Джон Каценбах
Справедлива кауза (4)

Четири. Детективите

Секретарката от отдела за углавни престъпления в областното управление на окръг Ескамбия посочи с жест дивана от изкуствена кожа на буци и каза на Матю Кауърт да почака, докато се свърже с двамата детективи. Млада жена беше и навярно би била красива, ако върху смръщеното й лице отсъстваше неизменното отегчение, косата й не бе силно опъната назад, а раменете й — сковани под кафявата полицейска униформа. Той й поблагодари и седна. Жената набра някакъв номер и заговори тихо, така че Кауърт не можа да разбере какво казва.

— След малко някой от тях ще слезе — вдигна очи тя към него и остави телефона. После се извърна и се задълбочи в документите пред себе си. Пренебрежението й беше очевидно. Значи, помисли си той, всички знаят защо съм тук.

Отделът за убийства представляваше нова сграда в непосредствена близост до областния арест. Наоколо цареше тишина. Плътният кафяв килим и белите стени, които отделяха кабинетите на детективите от чакалнята, където сега Кауърт нетърпеливо чакаше, поглъщаха шума. Опита се да се съсредоточи върху предстоящия разговор, но мислите му блуждаеха. Тишината беше смущаваща.

Откри, че си спомня дома си. Баща му беше главен редактор на малък ежедневник в неголям град на Ню Ингланд — град с развита промишленост, прераснал в нещо по-значително благодарение на успешните инвестиции от големи корпорации, които вляха пари, свежа кръв и чара на нещо отживяло в местната архитектура. Баща му бе резервиран човек, който работеше упорито. Излизаше преди зазоряване и се прибираше по тъмно. Носеше семпли костюми в синьо или сиво, които сякаш висяха на аскетичното му тяло. Непохватен мъж с остър интелект, който рядко се усмихваше, с пожълтели от никотина и зацапани от печатарското мастило пръсти.

Обсебен беше най-вече от безкрайните разпри между управляващата партия и опозицията, между дребнавите клюки и драми на ежедневника. Въодушевяваше се от всяка новина, от всяка история, която можеше да избухне на първа страница и да привлече вниманието. Малко правонарушение, зло, престъпление — и баща му се отърсваше от равнодушието си и сякаш се отдаваше на някакъв нервен, изтощителен възторг, подобно на танцьор, чул музика след години тишина. Заприличваше на териер, готов да се нахвърли, захапе и разкъса в пълна забрава всичко, което се изпречеше пред очите му.

Дали и аз не съм такъв? — почуди се Кауърт. Едва ли. Бившата му съпруга го наричаше романтик, сякаш това беше обида. Странстващ рицар, но със сърце на булдог, помисли си той и вдигна поглед към влизащия в чакалнята мъж.

— Ти ли си Кауърт? — В гласа на непознатия нямаше враждебност.

— Да — изправи се Кауърт.

— Аз съм Брус Уилкокс. — Мъжът подаде ръка. — Ела, лейтенант Браун ще дойде след малко. Можем да поговорим ей там.

Детективът поведе Кауърт покрай редицата бюра към остъкления кабинет в ъгъла, обърнат към работното помещение. На вратата висеше табела: ЛЕЙТЕНАНТ Т. БРАУН, ОТДЕЛ УБИЙСТВА. Уилкокс затвори вратата, настани се зад голямото сиво бюро и махна на Кауърт да седне срещу него.

— Тази сутрин един малък самолет се разби — каза той и започна да подрежда някакви документи по бюрото. — Малък „Пайпър Каб“ при тренировъчен полет. Тани трябваше да отиде на местопроизшествието и да съблюдава издирването на ученика и пилота. Момчетата са се забили в покрайнините на блатото. Гадна история. Първо трябва да изгазиш цялата тая тиня, за да стигнеш до самолета. И после да измъкнеш момчетата навън. Чух, че имало и пожар. Опитвал ли си някога да се справиш с обгоряло тяло? Божичко, голяма каша е. Отвратителна каша.

Детективът поклати глава, очевидно доволен, че си е спестил поне тази задача.

Кауърт вдигна поглед към него. Нисък, набит мъж, с дълга, небрежно пригладена назад коса, навярно към трийсетте. Беше съблякъл спортното си сако от крещящ кариран плат и го бе провесил на облегалката. Залюля се на стола, като че ли искаше да качи краката си върху бюрото. Кауърт си помисли, че широките му рамене и силните ръце биха подхождали на значително по-едър мъж.

— Както и да е — продължи детективът, — труповете са една от неприятните страни на работата ни. Обикновено това задължение се пада на мен… — Той вдигна ръка и стегна мускулите си. — В гимназията тренирах борба, не съм едър и се провирам на места, до които повечето момчета не могат и да припарят. Предполагам вие там в Маями си имате оперативни работници, които вадят мъртвите тела с някаква техника. Но тук честта се пада на нас. Труповете са по нашата част. Първо решаваме дали е станало убийство, или не. Разбира се, когато имаш разбит самолет, дето пуши на земята пред теб, това не е толкоз трудно. После ги откарваме до моргата.

— И как върви бизнесът? — попита Кауърт.

— Смъртта винаги е сериозна работа — отвърна детективът и остро се изсмя. — Никаква почивка. Никакви ваканции. Нито време човек да се отпусне. Само работа и работа. Детективите от отдел „Убийства“ трябва профсъюз да си създадем. Вечно някои е на път да умре.

— А убийствата? Тук…

— Ами сигурно знаеш, че в Залива имаме проблем с наркотиците. Не е ли страхотно да го кажеш по тоя начин? Проблем с наркотиците. Звучи мило. Макар че прилича повече на ураган от наркотици, ако питаш мен. Както и да е, доста допълнителна работа ни създава, дума да няма.

— Това е нещо ново.

— Точно така. Особено през последните години.

— А преди търговията с наркотици?

— Семейни свади. Убийства при пътни злополуки. От време на време някои приятелчета ще се изпозастрелят или намушкат с ножове заради карти, жени или борба с кучета. Това си е в реда на нещата за област като нашата. Имаме си и проблеми като в Пенсакола, например. Особено с военнослужещите. Тежки сбивания, нали се сещаш. В базата се върти голяма проституция и там също се стрелят и ръгат с ножове. Сгъваеми ножове и малки трийсет и два калиброви пистолети със седефени дръжки. Съвсем в реда на нещата, дето си имам навика да казвам. Нищо кой знае какво.

— А Джоани Шрайвър?

Детективът се замисли, преди да отговори.

— Тя беше нещо друго.

— Защо?

— Просто нещо различно. Тя беше… — Той се поколеба, внезапно сви ръката си в юмрук и го размаха във въздуха пред себе си. — Всички го знаеха. Тя беше… — Той отново млъкна и пое дълбоко дъх. — Трябва да изчакаме Тани. Това всъщност беше негов случай.

— Мислех, че първото му име е Тиъдър.

— Така е. Тани е прякорът му. Така казвахме и на баща му преди него. Някога баща му имаше малък бизнес за щавене на кожи. Ръцете му винаги бяха покрити с тая червена танинова боя. Тани работеше с него, докато учеше в гимназията, а и после, през летата, като се връщаше от колежа. И му дадохме същия прякор. Не си спомням някой друг, освен майка му, да го е наричала Тиъдър.

— И двамата ли сте оттук? Искам да кажа…

— Зная какво искаш да кажеш. Да, но Тани е с десет години по-възрастен от мен. Израснал е в Пачула. Ходил е в гимназия. Беше атлет и половина по онова време. Замина за Флорида да играе футбол, но се сгромоляса в джунглата с Първи военновъздушен флот. Върна се с някакви медали, завърши училище и получи работа в авиацията. А аз още бях пикльо от флота. Баща ми от години работеше в охраната на бреговата зона. Висях там след училище. Известно време бях и в колеж. Взех изпита за полицейската академия и останах. Баща ми ме накара да постъпя на работа тук.

— От колко време работиш в отдела за убийства?

— Аз ли? Около три години. Тани е тук от по-отдавна.

— И как е?

— Различно. Много по-интересно от това да патрулираш. Трябва да използваш и главата си. — Той почука с пръст челото си.

— А Джоани Шрайвър?

Детективът сви рамене.

— Тя беше първият ми истински случай. Искам да кажа, че при повечето убийства, като отидем на местопрестъплението и ето ти го убиецът, стои си до жертвата…

Така беше. Кауърт си спомни, че Върнън Хокинс разказваше как, като отиде на местопрестъплението, винаги първо се оглежда за някой, който не плаче, а стои с широко отворени очи, объркан и в шок. Той е убиецът.

— Или пък сега, тия истории с наркотиците. Знаеш ли как им казват в щатската прокуратура? Боклуците на наказателния кодекс. Защото всъщност човек не може да се надява да започне дело по случай на убийство с някакво тяло, намерено във водата, престояло три дни там, без документи и без лице след онова, което е останало, когато рибите са свършили. Само със следа от куршум в тила. С маркови дънки и златни верижки. Не, тия неща просто ги маркираш и слагаш в найлонова торбичка. Но малката Джоани имаше лице, човече. Не бе някой си анонимен пласьор на наркотици от Колумбия. Тя беше нещо друго. — Той замълча за миг и се замисли. — Можеше да бъде малката сестричка на всеки от нас.

Детектив Уилкокс май се готвеше да каже още нещо, когато телефонът на бюрото иззвъня. Той вдигна слушалката, промърмори някакъв поздрав и протегна ръка към Кауърт.

— Шефът е. Иска да говори с теб.

— Да?

— Матю Кауърт? — чу той бавен, далечен, равен дълбок глас и неизбежният южняшки диалект, с който вече започваше да свиква. — Тук е лейтенант Браун. Ще се забавя при разбития самолет.

— Има някакви проблеми ли?

Мъжът се изсмя. Кратко горчиво изригване.

— Предполагам, че зависи как ще погледнеш на нещата. Не е нещо, от което човек да се изненада с един изгорял самолет, мъртъв пилот и начинаещ летец, потънали на три метра в блатото, две истерични съпруги, побеснял собственик на авиоучилище и няколко лесничея, които не млъкват, защото самолетът се е приземил посред резерват за птици.

— Ами, ще се радвам, ако мога да почакам…

Детективът го прекъсна.

— Мисля, че е по-добре, ако детектив Уилкокс те вземе и ти покаже мястото, където беше намерено тялото на Джоани Шрайвър. Има и още няколко интересни места, за които вярвам, че ще са ти от полза да видиш. Докато двамата свършите, аз ще съм приключил тук и ще можем спокойно да поговорим за господин Робърт Ърл Фъргюсън и неговото престъпление.

Кауърт слушаше острия методичен глас. Лейтенантът приличаше на човек, който можеше да превърне едно предложение в заповед, само като понижи гласа си.

— Чудесно. — Кауърт подаде слушалката на детектив Уилкокс, който остана заслушан за миг и после отвърна: — Сигурен ли си, че те го очакват? Не бих искал да… — След това енергично закима с глава в знак на съгласие, сякаш другият мъж можеше да го види. — Добре — каза той, когато затвори. — Време за великото пътешествие. Имаш ли ботуши и някакви дънки в хотела? Там, където ще те заведа, не е много приятно.

Кауърт кимна и последва ниския детектив, който заподскача надолу по коридора със странен ентусиазъм.

 

 

Пътуваха в ярката слънчева утрин с колата на детектива без отличителни знаци. Уилкокс спусна прозореца си и купето се изпълни с топъл вятър. Тананикаше си куплети от популярни кънтри песни. От време на време припяваше по някоя тъжна строфа: „Мама не иска нейното малко момче да порасне и да стане ченге…“ и се ужилваше към Кауърт. Журналистът се взираше в менящия се пейзаж през прозореца. Чувстваше се несигурен. Очаквал бе гневен изблик от страна на детектива, враждебност и студенина. Те знаеха защо е тук. Знаеха какво възнамерява да прави. Присъствието му едва ли щеше да им донесе друго, освен неприятности, особено като напишеше, че са приложили физическо насилие над Фъргюсън, за да изтръгнат признание от него. А вместо това Уилкокс си тананикаше.

— Я ми кажи — попита накрая той и изви колата надолу по сенчестата улица, — какво мислиш за Боби Ърл? Ти си ходил в Старки, нали?

— Разказа ми интересна история.

— Не се и съмнявам. Ама ти какво мислиш за него?

— Не зная. Поне засега. — Това е лъжа, помисли си Кауърт, но не беше сигурен точно в каква степен.

— Защото аз го заковах още първите пет секунди. Веднага щом го видях.

— И той казва горе-долу същото.

Детективът избухна в смях.

— Обзалагам се, обаче, не е бил на мнение, че съм прав, нали?

— Не.

— Не съм го и очаквал. Карай да върви. А той как е?

— Изглежда добре. Непримирим е.

— Това можеше да се очаква. Как изглежда?

— Не се е побъркал, ако това имаш предвид.

Детективът се разсмя.

— Не, и през ум не би ми минало, че Боби Ърл ще се побърка. Дори и в отделението за осъдени на смърт. Той винаги си е бил студенокръвно копеле. Запази ледено спокойствие до самия край, когато съдията му каза къде ще свърши. — Уилкокс изглежда се замисли за момент, после разтърси глава. — Знаеш ли, Матю, той си беше такъв още от мига, в който го пипнахме. Без да мигне, без дума да продума, докато накрая не ни каза какво е станало. Даже като призна, пак не трепна. Само фактите, Иисусе Христе. Сякаш не е станало нищо кой знае какво. Оная вечер се прибрах у дома и се напих. Тани трябваше да дойде и да ме полее с вода в леглото. Толкова бях уплашен.

— Тези признания ме интересуват — подхвърли Кауърт.

— Предполагам. Нали целият шум е заради това? — Уилкокс се разсмя. — Е, ще се наложи да почакаш Тани. Тогава ще ти разкажем всичко.

Не се и съмнявам, помисли си Кауърт. А на глас запита:

— Но той те е уплашил?

— Не толкова той самият, а онова, от което се страхувах, че е в състояние да направи.

Детективът не уточни. Само сви зад ъгъла и Кауърт видя, че наближават училището, където бе станало отвличането.

— Ще започнем оттук — заяви Уилкокс и спря колата под сенчестата върба. — Тук тя се е качила в колата. Хубаво огледай мястото.

Спря колата пред знака за U-образно кръстовище. Надолу по едно от разклоненията имаше доста частни домове на голямо разстояние помежду им. По другото разклонение на улицата се виждаха няколко разнебитени бараки, разхвърляни пред жълто-зелената, занемарена ливада и полуразрушения хамбар в покрайнините на гора със сплетени подобно на тунел клони на брега на блатото.

— Тя навярно е искала да тръгне в тази посока — посочи детективът къщите, — а той е свил на другата страна. Мисля, че там я е нападнал за пръв път… — Уилкокс сви дланта си в юмрук и имитира удар към Кауърт. — Той е здрав, дяволски здрав. Може да не изглежда едър, но е достатъчно силен да се справи с едно малко единайсетгодишно момиче. Сигурно й е взел ума. Повалил я е…

В този момент цялата непринудена духовитост в поведението на детектива изчезна. С един убийствен жест Уилкокс внезапно се пресегна и сграбчи Кауърт за рамото. Със също толкова рязко движение натисна педала на газта и колата се устреми напред сред облаци чакъл и прах. Уилкокс заби пръсти в ръката на Кауърт, дръпна го, докато той изгуби равновесие, и изви кормилото на колата надолу по лявото отклонение на пътя. Кауърт изкрещя в смесица от изненада и уплах, като едновременно се опитваше да се задържи за ръкохватката на летящата с луда скорост кола. Автомобилът сви, плъзна се около ъгъла и Кауърт се видя притиснат до вратата. Пръстите на детектива се забиха още по-дълбоко в мускулите му. Той също крещеше, бълваше лишени от смисъл думи с почервеняло от напрежение лице. За секунди само профучаха край бараките, заподскачаха покрай дървените тараби на шосето и изчезнаха в хладната сянка на гъстата гора. Колата летеше, устремена напред, и тъмните дървета изскачаха изневиделица пред тях. Скоростта бе умопомрачителна. Моторът се давеше и ревеше, а Кауърт седеше замръзнал и очакваше всеки миг да се разбият.

— Крещи! — рязко нареди детективът.

— Какво?

— Хайде, давай, викай! — нареди той. — Викай за помощ, по дяволите!

Кауърт се взря в почервенялото лице на детектива и в подивелите му очи. Гласовете на двамата мъже заглушиха грохота на мотора и стърженето на гумите по пътя.

— Престани! — кресна Кауърт. — Какво, по дяволите, правиш?

Сенки и клони прелитаха покрай тях. Изскачаха отстрани на пътя като животни, които се нахвърлят върху им.

— Спри, по дяволите, спри!

Неочаквано Уилкокс го пусна, хвана кормилото с две ръце и удари спирачки. Кауърт протегна ръка, за да не се забие в предното стъкло на колата и целият потръпна.

— Ето — каза детективът. Дишаше тежко. Ръцете му трепереха.

— Какво беше това, по дяволите? — изкрещя Кауърт. — Искаше да ни убиеш ли?

Детективът не отвърна. Само наведе глава назад и остро пое дъх, сякаш да се овладее. После се извърна към Кауърт и се взря в него с присвити очи.

— Спокойно, господин Журналист. — Гласът му звучеше твърдо. — Огледай се наоколо.

— Божичко, какво целеше с цялото това представление?

— Исках само да ти покажа малка част от реалността.

Кауърт пое дълбоко дъх.

— Като шофираше като луд и едва не ни уби?

— Не — бавно отвърна детективът и се ухили. Равните му бели зъби заблестяха. — Исках само да ти покажа колко лесно е било за Фъргюсън да отвлече детето от цивилизования свят и да го домъкне тук, в тая джунгла. Хубавичко се огледай. Мислиш ли, че някой ще те чуе, ако извикаш за помощ? Кой ще дойде да ти помогне? Огледай се, Кауърт. Какво виждаш?

Кауърт се взря през прозореца и видя тъмното блато, гората, която се разпростираше наоколо и ги прихлупваше като покров.

— Има ли някой, който да ти помогне?

— Няма.

— Има ли някой, който да помогне на едно малко единайсетгодишно момиченце?

— Няма.

— Виждаш ли къде си? В пъкъла. Нужни бяха само пет минути. И край. Цивилизацията я няма. Тук е истинска джунгла. Разбираш ли какво ти говоря?

— Разбирам.

— Просто исках да погледнеш на нещата с очите на Джоани Шрайвър.

— Разбирам.

— Добре — каза детективът и отново се усмихна. — Виж колко бързо е станало. После я е отвел още по-навътре. Да тръгваме.

Уилкокс излезе от колата и отиде до багажника. Извади два чифта високи гумени ботуши и хвърли единия към Кауърт.

— Това ще свърши работа.

Кауърт започна да се бори с ботушите. Неволно погледна надолу. Наведе се и попипа пръстта. После мина отзад и застана до детектива. Пое дълбоко дъх и се усмихна на себе си. Хубаво, каза си той. Тая игра могат и двама да я играят.

— Следите от гумите — рязко извика той и посочи с пръст земята.

— Какво казваш?

— Следите от гумите на колата. Виж калта. Ако я беше довел тук, трябваше да има следи от гуми. Или вие, каубоите, не ги знаете тия неща?

Уилкокс се ухили. Отказваше да се хване на въдицата.

— Било е през май. Калта се е превърнала в прах.

— Не и под сянката.

Детективът замълча и се взря в репортера. После върху лицето му се появи крива усмивка.

— Не си тъп, а? — Кауърт не отвърна. — От местните репортери не се очаква да са толкова умни. Не, господине.

— Не ме ласкай. Защо не сте снели отпечатъци от гумите?

— Защото целият район беше изпотъпкан от хората от спасителния отряд и от всички, които претърсваха наоколо. Това беше един от големите проблеми, с които се сблъскахме в началото. В момента, в които се чу, че е открита, всички се втурнаха презглава насам. И изпотъпкаха целия район на местопрестъплението. Докато с Тани пристигнем, тук вече беше истинска каша. Пожарникари, шофьори на линейки, скаути, кой ли още не. Липсваше всякакъв контрол. Никой не мислеше какво унищожава. Предполагам, че и ние сме оставили следи от гуми. Отпечатъци от стъпки. Парчета разкъсани дрехи върху къпините. Невъзможно беше да идентифицираме каквото и да е. Докато дойдем тук, а, по дяволите, движехме се колкото можеше по-бързо, мястото гъмжеше от хора. Ами че те дори бяха преместили тялото й, извлекли я бяха на брега. — Детективът се замисли. — Всъщност, не мога да ги виня. Хората бяха полудели заради това дете. Нехристиянско щеше да е да я оставят в тинята да я дъвчат костенурките.

Кауърт си помисли, че християнството няма нищо общо със случая. Станалото беше дяволска работа. Но вместо това каза:

— Значи те осраха всичко?

— Да. — Детективът вдигна поглед към него. — Не искам, обаче, да видя това написано във вестника. Искам да кажа, че можеш да посочиш, че на местопрестъплението е било истинска бъркотия. Но не ща да видя: „Детектив Уилкокс каза, че местопрестъплението е било осрано“, макар че, да, така си беше.

Кауърт не откъсна поглед от детектива, докато той нахлуваше ботушите. Спомни си друга една от максимите на Хокинс: „Ако се вгледаш хубаво, местопрестъплението ще ти каже всичко“. Но Уилкокс и Браун не са имали в какво да се вгледат. Не е останало нито едно доказателство, което да не е било съсипано. Затова е трябвало да се доберат до нещо друго, което да представят в заседателната зала: признанието.

Детективът затегна връзките и махна към Кауърт.

— Хайде, градско момче. Ела да ти покажа едно място, където човек наистина си струва да умре.

Отправи се през гората, а ботушите зашумоляха из храстите.

Мястото, където Джоани Шрайвър бе умряла, беше тъмно и обгърнато от сплетени лиани и треви с надвиснали клони, които препречваха слънцето и образуваха нещо като естествена пещера. На около три метра от брега на блатото имаше малка издатина, разпростряла се към гората и покрита с черна вода и кал. Лицето и ръцете на Кауърт бяха издрани от бодливите храсти, които той непрекъснато отмахваше от пътя си. Изминаха не повече от петдесет метра от колата, но това им отне много време. Целият плувна в пот. Пот се стичаше в очите му и замрежваше погледа му. Изправи се насред тясната просека и си помисли, че мястото изглежда някак си нездраво. За един ужасен миг си представи собствената си дъщеря тук и затаи дъх. Погледна детектива и трескаво затърси някакъв въпрос, с който да пропъди натрапчивата си мисъл.

— Как е могъл да довлече дотук дете, което рита и крещи? — бавно попита Кауърт.

— Предполагаме, че е била в безсъзнание.

— Защо?

— По ръцете и лицето липсват рани от съпротива… — Той вдигна ръце и демонстративно прикри лицето си. — Както ако се бе опитвала да се предпази от онзи нож. Изобщо липсват всякакви следи от борба — кожа под ноктите й, например. Отстрани на главата й имаше доста голяма следа от удар. Патологът допуска, че е била ударена по-рано. Предполагам, това звучи донякъде успокояващо. Поне не е съзнавала съвсем какво става с нея.

Уилкокс приближи ствола на едно дърво.

— Тук открихме дрехите й. Да не повярваш, но бяха съвсем прилежно сгънати.

Отдалечи се на няколко крачки и отново застана в средата на просеката. Вдигна поглед, сякаш да види небето през надвисналите клони, поклати глава и махна към Кауърт.

— На това място открихме най-много кръв. Тук я е убил.

— Защо оръжието на убийството не е открито?

Детективът вдигна рамене.

— Огледай се наоколо. Обиколихме целия район. Използвахме детектор за метал. Нищо. Или го е захвърлил някъде другаде, или и аз не знам. Виж, можеш да отидеш до брега на блатото, да вземеш един нож и да го забиеш в калта на трийсет, четирийсет сантиметра, и ние никога няма да го намерим. Освен ако някой не стъпи отгоре му. — Детективът закрачи по просеката. — Тук имаше тънка ивица кръв. Аутопсията показа, че изнасилването е било преди настъпването на смъртта. А също и половината от нарезите с нож. Но по-голямата част са нанесени впоследствие. Сякаш се е побъркал след смъртта й и е започнал да реже без да гледа. Както и да е, когато е свършил, довлякъл я е тук долу и я е хвърлил във водата. — Той посочи брега на езерото. — Притиснал я е надолу, под корените ей там. Човек не може да я види, освен ако не застане непосредствено над нея. Нахвърлял е и клони върху й. Извадихме късмет, че я открихме толкова бързо. По дяволите, късмет беше, че изобщо я намерихме. Момчетата можеха просто да минат покрай нея, ако някакъв нисък клон не бе съборил шапката на един от тях. Протегнал се да си вземе шапката и я забелязал. Голям късмет, наистина.

— А дрехите му? Нямаше ли някакви следи по тях? Кръв, косми или нещо друго?

— След признанието му преровихме цялата къща, но не открихме нищо.

— А колата? Там трябва да има нещо.

— Когато пипнахме оня кучи син, той тъкмо привършваше с почистването й. Изтъркал я бе до блясък. От постелката пред мястото до шофьора липсваше парче. Но от него вече нямаше и помен. Иначе колата светеше като нова. Нищо не открихме. — Детективът потърка челото си и се вгледа в потта върху пръстите си. — Пък и възможностите на нашата лаборатория по съдебна медицина не са като при вас, там, в големия град. Не че сме в каменната епоха, но лабораторията ни тук работи бавно и резултатите не са кой знае колко надеждни. Може и да има нещо, което някой истински професионалист да открие със спектрографите. Но ние не можем. Наистина се старахме, но нищо не се получи. — Той спря. — Всъщност, открихме нещо, но то не помогна кой знае колко.

— Какво?

— Един-единствен пубисен косъм. Проблемът е, че той не беше от Джоани Шрайвър. Но не беше и от Фъргюсън.

Кауърт поклати глава. Горещината го задушаваше.

— Щом е признал, защо не ви е казал къде са дрехите? Защо не е казал къде е скрил ножа? Каква полза от такова признание, ако то не ви помага да уточните детайлите?

Уилкокс не откъсваше поглед от Кауърт. Целият почервеня. Понечи да каже нещо, но размисли и предъвка думите си. Въпросът остана да виси в застиналия горещ въздух на просеката.

— Да тръгваме — каза той. Извърна се и си запроправя път между клоните, без да се извърне да види дали Кауърт го следва. — Трябва да отидем на още едно място.

Кауърт се извърна и бавно обхвана с дълъг последен поглед района на убийството. Искаше да го съхрани в паметта си. Обзе го смесица от вълнение и отвращение. После тръгна след детектива.

 

 

Детективът спря колата пред една малка къща, която с нищо не се отличаваше от останалите в квартала.

Едноетажна бяла къща, с добре подрязана морава и пристроен гараж. Пътека от червени тухли водеше към тротоара. Отзад се виждаше широка веранда с камина за грил. Висок бор хвърляше плътна сянка в предния двор и пазеше къщата от дневната горещина.

Кауърт се извърна и погледна детектива въпросително. Нямаше представа къде са и защо спряха тук.

— Следващата ти среща. — Откакто напуснаха сцената на местопрестъплението, той не беше произнесъл и дума и сега в гласа му се прокраднаха резки нотки. — Ако си готов за нея.

— Чий е този дом? — смутено попита Кауърт.

— На Джоани Шрайвър.

— Тук… — Кауърт пое дълбоко дъх.

— Тук тя е искала да се прибере. Но така и не успяла. — Уилкокс хвърли поглед към часовника си. — Тани им е казал, че ще дойдем към единайсет, но вече закъсняваме, така че е по-добре да побързаме. Освен ако…

— Ако какво?

— Ако това не е среща, която държиш да си спестиш.

Кауърт погледна детектива, къщата, после отново детектива.

— Разбирам — каза той. — Искаш да се убедиш доколко мога да бъда изпълнен със съчувствие към тях ли? Вече си решил, че съм твърде снизходителен с Робърт Ърл Фъргюсън, тъй че това е някакъв тест, предполагам.

Детективът се извърна.

— Така ли е?

Уилкокс се раздвижи неудобно на мястото си и се взря в него.

— Онова, което всъщност не можеш да предположиш, господин Журналист, е, че оня кучи син е убил малкото момиченце. Сега, искаш ли да видиш какво всъщност означава това, или не?

— Обикновено сам планирам срещите си — отвърна Кауърт. Думите му прозвучаха по-арогантно, отколкото му се искаше.

— Да тръгваме значи. Или може би да се върнем, когато е по-удобно?

Кауърт почувства, че детективът всъщност иска точно това. Уилкокс неистово търсеше всеки повод да го намрази и сега беше подходящо начало.

— Не. — Кауърт отвори вратата на колата. — Нека поговорим с тях.

Затръшна вратата зад себе си и бързо тръгна по пътеката. Натисна звънеца, преди Уилкокс да го е настигнал. За миг вътре се чу шум от тътрене на крака, после вратата се отвори. Пред него застана жена на средна възраст с типична външност на домакиня. С оскъден грим, но явно сутринта бе отделила време да подреди косата си. Тя обгръщаше лицето й като венец. Носеше светлокафява домашна рокля и сандали. Имаше светлосини очи и за момент сякаш в лицето на майката, която сега го гледаше въпросително, Кауърт видя деликатната брадичка на малкото момиче, същия овал и същия нос. Пропъди видението и каза:

— Госпожа Шрайвър? Аз съм Матю Кауърт от „Маями Джърнъл“. Вярвам, че лейтенант Браун ви е уведомил…

Тя кимна.

— Да, да, моля влезте, господин Кауърт. Наричайте ме Бети. Тани каза, че детектив Уилкокс ще ви доведе тази сутрин. Работите върху репортаж за Фъргюсън, доколкото разбрахме. Съпругът ми е тук. Бихме искали да говорим с вас, моля.

Изричаше думите с лекота и приветливост, които обаче не можеха да прикрият безпокойството й. Кауърт си помисли, че подбира фразите толкова внимателно, защото не иска да се поддаде на емоциите си. Последва жената в къщата и си помисли, че рано или късно това щеше да стане.

Майката на убитото момиче го поведе по тесен коридор към всекидневната. Кауърт знаеше, че Уилкокс го следва неотлъчно, но не му обърна внимание. Когато влязоха в стаята, от креслото се надигна набит, вече плешивеещ мъж с огромен корем. Явно му струваше известно усилие да се изправи, но после пристъпи напред и подаде ръка на Кауърт.

— Джордж Шрайвър — каза той. — Радваме се на възможността да се срещнем с вас.

Кауърт кимна и бързо се огледа наоколо. Опитваше се да запечата колкото се може повече подробности в паметта си. Подобно на градината, и стаята беше елегантна и съвременно обзаведена. Семплата мебелировка и цветните гравюри по стените създаваха усещане за уют и небрежност, сякаш всеки предмет беше купуван независимо от другите, просто защото е бил харесан, а не защото би подхождал на интериора. Цареше впечатление на леко безредие и подчертано удобство. Една от стените беше посветена на семейните фотографии и Кауърт прикова вниманието си върху нея. В средата висеше същата снимка, която видя в училището, а около нея бяха другите портрети. Забеляза по-възрастните брат и сестра и обичайните семейни фотографии. Джордж Шрайвър проследи погледа му.

— Двете по-големи деца — Джордж Младши и Ани не живеят с нас. И двамата учат в университета във Флорида. Навярно сега биха искали да са тук.

— Джоани беше най-малката — обади се Бети Шрайвър. — Готвеше се за прогимназията. — Жената внезапно затаи дъх и устните й потрепериха.

Кауърт видя, че й е трудно да се овладее и се отдалечи от фотографиите. Съпругът й протегна огромна, силна ръка и леко я побутна да седне на дивана. Но тя незабавно се надигна.

— Господин Кауърт, моля да ме извините, съвсем се обърках. Да ви донеса ли нещо за пиене?

— Вода с лед, ако е възможно. — Кауърт се настани в креслото. Жената излезе за момент. — Вие сте градски съветник, нали? — Въпросът на Кауърт беше преднамерено неангажиращ. Опитваше се да разпръсне надвисналото над стаята мълчание.

— Бивш — отвърна Джордж Шрайвър. — Сега просто прекарвам времето си долу в магазина. Собственик съм на два железарски магазина — един в Пачула и втори — по пътя към Пенсакола. Гледам да съм зает с нещо. Особено по това време, когато идва пролетта. — Той замълча, преди отново да продължи: — Бивш градски съветник. Някога всичко това ми беше интересно, но го изоставих, когато ни отнеха Джоани и трябваше да прекарваме толкова време по съдилищата. Нали разбирате, нещата просто се промениха и аз така и не се върнах. Голям удар беше. Ако не бяха останалите — Джордж Младши и Ани, предполагам с нас щеше да е свършено. Не зная какво бихме правили.

Госпожа Шрайвър се върна и подаде на Кауърт чаша вода с лед. Вече се бе съвзела.

— Не бих искал да ви разстройвам — каза той.

— Не. По-добре да говорим за чувствата си, отколкото да ги потискаме — отвърна Джордж Шрайвър. Той седна на дивана до съпругата си и я привлече в прегръдките си. — Човек никога не може да избяга от болката. Нещата могат да се притъпят, нали разбирате, да не бъдат толкова остри, че непрекъснато да те пробождат. Но се случва нещо дребно да върне всичко. Седя например в креслото и чувам гласа на съседско дете някъде навън и за миг си мисля, че е тя. А от това боли, господин Кауърт. Наистина боли. Или пък идвам тук сутрин да си направя кафе, обаче сядам и започвам да гледам тия снимки. Също като вас. И единственото, за което си мисля, че то не се е случило, че всеки миг тя ще влети в стаята както преди, цялата искряща от радост и щастие, готова да се втурне към деня, защото тя си беше такова дете. Златно дете.

Очите на огромния мъж се изпълниха със сълзи, докато говореше, но гласът му остана твърд.

— Ходя на църква по-често отпреди. Все някакво успокоение е. Но най-противното, господин Кауърт, е, че и най-дребното нещо ми причинява болка. Преди година гледам по телевизията някакво предаване за гладуващите в Етиопия деца. По дяволите, това е на другия край на света, а като оставим армията, кракът ми, освен в северна Флорида, другаде не е стъпвал. Но сега всеки месец пращам пари на някакви организации за подпомагане на бедните. Сто тук, сто там. Не мога да понеса, разбирате ли, да зная, че някакви деца ще умрат, само защото няма какво да ядат. Мразя това. Мисля си колко много обичах аз своето дете и как ми го отнеха. Сигурно го правя заради нея. Трябва да съм луд. Стоя си в магазина и работя върху счетоводството, и започвам да закъснявам, и си спомням едно време, когато оставах до късно на работа и пропусках вечерята с децата, а като се приберях вкъщи, те вече спяха, особено малката ми дъщеричка, и аз отивах и я виждах там, в леглото й. Би трябвало да мразя тия спомени, защото ми липсва смехът й или усмивките й, а те бяха ценни, господине. Като диаманти.

Джордж Шрайвър наведе главата си назад и се взря в тавана. Дишаше тежко, потеше се обилно, бялата му риза се надигаше, сякаш спомените го задушаваха.

Жена му мълчеше, но очите й се зачервиха, а ръцете й трепереха в скута й.

— Ние сме обикновени хора, господин Кауърт — предпазливо заговори тя. — Джордж работи много и постигна нещо, за да е по-лесно на децата. Джордж Младши учи за инженер. Ани е много добра по химия и точните науки. Може да продължи в медицинското училище. — Очите на жената заблестяха от внезапно обзелата я гордост. — Представяте ли си това? Лекар в нашето семейство! Работихме много, за да излезе от тях нещо по-добро, нали разбирате.

— Кажете ми — предпазливо се намеси Кауърт, — какво мислите за Робърт Ърл Фъргюсън?

Настъпи мъртва тишина, докато двамата съберат мислите си. Преди да отговори, Бети Шрайвър пое дълбоко дъх.

— Има омраза по-силна от всяка омраза — каза тя. — Това е ужасен, нехристиянски гняв, господин Кауърт. Чудовищна задушаваща ярост, която никога не отминава.

Джордж Шрайвър поклати глава.

— Имаше време, когато бях в състояние сам да го убия. Ей така. Не бих се замислил повече, отколкото човек, който размазва комар върху ръката си. Не зная дали и сега мога да направя подобно нещо. Виждате ли, господин Кауърт, ние тук сме консервативни хора. Ходим на църква. Приветстваме флага. Казваме молитва, преди да започнем да се храним и гласуваме за републиканците, сега, когато демократите забравиха за какво сме ги избрали. Мисля, че ако хванете десет човека от улицата, те ще ви кажат: „Не, не пращайте това момче на електрическия стол. Дайте го насам и ни оставете ние да се погрижим за него“. Преди петдесет години щяха да го линчуват. По дяволите, дори по-малко. Но мисля, че нещата се промениха. Обаче колкото повече време минава, толкова по-тежка е присъдата и за нас, не само за него. Минават месеци. Години минават. За него работят адвокати и ние научаваме за нова жалба, за ново разглеждане на делото, за ново не знам си какво, и всичко пак се връща. Нямаме възможност дори да оставим нещата зад себе си. Не че е възможно, нали разбирате. Но поне трябва да ти дадат шанса да ги сложиш някъде настрана и да караш с това, дето е останало от живота ти, колкото и тежко и зле да ти е сега. — Той въздъхна и разтърси глава. — Сякаш живеем в някакъв затвор заедно с него.

— Но вие знаете какво правя в момента, нали? — попита Кауърт.

— Да, господине — едновременно отвърнаха съпрузите.

— Разкажете ми какво знаете.

Бети Шрайвър се приведе напред.

— Знаем, че се интересувате от случая. Търсите проява на някаква несправедливост, нали така?

— Много точно го казахте.

— Какво мислите, че е било несправедливо? — попита Джордж Шрайвър. Въпросът прозвуча меко, ненатрапчиво, без гняв.

— Ами същия въпрос исках и аз да ви задам. Какво мислите, че се е случило на процеса?

— Мисля, че тоя кучи син си получи заслуженото, това е… — сега Джордж Шрайвър леко повиши глас. Но жена му сложи ръка върху коляното му и той явно се успокои.

— Ние присъствахме през цялото време, господин Кауърт — каза Бети Шрайвър. — Всеки миг. Видяхме го да седи там. Можехме да видим някакъв страх в очите му, господине, някакъв отчаян гняв към всеки и всичко, което ставаше. Казаха ми, че мрази Пачула, мрази всички хора, бели и черни, без разлика. Виждахме тази омраза всеки път, когато се размърдаше на мястото си. Мисля, че и съдебните заседатели го виждаха.

— А доказателствата?

— Попитаха го дали го е направил и той каза: „Да“. Кой сега ще твърди, че не е така? Той призна, че го е направил. Това бяха думите му. Да ослепее дано. Собствените му думи.

Отново настъпи тишина, преди Джордж Шрайвър да продължи:

— Да, разбира се, притеснен бях, че нямаше повече доказателства. С часове сме говорили с Тани и с детектив Уилкокс за това. Тани седеше точно там, където вие седите сега. Нощи наред. Обясниха ми какво е станало. Обясниха ми, че при случаи като този нищо не е сигурно. Имахме късмет, че нещата се подредиха така, че се стигна до съд. Ами че те можеха и да не намерят Джоани, а само то вече си е късмет. Бих искал да разполагаха с повече доказателства, да, господине. Но и това, което имаха, стигаше. Разполагаха със собствените му думи, а на мен те ми бяха достатъчни.

Ето, това е, помисли си Кауърт.

— Ще напишете ли репортаж? — предпазливо запита Бети Шрайвър минута по-късно.

Кауърт кимна.

— Но все още не съм сигурен какъв точно ще бъде.

— Какво ще стане?

— Не зная.

Тя се намръщи и настоя:

— В негова полза ще бъде, нали?

— Не мога да кажа това.

— Но едва ли ще му навреди, нали?

Той отново кимна.

— Точно така. В крайна сметка, той е осъден на смърт. Няма какво повече да губи.

— Ще ми се да остане там — въздъхна тя. Надигна се и му махна да я последва. Минаха по коридора и се насочиха към едно от крилата на къщата. Жената спря пред вратата, сложи ръка на бравата, но не я отвори. — Надявам се да остане там, докато срещне своя създател. Тогава наистина ще трябва да отговаря за цялата тази омраза, за това, че ни отне нашето малко момиченце. Неговият живот не ми е нужен, господине, ни най-малко. Още по-малко пък ми е нужна смъртта му. Но вие направете каквото трябва, господин Кауърт. Просто не забравяйте и това.

Тя рязко отвори вратата.

Кауърт надникна вътре и видя спалнята на момиче. Тапетите бяха в бяло и розово, а покривката на леглото завършваше с къдрички. Имаше плюшени играчки с големи тъжни очи, а от тавана висяха ярки марионетки. Върху стените бяха сложени плакати на балерини и Мери Лу Ретън — гимнастичката. Библиотеката беше претъпкана с книги. Прочете някои от заглавията: „Тайната на Чинкотеку“, „Черният красавец“ и „Малки жени“. Върху бюрото й стоеше една забавна фотография — Джоани Шрайвър странно гримирана и облечена като фрапантна двайсетгодишна госпожица. До нея стоеше кутия, препълнена с ярки карнавални бижута. В ъгъла на стаята имаше огромна къща за кукли с малки фигурки и пухкава розова боа, преметната върху леглото.

— Така изглеждаше стаята й сутринта, когато ни напусна завинаги. И завинаги ще остане така.

Очите й се изпълниха със сълзи и тя се извърна. От гърлото й се изтръгнаха хлипове. За миг Бети остана загледана в стената с присвити рамене. После излезе с несигурни стъпки и изчезна зад друга врата, която притвори зад себе си, но не достатъчно плътно, за да заглуши болезнените ридания, които изпълниха къщата. Кауърт хвърли поглед към всекидневната и видя Джордж Шрайвър, вперил празен поглед в нищото пред себе си, неспособен да помръдне. Прииска му се да притвори собствените си очи, но вместо това откри, че не може да откъсне поглед от детската стая. Нещата, които момичетата като нея притежаваха — малките фигурки и украшения — сега натрапчиво се набиваха в очите му и за миг усети, че не може да диша. Хлиповете на майката сякаш притискаха гърдите му. Помисли си, че е на ръба на силите си, но вместо това се извърна и излезе от стаята. Знаеше, че никога няма да я забрави, но сега само кимна с глава към детектив Уилкокс. За миг му се прииска да се извини и поблагодари на Джордж Шрайвър, но осъзна, че думите му ще бъдат толкова празни, колкото и тяхната агония. Затова, почти на пръсти, като крадец на души, той се измъкна навън.

 

 

Кауърт седна безмълвно в кабинета на лейтенант Браун. Детектив Уилкокс се настани зад бюрото и зарови в обемиста папка с надпис „ШРАЙВЪР“, без да му обръща внимание. Не бяха разменили и дума откакто напуснаха дома на семейството. Кауърт хвърли поглед през прозореца и видя внезапно излезлият бриз да превива клоните на огромния дъб. Листата му сякаш тревожно зашумоляха, после отново застинаха.

Накрая Уилкокс откри онова, което търсеше. Хвърли кафяв плик на бюрото пред журналиста и го изтръгна от унеса му.

— Ето. Видях, че оная снимка на Джоани Шрайвър на стената те заинтригува. Помислих си, че може би ще ти е любопитно да видиш как е изглеждала, когато Фъргюсън е приключил с нея.

Сега вече в тона на детектива липсваше каквато и да е претенция. Думите бяха изказани с подчертана сдържаност.

Кауърт вдигна мълчаливо плика и извади снимките. Първата беше най-отблъскваща: Джоани Шрайвър лежеше върху дисекционната маса в лабораторията по съдебна медицина преди аутопсията. С обезобразени от калта и кръвта черти на лицето. Гола. Върху момичешкото й тяло едва личаха първите следи на зрелостта. Гърдите й бяха набраздени от прорезните рани и промушванията, плъзнали към набъбналите й зърна. Стомахът и слабините й също бяха нарязани с нож. Кауърт се взираше във фотографиите и се чудеше дали няма да му прилошее, но не можеше да откъсне очи от лицето на момичето. Изглеждаше подпухнало, кожата почти висеше след часовете, прекарани под водата. Сети се за многобройните тела, които бе виждал при различни престъпления, и стотиците снимки на аутопсии от съдебните процеси. Отново сведе очи към останките на Джоани Шрайвър и видя, че въпреки причиненото й зло, приликата й с момиченцето, което е била преди, беше запазена. Запечатана върху лицето й, дори след смъртта. От това сякаш болката стана още по-непоносима.

Запрехвърля останалите фотографии. Повечето снимки от сцената на местопрестъплението показваха как е изглеждала, след като е била измъкната от блатото. Видя и потвърждението на онова, което Брус Уилкокс му каза. Десетки кални стъпки около тялото. Всяка нова фотография представляваше поредно потвърждение за замърсяването на околността. Кауърт само вдигна поглед, когато вратата зад него се отвори и чу гласа на Уилкокс: „Господи, Тани, какво те задържа толкова дълго?“.

Изправи се и се извърна. Очите му срещнаха погледа на лейтенант Тиъдър Браун.

— Радвам се да те видя, Кауърт. — Полицаят протегна ръка.

Кауърт мълчаливо отвърна на ръкостискането му. За миг остана загледан в него. Тани Браун беше с внушителни размери, над метър и осемдесет, с широки рамене и дълги, силни ръце. Косата му беше ниско подстригана. Носеше очила. Но най-странното бе, че е черен, с дълбоката, резонираща чернота на тъмен оникс.

— Нещо не е наред ли? — попита Тани Браун.

— Не — овладя се Кауърт. — Не знаех, че сте чернокож.

— А вие, градските момчета да не си мислите, че ние тук в затънтената провинция всички сме бели дрипльовци като Уилкокс?

— Не. Просто се изненадах. Съжалявам.

— Няма проблеми. Всъщност — продължи полицаят с равен глас, — свикнал съм с подобни реакции. Но ако отидеш в Мобил, Монтгомъри или Атланта, ще откриеш много повече черни физиономии с полицейска униформа, отколкото очакваш. Нещата се променят. Дори и в полицията, макар да не е за вярване.

— Защо?

— Защото — Браун все така произнасяше думите отчетливо и равно, — единствената причина да си тук е, че си повярвал на дивотиите, които онова копеле — убиецът и неговите адвокати са ти казали.

Кауърт не отвърна. Само отново седна на мястото си, без да откъсва поглед от лейтенанта, който зае освободения от Уилкокс стол. Детективът грабна един сгъваем стол и се настани до лейтенанта.

— Повярва ли им? — остро попита Браун.

— Защо? Толкова ли е важно да знаеш в какво вярвам?

— Нещата ще станат по-прости. Можеш да ми кажеш да, вярвам, че сте пребили онова хлапе, за да си признае и оттук нататък вече няма кой знае какво да си говорим. Аз ще ти кажа, не, не сме го направили, това е абсурдно, а ти можеш да си го запишеш в малкото си тефтерче и нещата да приключат. Ще си направиш статията и всичко ще си дойде на място.

— Ами да не опростяваме толкова нещата — отвърна Кауърт.

— Съгласен съм — каза Браун. — И така, какво те интересува?

— Всичко ме интересува. От самото начало. Особено съм любопитен да разбера кое ви е накарало да арестувате Фъргюсън, а после искам да науча повече и за признанието. И гледай да не пропуснеш нещо. Нали така казваш на някого, от когото се готвиш да измъкнеш показания?

Тани Браун намести масивното си тяло в креслото и се усмихна, но не защото чутото му хареса.

— Да, така казвам — размърда се замислено на мястото си той, без да изпуска Кауърт от поглед. — Робърт Ърл Фъргюсън водеше списъка от заподозрени още от минутата, в която открихме момичето.

— Защо?

— Заподозрян беше и в други правонарушения.

— Какво? Това не го бях чувал. Какви други правонарушения?

— Половин дузина изнасилвания в Санта Роза, покрай границата на Алабама, недалеч от Атмор и Бей Майнът.

— С какви доказателства разполагате, че е бил замесен в тях?

Браун поклати глава.

— Нямаме доказателства, физически много напомня събраните от детективите в съответните райони описания. И по време всички изнасилвания съвпадат с периодите, през които той е отсъствал от училище, бил е във ваканция или е гостувал на тая негова баба.

— Е, и?

— Ами това е.

Кауърт замълча за момент.

— Това ли е всичко? Никакви съдебномедицински доказателства, които да го свържат с тези престъпления? Предполагам, че сте показали фотографията му на жените.

— Да. Но никоя не го разпозна.

— А косъмът, който сте открили в колата му — онзи, дето не е от Джоани Шрайвър — сравнихте ли го с останалите жертви?

— Да.

— И?

— Липсват съответствия.

— И начинът на действие при другите случаи е бил същият като нападението над Шрайвър?

— Не. При всеки от останалите случаи има някакво сходство, но има и различия. При два от случаите жертвите са били заплашени с огнестрелно оръжие, а при други два — с нож. Две от жените са били проследени до дома им. Едната е тичала. Не установихме никакви съответствия.

— Жертвите бели ли са били? — попита Кауърт.

— Да.

— На възрастта на Джоани Шрайвър?

— Не. Всички са зрели жени.

Кауърт замълча, преди да продължи с въпросите си.

— Запознат си, вярвам, със статистиките на ФБР относно изнасилванията на бели от черни?

— Убеден съм, че ти ще ми разкажеш за това.

Кауърт явно се раздразни.

— По-малко от четири процента от случаите в цялата страна. Подобни инциденти са рядкост, въпреки стереотипното мислене и параноята. Колко случая на изнасилване на бели от черни имате в Пачула преди Робърт Ърл Фъргюсън?

— Нито един, доколкото мога да си спомня. И не ми изнасяй лекции за стереотипите. — Браун хвърли поглед към Кауърт. Уилкокс нервно се размърда на стола си. — Статистиките не означават нищо — добави той по-меко.

— Така ли? — Кауърт изглеждаше заинтригуван. — Но той е бил у дома си за ваканцията.

— Точно така.

— И никой не го е харесвал особено. Това вече сам го разбрах.

— Точно така. Той беше мръсен плъх. Гледаше на хората отвисоко.

Кауърт се взря в полицая.

— Знаеш колко глупаво звучи това, нали? Един неособено популярен човек идва на гости на баба си и вие му лепвате няколко обвинения в изнасилване. Не е странно, че не му е харесвало тук.

Тани Браун понечи да каже нещо гневно в отговор, но замълча. За няколко секунди остана загледан в Кауърт, сякаш се опитваше да го изпепели с поглед. Накрая бавно изрече:

— Да, зная колко глупаво звучи това. От нас тук не се очаква да сме много умни. — Очите му внезапно се присвиха.

Кауърт се приведе напред и заговори с равен, безстрастен глас. Няма да ме уплашиш, помисли си той.

— И затова направо сте отишли в къщата на баба му?

— Точно така.

Браун пак понечи да каже нещо, но после рязко затвори уста. Кауърт чувстваше напрежението помежду им и предполагаше какво е онова, което лейтенантът искаше да каже. Каза го той, вместо него:

— Защото си имал някакво усещане, нали? Онова вездесъщо шесто чувство на ченгетата. Подозрение, на което е трябвало да реагираш. Това искаше да кажеш, а?

Браун се втренчи в него.

— Да. Точно така. — Той замълча и погледна Уилкокс, после отново се обърна към Кауърт. — Брус каза, че си доста хлъзгав — предпазливо заговори той, — но предполагам, сам трябва да се убедя.

Кауърт отвърна на лейтенанта със същия леден поглед.

— Не съм хлъзгав. Просто си върша работата.

— Не, това не е вярно — кисело отвърна Браун. — Аз не бих се опитвал да измъкна оня убиец от отдела за осъдените на смърт.

Журналистът и полицаят замълчаха.

— Това няма да е честно — обади се Браун.

— Честно ще е, ако се опитваш да ме убедиш, че Фъргюсън е лъжец.

Браун се изправи и нервно закрачи. Явно трескаво обмисляше нещо. В движенията му имаше нервна напрегнатост. Приличаше на спринтьор на стартовата линия в очакване на сигналния изстрел. С лекота движеше мускулестото си тяло. Държеше да остави впечатление у Кауърт, че не е човек, на когото усещането, че е хванат на тясно, в малката стая или от обстоятелствата, би доставило удоволствие.

— Той беше виновен — заяви полицаят. — Знаех го от момента, в който го видях, дълго преди убийството на Джоани. Това не е доказателство, наистина, но го знаех.

— Кога беше това?

— Година преди убийството. Налетях на него точно пред училището. Седеше си в тая негова кола и гледаше децата, които си тръгваха към къщи.

— Ти какво правеше там?

— Отидох да прибера дъщеря си. Тогава го забелязах. После го видях още няколко пъти. Винаги правеше нещо, което ме караше да се чувствам особено. Висеше на неудобно място по неудобно време. Или бавно шофираше надолу по улицата след някоя млада жена. Не съм единственият, който го е забелязвал. Патрулиращи полицаи от Пачула дойдоха и ми казаха същото. Веднъж се мотаел, някъде към полунощ, непосредствено под един малък жилищен блок. Когато патрулната кола се задала, направил опит да се скрие. Това не са неща, които говорят добре за него. Но все пак…

— Все още не съм чул нещо, което да прилича на доказателство.

— По дяволите! — за пръв път лейтенантът повиши глас. — Не чу ли? Нямаме такива. Разполагаме само с впечатления. Впечатления като това, когато отиваме до дома на Фъргюсън и го намираме да стърже до блясък тая своя кола и категорично да отрича каквото и да е за парчето от постелката. Като това, че първото нещо, което чухме от устата му, още преди да сме му задали някакъв въпрос, беше: „Нищо не съм направил на онова момиче“. И как седеше в стаята за разпити и се хилеше, защото знаеше, че не разполагаме с нищо. А като съберем всички тия впечатления, получаваме нещо повече от гол инстинкт, защото в крайна сметка той проговори. Да, господине, всички тия впечатления се оказаха абсолютно верни, защото той призна, че е убил момичето.

— А къде е ножът? Бяха ли дрехите му зацапани с кръв или кал?

— Не ни каза.

— Каза ли ви как я е причакал край училището? Как я е накарал да се качи в колата си? Какво й е казал? Тя съпротивлявала ли се е? Какво ви каза?

— Ето, по дяволите, сам прочети.

Лейтенант Браун сграбчи няколко листа от бюрото си и ги хвърли към Кауърт. Той погледна надолу и видя, че това е запис на признанията, направени от стенографа на съда. Само три кратки страници. Двамата детективи му бяха прочели правата, осведомили го бяха и за правото му на адвокат. Тази част от показанията обхващаше повече от страница. Питаха го дали разбира казаното и той беше потвърдил. Формулирали бяха първия си въпрос в типичен полицейски маниер: „Значи, около три часа следобед на 4 май 1987 г., имали ли сте причина да бъдете на пресечката между улиците «Гранд» и «Спринг», в близост до началното училище?“. И Фъргюсън бе отвърнал едносрично: „Да“. Детективите го бяха попитали дали е видял момиченцето, впоследствие станало му известно като Джоани Шрайвър, и отново отговорът му беше едносричен и утвърдителен. После усърдно го бяха превели през целия сценарий, всеки път формулираха изложението като въпрос и получаваха положителен отговор, но никой от тях не си беше дал труда да уточни и най-незначителния детайл. Когато го бяха запитали за оръжието и за други съществени подробности около престъплението, той отвърнал, че не си спомня. Последният въпрос беше явно преднамерен. Той го бе изпратил на електрическия стол: „В онзи ден вие отидохте ли на споменатото място с намерението да отвлечете и убиете някое момиче?“. И Фъргюсън отново бе отвърнал с едно просто, ужасно „Да“.

Кауърт поклати глава. Единственото, което Фъргюсън повтаряше, беше думата „Да“. Вдигна глава към Браун и Уилкокс.

— Не е съвсем типично признание, нали?

Уилкокс, който седеше неспокойно и от време на време се раздвижваше с явно, растящо нетърпение, накрая скочи с почервеняло от гняв лице и размаха юмрук към репортера:

— Какво, по дяволите, търсиш? Майната ти, това, че е обработил онова дете е толкова сигурно, колкото и че аз седя сега тук. Ти просто не искаш да видиш истината.

— Истината?

Кауърт поклати глава и Уилкокс избухна. Скочи иззад бюрото, сграбчи якето на журналиста и го изправи на крака.

— Задник такъв, наистина ще ме накараш да побеснея! Не искаш това, нали?

Тани Браун надигна огромното си туловище иззад бюрото, сграбчи детектива с едната си ръка, отдръпна го назад, а с другата с лекота задържа по-дребния и жилав мъж. Той не каза нищо, дори когато Уилкокс се извърна към шефа си, все още без да може да овладее гнева си. Детективът се опита да каже нещо на Браун, после се извърна към Кауърт. Накрая полузадушен, със свити в юмруци длани, излетя от кабинета.

Кауърт оправи якето си и тежко се отпусна върху стола. Дишаше дълбоко и чувстваше адреналинът да пулсира в слепоочията му. Изминаха няколко минути в напрегнато мълчание, преди да вдигне поглед към Браун.

— И сега ли ще ми разправяш, че не сте приложили физическо насилие над Фъргюсън? И че той не си е изпуснал нервите през трийсет и шестте часа на разпита?

Лейтенантът замълча за момент, сякаш преди да отговори искаше да прецени последиците от избухването на детектива. После поклати глава.

— Всъщност, истината е, че това се случи. В началото, един или два пъти, преди да го спра. Просто удари Фъргюсън през лицето.

— Не го е удрял в корема?

— Не съм видял подобно нещо.

— А какво ще кажеш за телефонния указател?

— Стара техника — тъжно призна Браун. Гласът му внезапно стана по-тих. — Не. Освен ако Фъргюсън не твърди противното.

За пръв път лейтенантът се извърна и погледна през прозореца. След минута или две продължи:

— Не мисля, че мога да те накарам да разбереш. Смъртта на това малко момиче изнерви всички ни и още не можем да дойдем на себе си. Най-тежко беше за нас. Сред цялата тая бъркотия трябваше да скалъпим някакъв случай. Не беше по силите ни. Ние не сме нито лоши, нито злонамерени. Просто искахме да хванем убиеца. Аз не съм спал три дни. Нито пък който и да е друг. Но разполагахме с него, той ни беше подръка, хилеше ни се, сякаш нищо не бе станало. Не мога да виня Брус Уилкокс, че си изпусна нервите. Мисля, че всички бяхме на ръба. И тогава получихме едно такова признание — прав си, не е по книгите, но колкото и недостатъчно да е, беше всичко, което успяхме да изтръгнем от това необщително копеле. Обвинението е съшито с бели конци. Всички го знаем. И ти идваш, почваш да задаваш въпроси, а всеки от тия въпроси нищи конците и ние почваме да излудяваме. Ето. Това е моето извинение заради колегата ми. И задето те изпратих у семейство Шрайвър. Не искам това обвинение да се разпадне. Още по-малко пък да го изпусна. С какви очи ще погледна хората? Как ще се прибера у дома, при семейството си? Няма да имам сили себе си да погледна. Искам тоя човек да умре, заради това, дето го е направил.

Лейтенантът приключи с признанието си и зачака отговора на Кауърт. Репортерът почувства, че печели точки и реши да затвърди победата си.

— Какво е отношението във вашия отдел относно внасянето на оръжие в стаите за разпит?

— Просто: оръжието е забранено. Дежурният сержант отговаря за това. Всеки полицай го знае. Защо?

— Би ли имал нещо против да се изправиш за момент?

Браун вдигна рамене и стана.

— Позволи ми да видя глезените ти.

Детективът изглеждаше изненадан и се поколеба.

— Не разбирам.

— Бъди така добър, лейтенанте.

Браун хвърли гневен поглед към него.

— Това ли искаш да видиш? — Той вдигна обутия си в панталон крак и опря обувката си върху бюрото. Там, привързан към прасеца му с кожен каиш, имаше един 38-калибров револвер с рязано дуло.

Лейтенантът свали крака си.

— Обаче ти не си насочвал това оръжие към Фъргюсън и не си му казвал, че ще го убиеш, ако не си признае, нали?

— Не, категорично не. — В гласа на лейтенанта се прокрадна ледено възмущение.

— И никога не си натискал спусъка при празен барабан?

— Не.

— А той откъде ще знае за това оръжие, ако не му го беше показал?

Браун впи поглед в Кауърт. В очите му се четеше леден гняв.

— Разговорът е приключен — отсече той и посочи към вратата.

— Грешиш — надигна се Кауърт. — Едва сега започва.