Джон Каценбах
Справедлива кауза (2)

Две. Осъденият на смърт

Кауърт спря взетата под наем кола на пътя към щатския затвор на Флорида и се взря в масивните тъмни сгради отвъд полята, където повечето затворници бяха държани при режим на максимална сигурност. Сградите всъщност бяха две, разделени от малка река — изправителният дом от едната страна и затворът „Рейнфорд“ — от другата. В зелените поля в далечината пасяха крави, а там, където питомците на изправителния дом обработваха младите посеви, се дигаха малки облачета дим. В ъглите имаше наблюдателни кули и Кауърт си помисли, че може да различи отблясъците на слънчевите лъчи върху оръжието на постовите. Не знаеше в коя сграда са осъдените на смърт и помещението с електрическия стол, но му бяха казали, че не са в централния затвор. Високата почти четири метра ограда с бодлива тел проблясваше на утринното слънце. Кауърт слезе и застана до колата. В края на пътя се издигаха прави и зелени няколко смърча и се врязваха в кристалното синьо небе. Хладен ветрец раздвижи клоните и докосна челото му.

Не беше трудно да убеди Уил Мартин и останалите от редакторската колегия да го освободят, за да разследва обстоятелствата около обвинението на Робърт Ърл Фъргюсън, и макар Мартин да остана скептичен, Кауърт не му обърна внимание.

— Забрави ли Питс и Лий? — запита той.

Фреди Питс и Уилбърт Лий бяха осъдени на смърт заради убийството на служител на бензиностанция в северна Флорида. И двамата се признаха за виновни в престъпление, което не бяха извършили. Години бяха нужни на един от най-известните журналисти на „Джърнъл“, за да ги освободи. И спечели „Пулицър“. В редакцията неговата история беше първото, което разказваха на всеки новопостъпил репортер.

— Онова е друго.

— Защо?

— Тогава беше 1963 година. Би могло да бъде и през 1863. Нещата се промениха.

— Наистина ли? А какво ще кажеш за онова момче в Тексас, което документалистът измъкна от килията за осъдени на смърт?

— Добър въпрос — разсмя се Мартин. — Карай. С моя благословия. Отговори на този въпрос. И помни, че когато свършиш да си играеш на репортер, винаги можеш да се върнеш у дома в кулата от слонова кост. — С тези думи той отпрати Кауърт.

Редакцията на вестника беше информирана и оттам обещаха помощ, ако се наложеше. Долови нотка на завист, че историята е кацнала на неговото рамо. Признаваше предимствата, които ангажиментът му даваше. Първо, щеше да работи сам, докато в града към него ще прикрепят цял екип. „Джърнъл“, като повечето вестници и телевизионни канали, разполагаше 24 часа с репортерски екип с енергичното название „В кадър“. Те подхождаха към всяка история с деликатността на завоеватели. И, помисли си Кауърт, за разлика от обикновените репортери от екипа, той нямаше краен срок, нямаше и асистент-редактор, който да му диша във врата и всеки ден да го пита готова ли е статията. Щеше да открие каквото можеше, да го построи както му харесваше и да го напише както му се щеше. Или да го захвърли, ако се окаже, че не струва.

Повтаряше си последното, защото искаше да е подготвен в случай на разочарование, но когато премина централната врата, почувства, че пулсът му се ускорява. Предупредителните знаци покрай пътя уведомяваха посетителите, че ще бъдат претърсени и всяко нарушение на забраната за внасяне на наркотици или оръжие се наказва със затвор. На вратата пазачът в сива униформа свери идентификационната му карта с някакъв списък и мълчаливо му махна да мине. Кауърт паркира на мястото, над което висеше надпис „Посетители“, и се запъти към административната сграда.

После при секретарката възникна проблем. Явно беше загубила молбата му за посещение. Той търпеливо изчака, докато тя ровеше из книжата и сипеше извинения, но накрая я намери. Помолиха го да мине в съседната стая, докато дойде полицаят, който щеше да го придружи до помещението за срещата с Робърт Ърл Фъргюсън.

Няколко минути по-късно при него влезе по-възрастен мъж, подстриган като морски пехотинец и с маниери на морски пехотинец. Подаде му огромна, корава ръка.

— Сержант Роджърс. Днес съм дневален в отделението за осъдени на смърт. Има някои формалности, Кауърт, ако нямаш нищо против.

— И по-конкретно?

— Трябва да те претърся, да проверя касетофона и куфарчето ти. Налага се да подпишеш и едно уверение, в случай че бъдеш задържан…

— Какво е това?

— Просто уверение, че влизаш в щатския затвор на Флорида по свое желание и ако бъдеш задържан по време на престоя си тук, няма да съдиш щата Флорида, нито пък ще очакваш специални усилия за освобождаването ти.

— Специални усилия?

Мъжът се разсмя и прокара ръка през острата си коса.

— Това означава, да не очакваш от нас да рискуваме задниците си, за да спасим твоя.

Кауърт се усмихна и направи гримаса.

— Не звучи като обещаваща сделка за мен.

Сержант Роджърс се ухили.

— Така е. Разбира се, затворът е лоша сделка за всеки, освен за онези от нас, които вечер се прибираме у дома.

Кауърт взе листа хартия от сержанта и го подписа без да прикрива насмешливата си усмивка.

— Е, не бих казал, че ми оказвате особено доверие, поне в началото.

— О, няма за какво да се безпокоиш, не и при посещението на Робърт Ърл. Той е джентълмен и не е луд. — Докато говореше, сержантът методично ровеше из куфарчето на Кауърт. Огледа касетофона отвътре, после отвори и капака на батериите, за да се увери, че са си на мястото. — Не е като да идваш на посещение при Уили Артър или Спекс Уилсън — двамата велосипедисти от Форт Лодърдейл. Позабавлявали се с едно момиче. Пътувало на стоп и после се отървали от него. Или Хосе Саласар — нали знаеш, уби двама полицаи. Тайни агенти в търговията с наркотици. Знаеш ли какво ги накарал да направят преди да ги убие? Един на друг? Не е зле да се позаинтересуваш. Ще разбереш колко лоши могат да бъдат хората, когато си наумят. Или някое друго от великолепните момчета, дето си ги имаме тук. Най-лошите идват от другия край на щата, от твоя роден град. Какви ги вършите там, че хората при вас се избиват толкова жестоко?

— Сержант, ако можех да отговоря на този въпрос…

И двамата се ухилиха. Сержант Роджърс остави куфарчето и му махна да вдигне ръцете си.

— Не е зле човек да има чувство за хумор тук — каза той, докато ръцете му шареха по тялото на Кауърт. — Добре, а сега инструктажът. Ще бъдете двамата сами. Аз ще съм там от съображения за безопасност. Пред вратата. Ако имаш нужда от помощ, само извикай. Но това няма да се случи, защото ще се срещнеш с един от нормалните в това отделение. По дяволите, ще използваме апартамента за екзекуции…

— Кое?

— Апартамента за екзекуции. Така наричаме стаята за срещи със затворниците с добро поведение. Не е кой знае какво — само маса и столове. Имаме други помещения, които са по-сигурни. Но Робърт Ърл се движи съвсем свободно. Даже и без гривни на краката. Но никакъв контакт. Искам да кажа, че можеш да му дадеш цигара…

— Няма.

— Добре. Умен човек. Можеш да приемеш някакви документи от него, ако ти предложи. Но ако искаш да му подадеш нещо, то трябва да мине през мен.

— Какво да му подам?

— Ами някоя папка с ножовка и карти на пътищата наоколо.

Кауърт го изгледа изненадан.

— Хей, само се шегувах — ухили се сержантът. — Разбира се, тук вътре има неща, с които никога не се шегуваме. Бягството, например. Не е смешно, нали се сещаш. Има много начини да избягаш от затвора, дори и от отделението за смъртно наказание. Много от затворниците мислят, че един от тези начини е да си поговорят с някой репортер.

— Който да им помогне да избягат.

— Да им помогне да се измъкнат. Тук всички искат пресата да зашуми по техния случай. Затворниците никога не са на мнение, че са си получили заслуженото. Мислят, че ако се разсмърдят достатъчно, ще получат нов съдебен процес. И това се случва. Затова хората от затворите като мен мразят да виждат журналисти наоколо. Мразят тия малките бележници, екипите с камери и светкавици. Тук всички се дразнят от това, вълнуват се за няма нищо. Хората мислят, че липсата на свобода е причината за проблемите в затворите. И грешат. Много по-лоши са надеждите, които се пораждат и после умират. За момчетата от вашия занаят това е просто още една статия, но за момчетата тук, вътре, става дума за собствения им живот. Те си казват само една статия, добра статия, и ще си изляза. Но ние двамата знаем, че това невинаги е така. Разочарование. Голямо, гневно, отблъскващо разочарование. Предизвиква повече проблеми, отколкото можеш да си представиш. А ние тук харесваме рутината. Никакви безумни надежди, никакви мечти. Просто още един ден, досущ като миналия. Не звучи вълнуващо, но разбира се, никой не иска да е наоколо, когато стане вълнуващо.

— Добре, съжалявам, но съм тук само да проверя някои факти.

— От своя опит досега, г-н Кауърт, знам, че не съществуват неща като факти, освен два, може би — единият е датата на раждането, другият — датата на смъртта. Но, няма проблеми. Не съм толкова коравосърдечен като някои тук. Нищо против някоя малка промяна в темпото, стига да е в рамките на разумното. Само не му обещавай нищо. С това нещата ще станат по-зле за него.

— По-зле от електрическия стол?

— Трябва да разбереш, че дори в отделението за осъдени на смърт има много начини да си излежиш присъдата. Можем да ти отровим живота, но можем и да посмекчим нещата. Точно сега Робърт Ърл я кара добре. Е, наистина, ровим из килията му всеки ден и го претърсваме на голо след всяка малка среща като днешната, но сега той има привилегията да се разхожда в двора, да чете книги и други такива. Няма да повярваш, но дори и в затвора има всякакви неща, които можем да отнемем от някого и да му стъжним живота.

— Аз не нося нищо за него. Но той може би има някакви документи или…

— Ами добре тогава. Нещата, които могат да бъдат изнесени от затвора, не ни интересуват толкова…

Сержантът отново се разсмя. С висок смях, който подхождаше на откровения му маниер на говор. Очевидно Роджърс беше от хората, които могат много да ти кажат или да превърнат живота ти в ад, в зависимост от настроението си.

— Предполага се също да ми кажеш колко време ще…

— Не зная.

— Ами добре, имам цяла сутрин на разположение, така че — възползвай се. Така и така ще те разведа из мястото. Виждал ли си преди Старото столче?

— Не.

— Поучително е човек да го види. — Сержантът стана. Висок мъж със силни рамене и поведение, което внушаваше, че животът му е сервирал какво ли не, но той винаги се е справял добре. — Кара те да погледнеш на нещата в перспектива, ако разбираш какво имам предвид.

Кауърт го последва през вратата. Чувстваше се дребен зад огромния му гръб.

Минаха през няколко заключени врати и през детектора за метал. Униформеният до него се усмихна на сержанта. Стигнаха до едно последно кръгло помещение, в което се свързваха няколко крила на огромната, подобна на колело сграда. В този момент Кауърт осъзна шумовете на затвора — една непрестанна какофония от високи гласове, звън на метал и звука от отварянето на врати, които само миг по-късно бяха затръшвани и заключвани. От някакво радио се носеше кънтри. По телевизията даваха сапунена опера. До ушите му стигна диалогът, последван от вездесъщите реклами. Съпътстваше го усещането за непрекъснато движение наоколо, сякаш бе понесен от силното течение на река, но като оставим сержанта и няколкото полицаи в павилиона в средата на помещението, наоколо не се виждаха много хора. В павилиона на електронно табло се изписваха номерата на стаите, чиито врати се отваряха и затваряха. На камери, монтирани в ъглите на тавана, и на телевизионни монитори трепкаха сиви изображения на всяка редица килии. Кауърт забеляза, че подът е покрит от безупречно чист жълт линолеум, излъскан до блясък от потока хора и несекващите усилия на затворниците. Видя някакъв човек в син затворнически гащеризон усърдно да търка ъгъла с мръсен сив парцал и неуморно да се връща към някакво петно, което вече не съществуваше.

— Това са крила Q, R и S — поясни сержантът. — Килиите на осъдените на смърт. По дяволите, дори тук имаме проблем с пренаселеността. Показателно е, нали? Столът е ей там. Прилича на другите части на затвора, но не е същото. Не, сър.

Кауърт се взря в тесните високи коридори. Редиците килии бяха вляво, издигаха се на три етажа, а в двата им края имаше стълби. На стените срещу килиите трите реда мръсни прозорци бяха отворени, за да влиза въздух. Между амфитеатрално подредените килии и прозорците беше тесният коридор. Кауърт си помисли, че хората можеха да лежат заключени в малките килии и да гледат през широкия около метър коридор небето, но за тях то все едно беше на милиони километри. Потръпна.

— Робърт Ърл е ей там — посочи сержантът.

Кауърт се извърна към малката, закрита с метални пръчки килия в другия край на коридора за осъдените на смърт. На метални пейки вътре седяха четирима мъже и не сваляха поглед от него. Трима от тях носеха сини затворнически костюми. Костюмът на четвъртия беше яркооранжев. Той седеше отчасти закрит от телата на останалите.

— Никой не обича оранжевия цвят тук — тихо каза сержантът. — Това означава, че времето ти изтича.

Кауърт се запъти към килията, но сержантът неочаквано сложи ръка върху рамото му и го спря. Можеше да почувства силата на дланта му.

— Не в тази посока. Стаята за срещи е от другата страна. Когато имаме посетители, претърсваме ги и правим списък на всичко, което носят — книжа, юридически книги, всичко. После влизат в изолационната там. Ние ти го водим. Като свършите, пак правим същото. Отнема дяволски много време, но безопасност, нали знаеш. Тук обичаме да се грижим за безопасността.

Кауърт кимна и се остави да го отведат до стаята за срещи. Гола бяла стая, само с една маса от метални тръби и стари, нащърбени кафяви столове. На стената висеше огледало. В средата на масата имаше пепелник. И нищо друго.

Посочи огледалото.

— От другата страна е прозрачно, нали?

— Разбира се — отвърна сержантът. — Някакви проблеми?

— Не. Ей, сигурен ли си, че това тук е апартаментът за екзекуции? — извърна се Кауърт към сержанта и се усмихна. — Ние, момчетата от града, не сме безразлични към удобствата.

— Е, за това вече можех и сам да се сетя — разсмя се сержант Роджърс. — Съжалявам, но с друго не разполагаме.

— Ще свърши работа. Благодаря.

Кауърт седна на единия от столовете и зачака Фъргюсън.

 

 

Първото впечатление от затворника беше, че той е млад мъж на около двайсет и пет, почти метър и осемдесет, с по момчешки слаба фигура, но явно притежаваше скрита желязна сила, която Кауърт почувства, когато стисна ръката му. Под навитите ръкави на ризата на Робърт Ърл Фъргюсън се виждаха силни като възли мускули. Слаб, с тесен ханш и рамене като на бегач на дълги разстояния, с лека, атлетична походка. С късо подстригана коса и тъмна кожа. Имаше будни, живи, проницателни очи. Матю Кауърт доби усещането, че за миг затворникът е снел мярката му, преценил го е и го е квалифицирал.

— Благодаря, че дойде — каза той.

— Не съм направил кой знае какво.

— Но ще направиш — самоуверено отвърна Фъргюсън.

Носеше куп юридически документи, които сложи на масата пред себе си. Кауърт забеляза, че затворникът хвърли поглед към сержант Роджърс, който кимна, обърна се и шумно затръшна вратата зад себе си.

Кауърт седна, извади бележник и химикалка и остави касетофона върху масата.

— Имаш ли нещо против?

— Не — отвърна Фъргюсън, — в това има смисъл.

— Защо ми писа? — попита Кауърт. — Просто съм любопитен. А също и откъде научи името ми?

Затворникът се усмихна и се залюля на задните крака на стола си. Изглеждаше неестествено отпуснат в един толкова критичен момент.

— Миналата година ти спечели наградата на Асоциацията на адвокатите във Флорида за поредицата статии срещу смъртното наказание. Името ти фигурираше в някакъв вестник от Талахаси. Даде ми го друг един човек от отделението за смъртно наказание. Не е зле и това, че работиш в най-големия и влиятелен вестник на щата.

— Защо изчака толкова време, преди да се свържеш с мен?

— Ако трябва да бъда искрен, мислех, че апелативният съд ще отхвърли обвинението срещу мен. Когато не го направиха, наех нов адвокат — всъщност, не може да се каже, че съм го наел — получих нов адвокат и станах по-агресивен. Нали разбираш, дори когато бях обвинен и осъден на смърт, аз все още не мислех, че подобно нещо може да ми се случи. Имах чувството, сякаш всичко е сън, мислех, че всеки момент ще се събудя и ще се върна на училище. Или че може би някой просто ще дойде и ще каже: „Всичко свърши! Стана ужасна грешка…“. Всъщност не бях много адекватен. Не бях осъзнал, че човек трябва здраво да се бори, за да спаси живота си. Не можеш да се довериш на системата да го направи вместо теб.

Ето как ще започне статията ми, помисли си Кауърт.

Робърт Ърл се наведе напред и постави длани върху масата, после също така рязко се облегна назад. Докато говореше, отмерваше думите с резки, отсечени движения на ръцете. Имаше мек и все пак силен глас. Седеше, привел рамене напред, като че ли тласкан от силата на своята вяра. Ефектът беше поразителен — малката стая се свеждаше до пространството между репортера и затворника, което сякаш се изпълваше с неестествена енергия.

— Мислех, че фактът, че съм невинен, е достатъчен, разбираш ли? Мислех, че това е начинът, по който стават нещата. Не предполагах, че е нужно да правя каквото и да е. После, като дойдох тук, научих някои неща. Истински неща.

— Какво имаш предвид?

— Ами хората от отделението за смъртни присъди имат свой, неформален начин да предават информация за адвокати и искове. Наречи го милосърдие, ако искаш. Нали разбираш, там — той махна към централните сгради на затвора, — осъдените мислят какво ще направят, като излязат. Или може да замислят бягство. Мислят как да прекарат времето си, как да организират живота си вътре. Могат да си позволят лукса да мечтаят за нещо, за бъдещето, дори ако това бъдеще е зад решетките. Винаги могат да мечтаят за свобода. Имат най-големия дар — дарът на несигурността. Не знаят какво ще им предложи животът. Но не и ние. Ние знаем как ще свършим. Знаем, че ще дойде ден, в който държавата ще изпрати две хиляди и петстотин волта към мозъка ни. Знаем, че ни остават пет или може би десет години. Усещането е, че непрекъснато носиш огромен товар около врата си и се бориш да се задържиш прав. След всяка изминала минута си мислиш: „Дали не я пропилях?“. Всяка вечер си казваш: „Мина още един ден“. С идването на всеки нов ден знаеш, че си загубил още една нощ. Тежестта около врата ти расте заради моментите, които си пропуснал с лека ръка. Заради надеждите, които си изгубил ей така. Затова имаме различни грижи.

И двамата замълчаха за момент. Кауърт дишаше задъхано, сякаш бе тичал нагоре по стълбите.

— Това звучи доста философски.

— Всички хора тук от отделението за смъртни случаи сме философи. Дори и лудите, които непрекъснато пищят и стенат. Или малоумните, които едва ли съзнават какво става с тях. Но и те чувстват тежестта. Ние, които сме ходили на училище, просто звучим по-добре. С всички ни е едно и също.

— Промени ли се тук?

— Кой не би се променил?

Кауърт кимна.

— Когато първото ми обжалване се провали, някои от хората, прекарали в отделението пет, осем или дори десет години, започнаха да ми говорят, че трябва да си създам някакво бъдеще. Аз съм млад и не искам да свърша тук. Затова намерих по-добър адвокат и ти написах онова писмо. Нужна ми е помощта ти.

— Ще стигнем до това след малко. — Кауърт не беше сигурен каква точно роля трябва да играе в това интервю. Знаеше, че му е нужна по-голяма професионална дистанция, но се чудеше докъде може да стигне. Мислил бе как да се държи със затворника, но така и не стигна до някакво решение. Чувстваше се малко глупаво да седи пред мъж, обвинен в убийство, насред затвор, в който лежаха хора, извършили най-немислими деяния, и да се опитва да бъде твърд. — Защо в началото не ми разкажеш малко повече за себе си? Как така човек от Пачула, например, говори без акцент?

— Мога да говоря и с акцент, ако искаш да го чуеш — разсмя се Фъргюсън. — Ако ми ше прище, моаа да шъм най-штария ишморен черен, дето ши чувал. — Той се облегна отпуснато назад и имитира мъж в люлеещ се стол. Провлаченият му говор сякаш внесе мекота в неподвижния въздух на малката стая. После внезапно се наклони напред и заговори с друг акцент. — Ако каиш, моа да съм и пич от улцата, щото и тва го зная. Как каиш. — Също толкова бързо, той отново се превърна в жилавия, трезвомислещ млад мъж, опрял лакти на масата, говорещ с равен, тих глас. — А мога да звуча и точно както ме чуваш сега — като човек, който е посещавал колеж, стремял се е към степен и може би към някакво бъдеще в бизнеса. Защото съм бил и това.

Кауърт остана слисан от неочакваните промени. Това не беше просто смяна на акцента и интонацията. Промените в модулацията бяха свързани и с неуловима метаморфоза в езика и жестовете и Робърт Ърл Фъргюсън се превъплъщаваше в образа, който имитираше с гласа си.

— Изумително — възкликна Кауърт. — Трябва да имаш добър слух.

Фъргюсън кимна.

— Разбираш ли, трите акцента отразяват три мои страни. Роден съм в Нюарк, Ню Джърси. Майка ми беше домашна прислужница. Всеки ден отиваше до покрайнините на белите с автобуса в шест и се връщаше през нощта. И така, ден след ден, чистеше къщите на белите. Баща ми служеше в армията, но когато бях на три или четири, изчезна. Пък така или иначе, те не бяха женени. После, когато бях на седем, майка ми умря. Казаха ни, че имала проблеми със сърцето, но всъщност не съм съвсем сигурен. Просто един ден почувства, че се задушава, отиде до болницата и повече не я видяхме. Изпратиха ме в Пачула при баба ми. Представа нямаш какво може да означава това за едно малко дете. Да се измъкне от гетото и да отиде там, където има дървета, реки и чист въздух. Мислех, че съм в рая, макар да нямахме чешма вкъщи. Това бяха най-добрите години от живота ми. Ходех на училище. Нощем четях на светлината на свещ. Ядяхме рибата, която ловях в потоците. Сякаш живеехме в друг век. Мислех, че ще продължи вечно, но баба се разболя. Страхуваше се, че няма да може да се грижи за мен и аз отново бях изпратен в Нюарк при леля ми и новия й съпруг. Там завърших гимназия и влязох в колежа. Но все така обичах да посещавам баба ми. През ваканциите вземах нощния автобус от Нюарк до Атланта, там се прехвърлях на автобуса до Мобил, а после и на местния до Пачула. Не чувствах нужда от града. Мислел съм за себе си като за момче от село, предполагам. Нюарк не ми харесваше кой знае колко.

Фъргюсън поклати глава и лицето му се разтегли в усмивка.

— Тия проклети пътувания с автобус — меко каза той. — От тях тръгнаха всичките ми нещастия.

— Какво искаш да кажеш?

Фъргюсън отговори без да спира да клати глава.

— Всяко от тия пътувания продължаваше почти трийсет часа. Бръмчахме по магистралите, прекосявахме провинциалните градчета и черните пътища. Подскачаш на седалката, от дългото пътуване ти се вие свят, трябва да ползваш тоалетна, а там се тълпят хора, които имат нужда от баня. Бедните нещастници, които не могат да си платят билет за самолет. Не ми харесваше кой знае колко. Затова си купих и колата, нали разбираш. Форд гранада, втора употреба. Тъмнозелен. Платих две хиляди долара за него на друг един студент. Само на шейсет и шест хиляди мили. Бонбонче. Умирах от кеф да си карам колата… — Фъргюсън говореше с равен и далечен глас. — Но… Но ако не беше тя, хората на шерифа никога нямаше да ме арестуват.

— Разкажи ми за това.

— Няма кой знае какво за разказване. Следобеда, когато е станало убийството, бях у дома с баба. Тя можеше да свидетелства, ако на някого му беше дошло наум да я попита…

— Някой друг видя ли те? Някой, който не ти е роднина?

— Ъ-ъ, не си спомням никого. Бяхме двамата, сами. Ако отидеш да я видиш, ще разбереш защо. Живее в стара съборетина на около километър от останалите съборетини. Черният път на бедняците.

— Продължавай.

— Ами, наскоро след като открили тялото на малкото момиче, двама от детективите дойдоха вкъщи, за да ме видят. Бях отвън, миех колата. Бог ми е свидетел, харесваше ми да я лъскам, докато блесне! И стоя си аз там, посред бял ден, тия идват и ме питат какво съм правил преди два дни. И почнаха да душат около колата и около мен, без да чуват много-много какво им говоря.

— Кои бяха детективите?

— Браун и Уилкокс. Знаех ги тия копелета. Знаех, че ме мразят и в червата. Не биваше да им се доверявам.

— Откъде знаеше това? Защо те мразеха?

— Пачула е малко градче. Някои хора предпочитат нещата около тях да си текат постарому. Искам да кажа, те знаеха, че имам бъдеще. Знаеха, че ще бъда някой. А това не им харесваше. Не им харесваше онова, което правех, предполагам.

— Продължавай.

— Казах им, а те твърдяха, че трябва да дам показания в града и аз тръгнах без дума да кажа. Божичко! Ако съм знаел тогава това, дето го зная сега… Но виждаш ли, не мислех, че има от какво да се страхувам. По дяволите, почти не съзнавах за какво са им тия показания. Казаха, че провеждат разследване по случай на изчезнало лице, а не убийство.

— И?

— Ами в писмото ти писах, че следващите трийсет и шест часа не видях бяла светлина. Заведоха ме в една малка стая като тая, накараха ме да седна и ме попитаха дали искам адвокат. Аз все още не разбирах какво става и отказах. Дадоха ми някакъв документ с конституционните ми права и ми казаха да го подпиша. Ама че глупак бях! Трябваше да знам, че когато кажат на някой негър да седне на оня стол в една от ония стаи, единственият начин отново да стане, е да им каже онова, което искат да чуят, независимо дали го е направил, или не.

В гласа му вече нямаше и следа от предишната шеговитост. Сега звучаха гневни метални нотки и голямо напрежение. Кауърт се чувстваше обсебен от историята, която чуваше, сякаш понесен от приливната вълна на думите.

— Браун не беше лошо ченге. Уилкокс беше гаден. Консервативен до мозъка на костите си. — Фъргюсън едва не плю от отвращение.

— И?

— Аз седнах, те почнаха да ме разпитват за това и онова, питаха и за малкото момиче, което изчезна. Аз продължавах да повтарям, че не зная нищо. Те продължаваха да питат. И така цял ден. И цяла нощ. Без да спрат. Отново и отново все същите въпроси, сякаш когато кажех „Не“, това нищо не значеше. Край нямаше. Без тоалетна. Без храна. Без вода. Само въпроси. Отново и отново. Накрая, след и аз не знам колко часа, им писна. Закрещяха като побеснели нещо и следващото, което си спомням, беше, че Уилкокс ме удари през лицето. Прас! После се наведе към мен и каза: „Хубавичко ме погледни сега, момче!“.

Фъргюсън вдигна поглед към Кауърт, сякаш да провери впечатлението, което думите му оставяха, и после продължи с равен, изпълнен с горчивина глас.

— Ами, гледах го. А той продължи да ми крещи. Помня, помислих си, че ще получи сърдечен пристъп или удар, или и аз не знам какво. Толкова беше червено лицето му. Сякаш бе обсебен или луд. „Искам да знам какво си направил на момиченцето? — крещеше. — Кажи ми какво си й направил!“ Викаше без да спре и Браун излезе от стаята, за да остана сам с тоя побъркан. „Кажи ми, изчука ли я, преди да я убиеш, или й направи нещо друго?“ Божичко, с часове повтаряше едно и също. Аз продължавах да повтарям не, не, не, какво искаш да кажеш, за какво говориш. Показа ми фотографии на момичето и продължаваше да пита. „Хубаво ли беше? Харесваше ли ти, когато тя се бореше? Приятно ли ти беше, когато пищеше? Хареса ли ти, когато заби ножа в нея първия път? А когато го заби за двайсети път, пак ли беше добре?“ И така без край, часове наред.

Фъргюсън пое дълбоко дъх.

— От време на време си почиваше, оставяше ме сам в оная малка стая, прикован с белезници към стола. Може да е излизал да подремне, да хапне нещо. Веднъж излезе за пет минути, после за половин час или повече. А един път ме остави да седя няколко часа. И аз просто стоях там, нали разбираш, толкова стреснат и оглупял, че не можех да направя нищо, за да се защитя. Предполагам, че накрая вече е изгубил търпение, заради отказите ми да направя признания, защото се нахвърли върху ми. Започна по-често да ме удря по главата и раменете. Веднъж ме накара да стана и ме удари в корема. Целият треперех. Не ме заведоха и до тоалетната и аз се подмокрих. Не разбирах какво прави, когато взе телефонния указател и го нави на руло. Човече, все едно да те ударят с бейзболна бухалка. Направо се сринах на пода.

Кауърт кимна. Чувал беше за това. Един път Хокинс му разказа. Ударът с телефонен указател беше като с кожен каиш, но хартията не нараняваше кожата, дори и синини не оставяше.

— Аз все така отричах всичко и накрая той излезе. Дойде Браун. Не го бях виждал от часове. Стоях там, треперех и стенех, и мислех, че просто ще умра в оная стая. Браун ме погледна. Вдигна ме от пода. Целият мед и масло. Божичко, каза, че съжалявал за всичко, което Уилкокс ми бил причинил. Божичко, знаел, че ме боли. Той щял да ми помогне. Щял да ми даде да ям, да пия кола, да сменя дрехите си и да отида до тоалетната. Само да му се доверя. Да му се доверя и да му разкажа какво съм направил на момиченцето. Не му казах нищо, но той не отстъпи. „Боби Ърл, мисля, че много те боли. Мисля, че ще пикаеш кръв. Мисля, че много ти трябва лекар. Само ми кажи какво си направил и ще те заведа в болницата.“ Казах му, че не съм направил нищо и той се разкрещя. Започна да вика: „Знаем какво си направил! Трябва само да ни кажеш!“. После извади револвера си. Не онзи, който обикновено носеше на колана си, а един със срязана цев, трийсет и осем милиметров, привързан към глезена му. Тогава влезе Уилкокс, изви ръцете ми назад и ги закопча с белезници, сграбчи главата ми и я задържа, така че да гледам право в цевта. Браун каза: „Говори!“. Аз заявих: „Нищо не съм направил!“ и той дръпна спусъка. Боже! И сега виждам пръста му да се свива около спусъка и бавно да го натиска. Мислех, че сърцето ми спира. И чух, че прищрака на празно. Вече се бях разплакал, като малко дете, говорех несвързано. А той вика: „Боби Ърл, този път наистина извади късмет. Мислиш ли, че днес имаш късмет? Мислиш ли, че тук няма нито един куршум?“. Отново натиска спусъка и отново нищо. „По дяволите! — възкликва той, — май и тоя път пропусна.“ После отваря оня малък револвер, завърта барабана и вади един куршум оттам. Оглежда го и казва: „Какво ще кажеш за това? Убиец. Може би тоя път ще проработи“. И аз го гледам как го връща обратно в револвера. Насочва цевта към мен и се ухилва: „Последен шанс, черньо“. И аз му вярвам и казвам: „Направих го, направих го, каквото кажете, направих го“. Това беше признанието ми.

Матю Кауърт пое дълбоко въздух и се опита да осмисли разказаното. Внезапно малката стая за срещи му се стори особено задушна, сякаш стените се бяха нагорещили и пареха, а той се печеше на тази горещина.

— И?

— И сега съм тук — отвърна Фъргюсън.

— Разказа ли това на адвоката си?

— Разбира се. Той изтъкна очевидното. Детективите от полицията са били двама, а аз — сам. И едно красиво малко мъртво бяло момиче. На кого, мислиш, ще повярват?

Кауърт кимна.

— А защо сега аз трябва да ти вярвам?

— Не зная — отговорът на Фъргюсън прозвуча гневно. Той остана за миг вперил поглед в Кауърт. — Може би защото казвам истината.

— Ще минеш ли полиграфски тест?

— Вече го направих за адвоката си. Резултатите са тук. Дяволска работа. „Незадоволително“. Мисля, че бях прекалено нервен, когато почнаха да увиват всички ония жици около мен. Нищо добро не излезе. Ще мина още един, ако държиш. Но не зная за какво ми е. Не мога да го използвам в съда.

— Разбира се, но са ми нужни някакви потвърждения.

— Добре, зная това. Но, по дяволите, наистина стана така.

— Трябва да го докажа, за да го напиша за вестника.

Фъргюсън остана замислен за миг, все така впил поглед в него. После лицето на осъдения се разтегна в тънка усмивка.

— Оръжието — каза той. — Оръжието може да свърши тая работа.

— Как така?

— Ами помня, че преди да ме отведат в оная стая, дигнаха голям шум, докато оставяха личното си оръжие. Помня, че малкият револвер беше скрит под панталоните му. Обзалагам се, че ако се опиташ да го притиснеш до стената заради него, ще излъже.

Кауърт кимна.

— Може би.

Двамата мъже отново замълчаха. Кауърт сведе поглед към касетофона и остана загледан в лентата, която бавно се въртеше.

— Защо хванаха теб? — запита той.

— Бях удобен. Подръка им бях. Черен съм. Това за зелената кола го измислиха те. Кръвната ми група беше същата — разбира се, разбраха го по-късно. Но аз бях там и общността щеше да полудее — бялата общност, искам да кажа. Търсеха някого и намериха мен. Нямаше по-подходящ.

— Звучи много убедително.

В очите на Фъргюсън за миг блеснаха гневни пламъчета и Кауърт го видя да свива дланите си в юмрук. Явно се опитваше да се овладее.

— Винаги са ме мразили там. Защото не бях тъп вонящ размъкнат негър, каквито бяха свикнали да виждат около себе си. Не можеха да ми простят, че отидох в колеж. Не можеха да преглътнат, че идвам от голям град. Познаваха ме и ме мразеха. Заради това, което бях, и заради онова, което щях да стана.

Кауърт понечи да зададе въпрос, но Фъргюсън протегна и двете си ръце напред и се вкопчи в ръба на масата, сякаш да спре да трепери. Едва владееше нервите си и Кауърт почувства как гневът на младия мъж го залива. Вените върху врата му изпъкнаха. Лицето му пламна, гласът му изгуби обичайната си убедителност и се разтрепери от вълнение. Явно Фъргюсън полагаше неимоверни усилия да се овладее, сякаш щеше да избухне под тежестта на спомените. В този миг Кауърт се зачуди какво ли би било да се изпречи на пътя на този гняв.

— Върви там. Виж Пачула. Окръг Ескамбия. На не повече от четирийсет-петдесет километра южно от Алабама. Преди петдесет години просто щяха да ме обесят на най-близкото дърво. Щяха да носят бели дрехи с малки островърхи качулки и да държат горящи кръстове. Времената се промениха — в гласа му се промъкнаха горчиви нотки, — но не кой знае колко. Сега бесят с всички благодеяния и парадни труфила на цивилизацията. Имах ли процес? Да, сър. Имах ли адвокат? Да, сър. Съдиха ли ме хора, равни на мен? Да, сър. Спазени ли бяха всичките ми конституционни права? Да, сър. Ами че то това си беше чисто и просто едно хубавичко, легално линчуване. — Гласът на Фъргюсън трепна от вълнение. — Върви там, господин бял репортер, задай някои въпроси и виж сам. Мислиш, че това са деветдесетте години на двайсети век? Ще видиш, че нещата не се променят толкова бързо. Ще видиш.

Той се облегна назад, без да откъсва поглед от Кауърт.

Шумовете на затвора идваха сякаш отдалече. Като че ли ги деляха километри от стените, коридорите, килиите. Кауърт внезапно си помисли колко малка е всъщност стаята. Това е репортаж за малките стаи, помисли си той. Чувстваше омразата да приижда на големи вълни от затворника. Един безкраен поток от гняв и отчаяние, който сякаш го помиташе.

Фъргюсън седеше все така вперил поглед в него и като че ли преценяваше следващите си думи.

— Хайде, господин Кауърт, какво си мислиш, че нещата в Пачула стават като в Маями ли?

— Не.

— Дяволски прав си. И знаеш ли кое е най-смешното? Да кажем, че бях извършил това престъпление, което всъщност не съм направил, но ако го бях направил, и то в Маями. Нали знаеш какво щеше да стане с шибаните доказателства, които представиха срещу ми? Щяха да ми предложат сделка за престъпление от втора степен и да ми дадат пет години. Може и четири. И това, в случай че назначеният ми защитник не запратеше цялата история на боклука. Което той несъмнено би направил. Та аз нямам дори и досие. И съм студент в колеж. Имах бъдеще. Те нямаха доказателства. Какво ще кажеш за това, Кауърт? В Маями?

— За Маями навярно си прав. Сделка. Несъмнено.

— В Пачула — смърт. Несъмнено.

— Такава е системата.

— Майната й на системата. И още нещо. Не съм го направил. Не съм извършил, дявол да го вземе, това престъпление. Ей, може и да не съм съвършен. В Нюарк съм участвал в някое и друго сбиване на тийнейджъри. А също и в Пачула. Тия неща можеш да ги провериш. Но, по дяволите, не съм убил онова малко момиченце. — Фъргюсън млъкна. — Ала зная кой го е направил.

И двамата замълчаха за момент.

— Да видим сега това — каза Кауърт. — Кой и как?

Фъргюсън отново се облегна назад. Върху лицето му се появи крива усмивка, не като предвестник на смях, а като грозен белег, който разкриви чертите му. Кауърт осъзна, че нещо се е изплъзнало от стаята, нещо от напрежението на гнева. За миг само Фъргюсън се промени. Така неочаквано, както го направи и преди, когато се забавляваше с различните акценти.

— Все още не мога да ти кажа това — отвърна той.

— Глупости. — В гласа на Кауърт неволно прозвучаха нотки на недоволство. — Опитваш се да бъдеш скромен ли?

Фъргюсън поклати глава.

— Ще ти кажа, но само когато повярваш.

— Това някаква игра ли е?

Фъргюсън се наклони напред и скъси дистанцията помежду им. Взря се в Кауърт с настойчив, тревожен поглед.

— Не, това не е някаква шибана игра — предпазливо произнесе той. — Става дума за моя скапан живот. Искат да ми го отнемат и това е най-силната ми карта. Не ме карай да я разигравам, преди да съм готов.

Кауърт мълчеше.

— Върви и провери всичко, което ти казах. А после, когато повярваш, че съм невинен, когато се убедиш, че тия копелета са ме прекарали, тогава ще ти кажа.

Щом някой отчаян човек те моли да играеш някаква игра, беше му казал Хокинс преди време, тогава най-добре я играй според неговите правила.

Кауърт кимна.

Двамата мъже замълчаха. Фъргюсън седеше, впил поглед в лицето на Кауърт и чакаше отговор. И двамата не помръдваха, сякаш бяха привързани един към друг. Кауърт осъзна, че вече няма избор, че това е дилемата пред всеки репортер: чул беше един разказ за злото и насилието. Трябваше да установи истината. Вече не можеше да избяга от историята, която бе в ръцете му.

— И така, Матю Кауърт — каза Фъргюсън, — това е всичко. Ще ми помогнеш ли?

Кауърт си помисли за хилядите думи, които беше изписал за смъртта и смъртното наказание, за всички ония истории на болка и агония, които минаха през него и оставиха след себе си само лек привкус на нощен кошмар. С всички истории, които написа, не спести никому дори лекото убождане на отчаянието. И, разбира се, не спаси нито един живот.

— Ще направя каквото мога — отвърна той.