Джон Каценбах
Справедлива кауза (8)

Осем. Второ писмо от отделението за осъдени на смърт

Не беше виждал Фъргюсън, нито пък говорил с него, преди изслушването. Същото се отнасяше и за детективите, които вече седмици наред, откакто вървяха статиите, не му отвръщаха по телефона. Прокурорите от Ескамбия отговаряха формално на исканията му за повече информация. И това не беше случайно. От друга страна, адвокатите бяха настойчиви, обаждаха му се почти всеки ден да го информират за развитието на нещата и трупаха купища искове пред съдията, председателствал делото срещу Фъргюсън.

След излизането на първата статия Кауърт бе увлечен от естествената реакция на публикацията. Сякаш се носеше надолу по улицата, тласкан от потоци проливен дъжд. От телевизията и пресата обсебиха случая и алчно се нахвърлиха върху хората, събитията и местата, споменати в журналистическия материал. Разказваха и преразказваха десетки различни и все пак принципно еднакви неща. За всички замесени случаят криеше немалко предизвикателства: съмнението върху признанието, хвърленият в смут град, все още невъзвърнал спокойствието си след убийството на детето, непроницаемите детективи, неокачествимата, ужасяваща ирония, с която един убиец наблюдава изпращането на друг човек на електрическия стол, без дори да си отвори устата. Блеър Съливан, разбира се, правеше точно това. Отказваше всякакви интервюта, не желаеше да разговаря с репортери, адвокати, полицаи, дори и с екипа на „60 минути“. Но десетина дни след появата на статията, той се обади на Матю Кауърт.

Разговорът беше кратък. Кауърт седеше в кабинета си с гръб към редакторския отдел и четеше версията на историята в „Ню Йорк Таймс“ (ВЪПРОСИ, ПОВДИГНАТИ ОТ УБИЙСТВОТО ВЪВ ФЛОРИДА), когато телефонът иззвъня и пресипналият глас на телефонистката го запита дали би приел обаждане от господин Съливан от Старки, Флорида. За момент Кауърт се обърка, после целият настръхна. Наклони се напред и чу познатия мек носов глас на сержант Роджърс.

— Кауърт? Ти ли си бе, човече?

— Здравей, сержант. Да?

— Става въпрос за Съли. Иска да говори с теб.

— Как са нещата там, при вас?

Сержантът се разсмя.

— Да ме вземат дяволите, ама трябваше по-добре да размисля, преди да те пусна тук. Откакто статиите ти почнаха да излизат, това място заприлича на пчелен кошер. Изведнъж всички осъдени на смърт тръгнаха да звънят на де що репортер има в тоя щат. И всеки шибан репортер се влачи насам и иска разговори, и срещи, и какво ли още не. — Смехът на сержанта отекна по телефонната линия. — Сега тук е по-неспокойно от времето, когато и главните, и резервните генератори излязоха от строя и всички решиха, че това е пръст на съдбата.

— Съжалявам, че съм ви причинил неприятности…

— Ами, изобщо не ми пука. Малко разнообразие, ако не друго. Разбира се, изглежда ще е по-трудничко, докато нещата се поуталожат, но това неизбежно ще стане. Рано или късно.

— Ами Фъргюсън?

— Боби Ърл? Толкова е зает с интервюта, та си мисля, че скоро ще му дадат време за собствено шоу в късните часове по телевизията. Като на Джони Карсън или на онова момче — Латерман.

Кауърт се усмихна.

— А Съли?

Настъпи пауза, преди отново да чуе мекия глас на сержанта.

— Не желае да говори с никого за нищо. Не, сър. Даже и с репортерите или психиатрите. Адвокатът на Боби Ърл беше тук пет или шест пъти, може би. Ония двамата детективи от Пачула също наминаха, но той се изхили и им се изплю в очите. Призовки, заплахи, обещания, какво ли не, все същото. Отказва да говори. И най-вече за онова малко момиченце в Пачула. Пее си някакви химни, пише писма като луд и здраво заляга над Библията. Непрекъснато ме разпитва какво става и аз го информирам. Нося му вестници и списания. Гледа телевизия вечер и видя, когато ония двамата детективи те наричаха как ли не. Но всичко това само го разсмива.

— Ти какво мислиш?

— Мисля, че се забавлява. По свой си начин.

— Това е гадно.

— Казах ти за този човек.

— И защо иска да говори с мен?

— Не зная. Тая сутрин просто ме попита дали може и аз се свързах с теб.

— Ами дай ми го.

Сержантът се закашля угрижено.

— Не е толкоз просто. Нали си спомняш, че сме особено предпазливи, когато трябва да преместваме господин Съливан.

— Разбира се. Как изглежда сега?

— Не кой знае колко по-различно от времето, когато го видя, като оставим настрана шума около него. Малко се е пооживил, сякаш е и понапълнял, ама едва ли, защото не яде кой знае колко. Както ти казах, мисля, че се забавлява. Наистина живна.

— Ъ-хъ. Ей, сержант, не ми каза ти какво мислиш за историята.

— Не съм ли? Ами, мисля, че наистина е интересно.

— И?

— Виж какво, Кауърт, трябва да ти кажа, че ако се позавъртиш из затворите достатъчно време, особено около отделенията за осъдени на смърт, ще чуеш какви ли не неща.

Преди Кауърт да успее да зададе нов въпрос, до слуха му достигнаха високи гласове от другата страна на линията и неопределен шум.

— Сега го водят.

— Разговорът поверителен ли ще е? — попита Кауърт.

— Искаш да кажеш, дали телефонът се подслушва? Един господ знае. Тази линия използваме най-често за разговори с адвокати, така че се съмнявам, щото те щяха да вдигнат шум до небесата. А, ето го и него. Секунда само. Да му сложим белезници.

За миг настъпи тишина. Кауърт чу гласа на сержанта от другата страна на линията.

— Стегнато ли ти е така, Съли?

И отговора на затворника:

— Не, добре е.

После се чу далечен шум, звукът от затварянето на вратата и накрая гласът на Блеър Съливан:

— Тъй, тъй, тъй, Кауърт. Световноизвестният репортер. Как я караш?

— Чудесно, Съливан.

— Добре. Добре. Е, какво ще кажеш, Кауърт? Нашто момче Боби Ърл ще изфръкне ли на свобода? Вярваш ли, че добрият Дядо Господ ще го измъкне от тия решетки, от сянката на смъртта, а? Вярваш ли, че механизмите на правосъдието усърдно ще се заловят с него сега, а? — Съливан дрезгаво се разсмя.

— Не зная. Адвокатът му е подал иск за нов съдебен процес в съда, в който е произнесена присъдата.

— Мислиш ли, че от това ще има полза?

— Ще видим.

Съливан се закашля.

— Точно така, прав си.

Двамата мъже замълчаха. Миг по-късно Кауърт попита:

— Защо ми се обади?

— Чакай — отвърна Съливан. — Опитвам се да запаля тая шибана цигара. Не е лесно. Трябва да оставя слушалката. — Дочу се щракането на запалка и после отново гласът му. — Уф, готово. Какво питаше?

— Защо ми се обади?

— Просто исках да чуя колко известен си станал.

— Какво?

— По дяволите, Кауърт, не слизаш от новинарските рубрики. Със сигурност си привлякъл вниманието на всички, нали? Само с това, че си пъхна ръката в един мръсен стар канал, а?

— Предполагам.

— Доста лесен начин да станеш прочут, нали?

— Това не беше всичко.

Съливан отново избухна в смях.

— Сигурно. Но със сигурност изглеждаше страхотно, докато отговаряше на тъпите въпроси по „Нощна линия“. Уверен и решителен.

— Недей да говориш с тях.

— Няма. Реших да оставя разговорите за тебе и за Боби Ърл. — Съливан се поколеба, после подсвирна. — Разбира се, сега забелязвам, че ония ченгета от Пачула също не искат много-много да се говори. Мисля, че не вярват на Боби Ърл. И на тебе не вярват. И е повече от сигурно, че и на мен не вярват. — Съливан нададе подигравателен рев. — И това ако не са дебели глави! На тоя свят има хора, дето не виждат по-далече от носа си, нали?

Кауърт не отвърна.

— Това не беше ли въпрос, Кауърт? Не те ли попитах нещо? — дрезгаво прошепна Блеър Съливан.

— Да — бързо реагира Кауърт. — Някои хора не виждат по-далеч от носа си.

Затворникът замълча.

— Ами, да вземем да им помогнем да извадят тресчицата от окото си, а, господин Прочут репортер? Да ги поведем по пътя на просветлението, какво ще кажеш?

— Как? — Кауърт се приведе напред. Под мишниците и по ребрата му потече пот.

— Ами, предполагам, трябва да ти кажа още нещо. Нещо наистина интересно.

Кауърт несъзнателно протегна ръка към един молив и сграбчи куп празни листи.

— Например?

— В момента мисля. Не ме насилвай.

— Добре. Карай спокойно. — Най-после, помисли си той.

— Би било интересно да се разбере, например, как онова малко момиченце се е качило в колата, а? Това е нещо, което те интересува, нали, Кауърт?

— Да. Как?

— Не бързай толкова. Още мисля. Тия дни трябва много да внимаваш какво говориш. Гледай да не те разберат погрешно, ако схващаш какво имам предвид. Кажи, знаеш ли какъв хубав ден беше, когато момичето умря, Кауърт? Знаеш ли, че беше горещо, и в същото време малко сухо. Подухваше лек бриз, който разхлаждаше. Горе се синееше едно огромно небе и навсякъде имаше много цветя. Наистина е хубаво човек да умре в такъв един ден. И си представи колко хладно и успокояващо може да се почувстваш в онова блато под сянката там. Мислиш си, може би, че човекът, който е убил малката Джоани — ама не е ли наистина сладко това име — просто си е легнал и се е кефил от добре прекарания ден. И е оставил прохладната сянка да го успокои.

— Наистина ли беше прохладно?

Блеър Съливан остро се изсмя.

— Помисли сега, Кауърт, как бих могъл да зная това, а? — Шумно пое дъх и изсвири в телефонната слушалка. — Помисли за всичките тия неща, които ония свини, двете ченгета, биха искали да знаят. Дрехите, например, и петната кръв, и защо са липсвали отпечатъци от пръсти, косми, следи от пръст и всичко друго.

— Защо?

— Ами — отвърна Съливан жизнерадостно, — подозирам, че убиецът на Джоани е знаел предварително и си е подготвил дрехи за смяна. Тъй че да може да свали едните, тия дето целите са покрити с кръв и мръсотия, и да ги закопае някъде. Трябва да е имал достатъчно мозък в главата си, че да вземе и няколко стари найлонови торби за отпадъци в колата си, за да натъпче в тях кървавите дрехи.

Кауърт почувства, че стомахът му се обръща. Спомни си, че детективът от Маями му разказа за някакви дрехи и руло найлонови торби за боклук, намерени в багажника на Блеър Съливан в нощта на ареста му. Притвори очи за момент и попита:

— И къде би изхвърлил тия неща убиецът?

— О, някъде около склада на Армията на спасението. Нали знаеш, близо до търговския център, непосредствено извън Пенсакола има един такъв склад. Но го е направил само, ако не е било прекалено мръсно, нали разбираш. Защото ако наистина е искал да внимава, може да ги е захвърлил на някое старо сметище, като тия, дето са пръснати из целите щати. Например, при борсата Уилоу Крийк. Онази, голямата. Там събират боклука всяка седмица и го зариват в някоя дупка. Никой даже и не поглежда какво изхвърлят. Погребани под тонове боклуци, да, сър. Никой не може да открие тия неща.

— Това ли се случи?

Съливан продължи, сякаш не чу въпроса:

— Обзалагам се, че ония ченгета, а и ти, Кауърт, а може би и скърбящите родители на онова момиченце, много биха искали да разберат защо, в крайна сметка, това дете се е качило в колата, а? Все пак, не е било случайно. Защо е станало така, а?

— Кажи ми защо.

Съливан изсъска в телефонната слушалка:

— Божа работа, Кауърт.

За момент настъпи тишина.

— А може и дяволска да е била. Какво ще кажеш, Кауърт? Може пък просто да се е случил лош ден за Господ и той да е оставил своя изпълнителен офицер номер едно да направи малка лудория, а?

Кауърт не отвърна. Думите, прошепнати в телефонната слушалка от другата страна на линията, се стоварваха като чук върху ушите му.

— Добре, Кауърт, на бас, че по някакъв начин той е придумал онова дете да се качи в колата му. Казал му е например нещо като: „Миличка, ще ми посочиш ли пътя? Изгубих се и трябва да намеря пътя“. А и това не е ли самата истина, Кауърт? Оня човек там, в оная кола, защо ли го виждам ясно като дланта на ръката си? Защо е бил изгубен той, Кауърт? Изгубен в толкова много отношения. Но онзи ден се е намерил, нали така? — Съливан остро пое въздух преди да продължи: — И когато е привлякъл вниманието на онова малко момиченце, какво е трябвало да каже после? Може би е казал: „Миличка, защо да не те закарам само ей там, до ъгъла, а?“. Леко и естествено така, както го чуваш. — Съливан отново се поколеба. — Леко и естествено, да, сър. Също като в кошмар. Без разлика от онова, което добрите хора учат малките деца. Да се пазят и да стоят настрана. — Той замълча, после добави почти развеселен: — Само че тя не го е направила, нали?

— Това ли й каза? — попита Кауърт с пресъхнало гърло.

— Дали казах това, което съм й казал ли? Дали зная? Не, само казах, че може би това е, което някой друг й е казал. Някой, който се е чувствал кофти и му се е искало да претрепе някого негоден, и е имал късмет, че е видял онова малко момиченце.

Отново се разсмя. После се изхили.

— Защо си го направил? — рязко попита Кауърт.

— Да съм казал, че съм го направил? — Съливан се заливаше от смях.

— Не. Само ми ги подхвърляш някакви…

— Добре, прости ми, забавлявам се.

— Защо не ми кажеш истината? Защо просто не ми кажеш истината?

— Какво? И да си разваля кефа? Кауърт, ти представа си нямаш как човек се забавлява в отделението за осъдени на смърт.

— Като остави един невинен да се изпържи на…

— Това ли правя? Ама защо? Че ние си имаме силна система по наказателно право, която да се грижи за тия неща! Нека тя да внимава невинни хора да не сядат на горещи столове.

— Знаеш за какво говоря.

— Да, зная. — Гласът на Съливан прозвуча меко и заплашително. — И изобщо не ми пука.

— Защо тогава ми се обади?

Съливан замълча. Когато отново заговори, гласът му беше спокоен и безизразен:

— Защото исках да знаеш колко ме заинтригува твоята кариера, Кауърт.

— Това…

— Не ме прекъсвай! — Съливан изплю думите. — Това вече съм ти го казвал! Когато говоря, по дяволите, ти ще ме слушаш, господин Репортер. Ясно ли е?

— Да.

— Защото искам да ти кажа нещо.

— Какво е то?

— Исках да ти кажа, че нещата не са приключили. Едва сега започват.

— Какво значи това?

— Ами, сети се.

Кауърт зачака. След миг Съливан продължи:

— Мисля, че някой ден пак ще си поговорим. Приятно ми е да си бъбря с теб. След всеки наш разговор се случват толкова работи. А, и още нещо.

— Какво?

— Чу ли, Върховният съд на Флорида е получил молбата ми за определяне на крайния срок. Те със сигурност обичат да карат човека да чака. Предполагам, мислят, че ще променя мнението си или нещо такова. Решили са да започнат обсъждането на молбата ми. Може да са наели някой перко, както направи Боби Ърл, и да са започнали да се питат дали е конституционно да изпържат старата ми смрадлива опашка. Това ми харесва. Харесва ми, че са толкова загрижени за добрия стар Съли. — Той замълча. — Но ние знаем едно нещо, нали така, господин Репортер?

— Какво?

— Че не са прави. Няма да променя мнението си, ако ще Иисус Христос сам да слезе и любезно да ме помоли.

После рязко затвори телефона.

Кауърт се надигна от мястото си. Отиде в тоалетната и пъхна ръцете си под струята студена вода. Опитваше се да охлади внезапната горещина, която го заля, и да забави ударите на сърцето си.

 

 

Обади се и бившата му съпруга. Една вечер, тъкмо когато се готвеше да си тръгне от работа и ден след появата му в „Нощна линия“.

— Мати? — каза Сенди. — Видях те по телевизията.

В гласа й прозвучаха нотки на момичешко вълнение, което му напомни за по-добрите времена, когато бяха млади и взаимоотношенията им — не така изострени. Обаждането й го изненада, но му достави и удоволствие. Изпълни го усещането за неискрена скромност.

— Здравей, Сенди. Как си?

— О, чудесно. Дебелея. Непрекъснато съм уморена. Помниш как беше.

Всъщност, не, помисли си той. Спомни си, че през по-голямата част от бременността й работеше по четиринайсет часа на ден в редакцията.

— Какво ще кажеш?

— Трябва да е било вълнуващо за теб. Дяволска история.

— И все още е така.

— Какво ще стане с двамата мъже?

— Не зная. Предполагам, за Фъргюсън ще бъде повдигнат нов процес. Другият…

— Той ме плаши — прекъсна го тя.

— Доста е смахнат.

— Какво ще стане с него?

— Ако не подаде жалба, губернаторът ще подпише смъртната му присъда веднага след потвърждението на обвинението от Върховния съд. Не се и съмнявам, че ще го направят.

— Кога ще стане това?

— Не зная. Съдът обикновено обявява решенията си периодично. До края на годината. При одобрението на решенията има само по едно кратко съобщение: „Относно Държавата срещу Блеър Съливан. Решението и присъдата на съда се потвърждават“. Нещата се задействат, едва след като заповедта на губернатора пристигне в затвора. Нали знаеш, купища документи, подписи, официални печати и всякакви такива работи, докато накрая някому се падне късмета да пусне електрическия ток по момчето. Пазачите тук му казват „да свършиш мръсната работа“.

— Не мисля, че светът ще стане по-малък, когато той си отиде. — Гласът на Сенди леко потрепна.

Кауърт не отвърна.

— Но ако той не признае това убийство, какво ще стане с Фъргюсън?

— Не зная. Щатът може отново да го съди. Да бъде помилван. Може да остане в отделението за осъдени на смърт. Куп още неща биха могли да му се случат.

— Ако екзекутират Съливан, дали някой изобщо ще узнае истината?

— Да узнае истината? По дяволите, мисля, че ние вече знаем истината. Истината е, че Фъргюсън не би трябвало да е в отделението за осъдени на смърт. Но да я докажем? Това вече е друго. Трудно е.

— А какво ще стане с теб сега?

— Все същото както преди. Ще проследя развитието на нещата до края. После ще напиша още няколко статии, докато остарея и зъбите ми изпопадат и решат да ме сварят на лепило. Така правят с остарелите състезателни коне и с авторите на статии, нали знаеш.

Тя се разсмя.

— Хайде, ще получиш „Пулицър“.

— Съмнявам се — усмихна се той. Лъжеше.

— Да, ще получиш. Имам предчувствие. Тогава може да те сложат в завода за расови коне.

— Голям късмет ще е.

— Така ще стане. Ще спечелиш наградата. Заслужаваш я. Това е дяволска история. Също като онази за Питс и Лий.

Тя също си спомня тази история, помисли си Кауърт.

— Ъ-хъ. Знаеш ли какво се случи с тия момчета, след като накараха съдията да постанови ново съдебно дело? Отново бяха осъдени от един расистки съдебен състав, също толкова задръстен, колкото и първия. Измъкнаха се от отделението за смъртни присъди, едва когато губернаторът ги помилва. Хората забравят тия неща. Отне им дванайсет години.

— Но те се измъкнаха и онова момче спечели „Пулицър“.

— Да, така беше — разсмя се Кауърт.

— И ти ще спечелиш. И то не след дванайсет години.

— Добре, ще видим.

— Ще останеш ли в „Джърнъл“?

— Нямам причини да напускам.

— О, хайде. Ами ако ти се обадят от „Таймс“ или „Поуст“?

— Ще видим.

И двамата се разсмяха. После тя каза:

— Винаги съм знаела, че някой ден ще попаднеш на подходящ случай. Винаги съм знаела, че така ще стане.

— Какво се казва в такива случаи?

— Нищо. Просто вярвах в теб.

— Какво прави Беки? И тя ли стоя до късно, за да гледа „Нощна линия“?

Сенди се поколеба.

— Всъщност, не. Това е доста след времето, когато обикновено е в леглото.

— Можеше да й го запишеш.

— И какво щеше да чуе, че говори баща й? За убиеца на едно малко момиченце? За малко момиченце, което е било изнасилено и намушкано с нож, как беше, на трийсет и шест места? А после захвърлено в някакво блато. Не мисля, че идеята е много добра.

Права е, осъзна той, макар че не му стана приятно.

— Въпреки това, щеше ми се да го бе гледала.

— Тук е безопасно — каза Сенди.

— Какво?

— Тук е безопасно. Тампа не е голям град. Искам да кажа, че не е чак толкова голям. При нас нещата стават малко по-бавно. Изобщо не прилича на Маями. Тук нямаме наркотици, насилие и извратени типове. Не й е нужно да знае за малките момиченца, които отвличат, изнасилват и намушкват с нож. Или поне, не засега. Може да порасне още малко, още малко да остане дете, без да е нужно непрекъснато да се тревожи.

— Искаш да кажеш, че е излишно непрекъснато да се тревожиш?

— Да. Има ли нещо лошо в това?

— Не.

— Знаеш ли какво все не мога да разбера? Защо всички, които работят във вестници, винаги мислят, че лошото се случва на другите?

— Не мислим така.

— Така поне изглежда.

Нямаше желание да спори.

— Е, може би.

Тя се разсмя насила.

— Съжалявам, че те накарах да слезеш от облаците. Всъщност, исках да те поздравя и да ти кажа, че наистина съм горда с теб.

— Горда и разведена.

— Да — поколеба се тя, — но си останахме приятели, надявам се.

— Извинявай. Не беше честно.

— Добре.

Отново настъпи мълчание.

— Кога ще можем да поговорим за следващото гостуване на Беки?

— Не зная. Ще бъда вързан с тази история, докато излезе някакво решение. Не зная кога ще стане това.

— Добре, пак ще ти се обадя.

— Да.

— И още веднъж те поздравявам.

— Благодаря.

Той затвори телефона и си помисли, че понякога е глупак, който не умее да изкаже онова, което всъщност желае, да изрече нещата, от които се нуждае. Раздразнено удари с юмрук по масата. После приближи прозореца на малкия си кабинет и се вгледа навън към града. Следобедното движение се вливаше в магистралите. Толкова хора бяха нетърпеливи да се приберат у дома, при семействата си. Почувства се задушен от самотата си. Градът сякаш гореше от отблясъците на нажеженото синьо небе и облените в светлина сгради, които отразяваха лъчите на слънцето. Загледа се в колите на кръстопътя, които маневрираха като кълбо агресивни бръмбари. Опасно е, помисли си той.

Липсва сигурност.

Преди няколко дни, след гуляй, двама мотористи, въоръжени с почти еднакви скъпи деветмилиметрови полуавтомати, се бяха врязали в най-голямото движение и бяха открили безредна стрелба. Никой от тях не бил ранен, но един куршум рикоширал в дробовете на тийнейджър, който минавал край тях и който сега лежеше в критично състояние в местната болница. Обичайна за Маями история, продукт на напрежението и конфликта между отделните култури в нация, за която изглежда личното оръжие бе аксесоар към облеклото. Спомни си, че преди няколко години писа по повод на една такава история. Спомни си и още многото пъти, когато се обсъждаха подобни инциденти, вече толкова обичайни, че сега бяха незабележима рубрика някъде из вестника, докато преди се появяваха на първа страница.

Замисли се за дъщеря си и се зачуди защо й е нужно да знае. Защо й е нужно да знае каквото и да е за злото и за чудовищните желания на някакви си мъже?

Така и не откри отговора на този въпрос.

 

 

Дебели черни телевизионни кабели излизаха от съдебната зала към фоайето. Няколко оператора монтираха видеокамери в коридора и ги свързваха с единствената камера, допусната в заседателната зала. Наоколо се тълпяха радио и телевизионни репортери. Телевизионните журналисти бяха по-елегантно облечени, добре фризирани и изглеждаха по-чисти от колегите си от вестниците, които сякаш изпитваха задоволство от леко небрежната си външност.

— Всички са на линия — каза фотографът, който вървеше до него и наместваше лещите на своята „Лайка“. — Никой не иска да пропусне танца.

Изминаха почти десет седмици след появата на първата статия. Бюрократични спънки и инсинуации бяха отложили разглеждането на делото на два пъти. Горещото слънце на Флорида силно печеше извън сградата на областния съд в Ескамбия, но вътре, в модерната постройка, беше прохладно. Гласовете отекваха като ехо във високите тавани и хората почти шепнеха, дори когато това не беше нужно. До широката врата на съдебната зала висеше месингова табела: ОБЛАСТЕН СЪДИЯ ХАРЛИ ТРЕНЧ.

— Тоя тип ли го беше нарекъл диво животно?

— Точно така.

— Не си въобразявай, че тая история му е приятна. — Фотографът обхвана с широк жест тълпата репортери и телевизионни техници.

— Не, не е така. Наближават избори. Публичността му е добре дошла.

— Но само ако не стъпи накриво.

— Достатъчно е да върши това, което се харесва на тълпата.

— Не мисля, че е едно и също.

— Не е — кимна Кауърт. — Но знае ли човек? Обзалагам се, че сега се е заврял в някой кабинет в дъното, звъни на всеки местен политик оттук до Алабама и пита какво да прави.

— А те навярно звънят на всеки областен представител — разсмя се фотографът, — и питат какво да му кажат. Как мислиш, Мати? Ще го пусне ли?

— Представа нямам.

Погледна надолу към коридора и забеляза група млади хора, облечени в дънки, наобиколили по-възрастен нисък чернокож мъж в костюм.

— Дай една снимка — каза той на фотографа. — Представители са на групата за борба със смъртното наказание и сега вдигат шум.

— Къде е Кланът?

— Тук някъде трябва да е. Вече не са така организирани. Сигурно ще закъснеят. А може да са сбъркали и мястото.

— Може и деня да са сбъркали. Сигурно са пристигнали тук вчера, отегчили са се, объркали са се и са си тръгнали.

Двамата мъже се разсмяха.

— Истинска зоологическа градина — отбеляза Кауърт.

— Да. — Фотографът забави стъпки. — А тигрите там си точат зъбите за кожата ти.

Кауърт проследи жеста му и видя Тани Браун и Брус Уилкокс, притиснати към стената. Явно се опитваха да не се мяркат пред очите на операторите.

— Е, може би няма да е лошо да видим какво става в бърлогата на тигрите — поколеба се Кауърт, но после забързано се отправи към двамата мъже.

Брус Уилкокс се завъртя и показа на Кауърт гърба на спортното си сако, но Тани Браун се оттласна от стената и леко кимна към него.

— Е, Кауърт, все пак успя да предизвикаш някакво движение.

— Случва се, лейтенант.

— Доволен ли си?

— Просто си върша работата. Също като теб. И като Уилкокс.

Браун хвърли поглед покрай Кауърт към фотографа.

— Ей, ти! Следващият път гледай да хванеш десния ми профил. Прави ме с десет години по-млад. Децата се радват на такива неща. Мислят, че вече съм прекалено стар. А пък това май на никого не се харесва.

Браун се усмихна, леко се извърна и посочи с пръст бузата си.

— Виждаш ли? — попита той. — Много по-добре от стария смръщен сводник, който засне.

— Съжалявам.

Полицаят вдигна рамене.

— Връзва се със занаята, предполагам.

— Защо не отговаряше на телефонните ми обаждания? — попита Кауърт.

— Нямаше какво повече да си кажем.

Кауърт поклати глава.

— А Блеър Съливан?

— Не го е извършил той — отвърна Браун.

— Защо си толкова сигурен?

— Не съм. Поне засега. Но не ми изглежда правдоподобно. Това е всичко.

— Грешиш — предпазливо каза Кауърт. — Мотив. Възможност. Добре известна предразположеност. Познаваш човека. И не можеш да си представиш, че той го е извършил? А какво ще кажеш за ножа в канала?

Лейтенантът вдигна рамене.

— Просто не го виждам той да го е направил. Да. Но това нищо не значи.

— Отново твоите инстинкти, а, лейтенанте?

Тани Браун се разсмя.

— Повече няма да ти говоря за спорните страни на случая. — В гласа му прозвучаха обиграните нотки на човек, свидетелствал стотици пъти пред стотици съдии. — Ще видим какво ще стане там — посочи той заседателната зала. — И после може пак да си поговорим.

Детектив Уилкокс пристъпи от крак на крак, без да откъсва поглед от Тани Браун.

— После ще си говорим! Не вярвам после да позволиш на това копеле да ни изстиска. Направи ни да изглеждаме като…

Лейтенантът вдигна ръка.

— Стига си повтарял на какви ни е направил. Писна ми. — Той отново се обърна към Кауърт. — Когато целият тоя цирк приключи, ще си поговорим. Сега искам да ти напомня само още едно нещо.

— Какво?

— Помниш ли последното, което ти казах?

— Да — отвърна Кауърт. — Каза да вървя на майната си.

Тани Браун се усмихна.

— Добре. — Гласът му прозвуча меко. — Дръж така. — Огромният детектив замълча, после додаде: — На прав път си, Кауърт.

Уилкокс се изхили и тупна по-едрия мъж по гърба. Присви пръсти към дланта си и насочи показалец към Кауърт, сякаш натисна спусъка на пистолет.

— Бам — каза той.

После двамата детективи обърнаха гръб на Кауърт и фотографа и бавно закрачиха към заседателната зала.

 

 

Робърт Ърл Фъргюсън влезе в заседателната зала, придружен от двама мъже от охраната на затвора в сиви униформи. Носеше нов син костюм на фини райета и държеше жълта папка. До ушите на Кауърт достигна гласът на друг един репортер:

— Готов е за юридическия колеж.

Фъргюсън подаде ръка на Рой Блек и на младия му асистент, хвърли поглед към Браун и Уилкокс, кимна на Кауърт, после се извърна и зачака идването на съдията.

Миг по-късно присъстващите бяха призовани да се изправят.

Съдия Харли Тренч беше нисък, пълен мъж с посребрена коса и плешиво като тонзура петно на темето. Седна на мястото си и се зае с натрапчива и твърде претенциозна методичност да подрежда книжата пред себе си, после вдигна поглед към адвокатите, бавно извади очила с тънки рамки от вътрешния джоб на робата си, намести ги върху носа си и заприлича на дебела гарга, кацнала на висока жица.

— Добре. Започваме ли? — меко попита той и направи жест към Рой Блек.

Адвокатът на подсъдимия се изправи. Висок слаб мъж, с паднала върху яката на риза коса. Движеше се бавно, жестовете му бяха пресилени, театрални и подчертаваха смисъла на казаното от него. Кауърт се помисли, че едва ли ще затрогне кой знае колко ниския мъж на съдийското място, който все по-силно се мръщеше след всяка негова дума.

— Тук сме, Ваша Светлост, с искане за нов процес. Това искане е продиктувано от няколко обстоятелства. Поддържаме, че има ново оправдателно свидетелство по случая; поддържаме, че ако това ново свидетелство бъде представено пред съдебните заседатели, те няма да имат друг избор, освен да произнесат присъда за невинност, понеже ще намерят за твърде съмнително господин Фъргюсън да е убил Джоани Шрайвър. Поддържаме също, че е допусната съдебна грешка при постановяването за приемливи на така наречените признания от господин Фъргюсън.

Адвокатът се извърна към детективите, когато произнесе „така наречените“, разтегли гласните и в гласа му прозвучаха нотки на сарказъм.

— Това не е ли въпрос, който трябва да бъде отнесен към апелативния съд?

— Не, сър. В съответствие с „Ривкайнд, 320 Флорида дванайсет“ от 1978 година и „Държавата срещу Старк, 211 Флорида тринайсет“ от 1982 година и други случаи, сър, с най-дълбоко почитание заявяваме, че именно на вас беше попречено да разгледате всички доказателства при воденото от вас…

— Протестирам!

Кауърт видя помощник-прокурорът да скача на крака. Млад мъж, към трийсетте, навярно съвсем наскоро дипломиран. Носеше светлокафяв костюм от три части и говореше с отривисти, резки изречения. Фактът, че този случай бе поверен на него, повдигаше немалко въпроси. Предвид широката публичност и подчертания интерес, логично беше областният прокурор на Ескамбия сам да поеме обвинението и със своя престиж да придаде повече тежест на становището на щата. Когато младият адвокат се появи сам, по-старите репортери закимаха разбиращо с глава. Казваше се Бойлън и отказа да даде на Кауърт дори началния час на делото.

— Господин Блек намеква, че Държавата е прикрила информация. Категорично възразявам. Ваша Светлост, това е въпрос, по който следва да се произнесе апелативният съд.

— Ваша Светлост, мога ли да продължа?

— Продължете, господин Блек. Възражението се отхвърля.

Бойлън седна и Блек отново взе думата.

— Ние настояваме, Ваша Светлост, че изходът от онзи процес би следвало да бъде друг и че без насилствено изтръгнатите от господин Фъргюсън признания, съдът не би бил в състояние да продължи разследването по делото. В най-лошия случай, Ваша Светлост, ако истината беше представена пред съдебните заседатели, защитникът на господин Фъргюсън трябваше да е в състояние да представи неопровержими доказателства пред тези хора.

— Разбирам. — Съдията вдигна ръка, за да прекъсне изложението на защитника. — Господин Бойлън?

— Ваша Светлост, Държавата е на мнение, че делото следва да бъде отнесено към апелативния съд. Що се отнася до новите доказателства, сър, вестникарските изявления не представляват свидетелства, които могат да бъдат приети bona fide^[1] от съда.

— Поради каква причина? — остро запита съдията и се намръщи към прокурора. — С какво тези свидетелства са по-малко състоятелни, ако защитата съумее да ги докаже? Аз, разбира се, нямам представа как ще стане това, но защо да не им дадем възможност?

— Поддържаме, че това са свидетелски показания, чути от друго лице, и следва да се отхвърлят.

— Много са изключенията от правилото за отхвърляне на чути от друго лице свидетелски показания, господин Бойлън — поклати глава съдията. — Сам знаете. Преди седмица само, в същата тази зала, твърдяхте противното. — Съдията хвърли поглед към присъстващите. — Ще чуя фактите. — Думите му прозвучаха категорично. — Повикайте първия си свидетел.

— Ето това е — прошепна Кауърт към фотографа.

— Кое?

— Ако разгледа фактите, сам ще се убеди.

Фотографът вдигна рамене.

Съдебният пристав се надигна и обяви:

— Детектив Брус Уилкокс.

Когато Уилкокс положи клетва, помощник-прокурорът се изправи.

— Ваша Светлост, държа да отбележа присъствието на няколко свидетеля в заседателната зала. Настоявам да се позовем на правилото за свидетелските показания.

Съдията кимна.

— Всички свидетели да почакат навън.

Кауърт видя, че Тани Браун се надигна и излезе от заседателната зала. Проследи го надолу по пътеката. Последва го дребен мъж. Кауърт разпозна в негово лице асистента в медицинската експертиза. С изненада забеляза и един служител от щатския затвор — мъж, който беше виждал при посещенията си в отделението за осъдени на смърт.

— Господин Кауърт не е ли свидетел?

— Засега не — отвърна Рой Блек и леко се усмихна.

Помощник-прокурорът понечи да каже нещо, но се отказа. Съдията се приведе напред.

— Не възнамерявате да призовете господин Кауърт да даде свидетелски показания? — Думите му прозвучаха рязко и в тях се прокрадна недоверие.

— Засега не, Ваша Светлост. Нито пък господин и госпожа Шрайвър — махна той към първия ред и към родителите на убитото момиче, които се опитваха да гледат напред, без да обръщат внимание на обективите на телевизионните камери, нито пък на погледите на присъстващите.

Съдията вдигна рамене.

— Продължете.

Адвокатът на защитата излезе напред и замълча, преди да се обърне към детектив Уилкокс, седнал на свидетелското място, леко приведен напред, положил ръце върху перилата, подобно на човек, който очаква началото на конни надбягвания.

Адвокатът уточни случилото се. Поиска от детектива да опише обстоятелствата около ареста на Фъргюсън. Настоя да признае, че Фъргюсън е приел ареста без възражения и подчерта, че първоначално единствената следа, навела ги на Фъргюсън, е била сходството на автомобила. И накрая попита:

— Значи, арестувахте го заради колата?

— Не, сър. Той всъщност не беше арестуван, преди да признае, че е извършил престъплението.

— Но това е станало известно време след като е бил лишен от свобода. Повече от двайсет и четири часа, нали?

— Точно така.

— А как мислите, дали е вярвал, че може да си тръгне, ако пожелае, по време на разпита?

— Не е изявил подобно желание.

— А дали е мислил, че това е възможно?

— Нямам представа какво е мислил.

— Да поговорим за самия разпит. Помните ли да сте свидетелствали в тази заседателна зала по време на процес като този преди три години?

— Да.

— Помните ли, че господин Бърнс е отправил към вас следния въпрос: „Ударихте ли господин Фъргюсън по времето, когато е направил признание?“, а вие сте отвърнали: „Не“. Питам ви сега: поддържате ли показанията си?

— Да.

— Запознат ли сте със статиите, които се появиха в „Маями Джърнъл“ преди няколко седмици във връзка с този процес?

— Да.

— Позволете да прочета един пасаж. Цитат: „Детективите отричат да са били Фъргюсън, за да изтръгнат признание от него. Но потвърждават, че той е бил «плеснат» от детектив Уилкокс в началото на разпита“. Познато ли ви е това?

— Да.

— А вярно ли е то?

— Да.

Рой Блек закрачи около свидетелското място неочаквано раздразнен.

— Е, добре, кое е вярно?

Детектив Уилкокс се облегна назад и по устните му се плъзна едва забележима усмивка.

— И двете изявления са верни, сър. Вярно е, че в началото на разпита аз на два пъти ударих господин Фъргюсън. С отворена длан. Не много силно. След една негова реплика по мой адрес не успях да се овладея. Но минаха часове, преди да направи признание. Почти цял ден. През цялото време се шегувахме и си говорихме приятелски. Той получи храна, имаше и възможност да си почине. Не е поискал адвокат, нито пък е изявил желание да си ходи. Това е мое впечатление, разбира се, но когато направи признание, той изпита облекчение.

Детектив Уилкокс хвърли поглед към Фъргюсън, който намръщено клатеше глава и бързо пишеше в бележника си. За миг погледът му срещна очите на Кауърт и той се усмихна.

Рой Блек продължи разпита, този път без да прави опити да прикрие раздразнението си.

— И така, след като го ударихте, какво предполагате, че си е помислил? Може би, че не е под арест? Че е свободен да си тръгне? Или че ще продължите да го биете?

— Нямам представа.

— А той как реагира, след като го ударихте?

— Стана по-почтителен. Не изглеждаше особено впечатлен.

— И?

— И аз се извиних по настояване на шефа си.

— Убеден съм, че в отделението за осъдени на смърт това извинение е придобило друг смисъл — саркастично продължи адвокатът.

— Протестирам! — бавно се изправи Бойлън.

— Оттеглям репликата — отвърна Блек.

— Добре — каза съдията. — Точно така. — Хвърли поглед към адвоката.

— Нямам повече въпроси.

— Обвинението?

— Да, Ваша Светлост. Само един-два въпроса. Детектив Уилкокс, имали ли сте възможност да вземете показания от други хора, признали, че са извършили престъпление?

— Да. Много пъти.

— Колко от тях са били малтретирани?

— Нито един.

— Протестирам! Въпросът е неуместен!

— Възражението се приема. Продължете, моля.

— Само за да съм сигурен, вие твърдите, че господин Фъргюсън в крайна сметка е признал около двайсет и четири часа, след като е бил помолен да даде показания?

— Да.

— И така нареченото „плясване“ е станало…

— Може би през първите пет минути.

— А имаше ли други някакви физически заплахи, отправени към господин Фъргюсън?

— Не.

— Устни заплахи?

— Не.

— Никакви други заплахи?

— Не.

— Благодаря.

Прокурорът седна. Уилкокс се надигна и прекоси залата. Когато мина покрай камерата, ядната гримаса върху лицето му се замени с широка усмивка.

Тани Браун беше следващият по ред. Отпусна се на свидетелското място със спокойствието и увереността на човек, който върши нещо привично. Кауърт внимателно изслуша описанието на лейтенанта за трудностите около случая и потвърждението му пред съдията, че колата е главното и всъщност единственото свидетелство, с което са разполагали. По неговите думи, когато отишли в бараката на баба му, Фъргюсън бил нервен, неспокоен, уклончив. Каза, че жестовете му били резки, прикрити, и че отказал да обясни защо толкова държи да измие колата си. Не дал удовлетворително обяснение и за липсващото парче от постелката. Тази именно нервност навела лейтенанта на подозрението, че Фъргюсън прикрива информация. После потвърди, че е получил два шамара. Нищо повече.

Думите му изцяло се покриваха с показанията на колегата му.

— Детектив Уилкокс удари обвиняемия два пъти с отворена длан. Не много силно. Това го накара впоследствие да стане по-учтив. Но аз лично му се извиних и настоях детектив Уилкокс да направи същото.

— И какви бяха последствията от тези извинения?

— Сякаш се успокои. Не изглеждаше господин Фъргюсън да е много впечатлен от двете плесници.

— Сигурно. Но сега вече е впечатлен, нали, лейтенант?

Тани Браун замълча, преди да отвърне на провокативния въпрос.

— Точно така, господин адвокат. Сега изглежда много впечатлен.

— И, разбира се, по време на разпита изобщо не сте насочвали оръжие към моя клиент?

— Не, господине.

— Никога не сте натискали спусъка на празен револвер и не сте изисквали признание от него?

— Не, господине.

— Никога не сте отправяли заплахи към живота му?

— Не, господине.

— И по ваша преценка е направил признания съвсем доброволно?

— Точно така.

— Станете, моля, лейтенант.

— Извинете?

— Станете и слезте от подиума.

Тани Браун се подчини. Адвокатът отиде до масата си и взе един стол. Прокурорът се изправи.

— Ваша Светлост, не виждам смисъл в подобна демонстрация.

— Господин Блек?

— Ако ми позволите…

Съдията хвърли поглед към телевизионната камера, насочена неотстъпно към детектива.

— Добре, продължете.

— Застанете тук, лейтенант.

Тани Браун небрежно застана в центъра на стаята със сключени зад гърба ръце и зачака.

Блек се извърна към Фъргюсън и кимна.

Затворникът излезе иззад масата на защитата. Изправи се до лейтенанта и остана достатъчно дълго, за да стане очевидна разликата в ръста на двамата мъже. После седна на стола. Ефектът беше поразителен. В сравнение с огромния Тани Браун, Фъргюсън изглеждаше съвсем дребен.

— Значи, не мислите, че се е страхувал за живота си, докато е седял там, така, с белезници и съвсем сам?

— Не.

— Не? Благодаря ви. Моля, върнете се на мястото си.

Кауърт се усмихна. Малко театър за пред пресата. Довечера гледката на огромния детектив, извисил се над по-слабия и дребен мъж, щеше да изпълни всички новинарски рубрики. Нямаше да повлияе на решението на съдията, но Рой Блек разиграваше това представление не само за зрителите в залата.

— Да минем на друга тема, лейтенант.

— Добре.

— Спомняте ли си случая, когато сте намерили ножа в канала на 4–5 километра от сцената на престъплението?

— Да.

— Как намерихте този нож?

— Господин Кауърт от „Маями Джърнъл“ го намери.

— И какво се установи при анализа на този нож?

— Дължината на острието съответства на някои от дълбоките прободни рани в мъртвата.

— Нещо друго?

— Да. При микроскопския анализ по острието и дръжката бяха установени следи от кръв.

Кауърт трепна. Това беше нещо ново.

— Какво показаха изследванията?

— Съвпадение с кръвната група на мъртвата.

— Къде бяха проведени изследванията?

— В лабораториите на ФБР.

— И какъв е вашият извод?

— Че може би престъплението е извършено с този нож.

Кауърт пишеше забързано. Останалите репортери правеха същото.

— Чий е този нож, лейтенант?

— Не можем да кажем това. Върху него липсват отпечатъци от пръсти, както и идентификационен номер.

— А откъде репортерът е знаел къде да го търси?

— Нямам представа.

— Познавате ли човек на име Блеър Съливан?

— Да. Той е масов убиец.

— Бил ли е някога заподозрян по случая?

— Не.

— Заподозрян ли е в момента?

— Не.

— Но не е ли бил в област Ескамбия по време на убийството на Джоани Шрайвър?

Тани Браун се поколеба, преди да отвърне.

— Да.

— Знаете ли, че господин Съливан е казал на господин Кауърт къде да намери ножа?

— Прочетох го в един вестник. Но аз самият не зная това. Нямам контрол над онова, което се появява в пресата.

— Разбира се. Направихте ли опит да интервюирате господин Съливан във връзка със случая?

— Да, но той отказа да сътрудничи.

— По какъв точно начин отказа да ви сътрудничи?

— Изсмя ни се и не се съгласи да даде показания.

— Добре, но какво точно ви каза, когато е отказал да даде показания? Какво точно се случи?

Тани Браун скръцна със зъби и остана с впит в адвоката поглед.

— Към вас, мисля, е зададен въпрос, лейтенант.

— Посетихме го в килията му в щатския затвор в Старки. Ние, тоест аз и детектив Уилкокс, му казахме защо сме там и го информирахме за правата му. Той ни обърна гръб и заяви: „Отказвам да отговоря на въпросите ви, поради факта че въз основа на тях срещу ми могат да бъдат повдигнати обвинения“.

— Петата поправка към Конституцията.

— Да, господине.

— Колко пъти повтори това?

— Не зная. Няколко пъти.

— С нормален глас ли бяха произнесени тези думи?

Тани Браун неспокойно се размърда на мястото си. За пръв път изглеждаше притеснен. Матю Кауърт не откъсваше поглед от него. Явно полицаят се бореше със себе си.

— Не, господине. Думите не бяха произнесени с нормален глас.

— А как, лейтенанте?

Тани Браун се намръщи.

— Пееше. Отначало припяваше като детска песничка. После, когато вече излизахме от затвора, крещеше с цяло гърло.

— Пееше?

— Точно така — бавно произнесе Браун. В думите му се прокрадна гняв. — И се смееше.

— Благодаря, лейтенант.

Когато огромният мъж се изправи, ръцете му бяха свити в юмруци, а мускулите на врата — гневно изпънати и стегнати. Но в напрегната тишина на заседателната зала сякаш отзвучаваше гласът на убиеца, който припява своя отказ като присмехулник в клетка.

 

 

Свидетелските показания на асистента по съдебна медицина минаха бързо. Той потвърди фактите около ножа, споменати вече от Браун. После дойде редът на Фъргюсън. Кауърт забеляза самоувереността, с която обвиняемият прекоси заседателната зала и зае мястото си малко приведен, сякаш нетърпелив да отвърне на въпросите на своя адвокат. Фъргюсън говореше с тих глас, репликите му бяха бързи, но спокойни, и той като че ли се опитваше да омаловажи присъствието си на свидетелския стол. Говореше отчетливо и без да бърза.

Добре подготвено, помисли си Кауърт.

Спомняше си описанието на Фъргюсън от процеса. Погледът, който пробягва несигурно, сякаш търси място, за да се скрие от фактите, изсипани от устата на свидетелите.

Не и този път, осъзна Кауърт. Отбеляза си в бележника по-късно да подчертае разликата.

Блек компетентно водеше Фъргюсън по вече познатата история за насилствено изтръгнатото признание. Фъргюсън отново потвърди нанесения му побой и заплахите с оръжие. После описа отвеждането си в отделението за осъдени на смърт и Блеър Съливан, случайно оказал се в съседната килия.

— И какво ви каза господин Съливан?

— Протестирам. Косвени показания. — В гласа на прокурора прозвуча неотстъпчивост и самодоволство. — Той може да говори само за онова, което сам е направил или казал.

— Възражението се приема.

— Добре — спокойно се съгласи Блек. — Разговаряхте ли с господин Съливан?

— Да.

— И какъв беше резултатът от този разговор?

— Бях обзет от гняв и се опитах да го нападна. Преместиха ни в различни крила на затвора.

— И какво предприехте след този разговор?

— Писах на господин Кауърт от „Маями Джърнъл“.

— И какво, в крайна сметка, му казахте?

— Казах му, че Блеър Съливан е убил Джоани Шрайвър.

— Протестирам!

— На какво основание?

Съдията вдигна ръка.

— Искам да чуя това. То е поводът да се съберем тук.

После кимна към адвоката.

Блек замълча. За миг остана с полуотворена уста, сякаш се опитваше да долови въздушните течения в заседателната зала, за да почувства или предусети начина, по който нещата щяха да се развият за него.

— Засега нямам повече въпроси.

Младият прокурор скочи на подиума, явно раздразнен.

— С какви доказателства разполагате, че това наистина се е случило?

— Нямам такива. Зная само, че господин Кауърт е говорил с господин Съливан, а после е отишъл и е открил ножа.

— И очаквате съдът тук да ви повярва, че човек може да признае пред вас убийство в затворническа килия?

— Случвало се е неведнъж и преди.

— Това не е отговор.

— Не очаквам нищо.

— Когато признахте вината си за убийството на Джоани Шрайвър, говорехте истината, нали така?

— Не.

— Но тогава говорехте под клетва.

— Да.

— И заради това престъпление ви грозеше смъртно наказание?

— Да.

— И бихте излъгали, за да спасите кожата си, нали?

Когато въпросът беше изстрелян във въздуха, Кауърт видя Фъргюсън да хвърля бърз поглед към Блек. Върху лицето на защитника плъзна лека, лукава усмивка и той едва забележимо кимна на мъжа на свидетелското място.

Знаят какво ги очаква, помисли си Кауърт.

Фъргюсън пое дълбоко дъх.

— Бихте излъгали, за да спасите живота си, нали, господин Фъргюсън? — прокурорът повтори въпроса си с остър глас.

— Да — отвърна Фъргюсън бавно. — Бих го направил.

— Благодаря — каза Бойлън и вдигна купчина листове.

— Но не го направих — добави Фъргюсън в мига, в който прокурорът понечи да се обърне. Думите му го накараха объркано да се закове на място.

— И сега ли не лъжете?

— Не, не лъжа.

— Въпреки че животът ви зависи от това?

— Животът ми зависи от истината, господин Бойлън — отвърна Фъргюсън.

Прокурорът хвърли гневен поглед към него, сякаш се готвеше да се нахвърли върху затворника, но в последния момент се овладя.

— Точно така — саркастично потвърди той. — Нямам повече въпроси.

Настъпи кратка пауза, докато Фъргюсън се върне на мястото си зад масата на защитника.

— Някой друг, господин Блек? — попита съдията.

— Да, сър. Един последен свидетел. Призоваваме на свидетелското място господин Норман Симс.

Миг по-късно дребен, светлокос мъж, с очила и лошо ушит кафяв костюм, прекоси заседателната зала и застана на мястото на свидетеля. Блек почти скочи на подиума.

— Господин Симс, бихте ли се представили на съда, моля?

— Казвам се Норман Симс. Помощник главен надзирател в щатския затвор в Старки.

— Какви са задълженията ви там?

Мъжът се поколеба. Говореше бавно, с лек акцент.

— Държите ли да научите всичко, което трябва да върша?

Блек поклати глава.

— Извинете, господин Симс. Нека задам въпроса по следния начин: прочитът и цензурата на пощата, която затворниците от отделението за осъдени на смърт получават и изпращат, влиза ли в служебните ви задължения?

— Не обичам тази дума…

— Цензура?

— Да. Аз преглеждам пощата, сър. Случва се да имаме повод да задържим нещо. Обикновено става дума за контрабанда. Иначе на никого не пречим да пише каквото желае.

— Но в случая с господин Блеър Съливан…

— Това е особен случай, сър.

— Какво прави той?

— Пише оскърбителни писма до семействата на своите жертви.

— Какво правите с тези писма?

— Ами, как да ви кажа, сър, във всеки случай се опитвам да се свържа с роднините, до които са адресирани. Информирам ги за писмата и ги питам дали искат да им ги изпратя. Опитвам се да ги уведомя какво съдържат. Повечето отказват да ги видят.

— Много добре. Чудесно, дори. Знае ли господин Съливан, че задържате пощата му?

— Може би. Сигурно. Той сякаш знае всичко, което става в тоя шибан затвор. Извинете, Ваша Светлост.

Съдията кимна и Блек продължи:

— А имали ли сте повод да задържите някое писмо през последните три седмици?

— Да, сър.

— До кого беше адресирано това писмо?

— До господин и госпожа Джордж Шрайвър в Пачула.

Блек забързано прекоси заседателната зала и развя лист хартия към свидетеля.

— Това ли е писмото?

Помощник главният надзирател впери за миг поглед в него.

— Да, сър. В горния край са моите инициали и марката. Върху него нанесох и бележка относно разговора, който проведох със семейство Шрайвър. Те не пожелаха да чуят и ред от него, сър, след като най-общо ги уведомих за съдържанието му.

Блек все писмото, подаде го на секретаря на съда, за да го впише като веществено доказателство и го върна на свидетеля. После понечи да каже нещо, но замълча. Извърна се и приближи семейство Шрайвър. До съда достигна шепотът му.

— Съжалявам, но ще изискам писмото да бъде прочетено. Няма да ви е леко. Съжалявам. Затова, ако желаете да излезете, сега можете да го направите. Ще се погрижа отново да се върнете, когато бъде възможно.

Фамилиарността на тона му, съвсем различна от остротата, с която задаваше въпросите си, изненада Кауърт. Господин и госпожа Шрайвър кимнаха и приближиха глави един към друг. Едрият мъж се надигна и хвана съпругата си за ръката. В заседателната зала настъпи тишина, докато двамата излязоха. Стъпките им отекнаха глухо и вратата се затвори зад тях. Блек мълчаливо ги изпрати с поглед и леко кимна с глава, когато бравата изщрака.

— Господин Симс, моля, прочетете писмото.

Свидетелят се закашля и се извърна към съдията.

— Езикът е доста циничен, Ваша Светлост. Не зная дали…

Съдията го прекъсна.

— Прочетете писмото.

Свидетелят наведе глава и се взря през очилата си. Зачете забързано, със смутен глас, който пресекваше при нецензурните думи.

— „… Уважаеми господин и госпожа Шрайвър. Сгреших, че не ви писах по-рано, но се готвя да умра и наистина съм много зает. Исках само да знаете какво дяволски хубаво задниче имаше вашето малко момиченце. Да я чукам беше като да бера череши в лятно утро. Най-вкусната малка путка, която човек може да си представи. Единственото по-хубаво нещо от това да я чукам, беше да я убия. Да забиеш нож в гладката й кожа беше все едно да срежеш пъпеш. Ами че тя си беше точно това. Като плодче. Жалко, че вече е разложена и изконсумирана. Сега трябва да е една адски студена и гадна путка, нали? Цялата зеленясала и червива, дето е била под земята. Много лошо. Но със сигурност беше вкусна, докато…“ — Симс вдигна глава към адвоката. — Носи подпис: „Ваш добър приятел Блеър Съливан“.

Блек вдигна поглед към тавана и остави съдържанието на писмото да достигне до съзнанието на присъстващите. После запита:

— Блеър Съливан е писал до семействата и на другите жертви, нали?

— Да, сър. Почти до всички роднини на хората, които е признал, че е убил.

— Редовно ли пишеше?

— Не, сър. Изглежда само когато го споходеше вдъхновение. Повечето от писмата са по-отблъскващи и от това. Случва се да е още по-конкретен.

— Мога да си представя.

— Да, сър.

— Нямам повече въпроси.

Прокурорът бавно се надигна и замислено поклати глава.

— Е, господин Симс, никъде в писмото той не казва изрично, че е убил Джоани Шрайвър, нали?

— Не, сър. Прочетох дословно писмото. Казва, че била вкусна, сър. Не казва, че я е убил, не, сър, но изглежда сякаш точно това има предвид.

Прокурорът изглеждаше обезкуражен. Понечи да зададе нов въпрос, но спря.

— Това е всичко — промърмори той.

Симс се надигна от мястото на свидетеля и излезе от заседателната зала. Минута по-късно влязоха семейство Шрайвър. Кауърт видя, че очите им са зачервени.

— Искам да чуя вашите доводи сега — каза съдия Тренч.

За всеобщо облекчение двамата адвокати приключиха бързо, което изненада Кауърт. Реакциите им бяха предсказуеми. Опита се да води бележки, но вместо това впери поглед в мъжа и жената, които прикриваха сълзите си на първия ред. Явно нямаха сили да се извърнат и да погледнат Фъргюсън. Седяха леко приведени напред, с впити в съдията очи, с изпънати гърбове и прави рамене, сякаш се бореха да устоят на силен вятър.

Когато юристите приключиха, съдията заговори с остър глас:

— Искам да се запозная с извлечения от вашите позиции. Впоследствие ще постановя и решението си. Насрочвам заседанието за след седмица, смятано от днес.

Настъпи момент на объркване, преди присъстващите да се надигнат. Кауърт видя Фъргюсън да се здрависва с адвоката, преди да последва охраната през вратата към дъното на залата и килията на подсъдимите. Кауърт се извърна и видя семейство Шрайвър, заобиколено от репортери, да се опитва да си проправи път през тясната пътека на заседателната зала. В същото време Рой Блек махна към прокурора и с жест показа затрудненията на семейството. Госпожа Шрайвър стоеше с вдигната ръка, сякаш да пропъди въпросите, които валяха върху й като дъжд. Джордж Шрайвър, прегърнал жена си с ръка, се опитваше да се измъкне с почервеняло лице. Миг по-късно Бойлън се озова при тях и ги поведе към вратата на стаята на съдебните заседатели.

Кауърт чу фотографът до него да казва:

— Направих снимки, не се притеснявай.

Блек улови погледа му и незабележимо вдигна палец. Но Кауърт почувства странна празнота и нервност, която противоречеше на всеобщата възбуда.

До слуха му достигнаха отделни реплики: екип журналисти интервюираха Блек. Адвокатът се къпеше в светлините на миникамерите. „… Вярвам, че отбелязахме точка срещу нашите противници. Разбира се, около случая все още остават много въпроси. Представа нямам защо обвинението не иска да проумее, че…“

В същото време, само на няколко метра от него, Бойлън говореше пред обектива на друга камера: „Убедени сме, че в отделението за осъдени на смърт е изпратен човекът, който е извършил едно чудовищно престъпление. Възнамеряваме да се придържаме към тази позиция. Дори и съдията да постанови нов процес за господин Фъргюсън, вярваме, че разполагаме с нужните доказателства, за да повдигнем отново обвинение към него“.

— Дори и без признание ли? — провикна се към него един репортер.

— Категорично — отвърна прокурорът.

Някой се изсмя, но когато Бойлън се извърна, смеховете секнаха.

— Как се случи така, че шефът ви не пое сам обвинението? Защо изпратиха вас? Вие не бяхте включен в първоначалния екип на обвинението. Защо вие?

— Просто така се случи — обясни той, без всъщност да дава обяснение.

На десет метра от него Рой Блек отговаряше на същия въпрос.

— Защото привилегированите служители не обичат да влизат в заседателните зали, за да си чупят главите. Още от самото начало знаеха, че случаят е обречен. Можете да ме цитирате, момчета.

Неочаквано към Кауърт се насочи обективът на една камера и той чу името си:

— Кауърт? Тази история беше твоя. Какво ще кажеш за делото? Или за писмото?

Кауърт се опита да измисли нещо остроумно или неангажиращо, но накрая само поклати глава.

— Хайде, Мат — извика някой. — Дай ни шанс.

Но той ги подмина мълчаливо.

— Много е докачлив — достигна до ушите му нечий глас.

Кауърт закрачи надолу по коридора и се качи на ескалатора към вестибюла. Излезе през вратите на съда и спря на стълбите. Навън горещината го обгърна. Духаше силен бриз. Вятърът издуваше трите флага — областния, щатския и националния. Знамената плющяха с остър звук, който отекваше като изстрел след всеки повей. Видя Тани Браун, застанал на отсрещната страна на улицата, вперил очи в него. Детективът се намръщи, преди да се плъзне зад кормилото на колата. Кауърт го проследи с поглед, докато Браун бавно се вля в движението и изчезна в потока от коли.

 

 

Седмица по-късно съдията писмено разпореди нов съдебен процес за Робърт Ърл Фъргюсън. Вече не го наричаше „диво животно“. Нито пък споменаваше за многобройните вестникарски статии, в които се предлагаше да бъде назначен нов съдебен процес — включително и във вестниците, разпространявани из Ескамбия. Съдията постановяваше изявлението, направено от Фъргюсън пред детективите, да не бъде взето предвид. Рой Блек отправи неофициална молба за освобождаването му под гаранция и получи разрешение. Парите бяха предоставени от коалицията за борба със смъртното наказание. По-късно Кауърт научи, че сумата е била дадена от един филмов продуцент, закупил правата за драматизацията на живота на Робърт Ърл Фъргюсън.