Джон Каценбах
Справедлива кауза (10)

Десет. Сделка по пътя към Ада

Кауърт успя да се върне в затвора едва в късното утро на седмия ден. Разследването на убийството погълна времето му. Двамата с пощальона изчакаха идването на патрулната кола пред къщата.

— Дяволска история — вайкаше се мъжът. — Исках да хвана следобедния прилив и да наловя риба за вечеря. Сега изобщо няма да мога да припаря до лодката.

След малко чуха хрущенето на чакъла по Тарпън Драйв под гумите на някаква кола. Вдигнаха очи и видяха един полицай зад кормилото. Той спря пред къщата, бавно се измъкна от боядисаната в зелено и бяло машина и тръгна към двойката.

— Кой се обади? — Млад мъж беше, с мускули на културист и тъмни авиаторски очила.

— Аз — каза пощальонът. — Но той влезе вътре — посочи Кауърт.

— Кой сте вие?

— Репортер от „Маями Джърнъл“.

— Ъ-хъ. И какво има там?

— Двама мъртви. Убити.

Полицаят се оживи.

— Как разбрахте това?

— Вървете и вижте сам.

— Не мърдайте оттук — нареди полицаят и мина покрай тях.

— Къде мислиш, че ще отидем? — тихо промърмори пощальонът. — По дяволите, на мен това ми се е случвало повече пъти, отколкото на него. Хей! — провикна се той към къщата. — Всичко си е направо като на кино. Не пипай нищо.

— Зная — отвърна младият полицай. — Господи!

Двамата не откъсваха очи от него, докато той предпазливо пристъпваше към вратата.

— Опасявам се, че му предстои първият шок в кариерата — отбеляза Кауърт.

— Сигурно си мисли, че единствената му работа ще бъде да гони шофьори за превишена скорост по пътя към Кий Уест — ухили се пощальонът.

— Боже милостиви! — достигна до тях викът на полицая. В гласа му се прокраднаха остри нотки, като писък на чайка, зареяна в небето.

Настъпи тишина, преди младият полицай да излети през вратата. Префуча покрай двамата и повърна в двора.

— Ей — обади се пощальонът. — Каза, че гледката не била приятна. Знаел си, значи, какво говориш.

— Трябва да е от вонята. — Кауърт не откъсваше очи от младия полицай, който все още стоеше превит надве. Миг по-късно той се изправи с разбъркана коса и бледо лице. Кауърт протегна носна кърпа към него. Полицаят кимна.

— Но кой, защо, божичко…

— Кой — родителите на Блеър Съливан — каза Кауърт. — Защо — това вече е друг въпрос. А сега не мислиш ли, че е по-добре да се обадиш?

— Верно ли бе? Да не ме будалкаш? Ама него нали за електрическия го готвеха?

— Точно така.

— Божичко! Ами ти какво търсиш тук?

Добър въпрос, помисли си Кауърт, но на глас отговори:

— Търсех материал за репортаж.

— На бас, че си го намерил — промърмори пощальонът.

 

 

Кауърт остана, докато снеха сцената на престъплението. Наблюдаваше работата на оперативната група и мислеше, че времето му се изплъзва изпод ръцете. Успя все пак да се обади до кореспондентското бюро на вестника в града и да информира редактора за случилото се. Онова, което му предаде, беше шокиращо, дори и за човек като него, привикнал към изненадите на южна Флорида.

— Как, мислиш, че ще постъпи губернаторът? — запита го той. — Дали няма да отмени екзекуцията?

— Не зная. А ти какво ще кажеш?

— Представа нямам, бог ми е свидетел. Кога ще се върнеш пак там и ще попиташ онова бясно копеле какво става?

— Веднага, щом се измъкна оттук.

Но трябваше да изчака.

Обработката на местопрестъплението изискваше време. Оглеждаха и за най-незначителните улики. Дребните неща имаха значение. Забавно беше да наблюдава професионалисти, за които приложението на научните открития в работата е удоволствие. Но при мисълта за Блеър Съливан, който го чакаше в килията, Кауърт побесняваше. Непрекъснато поглеждаше часовника си. Едва в късния следобед към него тръгнаха двамата детективи от областното управление — мъж на средна възраст, със светлокафяв, пропит с пот костюм, и доста по-млада жена със силно опъната назад руса коса. Кауърт забеляза полуавтоматичния пистолет под сакото й. И двамата носеха тъмни очила, но когато приближиха, жената свали своите и впи зелените си очи в него.

— Господин Кауърт? Казвам се Андрея Шефър. Детектив от отдела за убийства. Това е моят партньор — Майкъл Вайс. Натоварени сме с разследването на случая. Искаме да вземем показания от вас — извади тя малък бележник и химикалка.

Кауърт кимна и извади собствения си бележник. Жената се усмихна.

— Вашият е по-голям от моя.

— Какво можете да ми кажете за местопрестъплението? — запита той.

— От позицията на репортер ли задавате този въпрос?

— Разбира се.

— А какво ще кажете първо да отговорите на нашите въпроси? После ние ще отговорим на вашите.

— Господин Кауърт — обърна се към него детектив Вайс, — това е разследване на случай на убийство. Не сме свикнали да научаваме за престъпленията от хора от пресата. Обикновено се получава обратното. Затова, защо не ни кажете как така се озовахте тук тъкмо навреме, за да откриете телата?

— Мъртви са от няколко дни.

Детектив Шефър кимна.

— Очевидно. Но вие сте дошли тази сутрин. Как се случи така?

— Блеър Съливан ми каза да дойда. Вчера. От килията си в отделението за осъдени на смърт.

Тя поклати глава, но си записа казаното.

— Не разбирам. Знаел ли е…

— Представа нямам какво е знаел. Той просто настоя да дойда тук.

— Как формулира искането си?

— Каза ми да дойда и да говоря с хората от къщата. Впоследствие разбрах кои са те. Уговорихме се веднага да се върна в затвора. — Отново се сети за изгубеното време и пак се ядоса.

— Знаете ли кой е убил тези хора?

Кауърт се поколеба.

— Не. — Все още не, помисли си той.

— Мислите ли, че Блеър Съливан знае кой ги е убил?

— Може би.

Жената въздъхна.

— Господин Кауърт, съзнавате ли колко е необичайно всичко това? Малко повече информация ще ни бъде от полза.

Кауърт почувства, че детектив Шефър забива поглед в него, сякаш да измъкне от паметта му отговора на въпросите, които я интересуваха. Той се раздвижи смутено.

— Искам да се върна в Старки. Може би тогава ще мога да ви помогна.

Тя кимна.

— Предполагам, един от нас ще трябва да ви придружи. А може би и двамата.

— Той няма да разговаря с вас — каза Кауърт.

— Така ли? И защо?

— Не обича полицаите. — Но Кауърт знаеше, че това е само извинение.

 

 

Когато стигна затвора, денят вече преваляше. Задържаха го в къщата на Тарпън Драйв до вечерта, докато детективите най-накрая приключиха с огледа. Върна се бързо в редакцията на „Джърнъл“ и нервно нахвърли детайлите на репортажа, преследван от болезненото усещане, че времето му изтича — припряна компилация от детайли, поднесени сензационно — докато двамата детективи го чакаха в кабинета на главния редактор. Отказаха да го оставят, но вече беше невъзможно да вземат последния полет. Отседнаха в един мотел недалеч от апартамента му и рано сутринта на следния ден се присъединиха към него. Мълчаливо се качиха на първия самолет. Сега двамата детективи от Монро го следваха неотстъпно с наетата от тях кола.

През изтеклите двайсет и четири часа обстановката пред затвора се бе променила. На паркинга отпред чакаха поне половин дузина репортажни коли. Повечето екипи бяха оборудвани с апаратура за сателитна трансмисия на предавания на живо. Оператори се шляеха навсякъде, разговаряха, споделяха истории или преглеждаха камерите си като войници преди битка. Наоколо се тълпяха и същият брой репортери и фотографи. Според очакванията, шосето беше задръстено от демонстранти от двата лагера, които крещяха едни срещу други, свиреха и си подхвърляха обиди.

Кауърт спря колата и се опита да се промъкне незабелязано към затвора. Но веднага се оказа заобиколен от оператори с камери. Двамата детективи искаха да си проправят път към затвора сред тълпата около него. Той вдигна ръка.

— Не сега. Просто сега не е моментът, моля.

— Мат — викна един репортер, с когото се познаваха от Маями, — дали Съливан ще се съгласи да се видите? Ще ти каже ли какво, по дяволите, става?

Светлината от камерите се смесваше с лъчите на жаркото слънце. Кауърт заслони очи с ръка.

— Още не зная, Том. Чакай да видя.

— Има ли заподозрени? — настоя журналистът.

— Не зная.

— Съливан ще направи ли някакви признания във връзка със случая?

— Не зная. Не зная.

— Какво ти казаха?

— Нищо. Все още нищо. Нищо.

— Ще ни кажеш ли след разговора си с него? — изкрещя някой друг.

— Разбира се — излъга той. Готов беше да се съгласи на всичко, само и само да се измъкне. Опитваше се да си проправи път към вратата. Видя, че сержант Роджърс го чака.

— Ей, Мати — викна телевизионният репортер. — Чу ли за губернатора?

— Какво, Том? Не, не съм.

— Току-що даде конференция пред пресата. Няма да отложи изпълнението, освен ако Съливан не подаде жалба.

Кауърт кимна и пристъпи към вратата на затвора, където го пое силната ръка на сержант Роджърс. Двамата детективи се бяха промъкнали покрай него и с бързи крачки се отдалечаваха от светлината на камерите.

— Човек трябва да знае кога да говори и кога да мълчи — припя Роджърс покрай ухото му.

— Благодаря — саркастично отвърна Кауърт.

— Нещата стават интересни.

— За теб — сигурно. Защото за мен е малко по-сложничко — тихо отвърна Кауърт.

Сержантът се разсмя. После се обърна към двамата детективи с протегната ръка.

— Вие сте Вайс и Шефър, нали? Можете да почакате в кабинета тук.

— Да чакаме? — Гласът на Вайс прозвуча остро. — Тук сме, за да се срещнем със Съливан. Веднага!

Сержантът бавно пристъпи, хвана Кауърт за лакътя и го насочи към входа. Междувременно енергично заклати глава.

— Той не иска да ви види.

— Но, сержанте — меко заговори Андрея Шефър, — това е разследване на убийство.

— Зная.

— Виж, по дяволите, искаме да видим Съливан, веднага! — обади се Вайс.

— Не става така, детективе. Официално на този човек му остават — той хвърли поглед към часовника на стената, — девет часа и четирийсет и две минути. И щом не иска да се срещне с някого, аз няма да го насилвам, нали така?

— Но…

— Никакви „но“.

— Но той нали се е съгласил да говори с Кауърт? — попита Шефър.

— Точно така. Извинете, госпожице, но нямам претенциите да разбирам какво си е наумил господин Съливан. Ако вие имате някакви оплаквания или мислите, че ще го накарате да промени решението си, обърнете се към кабинета на губернатора. Може би те ще ви дадат малко повече време. Що се отнася до нас, трябва да се справим както можем. А това означава да се задоволим с господин Кауърт, неговия бележник и касетофон. Сам.

Жената кимна и се обърна към колегата си.

— Свържи се с кабинета на губернатора и виж какво ще ти кажат оттам за всичко това. — После погледна Кауърт. — Господин Кауърт, зная, че трябва да си вършите работата, но бихте ли го попитали, моля, дали няма да разговаря и с нас?

— Добре — отвърна Кауърт.

— И — продължи жената, — досещате се, навярно, какво бих искала да го попитам. Опитайте да го запишете на касетофона. — Тя отвори куфарчето си и изсипа няколко касети пред него. — Никъде няма да ходя. Не и преди отново да говорим.

Репортерът кимна.

— Добре.

Шефър хвърли поглед към сержанта и се усмихна.

— Винаги ли е толкова сложно при вас?

Сержантът замълча, преди да отвърне на усмивката й.

— Не, не винаги, госпожице. — Отново вдигна поглед към часовника. — Можем още дълго да си приказваме тук, но времето не чака.

Кауърт тръгна след сержанта. Двамата мъже забързаха по дългия коридор, а стъпките им отекваха по застлания с линолеум под. Роджърс мълчаливо поклати глава.

— Какво?

— Ами цялата тая шумотевица не ми харесва — отвърна Роджърс. — Преди да умре, човек трябва да сложи нещата около себе си в ред. Не ги харесвам аз тия неща.

— Предполагам, той така си го е представял.

— Тук си дяволски прав, Кауърт.

— Къде отиваме?

Роджърс го водеше в крило, където досега не бяха ходили.

— Съли е в изолационната килия. До стола. И до кабинета с телефоните и с всичко друго, така че ако има отсрочка, веднага да разберем.

— Той как е?

— Сам ще видиш. — Роджърс махна към изолационната килия.

Пред решетката стоеше стол. Кауърт приближи сам и видя Съливан, легнал на желязна кушетка, вперил поглед в телевизионния екран. Косата му беше обръсната и лицето му приличаше на мъртвешка маска. Около него бяха струпани малки кашони, претъпкани с дрехи, книги и книжа — цялото му имущество, вече пренесено тук. Затворникът рязко се обърна в леглото си и с широк жест посочи единствения стол. После свали крака и се протегна, сякаш бе много уморен. Едната му ръка стискаше Библията.

— Тъй, тъй, Кауърт. Отделил си от безценното си време и се връщаш на моя купон, като те гледам.

Запали цигара и се закашля.

— Тук са двама детективи от областното управление в Монро, Съливан. Искат да те видят.

— Заеби ги.

— Искат да ти зададат няколко въпроса относно смъртта на родителите ти.

— Тъй ли? Заеби ги.

— Настояха да те помоля.

Той се разсмя.

— Е, това вече е нещо друго, нали? Заеби ги, обаче.

Съливан рязко се изправи. Закова се на място с неподвижен поглед, после се вкопчи в решетките и притисна лице към тях.

— Ей — викна той. — Колко е часът? Трябва да знам колко е часът! Ей, чувате ли? Ей?

— Има време — бавно каза Кауърт.

Съливан му хвърли гневен поглед и отстъпи назад.

— Да де, да.

После целият потръпна, притвори очи и пое дълбоко дъх.

— Знаеш ли какво, Кауърт? Чувстваш се така, сякаш собствената ти кожа е тясна и още секунда само и сърцето ти ще се пръсне.

— Можеш да извикаш някой адвокат.

— Заеби ги. Човек трябва да играе с каквито карти му дойдат.

— Не мислиш ли да…

— Не. Зарежи това. Може да съм малко изплашен и нервен, но майната му. Знам аз какво значи да умреш. Да, сър, това е нещо, което наистина добре познавам.

Блеър Съливан нервно закрачи из килията. После се отпусна на ръба на леглото и се наклони напред. Сякаш изведнъж се успокои, усмихна се заговорнически и нетърпеливо потри ръце.

— Разкажи ми за твоите интервюта — разсмя се той, — искам да зная всичко. — Махна към телевизора. — Тия идиоти от телевизията и от вестниците не дават нищо конкретно. Плява, пълна плява. Искам ти да ми разкажеш.

Кауърт почувства, че го обзема хлад.

— Конкретно?

— Точно така. Не пропускай нищо. Вземи всички тия думички, дето си така печен с тях, и ми обрисувай един истински портрет, а?

Кауърт пое дълбоко дъх. Трескаво си помисли, че е луд колкото него, но заговори:

— Бяха в кухнята. Вързани…

— Добре, добре. Здраво вързани, като прасета, нали?

— Не. Просто ръцете им бяха извити назад така… — Той показа.

Съливан кимна.

— Добре. Продължавай.

— С прерязани гърла.

Съливан кимна.

— Навсякъде наоколо имаше кръв. Майка ти беше гола. Главите им бяха изпънати назад ето така…

— Продължавай. Беше ли изнасилена?

— Не мога да кажа. Наоколо имаше много мухи.

— Това ми харесва. Бръмчат наоколо и вдигат много шум?

— Точно така. — Кауърт чу думите да се изплъзват от устата му с лекота. Помисли си, че в момента някаква непозната част от него, за чието съществуване не е и подозирал, взема превес.

— Изпитали ли са болка? — продължи Съливан.

— Как бих могъл да зная?

— Айде, Кауърт. Как ти се стори, имали ли са малко време да поразмислят, докато са умирали?

— Да, бяха завързани за столовете си. Трябва да са гледали един към друг до момента, в който са били убити. Единият от тях е станал свидетел на смъртта на другия, предполагам, освен ако убийците не са били повече.

— Не, само един е — тихо каза Съливан и потри ръце. — На столовете ли бяха?

— Точно така. Завързани.

— Като мен.

— Какво?

— Завързани на столовете. И после екзекутирани. — Той се разсмя.

Кауърт почувства, че студените тръпки внезапно се превръщат в огнени иглички.

— Имаше една Библия…

— „… и палещ вятър е техният дял от чашата…“

— Точно така.

— Чудесно. Точно както трябваше да бъде.

Съливан внезапно се изправи и обви ръце около себе си, сякаш да задържи всички чувства, които отекваха в него. Мускулите на ръцете му се издуха. Една вена върху челото му запулсира. Бледото му лице почервеня. Шумно изпусна въздух.

— Виждам го — каза осъденият. — Виждам го. — Съливан протегна напред ръце. После внезапно ги свали. — Добре — кимна той. — Направено е. — Задиша тежко като бегач преди финала, после сведе поглед към ръцете си и остана с впити в тях очи, докато изви пръстите си като хищни нокти. Драконите, татуирани върху ръцете му, се изпълниха с живот. Изсмя се на себе си, после се извърна към Кауърт. — Сега искам още мъничко. Онова, което ще придаде смисъл на всичко.

— За какво говориш?

Съливан поклати глава.

— Извади тоя тефтер. Извади и касетофона. Време е да научиш за смъртта. Казах ти. Завещанието. Последната дума и заветът на стария Съли.

Когато Кауърт се приготви, Съливан отново седна на ръба на леглото. Пушеше бавно и дълбоко вдишваше дима.

— Готов ли си, Кауърт?

Журналистът кимна.

— Добре. Добре. Откъде да започна? Очевидно трябва да започна от началото. Кауърт, колко убийства ми приписват?

— Дванайсет. Официално.

— Точно така. Но трябва да обърнем внимание на подробностите. Бях обвинен и осъден заради ония мили хора от Маями, за сладурчето и приятеля й. Това е официалната версия. И после аз признах за другите десет човека, просто от любезност, предполагам. Детективите разработиха своите версии, тъй че точно сега няма да навлизам в подробности. И после дойде онова малко момиченце от Пачула — номер тринайсет, нали?

— Да.

— Добре, нея ще я оставим за момент настрани. Нека като за начало да се върнем на дванайсетте случая, става ли?

— Добре. Дванайсет.

Съливан се разсмя лениво.

— Всъщност, това изобщо не е така. Не, сър. Изобщо не е така.

— Защо, колко са?

Осъденият се ухили.

— Докато си седях тук, се опитах да ги изчисля. Броях и броях. Исках да видя точно колко са. Да не остане място за съмнения, нали разбираш.

— И колко са?

— Какво ще кажеш за трийсет и девет човека, Кауърт?

Осъденият се наведе назад и леко се залюля. Вдигна крака и обви коленете си с ръце, без да спира да се люлее.

— Разбира се, може да пропускам един-двама. Случва се, нали знаеш. Понякога убийствата си приличат. Няма я оная малка искричка, която да ги запечата в мозъка ти.

Кауърт замълча.

— Да започнем с дребната стара дама, която живееше в покрайнините на Ню Орлиънс. Живееше сама в жилищен блок за възрастни в едно малко градче, наречено Джеферсън. Видях я един следобед. Прибираше се вкъщи. Вървеше си просто ей така, радваше се на деня, сякаш той й принадлежеше. И аз я последвах. Живееше на една улица, наречена Лоуъл Плейс. Мисля, че се казваше Юджиния Мей Филипс. Много се старая да не забравя тия подробности, Кауърт, защото когато отидеш да ги провериш, трябва да има нещо, за което да се захванеш. Беше преди около пет години, през септември. Когато се стъмни, аз разбих плъзгащата се врата на задния вход. Апартаментът й беше от тия, с излаз към градина. Даже нямаше резе. Нито пък светлини отвън. Нищо. Защо глупачка като нея трябва да живее в такъв апартамент? Направо си проси да бъде убита. Да, сър. Всеки уважаващ себе си изнасилвач, обирджия или убиец, който види тоя апартамент, ще подскочи от радост, щото изобщо няма никакви проблеми. Трябваше поне да държи някое голямо черно кръвожадно куче. Ама тя нямаше. Имаше папагал. Жълт един, в клетка. Аз убих и него. Това се случи. Разбира се, отначало малко се позабавлявахме. Тя толкова се изплаши, че дори не извика, когато затиснах главата й с оная възглавница. Оправих я. Оправих и още пет други там наоколо. Просто изнасилване и грабеж. Тя беше единствената, която убих. После се разкарах. Нали знаеш, ако навреме се разкараш, нищо няма да ти се случи. — Съливан замълча. — Трябва да запомниш това, Кауърт. Човек не трябва да спира на едно място. Не бива да затъва и да пуска корени. Ако все си в движение, полицията няма как да те докопа. По дяволите, арестували са ме за скитничество, злоупотреба, подозрение в грабеж, за какво ли не. Но така и никой не успя да ме ковне. Прекарвах по някоя и друга нощ в затвора. Един месец в ареста на областния затвор в Дотън, Алабама. Дяволско място, Кауърт. Хлебарки и плъхове, и дяволски лайняна воня. Но никой не е успявал да ме ковне за онова, което правех. Пък и как? Аз бях дребен човечец… — Той се усмихна. — Или поне те така мислеха. — Съливан се поколеба и хвърли поглед през железните решетки. — Разбира се, сега ситуацията се промени, нали? Точно сега Блеър Съливан е малко по-важен, нали? — Той рязко вдигна глава. — Нали, по дяволите?

— Да.

— Ами тогава го кажи!

— Много по-важен.

Съливан изглеждаше успокоен. Отново заговори с тих глас:

— Точно така. Точно така. — За миг притвори очи, но когато отново вдигна клепачи, погледът му беше хладен и равнодушен. — Ами че аз сигурно съм най-шибаният важен човек в щата Флорида точно сега, кво шъ кайиш, Кауърт?

— Може би.

— Че защо, всеки иска да знае онова, което старият Съли знае, нали така?

— Точно така.

— Схващаш ли картинката сега, Кауърт?

— Мисля, че да.

— Точно така. Смея да кажа, че доста хора са твърде заинтригувани… — Той наблегна на думата и я остави да се изтърколи от езика му като твърд бонбон. — От онова, което старият Съли има да каже.

Кауърт кимна.

— Добре. Много добре. Когато се преместих в Мобил, убих едно дете в „Севън-Илевън“. Просто нападение. Не е кой знае какво. Представа си нямаш колко им е трудно на ченгетата да те пипнат за нещо такова. Ако никой не те види да влизаш, никой не те види и да излизаш, все едно че някое мъничко зло се е приземило там и бинго! Някой умира. А той беше готино хлапе. Помоли се малко. Каза: „Вземи парите, вземи парите“. „Не ме убивай — каза, — аз просто работя, за да завърша училище. Моля те, не ме убивай“. Разбира се, аз го направих. Гръмнах го веднъж отзад в главата. Бързо, лесно и приятно. Паднаха една-две стотачки. После си взех няколко „Туинки“, някоя и друга сода, малко чипс и го оставих зад щанда…

Съливан замълча. Върху челото му потече струйка пот. Гласът му потрепваше от напрежение.

— Ако имаш някакви въпроси, можеш да ми ги зададеш.

Кауърт се закашля.

— Помниш ли времето, датата, мястото?

— Добре, добре. Ще поработя върху това. Трябва да има някакви детайли. — Съливан се отпусна замислен, после изведнъж се разсмя. — По дяволите, трябваше да си нося един тефтер като тебе. Сега нямаше да се напъвам да си спомням.

Отново се отпусна назад и заизброява подробности, места, имена. Бавно и старателно се ровеше в миналото си.

Кауърт слушаше внимателно, от време на време задаваше по някой въпрос. Искаше повече за историите, които чуваше. След първите няколко, шокът премина. Всичко се превърна в някакъв обичаен терор, а ужасът, изстрадан от някога живи хора, сега беше само спомен на един осъден. Изискваше повече детайли от убиеца, повече факти, които лишаваха всичко случило се от страст. Нямаше смисъл, почти липсваше и връзка със света. Това, че събитията, за които говореше, са изпълвали последните мигове на някога живи, дишащи хора, беше без значение, когато Блеър Съливан говореше за тях с неизменна, нарастваща, настойчива злоба.

Часовете се влачеха мъчително.

 

 

Сержант Роджърс донесе храна. Съливан го отпрати. Традиционното последно ядене — пържола на сух тиган с пържени картофи и ябълков пай — изстиваше върху подноса. Кауърт просто слушаше.

Минаваше единайсет, когато Блеър Съливан свърши. Върху лицето му играеше бледа усмивка.

— Ето това са те, всичките трийсет и девет. Като роман, а? Не е кой знае какъв рекорд, ама натам бие, какво ще кажеш? — Пое си дълбоко дъх. — Това ми харесваше, знаеш ли. Рекордът. Какво, по дяволите, е рекордът за човек като мен, Кауърт? Разбра ли този малък факт? Аз ли съм номер едно или рекордът принадлежи на друг? — Съливан се изсмя сухо. — Разбира се, дори да не съм номер едно по бройка, със сигурност надминавам повечето от другите шибани копелета и знаеш ли с какво, Кауърт? Как му викаш ти на това? С оригиналност?

— Съливан, няма много време. Ако искаш да…

Съливан рязко се изправи. Очите му горяха.

— Не се ли разбрахме с теб, момче?

— Исках само… — вдигна ръка Кауърт.

— Това, какво искаш, не е важно! Важното е аз какво искам!

— Добре.

Съливан хвърли поглед между решетките. Пое дълбоко дъх и снижи глас:

— Сега е време за още една история, Кауърт. Преди да си тръгна от тоя свят. Преди да се отправя на едно бързо пътешествие върху щатската ракета.

Кауърт чувстваше чудовищна пустота в себе си. Сякаш острите думи на този мъж бяха изсмукали влагата от тялото му.

— Сега ще ти кажа истината за малката Джоани Шрайвър. Последно изявление, както го наричат в съда. Предсмъртни думи. Мислят си сигурно, че никой не може да премине във великото отвъдно, опетнен с лъжа. — Съливан високо се изхили. — Значи, предполага се, че това, което ще ти кажа, трябва да е истина. — Той замълча, после продължи: — Ако можеш да повярваш в нея. — Впери поглед в Кауърт. — Малката красива Джоани Шрайвър. Съвършената малка Джоани.

— Номер четирийсет — каза Кауърт.

— Не — поклати глава Блеър Съливан и се усмихна. — Не съм я убил.

Стомахът на Кауърт се присви. Изведнъж го обзе хладина.

— Какво?

— Не съм я убил. Убих всички тия, останалите. Но нея не съм убил. Разбира се, бях в област Ескамбия. И със сигурност, ако я бях забелязал, щях да се изкуша да го направя. Дума да няма. Само да бях паркирал пред двора на училището, щях да направя с нея точно това, което й се е случило. Щях да сваля прозореца на колата и да кажа: „Ела тук, малко момиченце“. Мога да се закълна в това. Но не го направих. Не, сър. За това престъпление вина нямам. — Съливан замълча и после повтори. — Невинен.

— Но писмото…

— Всеки може да напише писмо.

— А ножът…

— Да, за това си прав. С него беше убито малкото момиченце.

— Не разбирам…

Блеър Съливан се преви от смях. После смехът му се превърна в тежка, душеща кашлица, която отекна по коридора на затвора.

— С нетърпение чаках това. С такова нетърпение исках да видя изражението на лицето ти!

— Аз…

— Изключително, Кауърт! Изглеждаш малко разстроен и объркан. Човек ще каже, че ти ще седнеш на стола. Не аз. Какво става тук? — Съливан почука челото си с пръст.

Кауърт затвори уста и впери поглед в убиеца.

— Мислеше си, че знаеш много, нали, Кауърт? За много умен се мислеше. А сега, господин Пулицър, господин Велик репортер, позволи ми да ти кажа нещо: „Не си толкова умен“. — Съливан продължаваше да се смее и кашля.

— Разкажи ми — помоли Кауърт.

— Има ли време? — вдигна глава Съливан.

— Има време — процеди Кауърт през стиснатите си зъби, без да откъсва поглед от мъжа, който сега се изправи и закрачи из килията.

— Стана ми студено — измърмори затворникът.

— Кой уби Джоани Шрайвър?

Блеър Съливан спря и се засмя.

— Ти знаеш.

Кауърт доби усещането, че подът пропада под краката му. Вкопчи се в стола си, в бележника си, в химикалката, сякаш да намери опора. Ролката в касетофона се въртеше и записваше внезапно настъпилата тишина.

— Кажи ми — прошепна той.

— Наистина ли искаш да знаеш? — разсмя се Съливан.

— Кажи ми!

— Добре, Кауърт. Представи си двама мъже в съседни килии в отделението за осъдени на смърт. Единият иска да се измъкне, защото са му го зачукали на най-шибаното дело, което някой детектив може да съшие, и е обвинен от някакви смотани съдебни заседатели, които навярно са знаели, че това е най-смотаният убиец негър, който са виждали. Разбира се, с право са го обвинили. Но по съвсем погрешни доводи. Този мъж е изпълнен с нетърпение и гняв. А другият мъж знае, че никога няма да се измъкне от срещата си с електрическия стол. Може да я отложи с малко, но знае, че рано или късно, ще дойдат за него. Сигурно е. А онова, което най-много го тревожи, са едни неразплатени сметки. Останало е още нещо, което той иска да направи. Дори ако за това трябва да се измъкне от самата смърт. Нещо наистина важно за него. Нещо толкова злостно и грешно, че има само един човек на земята, когото може да помоли да го свърши.

— Кой е той?

— Ами някой такъв, като него. — Съливан се взря в Кауърт. — Някой такъв, съвсем като него.

Кауърт замълча.

— И значи, те откриват няколко съвпадения. Като това, че са на едно и също място по едно и също време, и че карат горе-долу еднакви коли. И им идва една идея, схващаш ли? Страхотна идея. Един план, който на бас, че дори и помощникът на дявола не може измисли. Мъжът, който никога няма да се измъкне от отделението за осъдени на смърт, ще поеме престъплението на другия. А той, като излезе, ще направи едно-друго за партньора си. Започваш ли да схващаш?

Кауърт не помръдваше.

— Виждаш ли, тъпи кучи сине! Не е за вярване, ама наистина е така. Бедният, невинен, несправедливо обвинен чернокож мъж! Нещастна жертва на расизма и предразсъдъците. И истински ужасното лошо бяло момче. Направо да не повярваш. Не беше много трудно да го измислим. Главното беше да ти кажа за ножа и да напиша онова писмо точно в подходящия момент, за да бъде прочетено на всеослушание. А идеята да продължавам да отричам престъплението беше най-добра. Да твърдя, че нямам нищо общо с него. Което си беше самата истина. Най-добрият начин да накараш една лъжа да работи, Кауърт. Просто сложи малко истина в нея. Виждаш ли, знаех, че ако просто бях признал, ти щеше да намериш някакъв начин да докажеш, че не съм го извършил. Затова ви накарах — теб и твоите приятелчета — да се покажете по телевизията и да се появите по вестниците. Направих нещата просто да изглеждат така. После оставих всичко да се развива от само себе си. Трябваше само да открехна вратата малко повече… — Той отново се изсмя. — И Боби Ърл да се промъкне в пролуката. В мига, в който ти я разшириш достатъчно.

— Как да повярвам на…

— Ами в Монро има двама мъртъвци. Номер четирийсет и четирийсет и един.

— Но защо ми го казваш?

— Ами — усмихна се пак Съливан, — това наистина не е част от сделката, която сключих с Боби Ърл. Той си мисли, че сделката е приключила, когато онзи ден е отишъл в Тарпън Драйв и е свършил оная работа вместо мен. Аз му подарих живот. Той ми подари смърт. Просто и ясно. Подадохме си ръце и всеки си тръгна по пътя. Поне той така си мисли. Но аз ти казах, старият Съли има дълги ръце… — Съливан дрезгаво се изсмя. Светлината от крушката в килията блестеше върху обръснатата му глава. — А ти знаеш, Кауърт, аз не съм най-подходящият човек наоколо, на който можеш да се довериш. — Той се изправи и разпери ръце. — По този начин ще го поведа със себе си по пътя към ада. Номер четирийсет и две. Голям майтап. Той ще ми бъде добро другарче за из път, така да се каже. Направо вдън земя ще се продъним, с бърза стъпка и за нула време. — Съливан изведнъж стана сериозен. — Кажи сега, това не е ли последната малка шега? Той и не подозираше, че ще прибавя този малък щрих.

— Ами ако не ти повярвам?

— Някой съвсем като мен, Кауърт — закиска се Съливан. — Така е — хвърли поглед към репортера той. — Искаш доказателство ли? Какво мислиш, че е правил Боби Ърл през цялото време, откакто го пусна на свобода?

— Ходил е на училище. Учил е. Няколко пъти е говорил пред различни църкви.

— Кауърт — избухна Съливан, — знаеш ли колко тъпо звучи това? Не мислиш ли, че Боби Ърл не е научил нищичко от малкия си опит в нашата велика система на правораздаване? Мислиш ли, че това момче съвсем е лишено от мозък?

— Не зная…

— Точно така. Ти не знаеш. Но по-добре виж сам. Щото на бас, че много сълзи са се пролели там, докъдето старият Боби Ърл е стигнал. Ти само трябва да провериш.

Чувстваше се смазан от потока думи, които го заливаха.

— Искам доказателство — повтори той с неубедителен глас.

Съливан подсвирна и изви очи към тавана.

— Знаеш ли, Кауърт, приличаш на някой от ония ненормалните монаси от средновековието, които по цял ден са седели да измислят доказателства за съществуването на Бога. Не можеш ли, като чуеш една истина, да я познаеш, момче?

Кауърт поклати глава.

— Не вярвам — усмихна се Съливан. Спря за момент и преглътна, преди да продължи: — Сам виждаш, не съм тъп, затова, когато с Боби Ърл направихме нашата малка уговорка, аз открих нещо повече от онова, което вече бях използвал. Трябваше да бъда с крачка напред, просто да съм сигурен, че Боби Ърл ще свърши своя дял от сделката. А също и да ти помогна да тръгнеш по пътя на осмислянето.

— Какво?

— Ами нека направим приключение от това, Кауърт. Слушай внимателно. Ножът не е единственото скрито нещо. Има още няколко неща. — Съливан се замисли за момент, преди отново да се ухили към репортера. — Ами да кажем, че тия неща наистина са на гадно място. Да, сър. Но ти, Кауърт, можеш да ги видиш. Ако имаш очи на задника си. — Съли избухна в дрезгав смях.

— Не разбирам.

— Трябва просто да си спомниш думите ми, когато се върнеш в Пачула. Пътят към осмислянето понякога е мръсен. — Грубият звук от гласа на затворника ехтеше около Матю Кауърт. Той стоеше замръзнал, безмълвен. — Какво ще кажеш, Кауърт? Успях ли да убия и Боби Ърл? — Той се приведе напред. — Ами ти, Кауърт? Застрелях ли те и теб? — Блеър Съливан рязко се облегна назад. — Това е — каза той. — Край на разказа. Край на разговора. Довиждане, Кауърт. Време е да умра. Ще се видим в ада.

Осъденият се надигна и бавно се извърна с гръб към него. Матю Кауърт остана неподвижен известно време, неспособен да помръдне. Мислите му бяха объркани, гърлото му — сухо. Протегна ръце да вземе бележника и химикалката си и видя, че ръцете му треперят. Олюля се, когато стана. Направи стъпка, после втора и накрая се отдалечи от самотния мъж, вперил поглед в стената. Спря в дъното на коридора и се опита да си поеме дъх. Тресеше го, чувстваше се зле, но си наложи да се съвземе. До слуха му достигна шумът от тежки стъпки и той вдигна глава. По коридора в стегнат ред приближаваха сержант Роджърс и група силни мъже. С тях вървеше и свещеник с бяла яка и потно чело и няколко чиновника от администрацията на затвора, които нервно поглеждаха часовниците си. Вдигна очи и забеляза часовник и на стената. Вгледа се в голямата стрелка, която неумолимо сочеше десет минути преди полунощ.