Джон Каценбах
Справедлива кауза (6)

Шест. Каналът

Утрото ставаше все по-горещо. Лек южен бриз подгони огромните сиво-бели облаци в дълбокото синьо небе над Галф и раздвижи влажния въздух около Кауърт, когато той прекоси паркинга пред мотела. Носеше торба с чифт градинарски ръкавици и огромен фенер, купен предната вечер от супермаркета. Мислите му бяха изцяло заети с чутото от двамата мъже от отделението за осъдени на смърт. И сега бързаше към колата си, изпълнен с усещането, че върви към част от загадката, която ще допълни картината в съзнанието му. Видя детектива в последния момент.

Тани Браун стоеше облегнат на колата му, засенчил очи с ръка и явно го чакаше.

— Бързаш ли нанякъде?

Кауърт се закова на място.

— Имаш добри осведомители. Пристигнах тук едва снощи.

Тани кимна.

— Ще го приема като комплимент. В малък град като Пачула не се случва кой знае какво.

— Сигурен ли си?

Детективът се направи, че не забелязва намека.

— А може би е по-добре да не го приемам като комплимент — бавно каза той. — Колко време мислиш да останеш?

Кауърт се поколеба, преди да отвърне:

— Звучи като диалог в долнопробно криминале.

Детективът се намръщи.

— Ами да опитам отново. Снощи чух, че си се регистрирал в мотела. Явно още търсиш отговорите на някакви въпроси, защото в противен случай нямаше да си тук.

— Точно така.

— Какви въпроси?

Кауърт не отговори. Остана вперил поглед в детектива, който се размърда притеснено. Споходи го странна мисъл: макар да беше ясен ден, това ченге си имаше свой начин да стесни света, да го свие и да го превърне в нощ. Долови известна нервност, която се излъчваше от него, и някаква неуловима, измъчена уязвимост.

— Мислех, че вече си си съставил някакво мнение за господин Фъргюсън и нас.

— Сгрешил си.

Детективът се усмихна и бавно поклати глава. Кауърт трябваше да остане с впечатлението, че не се е хванал на лъжата му.

— Тежък случай си ти, Матю Кауърт!

В думите му нямаше гняв или агресия, само някаква мекота, сякаш плод на любопитство и нищо повече.

— Не разбирам за какво говориш, лейтенанте.

— Искам да кажа, че си си наумил нещо и няма да се откажеш от него току-така, нали?

— Ако се интересуваш дали имам сериозни съмнения относно вината на Робърт Ърл Фъргюсън, да, това е така.

— Мога ли да ти задам един въпрос?

— Карай.

Детективът пое дълбоко дъх, после се наведе напред и заговори почти шепнешком:

— Вече си го видял. Говорил си с него. Почувствал си го и си го помирисал. Какво ще кажеш за него?

— Не зная.

— Недей да твърдиш, че кожата ти не е настръхнала и не си се поизпотил малко под мишниците, докато си говорил с господин Фъргюсън. Или си очаквал да срещнеш невинен?

— Говорим за впечатления, не доказателства.

— Точно така. Само недей да твърдиш, че не се влияеш от впечатления. Кажи ми сега, какво мислиш за него?

— Не зная.

— Знаеш, по дяволите.

Изведнъж Кауърт си спомни татуировката върху бледата кожа на Блеър Съливан. Някой усърден художник беше изрисувал двойка натруфени дракони, по един на двете предмишници, които сякаш пълзяха надолу по кожата, раздвижени от всяко потрепване на мускулите на ръката. Драконите бяха оцветени в бледосиньо и червено, а люспите им — в зелено. Имаха удължени челюсти, които застрашително се разтваряха винаги, когато Съливан протегнеше ръце да сграбчи нещо или някого. За миг се изкуши да намекне за него и да види впечатлението, което името му ще произведе върху детектива, но дирята бе прекалено ценна, за да я пропилява просто така.

Детективът гледаше втренчено репортера, после се наклони към него и меко заговори:

— Случвало ли ти се е да наблюдаваш двойка стари, гадни кучета, Кауърт? Виждал ли си как се душат, как се въртят едно около друго и се преценяват? Винаги съм се чудил как тия кучета решават дали да се бият. Понякога, нали знаеш, издават някаква миризма и после помахват опашки, отдръпват се и си тръгват по кучешките си работи, каквото и да значи това. Но понякога, светкавично, сещаш се, нали, едното куче изръмжава и оголва зъби и те изведнъж се нахвърлят едно върху друго, сякаш животът им зависи от това да си прегризат гърлата. — Той замълча. — Кажи ми, Кауърт. Защо понякога тия кучета си тръгват? А понякога се бият?

— Не зная.

— Може би могат да подушат нещо?

— Сигурно.

Тани Браун отново се облегна върху колата, повдигна лице към слънцето и впери поглед в облаците, които се носеха по небето. Думите му сякаш бяха насочени към необятната бледа синева.

— Знаеш ли, когато бях малко момче, мислех, че всички бели са по някакъв начин особени. Не ми беше трудно да мисля така. Навсякъде около себе си виждах, че те винаги получаваха добра работа, добри коли и хубави къщи. Дълго мразех белите. После пораснах. Трябваше да ходя в една и съща гимназия с бели. Отидох в армията, бих се наравно с бели. Станах полицай, един от първите черни полицаи в институция, в която изцяло господстваха белите. Сега черните сме над двайсет процента и ставаме все повече. Пращаме черни в затвора наравно с белите. А аз на всяка крачка научавах по нещо. И знаеш ли какво научих? Злото няма цвят. То не гледа каква ти е кожата. Ако си сгрешил, сгрешил си, независимо какъв си — черен, бял, зелен, жълт, червен. — Отклони поглед от небето. — Толкова е просто, нали, Кауърт?

— Много е просто.

— Може би е така, защото по душа съм си човек от село. Аз съм старо куче. И имам нюх.

Двамата мъже стояха до колата, безмълвно вперили поглед един в друг. Браун пое дълбоко дъх, после прекара едрата си длан по късо остриганата си глава.

— Всичко това трябва да ме разсмива, знаеш ли?

— Какво имаш предвид?

— Ще разбереш. И така, къде отиваш?

— На лов за съкровища.

Детективът се усмихна.

— Може ли да дойда и аз? От твоите уста звучи като игра и аз със сигурност мога да изпитам удоволствие от някои детски забавления, не мислиш ли? На нас, полицаите, не ни е кой знае колко смешно, като не броим черния хумор, разбира се. Мога ли да дойда с теб?

Кауърт осъзна, че колкото и да му се иска, няма начин да се отърве от полицая.

— Скачай — махна той към предната седалка.

 

 

Двамата мъже изминаха няколко километра в мълчание. Кауърт не откъсваше поглед от пътя пред себе си, а детективът се взираше в прелитащия покрай колата пейзаж. Мълчанието ги караше да се чувстват неудобно. Кауърт се размърда на мястото си. Опитваше се да раздвижи вдървените си върху кормилото ръце. Привикнал бе бързо да преценява чуждите характери, а до този момент Тани Браун му се изплъзваше. Хвърли поглед към детектива, който изглеждаше потънал в собствените си мисли. Кауърт се опита да го прецени. Като акционер преди началото на наддаването. Въпреки масивните мускули и внушителния ръст, семплият бежов костюм висеше свободно около ръцете и раменете му, сякаш Браун умишлено го бе поръчал с два размера по-голям, за да прикрие ръста си. Денят беше горещ, но възелът на червената му вратовръзка бе пристегнат около яката на бледосинята риза със скрити копчета. Кауърт отново отклони поглед от шосето и видя, че детективът бърше очилата си със златни рамки, които му придаваха вид на интелектуалец и също противоречаха на огромните му размери. После Браун извади малка писалка и бележник и записа нещо с маниер, твърде напомнящ маниера на репортер. След това прибра бележника, писалката и очилата и отново отправи поглед през прозореца. Леко вдигна ръка, сякаш да отхвърли някаква идея, и обхвана с жест прелитащия пейзаж.

— Преди десет години изглеждаше другояче. А преди още двайсет години пък и място за сравнение нямаше.

— Как така?

— Виждаш ли бензиностанцията? Отклонението, минимаркетът на самообслужване и бакалията, автоматичните колонки с компютърно управление?

Подминаха бензиностанцията.

— Да. И какво?

— Преди пет години беше типична за Юга бензиностанция, собственост на някакъв тип, който през петдесетте навярно е бил в Клана. Няколко стари колонки, флаг, провесен на прозореца, и една табела „Бейт и Амо“. Късмет е, че поне дотолкова е можел да чете. Но мястото беше добро. И той го продаде. Взе куп пари. Оттегли се в една от тия малките къщи, които никнат навсякъде тук наоколо в новите квартали, наречени „Фокс Рън“ или „Бас Крийк“ или „Елисейски полета“, предполагам. — Детективът се усмихна на себе си. — Това ми харесва. Когато се пенсионирам, ще се установя на някое място, наречено „Елисейски полета“. Или „Валхала“. Звучи подходящо за едно ченге, а? Воините на съвременното общество. Разбира се, може да се наложи да умра с оръжие в ръка, нали?

— Аха — отвърна Кауърт. Напрегнат беше. Детективът сякаш изпълваше малкото пространство на колата. — Много ли се е променило?

— Виж наоколо. Пътят е добър, а това означава високи данъци. Не е като в доброто старо време. Сега всичко е „Севън-Илевън“, „Уин Дикси“ и „Саутланд Корпорейшън“. Искаш да смажат колата ти — отиваш в някоя корпорация. Имаш нужда от зъболекар — обръщаш се към професионалната асоциация. Искаш да купиш нещо — в търговския център. По дяволите, предният защитник в отбора по футбол в гимназията е синът на учителя и е черен, а най-добрият нападател е момчето на механика и е бял. Какво ще кажеш за това?

— Нещата не изглежда да са се променили много там, където живее бабата на Фъргюсън.

— Не са, така е. Добрият стар Юг. Бедност и мръсотия. Горещо през лятото. Студено през зимата. Печка с дърва и чешма навън, и боси крака в праха. Малко неща са се променили и места като това съществуват, за да ни напомнят колко много ни остава да променим.

— Бензиностанциите са едно — каза Кауърт, — а какво ще кажеш за отношенията?

Браун се разсмя.

— Те се променят по-бавно, а? Всички аплодират, когато момчето на учителя хвърли топката и момчето на механика я хване в мъртвото поле. Но всяко от тия момчета иска да си определи среща със сестрата на другото. Е, сега вече мисля, че аплодисментите бързо ще затихнат. Но човек трябва да ги знае тия неща, щом работи тук, нали?

Репортерът кимна, без да е съвсем сигурен дали в момента го предизвикват, оскърбяват или отправят комплимент към него. Минаха покрай новостроящ се жилищен комплекс насред широко поле. Жълт булдозер риеше пръстта през зелената трева и оставяше след себе си червена диря. За миг колата се изпълни с острите, пронизващи вибрации на мотор, който работи на високи обороти. Наблизо работници с широкополи шапки и пропити с пот ризи редяха дървени трупи и торби цимент. Двамата мъже замълчаха, докато минаваха край строителната площадка. После Кауърт попита:

— А къде е Уилкокс днес?

— Брус? О, късно тази нощ имахме няколко пътнотранспортни произшествия. Изпратих го като официален свидетел на аутопсиите. Такива неща те карат да погледнеш с други очи на предпазните колани и на шофирането в нетрезво състояние, а и на това, което се случва, когато на строителни работници, като тия, покрай които току-що минахме, им платят в четвъртък.

— Нужни ли са му подобни уроци?

— Всички имаме нужда от тях. Част от израстването в работата.

— Подобно на характера му?

— Това е нещо, което той ще се научи да контролира. Въпреки държанието си, Брус е много наблюдателен и прозорлив. Няма да повярваш колко добре се справя с доказателствения материал и с хората. Пък и не се случва често да избухне по този начин.

— Трябвало е да прояви повече самообладание в случая с Фъргюсън.

— Мисля, че все още не си разбрал колко напрегнати бяхме всички заради онова, което се случи с момичето.

— Изместваш проблема и го знаеш.

— Не, точно там е проблемът. Ти просто не искаш да разбереш.

Кауърт се остави да бъде убеден от увещанията на детектива. Но миг по-късно отново се обади:

— Знаеш какво ще се случи, ако напиша, че е бил Фъргюсън, нали?

— Зная какво ти си мислиш, че ще се случи.

— Ще бъде повдигнат нов съдебен процес.

— Може би. Всъщност, твърде вероятно е.

— Говориш като човек, който знае нещо, но си мълчи.

— Не, Кауърт. Говоря като човек, който разбира системата.

— Ами, според системата не можеш да изтръгнеш насила признание от обвиняем.

— Това ли сме направили? Мисля, че ти казах само, че Уилкокс е плеснал един-два пъти Фъргюсън. Плеснал. С отворена ръка. Едва ли е нещо повече от начин да привлечеш нечие внимание. Да не мислиш, че вземането на признания от убиец е като да изпиеш чаша чай с него? Че всичко тече по мед и масло? Господи! И все пак, минаха почти двайсет и четири часа, преди да направи самопризнания. Кое е причината, и кое — следствието?

— Фъргюсън казва друго.

— Твърди, предполагам, че сме го тормозили през цялото време.

— Да.

— Че е бил лишен от храна, от вода, от сън. Че е бил подложен на непрекъснато физическо насилие, изолация и заплахи. Стара тактика, но забележително успешна. Практикувана от каменната епоха. Това ли ти каза?

— Горе-долу. Отричаш ли?

Тани Браун се усмихна и кимна.

— Разбира се. Нещата не бяха точно такива. В противен случай щяхме да изкопчим много по-пълни признания от тоя мълчалив кучи син. Щяхме да разберем как е придумал Джоани да се качи в колата и къде е сложил дрехите й, липсващото парче от постелката и всички други неща, които не успяхме да измъкнем от него.

Кауърт отново беше обзет от нерешителност. В думите на полицая имаше известна доза логика.

Браун мълчеше замислено. После се обади:

— Натам биеш, нали? Това ще ти помогне да напишеш твоята история. Едно официално опровержение.

— Да.

— Но няма да те спре да ровиш?

— Не.

— Е, предполагам, за теб е много по-удобно да му повярваш.

— Не съм казал такова нещо.

— Не? С какво неговата версия е по-достоверна от това, което ти казах аз?

— Не съм правил подобна преценка.

— Не си, по дяволите. — Браун се размърда на мястото си и хвърли поглед към Кауърт. — Стандартното журналистическо извинение. Обичайното: „Ами аз просто изложих всички версии и оставих читателите сами да решат на кого да повярват“, нали?

Кауърт кимна неопределено.

Детективът също кимна в отговор и се извърна към прозореца.

Тишината натежа в колата, когато Кауърт предпазливо се насочи надолу по шосето. Видя, че подминава кръстопътя, описан от Блеър Съливан. Взря се пред себе си. Търсеше туфата върби.

— За какво се оглеждаш? — попита Браун.

— За върби и един канал, който минава под пътя.

Детективът се намръщи.

— Карай направо. И забави, аз ще ти покажа.

Посочи напред и Матю Кауърт видя дърветата и едно тясно, покрито с боклуци място, където можеше да паркира. Спря колата и излезе.

— Тъй — каза детективът, — върбите ги открихме. Какво търсим сега?

— Не съм сигурен.

— Кауърт, ако беше малко по-конкретен…

— Под канала. Казаха ми да търся под канала.

— Кой ти каза да търсиш под канала и какво?

Репортерът поклати глава.

— Все още не. Нека първо само поогледаме.

Детективът изсумтя, но го последва.

Матю Кауърт тръгна към края на пътя и се взря в ръба на тъмносивата, ръждясала тръба, който се издаваше от туфата гъст шубрак, камъни и мъх. Наоколо се търкаляше невъобразимо количество боклук: бирени кутии, пластмасови бутилки сода, обезформени хартиени опаковки, стари, замърсени подметки от гуменки, полуизядено пържено пиле. Тънка струйка вода се процеждаше от края на металната тръба. Журналистът се поколеба, после се спусна надолу към влажния трънлив шубрак. Храстите шибаха дрехите му, обувките му затъваха в тинята. Детективът го следваше без следа от колебание и без да обръща внимание на раздрания си и изкалян вече костюм.

— Кажи ми — попита Кауърт, — тук винаги ли е така или…

— Не. Когато валят големи дъждове, целият район се пълни с вода и се превръща в гадно блато от мръсотия и тиня. Нужни са един-два дни, за да изсъхне отново. И така, всеки път.

Репортерът сложи ръкавиците.

— Дръж фенера — помоли той.

Коленичи предпазливо и докато детективът се опитваше да запази равновесие и да осветява канала, започна да изгребва натрупаната мръсотия и камъни.

— Кауърт, знаеш ли какво правиш?

Без да отвърне, той продължи да изгребва боклука и да го трупа зад себе си.

— Може би, ако ми кажеш…

Нещо отрази лъча светлина. Загреба по-надълбоко. Детективът разбра и се опита да надникне в тръбата. Матю Кауърт отмахна още влажни листа и кал. Видя дръжка и я хвана. Дръпна силно. За миг почувства отпор, сякаш земята нямаше да се предаде без съпротива, после поддаде. Той рязко се изправи и се обърна към детектива с протегната напред ръка.

Изпълни го диво, неописуемо самодоволство.

— Нож — отбеляза той.

Детективът се взря в него.

— Оръжието на убийството, подозирам.

Осемсантиметровото острие и дръжката на ножа бяха покрити с ръжда и мръсотия и почернели от годините. За миг Кауърт се изплаши, че оръжието ще се разпадне в ръцете му.

Тани Браун не откъсваше поглед от него. После извади чиста кърпа от джоба си, хвана го за върха и предпазливо го обви.

— Ще го взема — заяви той с категоричен глас.

Детективът сложи ножа в джоба на костюма си.

— Не е останало кой знае какво — бавно каза той, с разочарование. — Ще го пратим в лабораторията, но не разчитам на нещо конкретно. — Погледна долу към канала, после вдигна очи към небето. — Отдръпни се — продължи с по-мек глас. — Не докосвай нищо. Може да има още улики, които съдебномедицинската експертиза да разкрие и не искам да объркваме нещата повече. — Впи в Кауърт дълъг, настойчив поглед. — Ако районът е свързан по някакъв начин с някакво престъпление, искам да е добре запазен.

— Знаеш с какво е свързан — отвърна Кауърт.

Браун отстъпи назад и поклати глава.

— Кучи син. — Гласът му прозвуча меко. Той се извърна и се заизкачва обратно към колата на репортера. Спря се за момент на шосето със свити в юмруци ръце и безизразно лице. После, неочаквано и рязко ритна отворената кола. Шумът от затръшнатата врата отекна сред горещия и застинал слънчев предобед и бавно замря като далечен изстрел.

 

 

Кауърт седеше сам в полицейския кабинет. Чакаше. Виждаше през прозореца нощта да се спуска над града. Неочаквана вълна от тъмнина сякаш изникна иззад сенчестите ъгли и изпод тъмните дървета, за да залее света. Въздухът се изпълни с някаква мекота, присъща за зимата. От ленивата дневна светлина на лятото нямаше и следа.

Денят беше напрегнат докрай. Журналистът отиде да наблюдава групата оперативни работници, които щателно преровиха канала за други доказателства. Те опаковаха и надписаха всички отломки, остатъци от боклуци и парчета вече обезформени отпадъци. Знаеше, че нищо няма да открият, но търпеливо стоя там през цялото време.

В късния следобед се върнаха с Тани Браун в полицейското управление, където детективът го остави да чака в кабинета резултатите от лабораторните изследвания на ножа. Двамата мъже размениха не повече от няколко думи.

Кауърт се извърна към стената на кабинета и се взря в поставената в рамка фотография на детектива и семейството му, застанали пред боядисана в бяло църква. Съпруга и две дъщери. Едната с миши опашчици и скоби на зъбите, с безгрижие, което прозираше дори в строгите й неделни дрехи, другата — наперена тийнейджърка с гладка кожа и фигура, която изпълваше колосаната бяла блуза. Детективът и съпругата му спокойно се усмихваха пред камерата. Опитваха се да изглеждат естествено.

Изведнъж го обзе странно угризение. След развода изхвърли всички семейни снимки. Сега се зачуди защо го е направил.

Плъзна поглед върху другата стена. Там висяха куп почетни грамоти, удостоверяващи спечелените годишни състезания по точна стрелба. Една поставена в рамка почетна грамота от кмета и градския съвет за проявен героизъм при изключителна ситуация. До нея — снимка на един млад, много по-слаб Тани Браун, изтощен след завръщането си от Югоизточна Азия.

Вратата зад него се отвори и Кауърт се извърна. Детективът влезе с безизразно лице.

— Ей — каза Кауърт, — за какво са ти дали тоя медал?

— Какво?

Кауърт махна към стената.

— О, това ли? Бях медик. Нападнаха взвода от засада и четири момчета останаха в едно оризище. Аз излязох и ги измъкнах. Един по един. Не беше кой знае какво. Просто него ден при нас имаше репортер от „Уошингтън Поуст“. Лейтенантът реши, че ще загази, задето ни е вкарал в засадата, и за да се измъкне, ме предложи за медал. Искаше да заличи лошото впечатление, което остана в момчето от вестника, след като четири часа стреляха по задника му и трябваше да стои със заровено в пълно с пиявици блато лице. Ти беше ли във Виетнам?

— Не. Номерът ми в тяхната лотария бе триста и двайсет. Така и не го изтеглиха.

Детективът кимна и махна към един стол. Самият той се отпусна зад бюрото.

— Нищо — каза той.

— Отпечатъци? Кръв? Каквото и да е?

— Още нищо. Ще го изпратим до лабораторията на ФБР и ще видим те какво могат да направят. Там разполагат с по-добра техника от нас.

— И все пак, нищо ли не открихте?

— Е, медицинският експерт казва, че острието е с размер, твърде вероятен да причини прободните рани. Най-дълбоките следи съответстват на дължината му. Това поне е нещо.

Кауърт извади бележника си и започна да пише.

— А самият нож?

— Евтин, масово производство, можеш да го купиш за деветнайсет и деветдесет и пет от всеки магазин за спортни стоки. Ще се опитаме да направим нещо, но липсва идентификационен сериен номер или пък щемпел на производителя. — Той се поколеба и настойчиво се взря в Кауърт. — Но какъв е смисълът?

— Моля?

— Чу ме добре. Време е да спреш да играеш игрички. Кой ти каза за този нож? С него ли е убита Джоани Шрайвър? Кажи ми!

Кауърт замълча.

— Опитваш се да ме изкараш от релси ли? — В иначе уморения му глас се прокрадна отчаяна настойчивост.

— Ще ти кажа само едно: не Робърт Ърл Фъргюсън ми обясни къде да търся този нож.

— Твърдиш, че някой друг ти е казал къде да намериш оръжието, с което вероятно е била убита Джоани Шрайвър?

— Точно така.

— Ще споделиш ли тази информация?

Матю Кауърт вдигна поглед от драсканиците пред себе си.

— Първо ми отговори на един въпрос, лейтенант. Ако ти кажа от кого съм разбрал за този нож, ще откриеш ли ново разследване за убийство? Склонен ли си да отидем при щатския прокурор? Да застанеш пред съдията, водил процеса, и да заявиш, че делото трябва да се поднови?

Детективът се намръщи.

— Не мога да правя подобни обещания, преди да съм разбрал каквото и да е. Хайде, Кауърт, казвай.

Кауърт поклати глава.

— Просто не зная дали мога да ти се доверя, лейтенант. Това е всичко.

За миг Тани Браун заприлича на човек, готов да избухне.

— Мислех, че си разбрал поне едно нещо. — Детективът почти шепнеше.

— Какво?

— Че в тоя град, докато оня човек не плати, случаят с убийството на Джоани Шрайвър никога няма да приключи.

— В това е въпросът, нали? Кой плаща.

— Ние всички плащаме. Всеки един от нас. Във всеки един миг. — Той удари с юмрук по масата. Звукът отекна в малката стая. — Ако имаш нещо за казване, кажи го!

Матю Кауърт се опитваше внимателно да прецени какво знаеше и какво не и накрая отвърна:

— Блеър Съливан ми каза къде да открия ножа.

Името произведе очакваното впечатление върху полицая. Той изглеждаше изненадан, после шокиран, подобно на играч на бейзбол, който наблюдава дъгата, описвана от топката високо над ъгъла на игрището.

— Съливан? Той пък какво общо има с това?

— Ти би трябвало да знаеш. Минал е покрай Пачула през май 1987 г. и набързо е изтрепал куп хора.

— Знам, но…

— И той ми каза къде е ножът.

Браун не откъсваше поглед от журналиста. Стаята се изпълни с тягостна тишина.

— Съливан призна ли, че е убил Джоани Шрайвър?

— Не.

— Каза ли, че Фъргюсън не е убил онова момиче?

— Не точно, но…

— Каза ли нещо конкретно, което да опровергае извършеното вече съдебно дирене?

— Той знаеше за ножа.

— Той знаел за някакъв нож! Не сме сигурни дали това е този нож и без съдебномедицински заключения, той не е нищо друго, освен парче ръждясал метал. Хайде, Кауърт, осъзнай цялото безумие на историята на Съливан. Той даде ли ти нещо, което поне смътно да напомня на доказателство?

Браун говореше с присвити очи. Кауърт виждаше, че пресява информацията. Проницателно, спекулативно, задълбочено, избирателно. И тогава си помисли, че никак не му е лесно. Никак не би му харесала каквато и да е възможна грешка. Той си имаше своя убиец и беше доволен.

— Нищо друго.

— В такъв случай не разполагам с достатъчно основания да открия ново разследване по обвинение.

— Така ли? Добре. Тогава се приготви да го прочетеш в статията. И пак ще си поговорим дали не е достатъчно.

Полицаят впи поглед в Кауърт и посочи вратата.

— Напусни, Кауърт. Напусни веднага. Качвай се на взетата си под наем кола и се връщай в мотела. Опаковай си нещата. Отиди до аерогарата. Вземи самолета и се връщай там, откъдето си дошъл. И повече не идвай тук. Ясно ли е?

Кауърт пламна. Почувства, че го залива вълна потискан гняв.

— Заплашваш ли ме?

Детективът поклати глава.

— Не, давам ти съвет.

— И?

— Приеми го.

Матю Кауърт се надигна от стола и продължително изгледа детектива. Погледите на двамата мъже се срещнаха. Игра на нерви, като в канадска борба. Когато детективът накрая сведе очи, Кауърт се извърна, излезе и затръшна вратата след себе си. После бързо закрачи по ярко осветения коридор на полицейското управление. Детективи и униформени полицаи се отдръпваха от пътя му. Чувстваше погледите им в гърба си, а когато приближеше, разговорите затихваха. Чу няколко думи, промърморени зад него, чу и името си, произнесено неколкократно с ненавист. Не се огледа около себе си, нито пък забави стъпките си. Качи се сам в асансьора и излезе на улицата през широките стъклени врати. После се извърна и вдигна поглед към кабинета на детектива. За миг видя Тани Браун, застанал до прозореца, впил поглед в него. Погледите им отново се срещнаха. Матю Кауърт леко поклати глава. Видя, че детективът се извърна и изчезна от прозореца.

Кауърт остана неподвижен за момент. Нощта го обгърна. После се извърна и тръгна. Отначало крачеше бавно, но после ускори ход. Вървеше нервно през града, а думите, които щяха да се превърнат в неговата статия, започнаха да набъбват и се заредиха в боен ред в мислите му.