Джон Каценбах
Справедлива кауза (22)

Двайсет и две. Бележки

Тримата детективи и журналистът успяха да се настанят някак си в мотелската стая. Уилкокс опря гръб в стената до прозорците и от време на време мълчаливо хвърляше поглед навън, в тъмнината, към светлините на фаровете, които проблясваха и отминаваха. Шефър и Браун заеха единствените столове в стаята от двете страни на малката масичка, като играчи на покер, които очакват последната ръка. Кауърт неловко седна на ръба на леглото. От съседната стая се носеше висок говор от телевизор и гласовете на новинарите проникваха през стените. Някоя трагедия, помисли си той, сведена до петнайсет секунди, най-много трийсет, ако наистина е ужасна, и предадена със заучена загриженост.

Хвърли поглед към Андрея Шефър. Макар че се изненада, когато отвори вратата и ги видя, тя ги пусна да влязат без коментар. Запознанството беше кратко, репликите, които размениха — несъществени. Всички знаеха какво ги е събрало в тази малка стая, в този далечен град.

— Как ме открихте? — обърна се Андрея към тримата мъже, докато събираше записките си и разхвърляните наоколо листове.

— От местното полицейско управление — отвърна Браун. — Обадихме им се, щом пристигнахме. Те ни казаха, че са те придружили, когато си отишла да видиш Фъргюсън.

Шефър кимна.

— Защо го направи? — запита Браун.

Тя понечи да отговори, после спря, хвърли поглед към Кауърт и поклати глава.

— А вие защо сте тук?

Репортерът явно нямаше желание да отговори на този въпрос, затова Тани Браун отново се намеси с примирен, формален глас.

— И ние дойдохме, за да се срещнем с Фъргюсън.

Шефър вдигна глава към лейтенанта.

— Защо? Мислех, че сте приключили с него. А също и ти — махна тя към Кауърт.

— Не. Все още не.

— Защо?

— Тук сме — пак започна Браун, — защото имаме основания да вярваме, че в първоначалното разследване на Фъргюсън са допуснати грешки. Мислим, че не е изключено да има известни пропуски и в статиите на господин Кауърт. Тук сме да проверим и двата варианта.

— Грешки? — Шефър изглеждаше едновременно ядосана и изненадана. — Пропуски? — Тя се извърна към репортера. — Какви грешки?

Кауърт разбра, че този път ще трябва да й отговори.

— Той ме излъга.

— За кое?

— За убийството на малкото момиченце.

Шефър се раздвижи неспокойно на мястото си.

— И защо си дошъл сега тук?

— Да поправя допуснатото.

Клишето предизвика цинична усмивка.

— Убедена съм, че това наистина е важно — каза тя и хвърли поглед към Браун и Уилкокс. — Но не обяснява защо пътувате в този състав.

— Ние също сме заинтересовани от евентуална корекция на фактите — поясни Браун и в същия миг осъзна смисъла на думите си. Младата жена срещу него го преценяваше и до този момент той се проваляше.

Шефър се замисли.

— Не сте дошли тук да арестувате Фъргюсън?

— Не, не можем да направим това.

— Дошли сте да говорите с него?

— Да.

— Лъжете — поклати тя глава и се облегна назад с кръстосани пред гърдите ръце.

— Ние… — започна Браун.

— Лъжете — прекъсна го тя.

— Защото… — обади се Кауърт.

— Лъжете — за трети път каза Шефър.

Репортерът и лейтенантът впериха поглед в нея и след няколко минути, напълно достатъчни, за да се загнезди думата в съзнанието им, тя продължи:

— Какви факти? Няма никакви факти. Само един съвсем объркан човек. Грешки и пропуски. Какво значи това? Ако Кауърт е допуснал някаква грешка, щеше да бъде тук сам. Ако ти, детектив Браун, си допуснал грешка, и ти щеше да дойдеш сам. Но вие сте заедно, а това вече е нещо съвсем различно, нали?

Тани Браун кимна.

— Това някаква игра на догадки ли е? — попита Андрея.

— Не. Разкажи ми какво те е довело тук, а после и аз ще ти разкажа как стоят при нас нещата.

Шефър обмисли предложението му и кимна.

— Дойдох да се срещна с Фъргюсън, защото той е свързан и със Съливан, и с Кауърт и си помислих, че може да разполага с някаква информация за убийството в Кийс.

Браун я погледна настоятелно.

— И наистина ли се оказа така?

— Не, отрича да знае каквото и да е — поклати тя глава.

— А ти какво си очаквала? — промърмори Кауърт.

— Е, все пак, той беше далеч по-склонен да ни сътрудничи, отколкото ти — извърна се тя към него. Това, разбира се, не беше вярно, но Андрея се надяваше да му затвори устата, което и стана.

— Ами, щом той не ти е предложил никаква информация и отрича всяка връзка, какво още търсиш тук? — попита Браун.

— Исках да проверя алибито му за времето, по което са станали убийствата.

— И?

— Потвърдих го.

— Потвърди го? — избъбри Кауърт.

Тя хвърли поглед към него.

— През онази седмица Фъргюсън е бил на лекции. Няма нито едно отсъствие. А допускам, че нямаше да му е лесно да отиде в Кийс, да убие възрастната двойка и да се върне, без нито едно закъснение. Вижда ми се направо невъзможно.

— Но, по дяволите, Съливан ми каза… — Кауърт млъкна, но Шефър се извърна към него.

— Какво е казал Съливан?

— Нищо.

— Спомена Съливан, по дяволите!

— Съливан ми каза друго.

Тани Браун се опита да се намеси, но с един-единствен поглед Шефър го принуди да се откаже. Обзе я гняв. За миг пред очите й причерня. Нещо в нея сякаш се разкъса и ръцете й се разтрепериха от усилието да се овладее. Лъжи, помисли си тя, без да откъсва поглед от репортера. Лъжи и инсинуации. Пое дълбоко дъх. Знаеше си.

— Кога ти го е казал Съливан? — бавно запита тя.

— Преди да седне на стола.

— Какво ти каза?

— Че ония престъпления са извършени от Фъргюсън. Но това не е така…

— Копеле такова — промърмори тя.

— Не, виж, трябва да разбереш…

— Копеле. Какво точно ти каза той?

— Че с Фъргюсън са уредили да си прехвърлят убийствата. Да поеме престъплението на Фъргюсън, а в замяна Фъргюсън да извърши онова убийство за него.

Тя замълча и за миг прозря безизходицата, в която се намира репортерът. Но ни най-малко не се изпълни със съчувствие.

— А не ти ли мина през ума, че това би заинтересовало хората, които разследват убийствата?

— Не е толкова лесно. Той ме излъга. Аз се опитвах да…

— И си помисли, че и ти можеш да излъжеш?

— Не, по дяволите, нищо не разбираш — извърна се Кауърт към Тани Браун.

— Би трябвало веднага да те арестувам — остро каза тя. — Защо не напишеш нещо от собствената си килия, Кауърт? Репортер, обвинен в укриване на информация относно сензационен случай на убийство. Това може да мине за заглавие. И може да го пуснат на първа страница, заедно с дяволската ти фотография. А ние най-после ще прочетем една истина.

Двамата стояха, вперили поглед един в друг, докато накрая Кауърт се обади:

— Да. Истината. Макар че това не е истина, нали, детективе?

— Кое?

— Ами това, което чуваш. Съливан ми каза, че Фъргюсън е убил възрастната двойка, но аз не знаех дали да му повярвам, или не. Много неща ми разказа, а някои от тях се оказаха лъжи. И аз можех да ви го кажа, но в същото време трябваше да го изнеса и във вестника. Трябваше, детективе. Но сега ти ми казваш, че Фъргюсън има алиби и значи всичко щеше да се окаже погрешно. Той не е убил двамата старци, независимо какви ми ги е разправял Съливан, нали така?

Шефър се поколеба.

— Хайде, детективе, така ли е?

Андрея не се сещаше с какво може да възрази.

— Така изглежда — кимна тя. — Алибито му се потвърди. Отидох в Рътджърс и говорих с трима различни професори. Бил е на лекции всеки ден от седмицата. Освен това моят колега се е натъкнал и на друга информация.

— Каква информация?

— Остави.

В стаята отново се възцари тишина, докато всеки преценяваше за себе си чутото. Накрая Тани Браун заговори:

— Но — започна той предпазливо, — има и още нещо, нали? Щом не подозираш Фъргюсън и той не разполага с информация, която да помогне на твоето разследване, сега трябваше да си в самолета на път за юг. Нямаше да висиш тук, вече щеше да си с колегата си. Можеше да провериш присъствието на Фъргюсън на лекциите по телефона, но ти отиваш и лично се срещаш с хората. Какво означава това, детективе? И отвори вратата с деветмилиметров пистолет в ръка, а багажът ти не е събран. Какво става?

Тя поклати глава.

— Аз ще ти отговоря — предпазливо каза Браун. — Защото знаеш, че нещо не е наред, а не можеш да кажеш какво е то.

Шефър вдигна поглед към него и кимна.

— Ами — добави Браун, — и ние сме тук за същото.

 

 

Светлината на утрото прониза дъждовните облаци, които се носеха над града, и се разпиля пред прозореца на Фъргюсън. Шефър и Уилкокс спряха до тротоара в северната част на улицата, а Браун паркира от юг. Кауърт провери касетофона и бележника си, потупа джоба на якето, за да се увери, че химикалките му още са там и се извърна към полицая.

В стаята на мотела Шефър се беше обърнала нервно към тях с въпроса:

— И така, какъв е планът?

— Планът — меко бе отвърнал Кауърт, — е да го разтревожим, да го провокираме да излезе от прикритието си и да направи нещо, което да проследим. Искаме да го накараме да мисли, че нещата не са така сигурни, както той смята. Да му дадем повод да се тревожи — повтори той и се усмихна вяло. — Тази работа ще я свърша аз.

Сега, вече в колата, се опита да се пошегува:

— Във филмите щях да нося радиотелефон. И щяхме да имаме кодова дума, с която да сигнализирам, ако имам нужда от помощ.

— Би ли взел радиотелефон в себе си?

— Не.

— И аз така си мисля. Значи не се нуждаем от кодова дума.

Кауърт се усмихна, но само защото не можеше да измисли нищо по-добро.

— Нервен ли си?

— Личи ли ми?

— Той няма да направи нищо.

— Разбира се.

— Не може да направи нищо.

Кауърт отново се усмихна.

— Приличам на стар укротител на лъвове на малка разходка из джунглата, който се натъква на свой бивш питомец, пред когото навремето прекалено е размахвал камшика. И хвърля той поглед към стария лъв и разбира, че лъвът вече не е в клетката в цирка, а в собственото си леговище. Схващаш ли?

— Той едва ли ще си позволи да прави нещо повече от това да ръмжи.

— Когато лае, е по-страшен, отколкото като хапе.

— Сигурно, но това се отнася за кучетата, не за лъвовете.

— Объркахме метафорите. — Кауърт отвори вратата. — Ще се видим след няколко минути.

Студеният влажен въздух го удари в лицето. Той забърза надолу по улицата и мина покрай двама мъже, заспали в изоставен вход — сиво-кафяви дрипи, скупчени, за да се топлят през нощта. Мъжете се размърдаха, когато мина покрай тях, после отново затънаха в забвение. До ушите на Кауърт достигна шумът от дизеловите мотори на първите автобуси две преки по-надолу.

Вдигна глава към жилищния блок. За момент спря на стъпалото, после прекрачи в тъмния вход и бързо изкачи стълбите към апартамента на Фъргюсън. Помисли си, че навярно той още спи и ранното събуждане ще го изпълни със съмнение и объркване. Часът на визитата не беше избран случайно. Часовете между деня и нощта бяха най-несигурни, време на преход, когато хората се чувстваха най-уязвими.

Кауърт пое дълбоко дъх и силно почука. Отвътре не се чу никакъв шум и той отново почука. Минаха още няколко секунди, преди тежки стъпки да забързат към вратата. Кауърт удари с юмрук вратата трети и четвърти път.

Отвътре резето изщрака, веригата падна и вратата се открехна, Фъргюсън впери поглед в него.

— Кауърт?

Убиец, помисли си Кауърт, но вместо това каза:

— Здрасти, Боби Ърл.

Фъргюсън прокара длан по лицето си и се усмихна.

— Трябваше да се сетя, че ще се появиш.

— Ами да, ето ме.

— Какво искаш?

— Обичайните неща. Имам няколко въпроса и търся отговорите им.

Фъргюсън отвори широко вратата и Кауърт влезе в апартамента. Преминаха в малката всекидневна. Кауърт се огледа, сякаш с един поглед да обхване всичко.

— Искаш ли кафе? Имам готово — каза Фъргюсън и махна към дивана. — Имам и кекс. Искаш ли?

— Не.

— Нямаш нищо против, ако аз си налея, нали?

— Давай.

Фъргюсън изчезна в малката кухня и скоро се върна с димяща чаша кафе и чиния от алпака с парче кекс. Кауърт вече беше разположил касетофона си върху малката масичка. Фъргюсън сложи кекса до нея и си отряза тънко парче. Кауърт забеляза, че използва стоманен ловджийски нож с двайсетсантиметрово острие и назъбен ръб. Фъргюсън остави ножа и натъпка кекса в устата си.

— Странни прибори за хранене имаш — отбеляза Кауърт.

— Държа го да ми е подръка — вдигна рамене Фъргюсън. — Тук често влизат с взлом. Нали знаеш, наркоманите търсят лесни пари. Това не е най-добрият квартал. Или може би не си забелязал?

— Забелязах.

— Малко допълнителна защита не е излишна.

— Използвал ли си този нож за нещо друго?

Фъргюсън се усмихна.

— За какво друго бих могъл да го използвам, освен да отрежа някоя филия хляб и да размажа нечий мозък? — отвърна той и отпи от кафето. — Така значи, ранно посещение. Имаш и въпроси. Сам ли дойде? — Той стана, отиде до прозореца и огледа улицата.

— Сам съм.

Фъргюсън се поколеба, втренчил настойчиво поглед към мястото, където Браун беше паркирал колата си, после отново се върна.

— Добре, Кауърт, какво те води насам?

— Говори ли с баба си?

— От месеци не съм говорил с никого от Пачула. Тя няма телефон. Нито пък аз.

Кауърт се огледа, но не видя телефон.

— Ходих да я видя.

— Много мило от твоя страна.

— Отидох да я видя, защото Блеър Съливан ми каза да отида и да потърся нещо там.

— Кога ти го е казал?

— Непосредствено преди да умре.

— Кауърт, биеш нанякъде, а аз категорично нямам представа накъде.

— Външната пристройка.

— Мястото не е приятно. Старо е. Не е използвано от година.

— Точно така.

— Поставих вътре водопровод. Един бон в брой.

— Защо го направи?

— Какво? Защо съм прокарал водопровод ли? Защото през зимата е студено да излизаш навън, за да си свършиш работата.

— Не. — Кауърт поклати глава. — Не това имах предвид. Защо уби Джоани Шрайвър?

Фъргюсън остана загледан напрегнато в Кауърт, после се облегна назад.

— Не съм убивал никого. Особено пък онова малко момиче. Мислех, че вече си го разбрал.

— Лъжеш.

— Не — взря се в него Фъргюсън.

— Изнасилил си я, убил си я, оставил си тялото й в блатото, после си скрил ножа в канала. Прибрал си се вкъщи и си видял, че по дрехите ти и върху постелката на колата ти има кръв. Срязал си парчето и заедно с дрехите си го натъпкал в лайната в клозета, защото си знаел, че никой, който е с всичкия си, няма да ги потърси там.

Фъргюсън поклати глава.

— Отричаш ли? — попита Кауърт.

— Разбира се.

— Аз открих дрехите и парчето от постелката.

За миг Фъргюсън изглеждаше изненадан, после сви рамене.

— И си бил толкова път, за да ми кажеш това?

— Защо я уби?

— Не съм я убил. Казах ти.

— Лъжец. Лъжеш още от самото начало.

Кауърт очакваше думите му да разгневят Фъргюсън, но това не се случи. Или поне не на пръв поглед. Той само се усмихна, протегна ръка и бавно си отряза друго парче кекс, за момент задържа ножа в ръката си, после отново отпи кафе.

— Това са измислици на Съливан. Какво още ти каза?

— Че ти си убил неговите старци в Кийс.

Фъргюсън поклати глава.

— И това не съм извършил. Но сега вече разбирам какво търсеше тук оная хубавичката детективка.

— Защо уби Джоани Шрайвър? — отново попита Кауърт.

Фъргюсън се надигна и когато заговори, в гласа му прозвучаха гневни нотки.

— Не съм извършил това престъпление! По дяволите! Докога трябва да го повтарям?

— Как тогава ония неща са попаднали във външния клозет?

— Ами ние хвърляхме там всякакви неща. Дрехи, автомобилни части, които не работят, боклуци. Дрехите, за които ми говориш, изхвърлих, защото бяха изцапани с кръвта на една свиня, когато помогнах на съседа да заколи животното. Връщах се през гората, един скункс налетя на мен и после не можах да се отърва от вонята му. По дяволите, имах малко пари, затова увих ония дрехи и просто ги изхвърлих. Пък и без това бяха съвсем износени. Отидох в града и си купих нови дънки.

— А постелката?

— Съвсем случайно срязах постелката. Сложих един трион на пода и я срязах. Изрязах парчето, защото мислех да го сменя с ново. Но междувременно ме арестуваха. Просто го бях захвърлил там, като всичко останало. — Фъргюсън погледна уморено към Кауърт. — Или може би лабораторните изследвания са показали нещо различно?

Кауърт понечи да поклати глава, но спря. Не знаеше дали Фъргюсън не е забелязал лекото движение.

— Или мислиш, че съм толкова тъп, че ако това бяха доказателства за някакво престъпление, да не говорим пък за убийство първа степен, нямаше да ги махна оттам, след като излязох от затвора ли? Какво ще кажеш, Кауърт? Мислиш ли, че не съм научил нищо в отделението за осъдени на смърт? Или пък от лекциите по криминология? Мислиш ли, че съм глупак, Кауърт?

— Не — отвърна Кауърт. — Не мисля, че си глупак. — Той впери поглед в очите на Фъргюсън. — И мисля, че си научил много неща.

Двамата мъже замълчаха за момент.

— Откъде Съливан е разбрал за външния клозет?

Фъргюсън вдигна рамене.

— Веднъж ми каза, преди нашето малко недоразумение, че удушил някаква жена с чорапогащника й и после го хвърлил в тоалетната. Каза, че отиде ли веднъж в септичната система, никой няма да го открие. Попита ме как е у дома и аз му казах, че сме със стар външен клозет, в който хвърляме всякакви неща. Мисля, че той просто си е измислил нова история за теб, Кауърт. Защото, когато човек търси, мисли и очаква да открие нещо, със сигурност успява. Не е ли това начинът, по който стават нещата? Когато решиш на всяка цена да откриеш нещо, няма как да не го намериш. Дори то да не е това, което търсиш.

— Удобно оправдание.

Фъргюсън отново настръхна, но после се овладя.

— Не мога да накарам нещата да звучат по-добре. Но ако се замислиш, струва ми се, че ще откриеш нещо от Блеър Съливан в тая история. Този човек е в състояние да извърти всичко в удобен за него вариант, нали, Кауърт?

— Така е.

Фъргюсън махна към касетофона и бележника, които Кауърт държеше в ръка.

— Търсиш си нов сюжет ли?

— Точно така.

— Е, аз ти казвам стари новини.

— Не съм толкова сигурен.

— Старата история. Същата стара история. Говорил си с Тани Браун. Тоя човек никога няма да се откаже, нали?

— Не — усмихна се Кауърт, — никога няма да се откаже.

— Майната му — горчиво каза Фъргюсън. Но после гневът изчезна от гласа му и той добави: — Но сега вече не може да ме пипне.

Кауърт се почувства безпомощен. Опита се да си представи какво би запитал Тани Браун, с какъв въпрос би пробил черупката на невинност, с която Фъргюсън се беше обвил. За пръв път започваше да разбира защо Браун е оставил партньора си да измъкне с юмруци признание от него.

— Когато ходиш на юг да говориш пред някоя църковна общност, Боби Ърл, или когато посещаваш някой градски център, всеки път едно и също ли казваш, или променяш малко нещата в зависимост от аудиторията?

— Променям по нещо. Зависи пред кого говоря. Но в повечето случаи посланието е едно и също.

— А смисълът?

— Той остава непроменен.

— Кажи ми какво говориш.

— Разказвам на хората как Иисус дойде и донесе светлина в тъмнината на оная килия в отделението за осъдени на смърт, Кауърт. Казвам им как вярата ще ги поддържа и във време на най-тежки изпитания. Как и най-големият грешник може да бъде докоснат от онази особена светлина и да намери утеха в Божието слово. Казвам им как истината винаги ще разсече злото като голям искрящ меч и ще покаже пътя към свободата. И те казват „Амин“, Кауърт, защото това е послание, което носи утеха на сърцето и душата. Не е ли така?

— Сигурно. И често ли ходиш на църква тук, в Нюарк?

— Не. Тук съм студент.

Кауърт кимна.

— И колко пъти си изнасял тази реч?

— Осем или девет.

— Имаш ли имената на църквите, общинските центрове или изобщо на местата, където си говорил?

— За репортажа ли ти трябва?

— Дай ми имената.

Фъргюсън се вгледа продължително в Кауърт, после вдигна рамене, сякаш това не го засягаше. Изброи без да се замисля няколко църкви — баптистка, петдесятна и унитарианска, добави и няколко общински центъра. Без усилие си спомни и имената на градовете, в които се намираха те. Кауърт бързаше да запише информацията в бележника си. Химикалката му драскаше страницата, а думите излизаха в пространството между редовете. Фъргюсън свърши и зачака. Репортерът мълчеше. Перине фигурираше в списъка.

— Тук са само седем.

— Трябва да съм изпуснал едно-две имена.

Кауърт се изправи. Чувстваше, че не може повече да остане на едно място. Пристъпи към библиотеката и плъзна поглед по заглавията, както беше направила и Шефър, когато посети апартамента.

— Навярно си станал голям специалист, след като си прочел всичко това — махна с ръка той.

Фъргюсън гледаше репортера замислено.

— Задължителните заглавия.

Кауърт се извърна.

— Дон Пери — предпазливо каза той и мина зад бюрото, сякаш то можеше да му предложи защита, ако Фъргюсън скочеше след него.

— Името не ми е познато — отвърна той.

— Малко момиче. Чернокожо. Само на дванайсет години. Връщало се е от плувния басейн миналия август, няколко дни след като си говорил там.

— Не. Не мога да кажа, че си я спомням. Трябва ли да я познавам?

— Така мисля. Перине. Флорида. Плувният клуб е на три-четири преки от първа баптистка църква. Говори ли на конгрегацията за светлината на Иисус, която те е навестила? Предполагам, те не са знаели какво друго може да означава тази светлина.

— Въпрос ли задаваш, Кауърт?

— Да. Защо си я убил?

— Малкото момиче мъртво ли е?

— Изчезнало.

— Не съм я убил.

— Не? Ти си бил там. Тя е изчезнала.

— Това въпрос ли е, Кауърт?

— Разкажи ми как си го направил.

— Нищо не съм направил на онова малко момиче. — Гласът на Фъргюсън остана студен и равен. — Не съм направил нищо на което и да е малко момиче.

— Не ти вярвам.

— Вярата не е дефицитна в наше време, Кауърт. Хората вярват на какво ли не. Вярват, че НЛО посещава малки градчета в Охайо и че Елвис е бил забелязан да си купува вафли в квартален магазин. Вярват, че ЦРУ трови водата им и че Съединените щати са управлявани от някаква тайна организация. Но доказателството, Кауърт, това е нещо доста по-трудно. — Той вдигна глава към репортера. — Като убийството.

Кауърт остана неподвижен, заслушан в гласа на Фъргюсън, който изпълваше стаята.

— Трябва ти мотив, трябва ти възможност и физически доказателства. Нещо научно и сигурно, което някой експерт може да представи в заседателната зала, без да предизвика спорове — например, отпечатъци от пръсти или петна от кръв. Или дори тези новите тестове за ДНК, Кауърт. Чувал ли си за тях? Аз съм чувал. Трябва ти свидетел, а ако такъв липсва — може би някой съучастник, който да даде показания. А ако нямаш нито един от тях, най-добре би било да представиш признание. Собствените думи на убиеца — ясни, точни и неопровержими, но там знаем как стоят нещата, нали? И значи, трябва да разполагаш с всичките тия неща, защото в противен случай не ти остава нищо друго, освен ужасяващи чувства и предположения. И само защото някое малко момиченце е изчезнало от покрайнините на оня голям стар лош град, Кауърт, и се е случило така, че аз съм бил в тоя град два дни по-рано, ами че това не доказва нищо, нали? Колко убийци, мислиш, има в Маями в един определен момент? Колко мъже няма и да се замислят да грабнат някое малко момиченце, докато то върви към дома си, както ти сам каза? Мислиш ли, че ченгетата там не са започнали издирване и не са разпитали всички отрепки? Направили са го, Кауърт, сигурен съм в това. Но знаеш ли какво? Аз не фигурирам в ничий списък. Вече не. Защото съм невинен, Кауърт. Ти ми помогна да стана такъв. И възнамерявам да остана невинен до край.

— Колко са? — почти прошепна Кауърт. — Шест? Седем? Всеки път ли, когато изнасяше реч, някой умираше?

Фъргюсън присви вежди, но гласът му остана непроменен.

— Престъпление на бял, Кауърт. Не знаеше ли това?

— Какво?

— Престъпление на бял. Хайде, помисли за всички убийци, за които си чел. За всички ония Спекс, Бънди, Корона, Гаки, Хенли, Лукас и разбира се, за нашето приятелче Блеър Съливан. Бели. Джак Изкормвача и Синята брада. Бели. Бели мъже, Кауърт. Всички те са бели. Поразходи се в който затвор искаш и ще ти покажат Чарли Менсън или Дейвид Бърковиц и пак ще видиш бели мъже, защото те са хората, които се поддават на тези странни подтици. Не искам да кажа, че липсват случайни изключения, но те само доказват правилото, нали знаеш. Като Уини Уилямс в Атланта, но около него има толкова много въпроси, все пак. Даже по телевизията дадоха филм. Питаха се дали той е бил онзи, дето е оправил всички ония млади мъже. Помниш ли това, Кауърт? Не, за чернокожите не е типично да отмъкват малки момиченца от улиците и да ги захвърлят мъртви в някое тъмно и забравено място. Ние извършваме престъпления на насилие. Неочаквани, неовладяни изблици с ножове, пистолети и голям шум. Престъпления в града, Кауърт, със свидетели и сцени на местопрестъплението, обсипани с доказателства, така че когато ченгетата дойдат да ни приберат, няма нужда да задават въпроси. Изнасилени бегачи по парковете, престрелки между търговците на наркотици, въоръжени грабежи на магазини и нападения, не са ли това нещата, Кауърт, които карат белите да купуват скъпи аларми за домовете си в предградията и да поддържат правораздавателната система и задоволителния дял чернокожи? Това да, но не и серийни убийци. И знаеш ли още какво, Кауърт?

— Какво?

— Това на системата й харесва. Нещата, които не се вписват твърде в статистиките и категориите, не са удобни за системата. — Фъргюсън хвърли поглед към него. — Как ще напишеш тази статия, Кауърт? Статия, която няма да се впише в някоя подредена, безопасна, предвидима ниша? Кажи ми, наистина ли вестниците са склонни да разказват на хората толкова странни неща? Така неочаквани? Или ти просто си вършиш работата и трупаш репортаж след репортаж за едно и също нещо, но под различен ъгъл и с различни думи?

Кауърт не отвърна.

— Или си мислиш, че можеш да напишеш нещо такова без никакво доказателство?

— Джоани Шрайвър — каза Кауърт.

— Забрави за нея, Кауърт. Нея отдавна я няма. Хубаво ще бъде да разбереш това. Може да убедиш и приятеля си Тани Браун.

Кауърт остана до бюрото на Фъргюсън. Наведе се и се опря на ръбовете.

— Ще напиша статията и ти го знаеш, нали?

Фъргюсън замълча.

— Ще изложа всичко във вестника. Целият фалш, всичките лъжи, и най-малките подробности. Ти можеш да отричаш колкото си щеш, но знаеш ли какво?

— Какво?

— Статията ще си свърши работата. Аз ще продължа. Може би и Тани Браун ще продължи. И знаеш ли какво ще ти се случи, Боби Ърл?

— Ами, кажи ми — студено го подкани той.

— Няма да отидеш в затвора. Не. В това отношение си прав. Липсват достатъчно доказателства. И много хора ще ти повярват, като им кажеш, че всичко е нагласено. Те още ти вярват, когато казваш, че си невинен. Много хора ще обвинят мен, полицаите и ще застанат зад теб, Боби Ърл, уверявам те.

Фъргюсън не снемаше поглед от Кауърт.

— Но знаеш ли какво ще изгубиш? Анонимността си.

Фъргюсън сви рамене и Кауърт продължи:

— Хайде, Боби Ърл. Знаеш какво прави човек със старата си домашна котка, която обича да ловува. Тя обича да убива птици и мишки, а после ги носи в хубавата ти, чиста вила. И тогава слагаш звънец около врата на тази котка, така че независимо колко е умна, гъвкава и силна, да не може да се доближи достатъчно до нито едно дребно животинче и да впие ноктите си в него.

Фъргюсън присви очи.

— И вярваш, че тия църкви все така ще продължават да те канят да изнасяш речи, ако около теб остане дори само един малък въпрос? Не мислиш ли, че няма да намерят друг някой гост за неделните си проповеди? Някой, за когото могат да бъдат сигурни, че няма да се навърта наоколо или пък да се върне отново и да отмъкне поредното малко момиченце от улицата?

Кауърт забеляза, че Фъргюсън настръхна.

— А полицията, Боби Ърл, помисли за полицията. Те така и няма да разберат, нали? И когато нещо се случи, а то неизбежно ще се случи, нали, Боби Ърл, те първо теб ще потърсят. Колко пъти мислиш, че можеш да го направиш, Боби Ърл, без да допуснеш някоя малка грешка? Да забравиш нещо. Или без да те видят. Това ще бъде напълно достатъчно. Защото ти просто си допуснал онази малка грешка, и целият свят ще се стовари върху теб, и преди още да си разбрал какво става, ще си се озовал точно там, където се срещнахме за пръв път. Но тогава няма да се намери нито един драскач, който да търси начин да те измъкне.

Фъргюсън настръхна на мястото си върху дивана и лицето му се изкриви в гневна гримаса. Кауърт видя, че ръката му се стрелна към ловджийския нож и замръзна от страх.

Мъртъв съм, помисли си той.

Инстинктивно се огледа наоколо, прииска му се да намери нещо, с което да се защити, но нямаше сила да откъсне очи от Фъргюсън. За миг си помисли, че му е нужна дума. Дума, с която да повика Тани Браун. Но такава нямаше.

Фъргюсън се надигна от мястото си, после спря и бавно се отпусна обратно.

— Не — каза той, — не мисля, че ще напишеш тази история.

— Защо?

Фъргюсън изви очи към касетофона на масата пред себе си и остана загледан в лентата, която записваше тишината. После се приведе напред и каза с твърд, ясен глас:

— Защото нито една дума няма да е истина. — След това се протегна и изключи бутона за запис. — И знаеш ли защо няма да напишеш тая история? Ще ти кажа защо. Има много основателни причини, но знаеш ли коя е най-важната? Липсва ти нещо. Липсват ти факти. Не разполагаш с никакви доказателства. Разполагаш единствено с някаква безумна комбинация от събития и лъжи, а аз зная, че някои редактори ще погледнат на всичко това и ще решат, че в техния вестник няма място за него. И знаеш ли какво друго ти липсва, Кауърт? Всички вестникарски статии са пълни със „според еди-кой си“ и „по мнение на полицията“ и „говорителят потвърди“ и с изявления на всякакви други хора, които доставят документи и репортажи и ви дават скелета, около който да сглобите историите си. Останалото е онова, което си видял или чул, а ти никога не си чул нищо достатъчно съществено, за да напишеш статия. И това е причината, поради която не можеш да ме уплашиш, Кауърт. Кажи ми — запита той, — аз плаша ли те?

Кауърт кимна.

— Добре. Това е добре. А мислиш ли, че плаша и приятеля ти Тани Браун?

— И да, и не.

— Странен отговор за човек, който държи на точността. Какво искаш да кажеш?

— Мисля, че той се страхува от онова, което правиш, но не вярвам да се страхува от теб.

Фъргюсън поклати глава.

— Кажи ми едно нещо. Защо хората винаги се страхуват да не им се случи нещо? Страхуват се за собствената си кожа. Като теб сега. Страх те е да не взема тоя ловджийски нож и да ти прережа гърлото. Нали? Просто да взема да те срежа от топките до гърлото и да извадя каквото си поискам от теб. Какво ще кажеш? Мислиш ли, че съм толкова неопитен убиец, че да не мога да го направя? После ще натъпча кървавите ти карантии на някое специално място. Ще го направя така, че да изглежда, че си се забъркал в някоя история с местните тук, нали се сещаш? Местните не хранят особена слабост към бели, които се мотаят наоколо. Мога да направя така, че нещата да изглеждат сякаш някоя тайфа се е забавлявала да понакълца един бял репортер, загубил се, докато е търсил някакъв адрес. Мислиш ли, че не мога да се справя с това, Кауърт?

— Да.

— Да? Защо, ако съм такъв експерт?

— Не можеш…

— Защо? — рязко го прекъсна Фъргюсън. Дланта му обхвана дръжката на ножа.

— Кръв — отвърна Кауърт лаконично. — Петната кръв. Не можеш да разчиташ, че ще се избавиш лесно от тях.

— Добре. Продължавай.

— Може някой да ме е видял да влизам тук. Някой свидетел.

— Това е добре, Кауърт. Тук си имаме една стара хазяйка, която не изпуска от поглед такива неща. Тя може да те е видяла да влизаш. Може и някой от бездомниците отвън да си спомни, че те е видял. Това също не е изключено, но от тях добри свидетели не става. Продължавай.

— Може да съм казал на някого къде отивам.

— Не — ухили се Фъргюсън. — Това няма да доведе до никъде. Няма доказателство, че изобщо си бил тук.

— Отпечатъци. Оставих тук отпечатъци.

— Не прие дори чашата с кафе, която ти предложих. Така можеше да оставиш отпечатъци и слюнка. До какво друго би могъл да се докоснеш? Писалището? Листовете върху него? Бих могъл да ги изхвърля.

— Пак няма да е сигурно.

— Така е — отново се усмихна Фъргюсън.

— Други неща — косми, кожа. Аз може да окажа съпротива. Да те порежа. Да се изцапам с твоята кръв. И те ще я открият.

— Може би. Най-после вече мислиш, Кауърт. — Фъргюсън се облегна назад и посочи ловния нож. — Възможностите не са малко. Тук си напълно прав. Много следи, които трябва да прикрия. Всеки студент по криминология знае това. — Фъргюсън не откъсваше поглед от него. — Но аз пак не вярвам, че ще напишеш тая история, Кауърт.

— Ще я напиша — меко повтори Кауърт.

— Знаеш ли какво? Има и други начини да се справиш с някого. Не е нужно непременно да използваш голям ловджийски нож… — Фъргюсън се протегна и вдигна ножа. Завъртя го в ръка и сивата светлина, която се процеждаше през прозореца, проблесна върху острието. — Не, не е единственият начин. Може би ти си мислиш, че е най-лесният, но всъщност не е. Кой живее на „Уайлдфлауър Драйв“ 1215, Кауърт?

Кауърт почувства, че му се завива свят.

— В това хубаво предградие на Тампа. Всеки ден се качва на жълт автобус за училище. Играе в парка на няколко преки разстояние. Обича да помага на майка си с покупките и да се грижи за братчето си. Разбира се, теб не те е грижа кой знае колко за това малко бебе, нали? Не съм сигурен дали те вълнува и майката. Разводите понякога карат хората да се намразват един друг и аз наистина не мога да кажа какво изпитваш към нея. Но онова малко момиченце? Виж, то вече е друга работа.

— Откъде разбра за…

— Видях ги във вестника. След като спечели оная награда. — Фъргюсън се усмихна. — А от време на време и аз обичам да правя разследвания. Не беше трудно да открия някои неща за тях.

Страх обзе Кауърт. Фъргюсън все така не сваляше поглед от репортера.

— Не, Кауърт, не мисля, че ще напишеш оная история. Не мисля, че разполагаш с фактите. Нито пък с доказателства. Нали така, Кауърт?

— Ще те убия — изграчи Кауърт с пресъхнало гърло.

— Да ме убиеш? Защо?

— Само ако доближиш…

— И какво?

— Казвам, че ще те убия.

— Това ще ти реши проблема, нали? След като нещо бъде извършено, всичко останало остава без значение. Виждаш ли, още не можеш да се избавиш от оня спомен. Той ще бъде с теб, когато се събуждаш сутрин и когато заспиваш вечер. Във всеки твой сън. Във всяка твоя мисъл. Никога няма да те остави на мира, нали, Кауърт?

— Ще те убия — повтори той.

Фъргюсън поклати глава.

— Не съм сигурен, че знаеш достатъчно за смъртта, за да направиш подобно нещо. Но сега ще ти кажа нещо, Кауърт.

— Какво?

— Сега вече започваш малко по малко да разбираш какво е да живееш в отделението за осъдени на смърт.

Фъргюсън се надигна и отвори касетофона. Махна касетата и я плъзна в джоба си. После го вдигна и с едно-единствено рязко движение го захвърли върху репортера, който го улови миг, преди да се разбие на пода.

— Този разговор — студено каза Фъргюсън, — никога не се е състоял. — После посочи вратата. — Онези думи? Никога не са били изречени. — Хвърли поглед към репортера и прошепна: — Каква история ще напишеш, Кауърт?

Кауърт поклати глава.

— Каква история, Кауърт?

— Няма да напиша нищо — отвърна той с дрезгав, хриптящ глас.

— Точно така — отвърна Фъргюсън.

Зашеметен, Кауърт се отправи към коридора. Почти не осъзна, че вратата се затваря зад гърба му и резетата изщракват. Обгърна го застоял, влажен въздух. Впи пръсти в яката си и се опита да я разхлаби, за да си поеме дъх. Запрепъва се надолу по стълбите, блъсна входната врата, остави я отворена и едва намери сили да продължи надолу по улицата. Вече валеше. Дъждовните капки се сипеха по лицето и палтото му. Не вдигна поглед нагоре към апартамента. Вместо това се втурна бързо напред, сякаш вятърът в лицето му можеше да изтрие страха и усещането, че му прилошава. Видя Тани Браун да излиза от взетата назаем кола, вперил изпълнен с очакване поглед в него. Кауърт едва си поемаше дъх, но успя да му махне да се върне в колата. После рязко отвори предната врата и скочи на седалката до шофьора.

— Да се махаме оттук — прошепна той.

— Какво стана? — попита Браун.

— Да се махаме оттук, по дяволите! — изкрещя Кауърт. Той се пресегна, сграбчи ключа на стартера, завъртя го и запали мотора. — Тръгвай, дявол те взел! Тръгвай!

Тани Браун го гледаше с разширени от учудване очи, но на лицето му се изписа разбиране. Превключи скоростите и се отправи към мястото, където Уилкокс и Шефър бяха паркирали. Свали прозореца, когато ги наближи.

— Брус, вие двамата оставате тук. Не изпускайте апартамента на Фъргюсън от очи.

— Колко време?

— Просто го наблюдавайте.

— Вие къде…

— Просто не изпускайте Фъргюсън от поглед!

Уилкокс кимна.

Кауърт удари с юмрук по предното табло.

— Тръгвай, по дяволите! Да се махаме оттук!

Тани Браун натисна газта и отмина. Двамата детективи останаха объркани.