Джон Каценбах
Справедлива кауза (14)

Четиринайсет. Признанието

Тани Браун се ослуша пред вратата на Кауърт. До ушите му достигаха далечните звуци от уличното движение, които прорязваха неподвижната тъмнина и се смесваха с отчаяното бръмчене на някакъв зелен бръмбар, който с отчаянието на самоубиец се блъскаше в лампата на коридора. Стресна се, когато гласовете от съседния апартамент избухнаха в смях, преди отново да затихнат. За миг се зачуди каква е шегата. Пак се ослуша до вратата, но от апартамента на Кауърт не се чуваше нищо. Сложи ръка върху бравата и я завъртя леко, докато срещна отпор. Заключено беше. Надникна към резето над бравата и видя, че и то е дръпнато.

Разочарован, сви пръсти в юмрук. Идеята да моли Кауърт да го приеме не му харесваше. Искаше му се да се плъзне в апартамента като крадец, грубо да го разбуди, да се промъкне като призрак в съня му и да изтръгне истината.

Чу стържещ метален звук зад себе си, бързо се извърна и едновременно се опита да се скрие в тъмнината. Инстинктивно вдигна ръка към кобура на пистолета си. Асансьорът подмина към по-висок етаж. Детективът остана неподвижен, докато тясната ивица светлина зад затворената решетка изчезна. Отпусна ръка и се зачуди защо се стресна. Погледна вратата пред себе си и осъзна, че ако някой го забележеше да стои така, щеше да го помисли за натрапник с лоши намерения и веднага да извика полиция. Което всъщност, помисли си той иронично, беше самата истина.

Браун пое дълбоко дъх. Опита се да прочисти главата си от изтощението и да се концентрира върху онова, което го доведе до апартамента на Кауърт. Почувства, че отново го обзема гняв и остро потропа върху дървената рамка.

 

 

Кауърт седеше с кръстосани крака на пода сред руините на апартамента си и се опитваше да прецени следващата си стъпка. Когато четирите удара прогърмяха като пистолетни изстрели върху вратата, първата му мисъл беше да остане неподвижен, замръзнал като сърна, осветена от фаровете на внезапно изскочила пред нея кола, втората му мисъл бе да се скрие зад нещо. Но вместо това се надигна и с несигурна стъпка се отправи към входа.

Пое дълбоко дъх и запита:

— Кой е?

Лошо, каза си Браун, но високо произнесе:

— Лейтенант Тани Браун. Искам да говоря с теб. — Настъпи тишина. — Отвори!

Кауърт го досмеша. Отвори вратата и надникна иззад ръба.

— Днес всички искат да разговарят с мен. Мислех, че е още някое от момчетата от телевизията.

— Не, аз съм — отвърна Браун.

— На бас, обаче, че имаш няколко въпроса към мен — каза Кауърт. — Между другото, как ме откри? Няма ме в указателя и от телефонни услуги не могат да ти дадат домашния ми адрес.

— Не беше толкова трудно — отвърна детективът, все още пред вратата. — Даде ми домашния си телефон, когато измъкна Боби Ърл от затвора. Достатъчно бе да се обадя в телефонната компания и да им кажа, че става дума за полицейска проверка.

Погледите на двамата мъже се срещнаха.

— Трябваше да се досетя, че ще се появиш — поклати глава репортерът. — Днес всичко върви наопаки.

Браун махна с ръка.

— Мога ли да вляза?

Репортерът изглежда продължаваше да мисли колко смешно е всичко, защото все така се усмихваше и клатеше глава.

— Добре. Защо не? Така или иначе, сам щях да те потърся.

Отвори вратата. Стаята зад него беше тъмна.

— Защо не светнеш?

Кауърт отиде до стената и запали лампата. Детективът се огледа, изненадан от бъркотията, която се разкри пред очите му.

— Боже, Кауърт, какво се е случило тук? Да не би някой да е влязъл с взлом?

Репортерът отново се усмихна.

— Не, просто внезапен изблик на лошо настроение.

Отиде до средата на стаята до едно преобърнато кресло. Вдигна го и го сложи право на пода, после отстъпи назад и махна на детектива да седне. Помете на пода няколко листа от дивана и се отпусна върху него.

— Изморен съм. Не съм спал — промърмори Кауърт и прокара длан по лицето си.

— И аз не съм спал кой знае колко — отвърна Браун. — Прекалено много въпроси възникнаха. А отговорите не са достатъчни.

— Да, това може да държи човек буден.

Двамата уморено се погледнаха. Кауърт се усмихна и разтърси глава, сякаш да прогони тишината помежду им.

— Ами, задай ми някой въпрос — обърна се той към детектива.

— Какво става?

Кауърт вдигна рамене.

— Много е общ. Не мога да отговоря така.

— Уилкокс спомена, че не си бил на себе си след онова, което Блеър Съливан ти е казал, преди да отиде на стола. Защо не ми разкажеш?

Кауърт се ухили.

— Така ли ме описа? Може да се очаква от него. Той е доста хладнокръвен. И окото му не трепна, когато пуснаха тока.

— А и защо да го прави? Да не искаш да кажеш, че ти си проливал сълзи заради смъртта на Съливан?

— Е, не, обаче…

— Брус Уилкокс просто гледа на нещата по различен начин — прекъсна го Браун.

— Да, може би — кимна Кауърт. — Откъде да знам? Значи, интересуваш се кое ме е изкарало от релси, така ли? Разказът за някое за масовите убийства, които е извършил, не би ли извадил и теб от равновесие?

— Сигурно. Случвало се е.

— Е, да. Смъртта е част от работата ти. Както и на Съли.

— Имаш право, предполагам, да говориш така, макар че аз предпочитам да не гледам на нещата по тоя начин — опита се да смени посоката на разговора Браун. Вгледа се в небръснатия мъж и преобърнатия му апартамент. Зачуди се колко ли дълго ще издържи, преди да сграбчи репортера и да изтръгне отговорите от него.

Кауърт се облегна и заговори, сякаш продължаваше някакъв свой, прекъснат разказ:

— … Ами, старият Съли ми проглуши ушите. Възрастни мъже, възрастни жени, млади хора, хора на средна възраст, момичета, момчета. Хора от бензиностанциите и туристи. Продавачи в супермаркети и случайни минувачи. Хоп-хоп. Просто така, сдъвкани и изплюти от един-единствен маниак. Ножове, огнестрелно оръжие, удушени със собствените му ръце. Пребити с бухалка, нарязани и захвърлени. Най-различно. Изобретателен е бил, а? Не е приятно, изобщо не е приятно. Да не знаеш какво да кажеш. И защо човек трябва да продължава с всичко това? Сякаш не е достатъчно, че си го слушал в продължение на часове. Или ще бъде прието като — как да го кажа — нерешителност от моя страна. Дали тази дума е подходяща?

— Би могла да бъде.

— Но ти не си на това мнение.

— Не.

— Мислиш, че нещо друго ме тревожи и си изминал целия този път, за да ме попиташ какво е то? Трогнат съм от загрижеността ти.

— Не е от загриженост към теб.

— Не, сигурно не е — горчиво се засмя Кауърт. — Харесва ми. Искаш ли да пийнеш нещо, лейтенанте?

Браун замълча. Вдигна рамене, сякаш да каже: „Защо не?“ и се облегна назад. Проследи Кауърт, който се надигна, отиде до кухнята и се върна с бутилка, две чаши и стек от шест бири под мишница.

— Евтино уиски. И бира, ако искаш. Това пиеха журналистите във вестника, където работех преди. Наливаш бира, допълваш питие, и готово. Добра работа върши и бързо премахва напрежението от деня. Кара те да забравиш, че работиш здраво часове наред за нищожно заплащане и без никакво бъдеще. — Кауърт приготви две чаши. — Чудесно питие за нас двамата. Наздраве — каза той и преполови чашата на едри глътки.

Алкохолът изгори гърлото на Тани Браун и затопли стомаха му.

— Има отвратителен вкус — намръщи се той. — Не чувстваш нито уискито, нито бирата.

— Ъ-хъ — отново се ухили Кауърт. — Това му е хубавото. Вземаш две съвършено приемливи питиета, които отделно са добри, смесваш ги и получаваш нещо отвратително. Което пиеш. Точно като мен и теб.

Детективът отново отпи.

— Но ако продължиш да пиеш, става поносимо.

— Ъ-хъ. Не е като живота. — Той допълни чашите, облегна се назад и прокара пръст по ръба на своята, заслушан в скърцащия звук. — Защо трябва да ти разказвам каквото и да е? — бавно произнесе той. — Когато за пръв път дойдох при теб с моя въпрос за Фъргюсън, ти насъска кучето си срещу мен. Уилкокс. Не се опита да ми помогнеш, нали? Интересуваше ли се от истината, когато намерихме оня нож? Или може би гледаше да си задържиш случая? Ти ми кажи. Защо трябва да ти помагам?

— Само поради една причина. Защото аз мога да ти помогна.

Кауърт поклати глава.

— Не мисля така. И не мисля, че това е добра причина.

Браун се размърда на мястото си, без да откъсва очи от репортера.

— Какво ще кажеш за една такава причина — започна той след кратко колебание. — Заедно сме забъркани в нещо. От самото начало. То не е приключило, нали?

— Не е — отстъпи Кауърт.

— Проблемът, от моя гледна точка, е, че съм замесен в нещо, но не зная какво е то. Защо не ми помогнеш?

Кауърт се облегна назад и вдигна поглед към тавана. Опитваше се да прецени какво може да каже на детектива и какво — не.

— Винаги е така, нали?

— Кое?

— С полицаите и репортерите.

Браун кимна.

— Неудобни съучастници. В най-добрия случай.

— Преди време имах приятел — продължи Кауърт. — И той работеше в отдела за убийства като теб. Често повтаряше, че двамата с него се интересуваме от едно и също нещо, само че целите ни са различни. Дълго време никой от нас не можеше да проумее мотивите на другия. Той мислеше, че се интересувам само от моите статии, а аз мислех, че той се интересува само от разкриването на случаите и повишението си по бюрократичната стълбица. Онова, което ми казваше, беше от полза за моите статии. Публичността на неговите случаи му помагаше в управлението. В известен смисъл двамата заедно си осигурявахме прехраната. Така беше. Интересувахме се от едни и същи неща, търсехме една и съща информация, използвахме донякъде еднакви техники, макар да не бяхме склонни да си го признаем и да изпитвахме дяволско недоверие един към друг. Работехме върху една и съща територия от различни страни на улицата и гледахме пътищата ни да не се пресичат. Много време трябваше да мине, преди да видим, че по-скоро си приличаме, отколкото различаваме.

Браун допълни чашата си. Чувстваше, че алкохолът го размеква.

— Естествено е детективът да бъде недоверчив към онова, което не може да контролира. Особено към информацията.

Кауърт отново се ухили.

— Затова нещата са толкова интересни, лейтенанте. Зная информация, която ти би искал да научиш. Уникално предимство за мен. Обикновено аз съм този, който се опитва да изтръгне признания от хора като теб.

Браун също се усмихна, но не защото му беше забавно. Усмивката му накара Кауърт да стисне чашата си малко по-силно и неспокойно да се размърда на мястото си.

— Има само едно нещо, за което можем да си говорим. Още от самото начало. Не съм пил толкова, че да го забравя, нали, Кауърт? Не мисля, че в апартамента ти има достатъчно алкохол, който да ме накара да го забравя. Сигурно и в целия свят няма толкова алкохол.

Репортерът замълча, после се приведе напред.

— Виж какво ще ти кажа, детективе. Ти искаш да научиш нещо. И аз искам да науча нещо. Да сключим сделка.

Детективът бавно остави чашата си.

— Каква сделка?

— С признанието на Фъргюсън. Всичко тръгва от него, нали?

— Точно така.

— Тогава ти ми кажи истината за това признание, и аз ще ти кажа истината за Фъргюсън.

Браун изпъна гръб, сякаш спомените придадоха твърдост на тялото и думите му.

— Кауърт — бавно започна той, — знаеш ли какво означава да израснеш и живееш в едно малко градче? Така добре познаваш всичко, че можеш да почувстваш даже дали бризът носи добро или лошо. Не зная как, може би в миризмата на деня, в начина, по който горещината расте по пладне и се отдръпва по здрач. Това е също като така добре да знаеш нотите на някоя мелодия, че преди оркестърът да засвири, ти вече да я чуваш в главата си. Не искам да кажа, че в малките градове винаги всичко е съвършено и че не се случват ужасни неща. Пачула не е голяма като Маями, но това не означава, че нямаме мъже, които бият съпругите си, деца, които вземат наркотици, проститутки, рекетьори, изнудвачи и убийци. Едно и също е. Просто нещата не са така явни.

— А Боби Ърл?

— Тръгна на зле от самото начало. Знаех, че дебне да убие някого. Може би от начина, по който вървеше и говореше, или от онази тънка усмивчица, когато изисквах да отдръпне колата си. Коренът му е зъл, Кауърт. Като кучетата, отглеждани да се бият. А животът в града само направи нещата по-лоши. Изпълнен беше със злоба. Мрази мен. Мрази теб. Мрази всичко. Обикаляше и чакаше тази омраза напълно да го завладее. През цялото това време той знаеше, че го наблюдавам. Знаеше, че чакам. Знаеше и че аз зная, че той също чака.

Кауърт се взря в присвитите очи на детектива и си помисли, че Фъргюсън не е единственият, изпълнен със злоба.

— Дай ми факти.

— Нямам факти, които да ти дам. Едно момиче се оплака, че го е проследил до дома му. Друго ни каза, че се опитал да я придума да се качи в колата му. Предложил й да я повози. Просто искал да се държи приятелски, така й казал. Но после една патрулна кола го забелязала да обикаля в полунощ по улиците на съседния град със загасени светлини. В съседните области някой извършва изнасилвания и нападения, но от отдела за съдебна медицина не могат да го идентифицират. Патрулна кола го разкарва от двора на гимназията седмица преди отвличането и убийството, точно преди края на часовете, а той не може да обясни какво е търсел там. По дяволите, аз дори пуснах името му по националната компютърна мрежа и се обадих в Джърси да видя дали те нямат нещо в Нюарк. Обаче нищо не открих.

— Само дето един ден Джоани Шрайвър се оказа мъртва.

Браун въздъхна. Алкохолът уталожваше гнева му.

— Точно така. Един ден Джоани Шрайвър се оказа мъртва.

Кауърт се взря в лейтенанта.

— Криеш нещо от мен.

— Тя беше най-добрата приятелка на дъщеря ми. И моя приятелка също.

Репортерът кимна.

— И?

— Баща й — предпазливо започна Браун. — Собственик е на ония железарски магазини. Наследи ги от баща си. Баща му ме взе на работа след часовете в училище. Да мета магазина. Беше от хората, които зачеркват цвета от своя списък, особено когато в списъка на останалите той е на първо място. Помниш ли какво беше във Флорида в началото на шейсетте? Походи, седящи стачки и горящи кръстове. И посред всичко това, той ми даде работа. Помогна ми, когато отидох в колежа. И когато се върнах от Виетнам, пак той ме препоръча в полицията. Обади се на няколко места. Дръпна някои конци. Поиска една-две услуги. Мислиш, че дребни неща като тия не са от кой знае какво значение? И синът му беше мой приятел. Работеше в магазина наравно с мен. Споделяхме шеги, проблеми, планове за бъдещето. Тия неща по онова време не се случваха често, макар ти сигурно да не го знаеш. Но то значи нещо. И децата ни играеха заедно. И ако изобщо можеш да си представиш какво означава това, сигурно ще разбереш защо в последно време не спя много нощем. Имам да изплатя някои дългове.

— Продължавай.

— Имаш ли представа колко можеш да се мразиш, задето си допуснал да се случи нещо, което си могъл да предотвратиш толкова, колкото можеш да попречиш на слънцето да изгрее?

Кауърт отправи поглед напред.

— Може би.

— Знаеш ли какво означава да знаеш, да знаеш абсолютно, сигурно, безусловно, категорично, че нещо лошо ще се случи, и въпреки това да нямаш сила да го спреш? И после, когато то наистина се случва, да отнеме буквално от ръцете ти някого, когото си обичал? Да съсипе един твой истински приятел? И ти да не можеш да направиш нищо. Абсолютно нищо!

Браун рязко се изправи. Сви длан в юмрук, сякаш да обхване яростта, която кипеше в него.

— Сега разбра ли, Кауърт? Започваш ли да добиваш представа за какво става дума?

— Мисля, че да.

— И ето ти го онова копеле. Хили се самодоволно срещу мен в стола. Предизвиква ме. Той знаеше, разбираш ли. Мислеше се за недосегаем. Брус погледна към мен и аз кимнах. Излязох от стаята и той му даде да се разбере. Мислиш, че насила сме изтръгнали онова признание от Фъргюсън ли? Абсолютно прав си. Така беше.

Браун плесна длани една в друга и имитира звука от изстрел.

— Бам! С телефонния указател. Точно както това копеле казва. — Детективът впи поглед в Кауърт. — Душахме го, удряхме го, както искаш, така го кажи. Но копелето просто си висеше там. Плюеше върху ни и продължаваше да се хили. Издръжлив е, знаеш ли? И много по-силен, отколкото изглежда. — Браун пое дълбоко дъх. — Съжалявам единствено, че не го убихме, още там, на място. — Детективът размаха юмрук към репортера. — И значи, ако физическото насилие не работи, кое е следващото? Малко психологически натиск ще свърши работа. Виждаш ли, разбрах, че той не се страхува от нас. Независимо колко силно го удряхме. Но от какво се страхува тогава? — Браун се изправи и вдигна крачола на панталона си. — От това оръжие. Точно както той каза. Кобур около глезена.

— И това ли в крайна сметка го накара да признае?

— Не. — Браун седна, обзет от хладна ярост. — Страхът го накара да признае. — Детективът се пресегна и с един-единствен рязък жест освободи оръжието. Завъртя го в дланта си и го насочи към челото на Кауърт. Вдигна предпазителя и той зловещо изщрака. — Ето така.

Кауърт почувства внезапен прилив на кръв към лицето си.

— Страхът, Кауърт. Страхът и несигурността могат да подлудят човек.

Малкият револвер се губеше в огромната длан на детектива. Той се приведе напред и допря револвера до черепа на Кауърт. Сякаш държеше леден къс.

— Искам да зная — каза Браун. — Не желая да чакам. — Отдръпна оръжието и то се озова на сантиметри от лицето на журналиста.

Той замръзна неподвижен на мястото си. С усилие си наложи да откъсне очи от черното дуло и да вдигне поглед към полицая.

— Ще ме застреляш ли?

— Трябва ли, Кауърт? Мислиш ли, че те мразя достатъчно, задето пристигна в Пачула с дяволските си въпроси, за да те застрелям?

— Ако не бях аз, щеше да дойде някой друг. — Гласът на Кауърт прозвуча дрезгаво от напрежение.

— Тогава някой друг щях да мразя толкова, че да го убия.

Репортерът почувства, че го обзема паника. Прикова поглед върху пръста на детектива, който сега притискаше спусъка. Стори му се, че вижда как леко се раздвижва.

Всемогъщи боже, помисли си Кауърт. Ще го направи. За миг помисли, че ще припадне.

— Кажи ми — каза Браун с леден глас, — кажи ми онова, което искам да зная.

Кауърт почувства, че кръвта се отдръпва от лицето му. Ръцете му затрепериха в скута. Вече не се контролираше.

— Ще ти кажа. Само махни револвера. — Детективът остана с вперен в него поглед. — Прав беше. Прав беше още от самото начало! Нали това искаше да чуеш?

Браун кимна.

— Виждаш ли — каза той меко, с равен глас, — не е толкова трудно да накараш някого да проговори.

Кауърт вдигна поглед към детектива.

— Не съм аз този, когото искаш да убиеш.

Тани Браун застина за миг. После отклони оръжието.

— Точно така. Не си. Пък може и да си. Просто още не му е дошло времето. — Той се облегна назад и остави револвера върху облегалката на креслото. После отново вдигна чашата си. Почака алкохолът да потисне гнева му и задиша по-леко. — Хайде, Кауърт, да приключваме.

Репортерът се облегна назад.

— За мен изглежда всичко приключи.

Двамата замълчаха за момент, преди детективът пак да заговори.

— Нали вие, момчета, винаги от това се оплаквате? Хората мразят журналистите, че им носят лоши новини, нали така? Смърт на вестоносеца, а?

— Да, като оставим настрана, че ние не гледаме на нещата толкова буквално. — Кауърт си пое дъх и облекчено избухна в смях. После помълча. — Значи така е станало, нали? Насочи онова нещо към лицето на някого и всички негови задръжки спрямо опасността от самообвинения отпадат.

— Е, това не го пише в учебниците за полицаи, одобрени от програмата — отвърна Браун. — Но си прав. И беше прав през цялото време. Фъргюсън ти е казал истината. Така се сдобихме с неговото признание. Все пак, имаше един малък проблем.

— Зная за него. — Двамата мъже впериха погледи един в друг. Кауърт довърши изречението, което остана да виси във въздуха. — Той е признал истината. — Репортерът замълча, после додаде. — Ти така каза. Ти така си повярвал.

Браун се облегна назад.

— Да — пое дълбоко дъх той и поклати глава. — Не биваше да го допускам. Прекалено дълъг опит имам. Прекалено много зная. Знаех какво може да стане, когато влязох в системата. Но междувременно позволих да се случат всякакви неща. Това е все едно да улучиш мазно петно върху пътя с колата си. В един момент владееш машината, в следващия се въртиш в кръг и летиш надолу по пътя. — Браун вдигна чашата си. — Виждаш ли, мислех, че ще ни се размине. Боби Ърл се превърна в най-лошия свидетел за самия себе си. Адвокатът му не знаеше какво изобщо става. Поведе това копеле направо към отделението за осъдени на смърт, където и трябваше да се озове, без излишни лъжи и неверни твърдения. И аз реших, че може би ще се получи. Че може би вече няма да сънувам кошмари с малката Джоани Шрайвър…

— Познати са ми тия кошмари.

— Но ти пристигаш и започваш да задаваш всички тия шибани въпроси. Пъхаш си носа във всички малки грешки, във всички малки лъжи. Нищиш обвинението. По дяволите. Колкото по-прав беше, толкова повече те мразех. А не можеше ли да видиш, че просто така е трябвало да се случи? — Той отпи голяма глътка от чашата си, после пак я допълни.

— Защо, когато дойдох да разговарям с теб, ти призна, че сте ударили Фъргюсън? Това открехна вратата…

— Не — вдигна рамене детективът, — онова, което открехна вратата, беше избухването на Брус. Той така побесня, че нямаше начин да не повярваш, че сме го били, точно както сам признах. Признах една малка истина — че го е ударил — за да скрия голямата истина. Просто рискувах. И загубих.

— Също като айсберг — каза Кауърт.

— Да — отвърна Браун. — Виждаш само малко лед на върха. Но не можеш да знаеш какви опасности плуват под него.

Кауърт се изсмя високо, макар да нямаше над какво да се смее. Просто изблик на облекчение.

— Само още една малка подробност.

Детективът също се усмихна и бързо заговори.

— Виждаш ли, зная какво ти е казал Блеър Съливан. Всъщност, не зная. Но съм дяволски сигурен, че мога да отгатна. И това е именно тази малка подробност, нали?

Репортерът кимна.

— Какъв каза, че е Боби Ърл?

— Убиец.

— Е, мисля, че може би си прав. Разбира се, може и да грешиш. Не зная. Обичаш ли музика, детективе?

— Да.

— Каква?

— Поп най-вече. Малко соул от шейсетте и рок. Напомня ми времето, когато бях млад. И кара децата да ми се смеят. Наричат ме изкопаемо.

— Чувал ли си Майлс Дейвис?

— Да.

— Много го харесвам.

Кауърт се надигна и отиде до стереосистемата. Сложи касетата и се извърна към детектива.

— Ще имаш ли нещо против да я изслушаме до края? Той натисна бутона и печалният джаз изпълни стаята.

Браун се взря в репортера.

— Кауърт, какво правиш? Не съм дошъл тук да слушам музика.

Кауърт се отпусна отново на мястото си.

— „Испански етюди“. Много е известно. Попитай който искаш експерт и той ще ти каже, че парчето е истински шедьовър на американския музикален гений. Мелодията сякаш те обгръща — нежна и сурова едновременно. Мислиш си навярно, че краят е лек и приятен, но грешиш.

Звукът на роговете бавно отшумя и внезапно се замени с острия глас на Блеър Съливан. При първите думи на убиеца Браун рязко се наклони напред и заслуша напрегнато.

„… Сега ще ти кажа истината за малката Джоани Шрайвър… Съвършената малка Джоани…“ Подигравателният глас на екзекутирания отекваше остро.

„… Номер четирийсет“, каза Кауърт от касетофона.

И смехът на мъртвия прониза въздуха.

Репортерът и детективът седяха неподвижни, заслушани в гласа на Съливан. Когато записът свърши и касетофонът изключи, двамата мъже останаха с вперени един в друг погледи.

— По дяволите — обади се Браун. — Знаех си. Кучи син.

— Точно така — отвърна Кауърт.

Браун се надигна и тежко удари с юмрука на едната си ръка разтворената длан на другата. Сякаш думите на убиеца го бяха наелектризирали. Стисна зъби и процеди:

— Пипнах те, копеле. Пипнах те.

Кауърт седеше отпуснато на мястото си, без да сваля очи от полицая.

— Никой никого не е пипнал — предпазливо каза той и в гласа му прозвуча примирение.

— Какво искаш да кажеш? — Детективът извърна поглед към касетофона. — Кой друг знае?

— Ти и аз.

— Не си го казал на детективите, които работят по убийството в Монро?

— Още не.

— Съзнаваш ли, че прикриваш важни улики по дело за убийство? Знаеш ли, че това е престъпление?

— Какви улики? Някакъв лъжец и извратен убиец ми разказва някаква история. Обвинява друг мъж в какво ли не. Какво значение има това? Репортерите непрекъснато слушат всякакви неща. Ние слушаме, проследяваме, разкриваме. Ти ми кажи: улика за какво?

— Ами това негово признание. Описанието на смъртта на майка му и заварения му баща. Начинът, по който е извършено всичко. Предсмъртното изявление, както той го формулира, е допустимо в съда.

— Той лъжеше. Непрекъснато лъжеше. Не мисля, че в крайна сметка изобщо правеше разлика между истината и измислицата.

— Глупости. Тая история ми звучи съвсем правдоподобно.

— Защото искаш да е истина. Погледни на нея по друг начин. Да предположим, че ти кажа, че си е измислил останалата част от интервюто. Разказал е за убийства, които не би могъл да извърши. Изопачава всякакви неща. Беше грандоман, себичен и искаше да бъде запомнен с постиженията си. По дяволите, той само дето не призна, че е съучастник в убийството на Кенеди и знае къде лежи тялото на Хофа. Е, като имаш това предвид, няма ли да се замислиш дали онова, което разказва за двете убийства, е истина?

Браун се поколеба.

— Така е.

— А какво ще кажеш за него и Боби Ърл? Откъде точно започва измислицата? Може би си е измислил всичко, за да си го върне на Боби Ърл? А сега той е мъртъв. Не можеш да го попиташ, освен ако не предприемеш пътуване към ада.

— С удоволствие бих го направил.

— Също и аз.

Детективът се взря в Кауърт, но постепенно чертите на лицето му се отпуснаха и той кимна.

— Мисля, че сега разбирам.

— Какво разбираш?

— Защо за теб е толкова важно да вярваш, че Боби Ърл е невинен. Разбирам защо си обърнал апартамента си с краката нагоре. Когато си чул думите на Съливан, целият ти живот се е обърнал с краката нагоре, а?

Кауърт направи жест, с който даваше да се разбере, че детективът говори очевидни неща.

— Награда. Репутация. Бъдещето ти. Големите хонорари. Може би предпочиташ всичко просто да се размине, а, Кауърт?

— Не, няма — меко отвърна той.

— Наистина няма. Сигурно за много неща можеш да си затвориш очите, но от спомена за малкото момиче, захвърлено мъртво в блатото, няма да избягаш. Независимо колко силно стискаш клепачи.

— Така е.

— И значи, имаш един дълг, а, Кауърт?

— Така изглежда.

— И трябва да оправиш нещата? Отново да сложиш света в ред?

Кауърт тъжно се усмихна и мълчаливо отпи от чашата си. С жест покани Браун да се върне на мястото си. Детективът седна, но остана напрегнат, сякаш всеки момент се готвеше отново да скочи.

— Добре — каза репортерът, — ти си детективът. Какво ще направиш първо? Ще отидеш да видиш Боби Ърл ли?

— Може би да — замислено каза Браун. — А може би не. Ако капанът е заложен както трябва, лисицата сама ще влезе в него.

— Ако има капан, който да заложиш. И ако той е лисицата.

— Ами — бавно започна Браун, — Съливан каза някои неща, които могат да бъдат проверени в Пачула. Може би още един разговор с тая неговата баба и оглед на дома й. Съливан каза, че сме пропуснали нещо. Да отидем да видим дали е истина. Навярно трябва оттук да започнем и да решим кое е истина, и кое — не.

Кауърт бавно поклати глава.

— Точно така. Освен ако, като се върнем там и влезем през вратата, не намерим върху полицата на камината снимки осем на десет в рамки с Фъргюсън в момента, в който извършва убийството… — Той насочи пръст към Тани Браун. — Не можеш да го пипнеш. Не и законово. Знаеш, че никога вече няма да успееш да повдигнеш съдебен процес срещу него. Никога. Дори и с това признание тук. Това никога няма да се случи, в никоя заседателна зала. — Кауърт пое мъчително дъх. — И още нещо. Ако се появим там, тази негова баба ще разбере, че нещо се е променило. А узнае ли тя това, и той ще го научи.

Браун кимна, но остро каза:

— Все още държа да намеря отговора.

— Също и аз — отвърна Кауърт, преди да продължи: — Случаят Монро. Добре, ако той го е направил — казвам само „ако“. Ако той го е направил, ти би могъл да го пипнеш. Ти и аз.

— И това ще оправи нещата? Ще го върне обратно в отделението за осъдени на смърт и той ще си плати за старите грехове? Така ли мислиш?

— Може би. Надявам се.

— Надеждата е нещо, на което нямам навик особено да се доверявам. Също като на късмета и на молитвата. Както и да е — разтърси глава Браун, — проблемът остава. Един лъжец твърди, че е била сключена сделка. Но нейното единствено потвърждение са мъртъвците от Монро. Значи мислиш, че бихме могли да намерим някакво оръжие в Боби Ърл? Вероятно е използвал кредитна карта, за да си купи билет за самолета и да наеме кола и ние можем да го проследим там в деня на убийството? Мислиш, че се е оставил някой да го види? Или че се е разприказвал пред други някакви хора? Мислиш ли, че е толкова глупав да остави свои отпечатъци или коса или друго някакво съдебномедицинско доказателство, което твоите скъпи приятели от полицейското управление в Монро щедро ще ти предоставят, без никакви въпроси? Мислиш ли, че не е научил достатъчно първия път и сега няма да си свърши работата чисто?

— Не зная. Не съм сигурен, че той го е направил.

— Ако той не го е направил, кой тогава, по дяволите? Или Блеър Съливан е чукнал друга някоя сделка в затвора?

— Зная само едно нещо. Сделки, залози, манипулации, това се нещата, заради които той живееше.

— И заради които умря.

— Точно така. Може би това е била последната му сделка.

Браун се отпусна на мястото си. Вдигна револвера си и прокара пръст по синия метал.

— Дръж се за това, Кауърт. Дръж се за тая обективност. Независимо колко глупав те кара да изглеждаш.

Кауърт почувства внезапен прилив на гняв.

— Но не толкова глупав като някой, който насила е измъкнал признание от заподозрян в убийство, който пък после го прави за смях.

Между двамата мъже са възцари мълчание, преди детективът да продължи:

— Върху лентата има и още нещо, нали? На едно място Съливан казва: „Някой такъв, като мен…“. — Той се взря в репортера. — Това не те ли кара поне мъничко да настръхнеш? Какво мислиш, че означава? — Детективът говореше през стиснати зъби. — Не мислиш ли, че това е въпросът, на който трябва да отговорим?

— Така е — примирено се съгласи Кауърт. Отново настъпи тишина. — Добре, прав си. Да започваме. — Той хвърли поглед към полицая. — Споразумяхме ли се?

— Предполагам, че да.

Двамата мъже се спогледаха. Никой не вярваше на другия. Но и двамата знаеха, че трябва да намерят истината за случилото се. Проблемът, мълчаливо призна всеки пред себе си, беше, че всеки се нуждаеше от различна истина.

— А детективите от Монро? — запита Кауърт.

— Остави ги да си вършат работата. Поне засега. Искам за себе си да видя какво се е случило там.

— Ще се върнат. Мисля, че единственото място, откъдето могат да тръгнат, съм аз.

— Ще видим тогава. Но ми се струва, че пак ще отидат в затвора. На тяхно място аз бих направил така. — Той посочи касетата. — Ако не знаех това.

Репортерът кимна.

— Преди няколко минути ти ме обвини, че нарушавам закона.

Браун се надигна и хвърли към репортера гневен поглед.

— Твърде вероятно е още на няколко пъти да престъпим закона, докато приключим — предпазливо каза полицаят.