Джон Каценбах
Справедлива кауза (7)

Седем. Думи

Прибра се у дома, все пак. Съсипан от изтощение, което превръща бележниците в смисъл на живота и допуска мъртвите да завладеят мислите ти.

Късно беше. Преваляше полунощ и върху бездънното и черно небе на Маями трептяха ярки звезди. Искаше му се да сподели с някого предстоящия триумф, но осъзна, че няма с кого. Всички си бяха отишли. Възрастта, разводът и смъртта, прекалено многото смърт, му бяха отнели всички. Копнееше за родителите си, но тях отдавна вече ги нямаше.

Майка му умря, когато той беше все още млад мъж. Тиха, плаха жена, със слабо кокалесто тяло. Прегръдките й бяха някак си резки и крехки, което тя компенсираше с мекия си, плътен глас. Матю обичаше да слуша този глас да разказва приказки. Живееше във време, което я направи домакиня, затънала в битовизма на всекидневието. Тя отгледа него, братята и сестрите му в един безкраен кръговрат от памперси, рецепти и никнещи зъби, които впоследствие отстъпиха пред ожулените колене и въображаемите наранявания, домашните, тренировките по баскетбол и честите, неизбежни сърдечни разочарования на зрелостта.

Смъртта й беше лека и лишена от драматизъм в годините, когато прехвърляше средната възраст. Неподлежащ на оперативно лечение рак на дебелото черво. Пет седмици на един магичен преход от здраве към смърт, белязан от ежедневното пожълтяване на кожата й и растящата слабост на гласа и походката й. Баща му умря почти едновременно с нея. Наистина странно беше. Когато порасна, Кауърт научи за безбройните му изневери. Винаги краткотрайни и зле прикрити. Обърнеше ли се назад човек, те изглеждаха далеч по-безобидни от аферите по вестниците, но пак ограбваха времето му и охлаждаха ентусиазма му да бъде със семейството си. Затова, когато баща му я последва след шест месеца, изпълнени с изнурителна работа, само за да обяви в крайна сметка, че ще се пенсионира по-рано, децата му останаха изненадани.

Водеха дълги разговори по телефона, обсъждаха постъпката му, чудеха се с какво ще се заеме оттук нататък, съвсем сам в една голяма и вече натрапчиво празна къща в покрайнините, заобиколен от млади семейства, за които присъствието му би било необичайно и вероятно обезпокоително. Матю Кауърт беше последното от половин дузината деца, от които впоследствие излязоха двама учители, адвокат, лекар, художник и той самият, пръснати из различни щати, никой достатъчно близо, за да помогне на баща им, сега изведнъж остарял. Всички се провалиха да прозрат обичайното. Той се застреля в годишнината от сватбата си.

Трябваше да зная, помисли си Матю. Трябваше да видя какво се задава. Две вечери по-рано баща му се обади. Нещата, за които говориха, бяха повърхностни, незначителни. Някакви новинарски рубрики и репортажи. Баща му каза: „Не забравяй, че те не се интересуват от фактите. Това е истината“. Рядко се случваше преди да му каже подобно нещо и когато Кауърт се опита да го накара да продължи, той изведнъж млъкна.

Полицаите го открили седнал на бюрото си с малък револвер в ръка, със следа от куршум в главата и нейната снимка в скута си. Впоследствие Кауърт говори с детективите. Репортер до мозъка на костите си, накарал ги бе да опишат сцената с най-малки подробности, които веднъж чути, никога не можеха да бъдат забравени и лишиха смъртта от цялата й драматичност: старите протрити червени чехли и един обикновен син костюм, вратовръзката на цветя, купена от нея за някой забравен вече Ден на бащата, последният брой на някакъв ежедневник, изпъстрен с бележки с червен молив, разгърнат пред него заедно с диетичната сода и полуизядения сандвич със сирене. Не беше пропуснал да напише чек за жената, която поддържаше домакинството му. Оставил го бе прикрепен към античната настолна лампа със зелен абажур. Около стола се въргаляли купчина смачкани хартии, хвърляни небрежно, всичките с недовършени бележки до децата.

Звездите проблясваха над Кауърт.

Аз бях най-младият, помисли си той. Единственият, който наследи професията му. Надявах се, че това ще ни сближи. Вярвах, че ще се справя по-добре. И че той ще се гордее с мен. Или ще ревнува.

Вместо това, той се отдръпна.

Спомни си усмивката на майка си. Сестра му приличаше на нея. Мисълта му причини неочаквана пустота, заменена миг по-късно от кошмарния спомен за фотографиите на сцената на убийството на малката Джоани Шрайвър.

Сведе глава и се взря надолу по улицата. В далечината се виждаше булевардът, жълтият блясък на уличните лампи и фаровете на минаващите коли. Чу звук от сирена някъде в далечината и влезе в жилищния блок. Качи се с асансьора, прекоси коридора и отвори вратата на апартамента си. За миг се поколеба във фоайето, светна лампите и се огледа наоколо. Типичното за апартамент на самотен мъж безредие. Натъпкани по лавиците книги, плакати в рамки по стените, бюро, по което се въргалят листове хартия, списания, изрезки от вестници. Потърси с поглед нещо близко, което да му подскаже, че е у дома си. После въздъхна, заключи вратата зад себе си и се зае да разопакова вещите си, преди да си легне.

 

 

Кауърт прекара една дълга седмица с телефон в ръка. Подготвяше статията си. Проведе няколко кратки разговора с прокурорите, подготвили обвинението срещу Фъргюсън, които не желаеха да говорят с репортери. Разговорите с мъжа, работил върху случаите срещу Блеър Съливан, бяха по-изчерпателни. Някакъв детектив от Пенсакола потвърди присъствието на Съливан в окръг Ескамбия по време на убийството на Джоани Шрайвър, а датата на едно разплащане с кредитна карта на бензиностанция близо до Пачула беше ден преди престъплението. Прокурорите в Маями показаха на Кауърт ножа, с който Съливан е бил заловен. Евтин нож, обикновен, с дванайсетсантиметрово острие, подобен — макар и не еднакъв — на онзи, който откриха под канала.

Държа този нож в ръце и си помисли, че нещата съвпадат.

Откри и друго.

Говори надълго и нашироко с администрацията в Рътджърс, където беше скромната характеристика на Фъргюсън от колежа. Прилежен, явно незабележим студент, който изглежда демонстрирал слаб интерес към всичко друго, освен учебната програма, върху която работел усърдно, дори в известна степен — прекалено усърдно. Прокторът в общежитието си го спомняше като тих, необщителен първокурсник, не твърде склонен да ходи по купони или пък да завързва някакви контакти. Отшелник, беше казал човекът, който най-често стоял сам и се преместил в апартамент скоро след първата си година в университета.

Кауърт говори и с наставника на Фъргюсън от гимназията, който до голяма степен повтори същото, макар да изтъкна, че в Нюарк оценките на Фъргюсън били много по-високи. Никой от тях не можа да му даде името поне на един приятел на осъдения.

Фъргюсън започна да му се струва като човек, който се носи по ръба на живота, несигурен в себе си, несигурен в това, което е, или в посоката, в която отива, човек, който очаква нещо да му се случи, когато възможно най-лошото просто го беше помело. Гледаше на него не толкова като на невинен, колкото като на жертва на собствената си пасивност. Човек, от когото могат да се възползват. Това му помогна да разбере случилото се в Пачула. Замисли се за контраста между двамата чернокожи мъже в основата на неговата история: единият, който не обича да се клати и лашка на задните седалки на автобусите, и другият — притичващ под обстрела, за да помогне на другарите си. Единият — носещ се по течението в колежа, а другият — станал полицай. Фъргюсън не е имал късмет, помисли си той, когато се е изправил пред натрапчивата индивидуалност на човек като Тани Браун.

В края на седмицата се върна фотографът, изпратен от „Джърнъл“ до северна Флорида. Разстла куп снимки върху бюрото пред Кауърт. Цветна снимка на Фъргюсън в килията, вперил поглед в обектива през решетките. Кадър на канала, други снимки от Пачула, домът на Шрайвър, училището. Тук беше и фотографията, която Кауърт видя на стената в началното училище. Имаше и снимки на Тани Браун и Брус Уилкокс, на изхода на отдела за убийства в окръг Ескамбия.

— Как се добра до тях? — попита Кауърт.

— Цял ден висях и чаках. Не бих казал, че останаха много доволни.

Кауърт кимна, щастлив, че не е бил там.

— А Съли?

— Не ми позволи да го заснема — отвърна фотографът. — Но имам една добра негова снимка от процеса. Ето — подаде я той на Кауърт.

Блеър Съливан вървеше по коридора към съда с оковани ръце и крака с двама огромни детективи от двете му страни. Хилеше се към камерата полуподигравателно, полузаплашително.

— Едно нещо не мога да разбера — каза фотографът.

— Кое?

— Ами ако видиш тоя човек да се задава срещу теб на улицата, със сигурност ще хукнеш на отсрещния тротоар. В никакъв случай няма да се качиш в една кола с него. Но Фъргюсън, по дяволите, дори като те погледне, когато е бесен, не е толкова страшен. Искам да кажа, че по̀ мога да си го представя как убеждава някого да се качи в колата му.

— Не разбираш — отвърна Кауърт и вдигна снимката на Съливан. — Този убиец е психопат. Може за всичко да те придума. Не говоря само за онова момиченце. Помисли за останалите хора, които е убил. Какво ще кажеш за възрастната двойка, на които помогнал да сменят гумата си? Сигурно са му благодарили, преди да ги застреля. Или сервитьорката. Тя е излязла с него, забрави ли? Просто, за да се позабавлява малко. Мислила е, че отива на купон. Не е разпознала убиеца в него. А момчето от магазина? Точно под касата е бил един от ония алармените бутони. Но той не го е натиснал.

— Не е имал възможност, мисля си аз.

Кауърт вдигна рамене.

— Добре — каза фотографът, — но съм категоричен, че не бих се качил в една кола с него.

— И правилно. Иначе щеше да си мъртъв.

 

 

Изтика старото си бюро в най-отдалечения ъгъл на кабинета, разпръсна записките си наоколо и седна пред екрана на компютъра. В един-единствен момент, когато екранът пред него светна празен, го обзе нервност. Минало беше доста време откакто написа последния си репортаж и сега не знаеше дали ще може пак да пише. После си каза: „Всичко е тук“ и остави вълнението да превъзмогне съмненията. Откри, че описва двамата мъже в килиите им, външността им, начина, по който говореха. Описа и видяното в Пачула, налагащата се сила на единия детектив и внезапния гневен изблик на другия. С лекота намираше нужните думи. Не мислеше за нищо друго.

Трябваха му три дни, за да напише първата статия и още два, за да сглоби следващата. Отдели един ден за редакция и друг — за продълженията. Два дни преглеждаха всеки ред с редактора. Още един — с адвокатите. Отегчителен анализ на всяка дума. После нетърпеливо кръжеше около готовата вече първа страница за неделния брой на вестника. Заглавието гласеше: СЛУЧАЙ, ИЗПЪЛНЕН С ВЪПРОСИ. Това му харесваше. Подзаглавието беше: ДВАМА МЪЖЕ, ЕДНО ПРЕСТЪПЛЕНИЕ И ЕДИН УБИЕЦ, КОЙТО НИКОЙ НЕ МОЖЕ ДА ЗАБРАВИ. И това му харесваше.

През нощта лежеше в леглото, без да може да заспи, и мислеше. Ето, това е. Направих го. Наистина го направих.

В събота, преди излизането на статията, се обади на Тани Браун. Детективът си беше у дома, а от отдела за убийства отказаха да дадат телефонния му номер. Кауърт остави съобщение на секретарката детективът да му се обади, което наистина се случи час по-късно.

— Кауърт? Обажда се Тани Браун. Мислех, че вече сме си казали всичко, поне засега.

— Исках само да ти дам възможност да реагираш на онова, което ще се появи във вестника утре.

— Като възможността, която твоят шибан фотограф ни даде ли?

— Съжалявам за това.

— Устрои ни засада.

— Съжалявам.

Браун замълча.

— Добре, поне ми кажи, че снимката не е излязла толкова лошо. Всички страдаме от известна доза суета, нали?

Кауърт не знаеше дали детективът се шегува.

— Не е толкова зле. Горе-долу като в рубриката „Издирва се от полицията“.

— Не е толкова зле, наистина. Какво искаш?

— Желаеш ли да дадеш опровержение на статията, която пускаме утре?

— Утре? По дяволите! Предполагам, че ще трябва да стана рано и да отида да купя вестника. Сигурно сте вдигнали голям шум.

— Точно така.

— На първа страница, а? Ще те направи звезда, нали, Кауърт? Ще се прочуеш.

— Това вече не знам.

Детективът се изсмя подигравателно.

— Големият удар на Робърт Ърл! Мислиш, че му правиш услуга ли? Смяташ, че можеш да го измъкнеш от отделението за осъдени на смърт?

— Не зная. Но историята е доста интересна.

— Не се съмнявам.

— Просто исках да ти дам възможност да реагираш.

— Ще ми кажеш ли сега за какво става дума?

— Да. Това е коректно. Вече е написана.

Тани Браун замълча за миг от другата страна на линията.

— Предполагам, не сте спестили историята, че е бил пребит и цялата друга помия? И оня момент с оръжието, нали?

— Там е написано разказаното от него. А също и онова, което ти каза.

— Само че не толкова откровено, нали?

— Не, и на двете страни са предоставени еднакви възможности.

Браун се разсмя.

— Не се и съмнявам — каза той.

— И така, държиш ли да направиш някакъв коментар?

— Харесва ми тази дума „коментар“. Може да значи толкова неща, нали? Звучи добре и внушава усещане за сигурност. Значи, искаш да коментирам съдържанието? — В гласа му се промъкна тънък сарказъм.

— Точно така. Исках да ти дам тази възможност.

— Е, получих я. Възможност да си изкопая по-дълбок гроб. Да се забъркам в повече неприятности, отколкото вече са ми сервирани, само защото не ти завъртях главата с празни приказки. Разбира се. — Той пое дъх и продължи почти примирено. — Можех да покрия цялата история, но не го направих. Това пише ли го в твоята статия?

— Разбира се.

Тани Браун се изсмя кратко и с горчивина.

— Знаеш ли, сигурен си, че си наясно какво ще последва от всичко това. Но ще ти кажа едно нещо. Грешиш. Много грешиш.

— Това ли е, което имаш да ми кажеш?

— Нещата никога не стават толкова гладко, нито пък толкова просто, колкото хората си мислят. Винаги се забърква по някоя каша. Винаги има въпроси. И съмнения.

— Това ли е, което имаш да ми кажеш?

— Грешиш. Просто много грешиш.

— Добре. Това ли е, което имаш да ми кажеш?

— Не, това е, което исках ти да разбереш. — Детективът остро се изсмя. — Оставаш си все същия тежък случай, нали, Кауърт? Не е нужно да отговаряш. Вече зная отговора. — По телефона прозвуча сигнал. После още един.

Кауърт стоеше, заслушан в дълбокото, гневно дишане в линията, преди Тани Браун накрая да заговори. Думите му прозвучаха като изплюти:

— Добре, ето ти коментара. Върви на майната си!

И затвори.