Джон Каценбах
Справедлива кауза (3)

Три. Пачула

Окръг Ескамбия е закътан в най-отдалечения северозападен край на Флорида и от двете си страни граничи с щата Алабама. Споделя културна близост със северния си съсед. В миналото селскостопански район с многобройни малки ферми, които зеленееха по хълмове, обрасли с гъсти туфи нискостеблени борове и извити и преплетени филизи на величествени върби и лози, в последно време, като повечето южни области, и тук някогашните ферми се превърнаха в обект на оживено строителство и урбанизация, а столицата — пристанищният град Пенсакола, се разрасна и на мястото на доскоро пустите земи, се появиха търговски улици и жилищни комплекси. В същото време магистралите на щата останаха в непосредствена близост с обширните блата около Мобил и солените приливни води на брега на Галф. Като много области в далечния юг, и в Ескамбия споменът за бедността се смесваше с новопридобитото богатство — едно своеобразно усещане за консерватизъм, подхранван от поколения, намерили тук, ако не лесна, то поне по-добра прехрана от където и да е другаде.

Вечерният полет до малката аерогара представляваше неприятна серия от причиняващи стомашно неразположение пропадания покрай периферията на огромните буреносни облаци, които сякаш се съпротивляваха на натрапничеството на двумоторния самолет. В пътническия салон настъпваше непрогледна тъмнина, когато машината се гмурваше през гъстите облаци и отново просветваше, когато червените лъчи на залязващото слънце над Залива на Мексико проникваха през илюминаторите. Кауърт стоеше заслушан в рева на моторите, които се съпротивляваха на поривите на вятъра, а неравномерното им бръмчене напомняше дишането на бегач на дълги разстояния. Полюляваше се в ритъма на движението и си мислеше за мъжа от отделението за осъдени на смърт и за онова, което го чакаше в Пачула.

Срещата с Фъргюсън го остави дълбоко развълнуван. Тръгна си от затвора твърдо убеден да търси обективност, да чуе всичко и да претегли правдиво всяка дума. Но сега, когато се взираше навън през водните капки, замрежили илюминаторите, знаеше, че ако е очаквал да намери опровержение на чутото, не би тръгнал към Пачула. Сви юмруци в скута си при спомена за гласа на Фъргюсън и ледения му гняв. После си спомни момичето. Единайсетгодишно. Неподходяща възраст да умреш. Не биваше да забравя и това.

Самолетът се приземи сред пороен дъжд и се устреми по пистата. През илюминатора пробягваха редицата зелени дървета, които сега тъмнееха срещу небето.

Подкара взетата под наем кола в непрогледната тъмнина към мотел „Адмирал Бенбоу“, недалеч от междущатската магистрала и в непосредствена близост с покрайнините на Пачула. Огледа непретенциозната, потискащо чиста стая и слезе в бара. Плъзна се на високото столче между двама моряци и поръча чаша бира на младата жена с пепелява кестенява коса, която обгръщаше лицето и изостряше чертите й. Като се намръщеше, около устните й се появяваха дълбоки бръчки, които говореха за някаква раздразнителна неотстъпчивост и за прекалено много питиета, подадени на прекалено много моряци и за отказа на прекалено много покани за компания, над чаша скоч или коктейл с джинджифил, държана с трепереща ръка. Сега тя наливаше бирата без да откъсва очи от Кауърт и отдръпна халбата от крана миг преди пяната да прелее над ръба.

— Не си тъдявашен, а?

Той поклати глава.

— Не ми казвай. Искам да позная. Само кажи: „Дъждове валят на Испания във равнините и събират се мъглите“.

Кауърт се разсмя и повтори след нея. Тя му се усмихна и дистанцията помежду им сякаш леко се скъси.

— Не си от Мобил или Монтгомъри, това със сигурност. Не си и от Талахаса или Ню Орлиънс. Значи остава или Маями, или Атланта, но ако е Атланта, не ще да си оттам точно, ами от другаде някъде — Ню Йорк, а в Атланта си само временно.

— Не е лошо — отвърна той. — Маями.

Тя го огледа внимателно, доволна от себе си.

— Да видим сега. Добър костюм, ама доста консервативен, малко като на адвокат… — Наведе се през бара и опипа ревера на сакото му. — Хубаво. Не е като на полиестерните принцове, дето ни обсаждат тук и продават витамини за добитъка. Но над ушите косата ти е леко разрошена и забелязвам вече сиви кичури. Значи си малко възрастен — към трийсет и пет? — за да тичаш да изпълняваш нечии поръчки. Ако беше адвокат, на тия години при всички случаи щеше да имаш някое розовобузесто, току-що излязло от училище асистентче, което да пратиш тук по работа, а не да идваш сам. Не ми приличаш на ченге, щото не изглеждаш така, нито пък на брокер на недвижими имоти или пък на бизнесмен. Нямаш вид на търговец, тъй че какво е накарало момче като теб да мине целия път от Маями до Пачула? Сещам се само за едно нещо. Предполагам, че си репортер, дошъл тук заради някоя история.

Той се разсмя.

— Бинго. И съм на трийсет и седем.

Тя се извърна, за да напълни нова халба бира, която постави пред някакъв друг мъж, после пак се загледа в Кауърт.

— Просто минаваш оттук ли? Изобщо не мога да измисля каква история може да те доведе при нас. Тук не става кой знае какво, в случай че вече не си забелязал.

Кауърт се поколеба. Чудеше се дали трябва да държи устата си затворена, или не. После си помисли, че след като й бяха достатъчни само две минути да разбере какъв е, едва ли щеше да скрие нещо от нея, когато започне да говори с ченгета и адвокати. Вдигна рамене.

— Един случай на убийство.

— Сигурно — кимна тя. — Сега вече ме заинтригува. За какво точно става дума? Бог ми е свидетел, не си спомням последното убийство, което сме имали тука. Не мога да кажа същото за Мобил или Пенсакола. Търсиш някой пласьор на наркотици ли? Иисусе Христе, казват, че всяка нощ нагоре-надолу по Залива се разнасят тонове кокаин. От време на време насам наобикалят разни мексиканци или пуерториканци. Миналата седмица тука влизат трима такива, облечени в супер костюми и с ония неща, дето бипкат на коланите. Разполагат се, сякаш кръчмата е тяхна, и поръчват бутилка шампанско преди обяда. Трябваше да пратя момчето да донесе от магазина. Не беше трудно да се сетя какво празнуват.

— Не, не става дума за наркотици — каза Кауърт. — Откога си тук?

— От няколко години. Със съпруга ми дойдохме до Пенсакола. Той беше летец. И сега си е летец, но вече не е мой съпруг, а аз съм здраво заземена.

— Спомняш ли си оня случай отпреди около три години, за едно малко момиченце — Джоани Шрайвър? Казват, че е убита от мъж на име Робърт Ърл Фъргюсън?

— Момиченцето, дето го откриха до блатото на Милър?

— Точно така.

— Спомням си. Случи се скоро след като двамата с оня кучи син, бившия ми съпруг, проклет да е, дойдохме тук. Горе-долу около седмица вече лъсках тоя бар. — Тя остро се изсмя. — По дяволите, мислех си, че духовете няма лесно да се успокоят заради тая дяволска история. Хората тука наистина се интересуваха от малкото момиченце. Имаше журналисти от Талахаса и от телевизионните станции оттук до Атланта. Оттам познавам хората като теб. Всички висяха непрекъснато в моя бар. То нямаше и къде другаде да отидат. Няколко дни беше цяло стълпотворение, преди да съобщят, че са хванали убиеца. Но всичко вече мина. Не си ли позакъснял малко?

— Току-що научих за случая.

— Но момчето е в затвора. Със смъртна присъда.

— Има няколко въпроса около това как е попаднал там. Някои несъответствия.

Жената отметна глава назад и се разсмя.

— Човече — каза тя. — Не ми се ще да се обзалагам, но това едва ли има някакво значение. Късмет, Маями.

После се обърна към друг клиент и остави Кауърт сам. Повече не се върна.

 

 

Утрото беше ясно. Ранното слънце изглеждаше решено да заличи всяка следа от локвите по улиците след дъжда от предишния ден. Ставаше все по-горещо, а влагата — все по-тежка. Кауърт почувства, че ризата залепна за гърба му, докато измина разстоянието от мотела до колата под наем. Искаше да се разходи из улиците на Пачула.

Градът изглеждаше твърдо решен да пусне корени върху тясната ивица земя недалеч от междущатската магистрала и обработваемите поля и едновременно да служи като своеобразна връзка помежду им. Малко на север от богатите портокалови плантации имаше ферми с добре подредени дървета и други, с пасящ добитък. Реши, че пресича преуспяващата част от града. Немалко от къщите бяха едноетажни сгради от червени тухли — вездесъщите фермерски домове, белег на определен статус. Всички — с големи телевизионни антени, а в дворовете на някои имаше дори и сателитни чинии. Когато наближи Пачула, покрай пътя се заредиха супермаркети и бензиностанции. Мина малък търговски център с голяма бакалия, игрален салон, пицария и ресторант. Забеляза, че в района около главната улица на града са разположени повече еднофамилни къщи. Хубави, добре поддържани домове, които говорят за стабилност и известен успех.

Центърът на града беше квадратен район само с три пресечки, киносалон, няколко кантори, още магазини и няколко светофара. Улиците бяха чисти и той се зачуди дали това е резултат от усърдието на общността или следствие от бурята предишната нощ.

Подмина железарията, магазина за резервни части, ресторантите за бързо хранене и подкара по един двупосочен път. Местността сега му се стори странно променена. Кафявата незасята угар тук контрастираше с пищната зеленина, която го обгръщаше само допреди малко. Пътят стана неравен и къщите вече бяха дървени, изкорубени от времето, до една боядисани в бледи, измити цветове. Дървета хвърляха сянка върху пътя. Светлината струеше на неравномерни петна през клоните на върбите и боровете и той трудно виждаше шосето. Едва не пропусна черния път вляво. Гумите забуксуваха в калта преди да се оттласнат и той заподскача върху седалката по неравния път. Мина покрай дълъг жив плет. От време на време над него съзираше малки ферми. Забави и подмина три дървени бараки, струпани покрай сметището. Възрастен чернокож го проследи с поглед. Провери одометъра и измина още километър, преди да стигне друга колиба, издигната насред пътя. Спря пред нея и слезе.

Пред колибата имаше веранда с един-единствен люлеещ се стол. Отстрани се издигаше малък кокошарник, а кокошките ровеха в праха. Пътят свършваше в предния двор. Там стоеше и една закрита кола.

Обля го тежка горещина. В далечината се разлая куче. Кафявата мръсотия, която застилаше предния двор, беше така добре утъпкана, че и поройният дъжд снощи не бе успял да я размекне. Извърна се и забеляза, че къщата гледа към широко поле, обградено от тъмна гора.

Кауърт се поколеба преди да тръгне към верандата.

В момента, в който сложи крака си върху първото стъпало, чу глас отвътре:

— Виждам те. Кво искаш?

Той спря и отвърна:

— Търся госпожа Ема Мей Фъргюсън.

— За кво ти е?

— Искам да говоря с нея.

— Се едно нищо не ми каза. За кво ти е?

— Искам да говоря с нея за внука й.

Предната врата с напукана боя върху разсъхналото се дърво се открехна. Възрастна чернокожа жена със силно опъната назад коса излезе навън. Беше слаба, но жилава. Движеше се бавно и с осанка, която сякаш внушаваше, че възрастта и крехките кости са само едно малко неудобство.

— От полицията ли си?

— Не. Казвам се Матю Кауърт. От „Маями Джърнъл“. Журналист съм.

— Кой те праща?

— Никой. Сам дойдох. Вие ли сте госпожа Фъргюсън?

— Може и да съм.

— Моля ви, госпожо Фъргюсън, искам да поговорим за Робърт Ърл.

— Той е добро момче, обаче те ми го взеха.

— Да, зная. Затова се опитвам да помогна.

— Че как ше помогнеш? Да не си адвокат? Адвокатите вече сториха достатъчно злини за тва момче.

— Не, госпожо. Моля ви, дали не можем да седнем и да поговорим за малко? Опитвам се единствено да помогна на внука ви. Той ми каза да дойда и да ви видя.

— Ти си видял мойто момче?

— Да.

— Как се държат с него?

— Изглежда добре. Разстроен е, но е добре.

— Боби Ърл беше добро момче. Наистина добро момче.

— Зная. Моля ви.

— Добре, господин Журналист. Ще седна и ще слушам. Кажи ми какво те интересува.

Възрастната жена кимна към стола и предпазливо тръгна към него. Махна към най-горното стъпало на верандата и Матю Кауърт се настани там, почти в краката й.

— Вижте, госпожо, това от което всъщност се интересувам, са три дни отпреди почти три години. Искам да разбера какво е правил Робърт Ърл в деня, в който е изчезнало момиченцето, на следващия и на по-следващия ден, когато са го арестували. Спомняте ли си това време?

Тя изсумтя.

— Господин Журналист, може да съм стара, но не съм тъпа. И очите ми може да не са така добре, както бяха преди, обаче паметта ми си я бива. И как, за бога, мога да забравя тия дни, след всичко, дето се случи оттогава?

— Ами точно затова и аз съм тук.

Тя хвърли поглед към него.

— Сигурен ли си, че си тук, за да помогнеш на Боби Ърл?

— Да, госпожо. Ще направя всичко, което е по силите ми.

— И как ше му помогнеш? Какво можеш да направиш ти, дето оня хлевоуст адвокат не можа да направи?

— Ще напиша статия за вестника.

— Вестниците вече се напълниха с истории за Боби Ърл. И доколкото сфащам, само помогнаха да пратят Боби Ърл на електрическия стол.

— Не мисля, че сега е същото.

— Че защо?

Нямаше готов отговор на този въпрос. Нужно му бе време, преди да заговори.

— Вижте, госпожо Фъргюсън, едва ли ще влоша нещата повече от това, което е сега. Но за да помогна, са ми нужни някои отговори.

Възрастната жена отново се усмихна.

— Така е. Добре, господин Журналист. Задай си въпросите.

— В деня на убийството на малкото момиченце…

— Той си беше тука с мене. Целия ден. Не е излизал, освен сутринта, за да хване малко риба. Помня, щото вечерта я опържихме.

— Сигурна ли сте?

— Разбира се, че съм сигурна. Къде ше ходи иначе?

— Ами, той е имал кола.

— А аз щях да я чуя, ако я беше запалил и заминал нанякъде. Не съм глуха. Никъде не е ходил него ден.

— Казахте ли това на полицията?

— Ами да.

— И?

— Не ми повярваха. Казаха ми: „Ема Мей, ти сигурна ли си, че не се е измъкнал него следобед? Сигурна ли си, че е бил се пред очите ти? Може да си подремнала или нещо такова“. Ама не съм. И им го казах. А те ми казаха, че съм в голяма грешка и се разсърдиха и си тръгнаха. Повече не съм ги и видяла.

— А адвокатът на Робърт Ърл?

— Задава същите дяволски въпроси. Същите дяволски отговори. И той не ми повярва нито дума. Каза, че си имам причини да лъжа и да крия момчето. Така си беше. Той си е мойто малко скъпо момче и аз много си го обичах. Даже като замина за Ню Джърси и после се върна кат от улицата хванат и говореше глупости и се държеше зле, аз пак си го обичах. Ама той правеше и добри неща, тъй да знаеш. Той си беше мойто момче, дето отиде в колеж. Ти мойш ли си пристави тва, господин Бял Журналист? Я се огледай. Да не мислиш, че много от нас ходят в колеж? Че постигаме нещо? На колко от нас, мислиш, се случва тва?

Тя отново изсумтя и зачака отговор, който той не беше готов да даде. Миг по-късно, продължи:

— Тъй си беше. Мойто момче. Най-доброто ми момче. Мойта гордост. Верно си е, че щях да излъжа за него. Ама не съм. Аз си вярвам в Иисуса, ама да си спася момчето, и на дявола съм готова да се хвърля и очите му да издера. Само дето никога не съм имала късмета, щото те не ми и вярваха. Не, господине.

— И каква е истината?

— Той си беше тука с мене.

— А на следващия ден?

— Тука с мене.

— А когато полицията дойде?

— Беше си ей там, навънка, и си лъскаше тая неговата кола. И дума не им каза. Нищичко. Само „да, господине“, „не, господине“ и тръгна с тях. И видя ли кво стана?

— Изглеждате сърдита.

Дребната жена седна изправена на стола си, сякаш вцепенена от вълнение. Силно удари страничните облегалки на стола с длани. Звукът отекна като пистолетен изстрел в чистия утринен въздух.

— Сърдита? Питаш ме дали съм сърдита? Те ми взеха мойто момче и го пратиха там някъде, за да го убият. Думи нямам да ти опиша колко съм сърдита. Ама човек трябва да е много лош, че да ти каже как наистина се чувствам.

Тя стана от стола и се запъти навътре.

— Нищо си нямам. Само омраза и горчивина и ми е празно, господин Журналист. Хубавичко го напишете тва.

После тя изчезна в сенчестата барака и силно затръшна вратата след себе си. Матю Кауърт остана, за да запише думите й в бележника си.

 

 

Когато пристигна в училището, стана обяд. Сградата беше точно такава, каквато си я представяше. Солидна, сива постройка с американския флаг, увиснал тежко от влажния въздух навън. В двора бяха паркирани жълтите училищни автобуси, имаше игрище с люлки и баскетболни кошове, а отзад се стелеше дебел слой пепел. Спря колата и тръгна към училището, сякаш притеглен от детските гласове, които прииждаха на вълни към него. Сега, в обедния час, около двойната врата беше необичайно шумно. Децата тичаха към двора с хартиени пликове или кутии с храна и гласовете им възбудено бръмчаха. По стените висяха техни изделия — различни по форма и цвят петна с малки надписи, които обясняваха изображенията. Остана за миг загледан в картините. Напомняха му рисунките и колажите от цветна хартия, които получаваше по пощата от собствената си дъщеря и които сега красяха кабинета му. Подмина и се насочи към една врата с надпис АДМИНИСТРАЦИЯ. Когато я приближи, тя неочаквано се отвори и оттам излязоха две момичета, явно много развеселени от някаква своя тайна. Едното черно, другото бяло. Проследи ги с очи надолу по коридора. Неочаквано погледът му попадна върху малка снимка в рамка и той тръгна към нея.

Фотография на момиченце. С руса коса, лунички и широка усмивка, която разкриваше зъби с шини. Носеше чиста бяла блуза и имаше златна верижка около врата. С изящни букви в средата на верижката се четеше „Джоани“. Под снимката стоеше малка табела:

Джоани Шрайвър

1976–1987

Наша приятелка и любима съученичка

Липсва на всички ни

Още един акцент към впечатленията, които трупаше. После се извърна и влезе в директорския кабинет.

Иззад някакво бюро към него вдигна поглед жена на средна възраст с тревожно изражение на лицето.

— Мога ли да ви помогна?

— Да. Търся Ейми Каплън.

— Току-що беше тук. Тя очаква ли ви?

— Онзи ден говорих с нея по телефона. Казвам се Кауърт. От Маями съм.

— Вие сте журналистът?

Кауърт кимна.

— Тя спомена, че ще дойдете. Ще се опитам да я намеря. — Долови известна горчивина в гласа й. Дори не му се усмихна.

Директорката се изправи и прекоси кабинета. Изчезна в учителската стая и миг по-късно се върна с учителката. Приятна млада жена с гъста кестенява коса, пристегната назад над откритото й, усмихнато лице.

— Аз съм Ейми Каплън, господин Кауърт.

Подадоха си ръце.

— Съжалявам, че прекъснах обяда ви.

— Това навярно е най-подходящото време — вдигна тя рамене. — И все пак, както ви казах по телефона, не съм сигурна дали ще мога да бъда полезна с нещо.

— Колата — напомни и той, — и онова, което видяхте.

— Знаете ли, може би е по-добре, ако ви покажа къде стоях. И там да ви разкажа.

Излязоха мълчаливо навън. Младата учителка застана пред сградата и посочи надолу по пътя.

— Виждате ли — каза тя, — тук винаги стои учител и следи децата, когато излизат от училище. Правим го най-вече, за да сме сигурни, че момчетата няма да се сбият, а момичетата ще се приберат направо у дома, вместо да висят наоколо и да клюкарстват. Децата са склонни към такива неща, знаете ли, повече от всички останали, както изглежда. Сега, разбира се, има и друга причина, за да бъдем тук.

Тя вдигна за миг поглед към него. После продължи:

— Както и да е, следобедът, в които Джоани изчезна, почти всички вече се бяха разотишли и аз се готвех да се прибирам, когато я забелязах до голямата върба ей там. — Ейми Каплън посочи на около петдесет метра надолу по пътя. После докосна с пръсти устата си и се поколеба. — О, божичко.

— Съжалявам.

Видя, че младата жена не откъсва поглед от мястото долу на пътя, сякаш сега отново виждаше всичко в спомените си. Устната й леко потрепна, но тя тръсна глава, за да му покаже, че вече е добре.

— Всичко е наред. Млада бях. Това беше първата ми година. Спомням си, че Джоани ме видя, извърна се и ми помаха. Така разбрах, че е тя. — Сякаш твърдостта на гласа й се топеше от горещината.

— И?

— Мина точно под сянката там, покрай зелената кола. Видях я, че се обърна, навярно защото някои й беше казал нещо, после вратата се отвори и тя се качи. И колата тръгна.

Младата жена пое дълбоко дъх.

— Тя просто се качи в колата. По дяволите. — Последните думи бяха прошепнати едва чуто. — Качи се ей така, господин Кауърт, сякаш и през ум не й е минавало нещо лошо. И сега се случва да я виждам в сънищата си. Винаги ми маха. Мразя това.

Кауърт се сети за собствените си кошмари. Прииска му се да се обърне към младата жена и да й каже, че и той не спи нощем. Но не го направи.

— Това е, което ме безпокои винаги — продължи Ейми Каплън. — Искам да кажа, че ако я бяха сграбчили, ако тя се съпротивляваше, ако беше извикала за помощ или и аз не знам… — Гласът на жената пресекна от обзелото я вълнение. — Можех да направя нещо. Щях да изпищя и навярно да се втурна след нея. Да се боря или да направя нещо друго. Не зная какво. Нещо. Но това си беше един съвсем обикновен майски следобед. Горещо беше, искаше ми се да се прибера и всъщност почти не погледнах колата.

Кауърт се вгледа надолу по улицата. Преценяваше разстоянието.

— Колата под сянката ли беше?

— Да.

— Но сте сигурна, че е била зелена? Тъмнозелена.

— Да.

— Не черна?

— Звучите като детективите от полицията и адвокатите. Разбира се, че може да е била и черна. Но сърцето и спомените ми подсказват, че беше тъмнозелена.

— Не видяхте ли ръката, която отвори вратата отвътре?

Тя се поколеба.

— Това е добър въпрос. Не ми го зададоха. Питаха дали съм видяла шофьора. Той трябва да се е навел, за да отвори вратата. Нямаше как да го видя… — Явно полагаше усилие, за да си припомни. — Не. Не видях никаква ръка. Просто вратата изведнъж се отвори.

— А номерът на колата?

— Ами нали знаете, номерата на Флорида имат оранжев контур на бял фон. Забелязах единствено, че този е по-тъмен и е от някъде другаде.

— Кога ви показаха колата на Робърт Ърл Фъргюсън?

— Показаха ми само снимка. Няколко дни по-късно.

— Не видяхте ли самата кола?

— Не, доколкото си спомням. Освен в деня, в който тя изчезна.

— Опишете ми снимката.

— Бяха две, сякаш направени с фотоапарат.

— В каква перспектива?

— Извинете?

— Под какъв ъгъл бяха направени снимките?

— Да, разбирам. Ами, странично.

— Но вие сте видели колата отзад.

— Точно така. Но цветът беше същият. И силуетът беше същият. И…

— И какво?

— Нищо.

— Трябва да сте видели стоповете, когато колата е потеглила. Щом шофьорът е запалил, стоповете трябва да са премигнали. Не си ли спомняте формата им?

— Не зная. Не ме питаха за това.

— Какво ви питаха?

— Не беше кой знае колко. Не и в полицията. Нито пък на процеса. Бях толкова нервна, че трябва да свидетелствам, но всичко свърши за няколко секунди.

— А кръстосаният разпит?

— Само ме попитаха като вас дали съм сигурна за цвета на колата. И аз казах, че може и да греша, но все пак съм сигурна. Това изглежда много им хареса и всичко приключи.

Кауърт отново се вгледа надолу по пътя, а после се извърна към младата жена. Тя изглеждаше отдадена на спомени, с впит встрани от него поглед.

— Мислите ли, че той го е направил?

Тя пое дълбоко дъх и се замисли за миг.

— Него осъдиха.

— Но вие какво мислите?

Пак дълбоко поемане на въздух.

— Това, което наистина ме безпокои, е, че Джоани просто се качи в колата. Дори и за миг не се поколеба. Ако не го е познавала, защо, наистина не разбирам, защо ще го прави. Ние тук се опитваме да учим децата да се грижат за себе си, да бъдат умни, господин Кауърт. Водим часове по безопасност. Говорим, че никога не бива да се доверяват на непознати. Дори и тук, в Пачула, колкото и невероятно да ви се струва. Не сме толкова нецивилизовани, както навярно си мислите. Много хора, като мен, са дошли от града. Тук има и хора, дошли от Пенсакола или Мобил, защото това е безопасно, уютно място. Но на децата казваме да се пазят. А те се учат. Затова не мога да го разбера. Не мога да проумея защо тя ей така се качи в колата.

Той кимна.

— И аз си зададох този въпрос.

Младата жена гневно се извърна към него.

— Ами първият човек, когото бих попитала, е Робърт Ърл Фъргюсън.

Кауърт не отговори и след миг тя омекна.

— Съжалявам, че избухнах. Тук всички се чувстваме виновни. Всички в училището. Не можете да си представите какво изпитваха другите деца. Плашеха се да идват на уроци. Когато дойдеха, толкова се страхуваха, че нищо не чуваха. У дома не спяха. А когато заспиваха, сънуваха кошмари. Стряскаха се насън, подмокряха се. Внезапно избухваха или се заливаха в сълзи. Децата с проблеми с дисциплината станаха още по-лоши. Децата, които бяха затворени и меланхолични, се чувстваха още по-зле. Нормалните, обикновените деца имаха проблеми. Провеждахме училищни срещи. Дойдоха и психолози от университета, за да ни помогнат. Ужасно беше. Винаги ще бъде ужасно. — Ейми Каплън се огледа наоколо. — Не зная, но сякаш в онзи ден тук нещо се пропука и никой не е сигурен, че някога нещата отново ще бъдат същите.

Замълчаха за момент. Накрая тя го попита:

— Помогнах ли с нещо?

— Разбира се. Искам да ви задам още един въпрос. И може отново да ми се наложи да се върна при вас, след като поговоря и с някои други хора. С полицаите, например.

— Разбира се. Знаете къде да ме намерите. Да?

Кауърт се усмихна.

— Само ми кажете какво ви мина през ума преди малко, когато говорехме за снимките на колата, а вие го премълчахте.

Тя спря и се намръщи.

— Нищо. — Той я изгледа. — Е, наистина имаше нещо.

— Да?

— Когато полицаите ми показаха фотографиите, казаха ми, че са заловили убиеца. Че той е признал и всичко останало. Че идентификацията на колата, която ще направя, е само формалност, така казаха. Месеци наред не бях осъзнала, че е толкова важно. Почти до процеса. Това винаги ме потиска, знаете ли. Те ми показаха снимките и казаха: „Ето я колата на убиеца, нали?“. Аз ги погледнах и казах: „Сигурно“. Не зная, но винаги се притеснявам, че нещата станаха по този начин.

Кауърт не каза нищо, но си помисли, че и той се тревожи заради същото.

 

 

Всяка вестникарска статия е компилация от отделни моменти, куп цитати за промяната в нечий поглед, за кройката на нечий костюм. Към това се прибавят и дребните впечатления на журналиста, видяното от него, чутото от него. Търси се потвърждение в миналото, а отделните детайли свидетелстват за правдивостта й. Кауърт знаеше, че са му нужни повече факти и прекара следобеда с вестникарските изрезки в библиотеката на „Пенсакола Нюз“. Това му помогна да почувства невероятното безумие, обхванало града, когато майката на момиченцето се обадила в полицията, за да съобщи, че дъщеря й не се е върнала от училище. Малкият град бил обзет от трескава загриженост. В Маями полицията би казала на майката, че е невъзможно да направят каквото и да е за по-малко от двайсет и четири часа. И да допуснат, че момиченцето е избягало. Потърсило е спасение от побоищата, от сексуалните аванси на доведения си баща или е в прегръдките на приятеля си — някой гимназист, завъртял главата му с новия си понтиак файърбърд.

Но в Пачула нещата не стояха така. Местната полиция веднага тръгнала да обикаля по улиците, за да открие детето. Включили мегафоните, викали я по име, отправили се нагоре по черните пътища около града. На помощ се притекли и пожарникарите и техните сирени непрестанно виели в тихата майска вечер. Телефоните на съседите звънели. Новината се разпространила по улиците с обезпокоителна бързина. Родителите се събирали на малки групи и тръгвали да обикалят из задните дворове. Всички търсели Джоани Шрайвър. Скаутите били мобилизирани. Хората излизали по-рано от работа, за да се присъединят към издирването. Когато след дългата лятна нощ бавно започнало да се зазорява, навярно е изглеждало, че целият град търси момиченцето.

Разбира се, помисли си той, по онова време тя вече е била мъртва. Мъртва е била в мига, в който е слязла от тротоара и се е качила в онази кола.

Издирването продължило под светлините на прожекторите и хеликоптерите, дошли през нощта от полицейските хангари близо до Пенсакола. Чувало се тяхното бръмчене, моторите гърмели, прожекторите пронизвали тъмнината и така — до полунощ. При първите утринни лъчи били доведени ловни кучета и издирването взело по-големи мащаби. По обед жителите на града вече се били струпали като на военен лагер в готовност за дълъг поход, а придошлите телевизионни екипи и репортери от вестниците не пропускали нищо.

Тялото на малкото момиченце било открито в късния следобед от двама пожарникари, които щателно претърсвали покрайнините на блатото, газели из тинята във високи непромокаеми ботуши, мачкали комарите и я викали по име. Единият от тях забелязал кичур руса коса в плитчината, огряна от лъчите на изгряващото слънце.

Представи си как новината е подлудила града, както и обезобразеното тяло на момичето. Кауърт осъзна две неща: да те заведат на разпит за смъртта на Джоани Шрайвър е било все едно да попаднеш в центъра на водовъртеж, а натискът върху двамата полицаи да хванат убиеца трябва да е бил неимоверен. Сигурно, каза си той, натискът е бил неимоверен.

 

 

Хамилтън Бърнс беше дребен, червендалест мъж със сива коса. Ритмичните модулации на Юга обагряха гласа му, като на повечето хора от Пачула. Свечеряваше се, когато махна на Матю Кауърт да седне на отрупания с книжа червен кожен стол, спомена нещо за „слънцето, което преваля над нока“ и постави пред себе си водна чаша бърбън, след като със сръчността на магьосник извади една бутилка от дъното на чекмеджето на бюрото си. Кауърт поклати глава, когато човекът размаха бутилката към него.

— Има нужда от малко лед — реши Бърнс и се отправи към ъгъла на тесния кабинет, където един средно голям хладилник, затрупан с юридическа документация, заемаше ценно пространство от пода.

Кауърт забеляза, че мъжът леко накуцва. Огледа кабинета. Облицован беше с дървена ламперия, а книгите изпълваха едната от стените. В рамки висяха дипломи и свидетелства от местния клуб на рицарите в Кълъмбъс. Имаше и няколко фотографии — Хамилтън Бърнс, ухилен и ръка за ръка с губернатора и други някакви политици.

Адвокатът отпи едра глътка от чашата си, облегна се назад, намести се на креслото зад бюрото срещу Кауърт и каза:

— Значи искаш да знайш сичко за Робърт Ърл Фъргюсън? Какво да ти кажа? Мисля, че са порязали молбата му за нов процес, ама нали оня стар кучи син Рой Блек води неговия случай?

— На какво основание?

— Ами заради онова проклето признание, какво друго. Съдията направи и невъзможното от него.

— Ще стигнем до това. Можеш ли да ми кажеш как така се зае с този случай?

— О, по назначение от съда. Съдията ме извика горе и ме попита дали ще го взема. Както винаги обичайните обществени защитници бяха претрупани. Пък и си мисля, че на тях щеше да им дойде малко нанагоре. Народът крещеше за главата на това момче. Не мисля, че щяха да се задоволят с нещо друго. Не, господине, в никакъв случай.

— И ти го прие?

— Щом съдията казва, ти приемаш. По дяволите, повечето от моите случаи са назначени от съда. Не можех да отхвърля тоя просто ей така.

— И впоследствие подаде иск за двайсет хиляди долара.

— Защитата на убиец отнема много време.

— И сто долара на час?

— По дяволите, аз загубих пари заради тая работа. Минаха седмици, преди някой изобщо да ми проговори пак в тоя град. Хората се държаха, като че ли бях парий. Юда някакъв. И защо? Защото представях това момче. Вървя си по улицата, обаче вече никакви „Добро утро, господин Бърнс“, „Приятен ден, господин Бърнс“. Хората минаваха на другия тротоар, за да не ме срещнат. Градът е малък. Само си помисля колко случая съм изгубил, щото представях Боби Ърл. Хубавичко си помисли, преди да ме критикуваш за това, което получавам.

Адвокатът изглеждаше объркан. Кауърт се зачуди дали той не се чувства онеправдан, а не Фъргюсън.

— Работил ли си преди върху случаи на убийства?

— Няколко пъти.

— Рецидиви?

— Не, по-скоро семейни разпри. Нали знаеш, съпрузи се карат и единият решава да защити позицията си с оръжие… — Той се разсмя. — Това е непредумишлено убийство, в най-лошия случай убийство втора степен. Водя и много процеси за убийства при инциденти с превозни средства. Синът на някой градски съветник се напил и разбил колата си. Но да защитаваш някой с обвинение за неправилно пресичане на улицата и с обвинение в убийство в крайна сметка е едно и също. Човек трябва да си върши работата добре.

— Разбирам. — Кауърт бързо пишеше в бележника си и за миг отклони поглед от адвоката. — Разкажи ми за защитата.

— Няма кой знай какво за разказване. Направих постъпки за промяна на мястото на разглеждане на делото. Получих отказ. Направих постъпки признанията да не бъдат взети предвид. Получих отказ. Отидох при Боби Ърл и му рекох: „Момче, трябва да се признаеш за виновен. Убийство първа степен. Преглътни го. Двайсет и пет години присъда. Няма шанс да те пуснат под гаранция. Спаси си кожата“. Така поне щеше да му остане някоя и друга година да си поживее, като го пуснат. „В никакъв случай“, казва ми той. Инат някакъв. Характер ше ми демонстрира. И продължава да повтаря: „Не съм го направил“. Тъй че, какво ми оставаше на мене? Опитах се да избера непредубедени съдебни заседатели. Имах късмет. Делото мина. Привеждах разумни доводи до пръсване. Но загубихме. Какво да ти разказвам?

— Как стана така, че не призова бабата на Робърт Ърл за свидетел?

— Никой нямаше да й повярва. Видя ли се със старата бойна томахавка? Едно си знае — безценният й внук е съвършен и бълха не може да убие. Лошото е, че тя единствена си го вярва. Ако застанеше на свидетелското място и почнеше да лъже, нещата щяха да станат още по-зле. Много по-зле.

— Не виждам как могат да станат по-зле от това, което е сега.

— Ами станалото — станало, Кауърт, и ти добре го знаеш.

— А ако тя казва истината?

— Може и така да е. Но нямаше как да се докаже.

— А колата?

— Тая проклета учителка дори призна, че може да е била и друг цвят. По дяволите. Каза го направо от свидетелското място. Не мога да разбера защо съдебните заседатели не й обърнаха внимание.

— Знаеше ли, че в полицията са й показали снимка на колата на Фъргюсън, след като са й казали, че е направил признание?

— Тъй ли ти рече? Не. Не ми е споменавала подобно нещо, когато взимах показанията й.

— Но на мен ми каза.

— Дявол да ме вземе.

Адвокатът отново си наля и изпразни чашата си.

Теб няма да те вземе, помисли си Кауърт, но Фъргюсън — със сигурност.

— А кръвните проби?

— Нула положителна. Обзалагам се, че съвпада с половината мъже в този окръг. Подложих лаборантите на кръстосан разпит. Исках да разбера защо не са направили ензимни тестове или анализ на нуклеиновите киселини или нещо друго от тоя сорт. И разбира се, знаех отговора: натъкнали са се на някакво съответствие и не са искали да направят нещо по-специално, което да им развали спокойствието. По дяволите, сякаш всичко съвпадаше. А Робърт Ърл си седеше там на процеса, гърчеше се като червей, изглеждаше гузен и виновен като греха. Просто нищо не можеше да се направи.

— Признанието?

— Трябваше да бъде отхвърлено. Мисля, че насила са му го измъкнали. Наистина, господине. Сигурен съм в това. Но, по дяволите, след като го е направил, то е повлякло всичко след себе си, ако разбираш какво имам предвид. Няма съдебен заседател, който да отхвърли собствените думи на момчето. Всеки път, като го питаха: „Ти ли направи това, или ти ли направи онова“, той отвръщаше: „Да, господине“, „Да, господине“, „Да, господине“. Всичките тия „Да, господине“. Нищо не можех да сторя. Но то си беше написано. Опитах се. Направих всичко възможно. Приведох разумно опровержение. Подчертах липсата на неоспорими доказателства. Попитах тия съдебни заседатели: „Къде е оръжието, с което е извършено престъплението?“. Нещо, което категорично да сочи към Боби Ърл. Казах им, че не можеш просто да убиеш някой и върху теб да не остане и драскотина. И нищо. Как ли не спорих, как ли не увъртах. Кълна ти се, направих го. И нищо не се получи. Не откъсвах поглед от хората, седнали на заседателните маси и си знаех, че няма никакво значение какво им приказвам. Чуваха единствено онова проклето признание. Собствените му думи, които сякаш щяха да ни издерат очите от страниците. „Да, господине“, „Да, господине“, „Да, господине“. Направо се насади на електрическия стол. Сякаш сядаше на мястото си на масата за обяд. Хората тука бяха много разстроени заради това, дето стана с момичето и гледаха да приключат сичко както на тях им харесва, да сложат край на бърза ръка и да си продължат животеца както преди. Няма да намериш и двама човека в тоя град, дето да станат и да кажат добра дума за момчето. Просто ей така, отношение някакво да покажат. Не, господине, тук никой не го харесва. Даже и черните. Не казвам, че и предразсъдъците не си казаха думата, но…

— Всички съдебни заседатели са били бели. Не можа ли да намериш поне един черен?

— Опитах се, господине, опитах. Но обвинението просто безапелационно отхвърляше всеки черен от списъка на съдебните заседатели.

— Направи ли възражение?

— Възражението беше отхвърлено. Вписаха го в протокола. Може пък да свърши някаква работа при обжалването.

— Това не те ли тревожи?

— Кое по-точно?

— Ами казваш ми, че Фъргюсън не е бил съден по правилата и че всъщност може да е невинен. А той точно в този момент е в отделението за осъдени на смърт.

Адвокатът вдигна рамене.

— Не зная — бавно каза той. — Да, това с процеса е така, правилно. Но пък чак невинен. Забрави ли собствените му думи? Това негово признание.

— Но ти каза, че вярваш, че насила са го изтръгнали от него.

— Така е, ама…

— Ама какво?

— Аз съм консервативен човек. Ще ми се да мисля, че ако един човек не е направил нещо, нищо на света не може да го накара да признае, че го е направил. Това е, което ме тревожи.

— Разбира се — студено отвърна Кауърт, — но правото изобилства от случаи на насилствено изтръгнати или фалшифицирани признания, нали?

— Точно така.

— Стотици. Хиляди.

— Точно така. — Адвокатът отклони поглед встрани. Лицето му пламна. — Предполагам. Разбира се, сега като си тука, и ако напишеш нещичко, дето да събуди оня съдия или което губернаторът да не може да подмине, ами току-виж нещата потръгнали.

— Да потръгнат ли?

— Случва се. Дори и в правосъдието. Нужно е време.

— Добре, звучи така, сякаш първият път не е имал кой знае какъв късмет.

— Питаш ме за моето мнение ли?

— Да.

— Не, господине. Изобщо нямаше късмет.

Особено с адвокат като теб, помисли си Кауърт. Такъв, който се тревожи повече за репутацията си в Пачула, отколкото за това, че някой ще бъде осъден на смърт.

Адвокатът се облегна назад и нервно разклати чашата в ръката си. Кубчетата лед шумно задрънкаха.

 

 

Нощта, непроницаема като черна вода, обгърна града. Кауърт бавно крачеше из улиците. Стъпваше върху странните петна, хвърляни от уличните лампи или от рекламите на магазините, които все още проблясваха. Но миговете на приглушена светлина бяха кратки. Сякаш след залез-слънце Пачула се отдаваше изцяло на тъмнината. Провинциална свежест изпълваше въздуха, осезаем и неподвижен. Кауърт вървеше, заслушан в собствените си стъпки по тротоара.

Тази нощ не можа да заспи. Шумовете на мотела — високите пиянски гласове, скърцащото легло в съседната стая, затръшването на нечия врата, бръмченето на машините за лед и сода — се натрапваха в съзнанието му и му пречеха да осмисли онова, което научи и видя. Отдавна минаваше полунощ, когато сънят го обори, но тогава пък го обзеха кошмари.

В съня си бавно шофираше по оживените улици на среднощно Маями. Светлината на горящи сгради обливаше колата и хвърляше сенки върху улицата. Караше бавно, предпазливо маневрираше, за да избегне счупените стъкла и отломъците върху шосето. През цялото време съзнаваше, че е хванат като в капан в центъра на бедствието, но знаеше, че това му е работата и той трябваше да отрази събитието. Когато сви зад ъгъла, забеляза призрачна тълпа, която танцуваше, плячкосваше, нахвърляше се през трептящите светлини на пожара върху му. Виждаше, че хората крещят и му се струваше, че викат неговото име. Внезапно от колата до него се понесе пронизителен, обзет от паника писък. Извърна се и видя малко мъртво момиче. Преди да успее да попита какво търси тя там, колата беше заобиколена. Видя лицето на Робърт Ърл Фъргюсън и неочаквано почувства десетки ръце, които се опитваха да го извлекат иззад кормилото, а колата се люлееше, клатушкаше се напред-назад, като изгубен сред морски ураган кораб. Видя, че извлякоха момичето от колата, но когато тя се изплъзна от подивелите им ръце, лицето й се промени до неузнаваемост и той чу гласа й: „Тате, спаси ме!“.

Събуди се задъхан. Изправи се зашеметен от леглото, наля си чаша вода и се взря в огледалото на банята, сякаш търсеше някакви рани, но видя единствено сплъстената от потта коса над челото си. После се върна, седна на прозореца и се отдаде на спомени.

Преди няколко години стана свидетел на инцидент, при който обезумяла тълпа извлече две момчета от закрита кола. Момчетата бяха бели, а нападателите им — черни. Момчетата съвсем неразумно скитали из обхванат от безредици район, изгубили се, после се опитали да избягат, само за да се намерят заобиколени отвсякъде от мелето. Бих искал да е сън, помисли си той. Бих предпочел да не бях там. Тълпата вилнееше около момчетата, които крещяха, блъскаше и ги дърпаше, влачеше ги по земята, докато накрая те напълно изчезнаха под стената ритащи крака и удрящи юмруци. Той стоеше на една пресечка разстояние, твърде далече, за да бъде полезен свидетел за полицията и достатъчно близо, за да не забрави никога онова, което видя. Криеше се зад една горяща сграда и някакъв фотограф, които снимаше кадър след кадър и кълнеше, че е без подходящ обектив. Изчакаха, докато накрая видяха двете смазани тела, изоставени на улицата. Когато тълпата се насити и оттече в друга посока, той притича към колата си. Искаше да избегне същата съдба. Знаеше обаче, че от видението никога няма да се спаси. През онази нощ много хора умряха.

Спомни си усещането за безпомощност, докато пишеше материала в редакцията. Безпомощен беше като двете момчета, на чиято смърт стана свидетел. Сякаш уловен в капана на виденията, които изливаше върху страницата.

Но си помисли, че тогава поне не умря.

Освен една малка част от него.

Отново потръпна. После се сви, надигна се, изпъна и стегна мускулите си, сякаш да върне живота в тялото си. Напомни си, че трябва да е във форма. Днес щеше да разговаря с двамата детективи. Зачуди се какво ли ще му кажат те. И дали той ще им повярва.

После пусна душа, сякаш се надяваше силната водна струя да отмие спомените.