята с въздишка.

— Ами да. Може би веднъж месечно.

— Знаеш ли кой е Блеър Съливан?

— Ами да. Скоро ще го сложат на електрическия стол. Четох го във вестника от оня ден. Това има ли връзка с него?

— Може би. Не зная — отвърна Кауърт и пак се извърна към къщата, когато човекът извади купчина рекламни листовки и отвори пощенската кутия.

— О-хо!

— Какво?

— Не са събирали пощата. — Мъжът хвърли поглед през прашния двор към къщата. — Не ги обичам тия неща. Старците винаги си събират пощата. Винаги, освен когато нещо не е наред. Преди бях разносвач по Маями Бийч. Човек винаги можеше да се сети какво ще намери, когато кутиите стояха неотворени.

— Откога не са я вземали?

— Като че ли от няколко дни. О, мамка му, не ги обичам тия неща.

Кауърт отново тръгна към къщата. Отиде до прозореца и надникна. Видя единствено евтини мебели в нещо като всекидневна. Върху стената висеше цветен портрет на Христос със светъл ореол около главата.

— Вижда ли се нещо? — попита пощальонът, междувременно присъединил се към него и сега се взираше през другото стъкло, заслонил очи с ръка.

— Само една празна спалня.

Двамата мъже отстъпиха назад и Кауърт се провикна:

— Господин и госпожа Калуун, тук ли сте?

Отговор все така не идваше. Кауърт отиде до входната врата и сложи ръка върху бравата. Тя поддаде. Пощальонът закима. Отвори вратата и влезе. Непоносимата воня веднага го удари. Мъжът до него изстена и сложи ръка върху рамото му.

— Зная какво е това. За пръв път ми се случи във Виетнам. Не се забравя. — Той замълча, после продължи: — Слушай.

Миризмата заседна в гърлото на Кауърт и той се закашля, като че ли бе задавен от дим. После чу бръмченето, което идваше от дъното на къщата. Пощальонът отстъпи назад.

— Ще повикам полиция.

— Ще видя какво става — каза Кауърт.

— Недей, няма смисъл.

Кауърт поклати глава и пристъпи напред. Миризмата и бръмченето сякаш се сляха и го привлякоха навътре. Осъзна, че е останал сам. Извърна се и видя пощальона да бърза към къщата на съседите. Кауърт пристъпи вътре. Плъзна изпитателен поглед. Търсеше нещо, което по-късно да опише. Отбеляза протритите мебели, многобройните религиозни предмети и усещането, че това място е забравено от света. Горещината беше непоносима. А вонята се просмукваше в дрехите му, в ноздрите, промъкваше се в порите му и го душеше. Тръгна към кухнята. Мъжът и жената бяха там. Завързани за столове със силно извити назад ръце в двата края на покрита с линолеум маса. Жената беше гола, мъжът — с дрехи. Седяха един срещу друг, сякаш все още закусваха. С прерязани гърла. Около краката на всеки стол се бе насъбрала локва черна кръв. Върху покритите им с мухи лица падаха сплъстени кичури сива коса. Седяха с извити назад глави и вперени в тавана безжизнени очи. В средата на масата имаше разтворена Библия. Кауърт се задави. Стомахът му внезапно натежа и с труд потисна пристъпа на гадене. Сякаш в стаята стана още по-горещо. Топлината прииждаше към него на гъсти, лепкави вълни. Бръмченето на мухите изпълни слуха му. Пристъпи към масата и се вгледа в думите върху разтворената страница. С кърваво петно беше отбелязан един пасаж:

Върху нечестивците ще излее Той като дъжд разпалени въглени, огън и жупел; и палещ вятър е техният дял от чашата.

Кауърт отстъпи назад и огледа стаята. Забеляза, че веригата на вратата към задния двор е изтръгната. Ключалката висеше на разцепеното старо дърво. Отново се вгледа в двойката възрастни хора пред себе си. По отпуснатите гърди на жената имаше кървави резки. Отстъпи крачка назад, после втора и накрая се втурна към входната врата. Приведе се с опрени на коленете длани и се задави. Видя, че пощальонът пресича улицата срещу къщата. Почувства, че му се вие свят и се отпусна на стълбището. Пощальонът забърза към него и се провикна отдалече:

— Мъртви ли са?

Кауърт кимна.

— Господи! — изстена мъжът. — Зле ли изглеждат?

Кауърт отново кимна.

— Полицията идва.

— Били са убити.

— Убити? Без майтап?

Кауърт отново сведе глава.

— Господи! — повтори пощальонът. — Защо?

Кауърт само вдигна мълчаливо рамене, но беше потресен. Зная, повтаряше си той, зная. Зная кои са и зная защо са мъртви. Това бяха хората, за които Блеър Съливан му каза, че винаги е искал да убие. Винаги. И в крайна сметка го е направил. Иззад решетките, въпреки вратите и преградите, въпреки стените на затвора и бодливата тел. Изпълнил беше заплахата си.

Матю Кауърт не знаеше само как.