Джон Каценбах
Справедлива кауза (12)

Дванайсет. Безсънието на лейтенанта от полицията

В дванайсет без десет, в нощта, в която Блеър Съливан трябваше да умре, лейтенант Тани Браун нервно погледна часовника си. При мисълта за мъжа в отделението за осъдени на смърт пулсът му се ускори. Срещу него, седнала върху извехтяла кушетка, една жена неудържимо виеше.

— О, Боже, мили Боже, защо, Боже, защо? — викаше тя. Гласът й се извиси и отекна в стените на малкия фургон. Дребните украшения и фигурки по ламперията, имитация на дърво, се разлюляха. Въпреки късния час, отвън проникваше непоносима горещина. На всеки няколко секунди червените и сините светлини на паркираните в полукръг полицейски коли проблясваха върху задната стена на претъпканата стая и се разливаха върху разпятието, окачено до поставената в рамка благословия, изрязана от вестник. Трепкащите сенки сякаш отмерваха времето.

— Защо, Господи? — хлипаше жената.

На този въпрос Той изглежда никога не бърза да отговори, цинично си помисли Тани Браун. Особено в паркингите за фургони. За миг само вдигна ръка към главата си, сякаш да наложи малко тишина в света около себе си. Странно, но след като нададе един последен вопъл, жената притихна.

Той се извърна към нея. Свила се бе в ъгъла, с по детски подвити крака. Изобщо не приличаше на убиец с гъстата си, разрошена кестенява коса и източена, мършава фигура. Едното й око беше насинено, а тънката й китка — превързана с еластичен бинт. Навитите ръкави на дрипавия й розов пеньоар разкриваха моравосинкавите следи от побой върху ръцете й. Мислено си отбеляза този факт. Забеляза и оцветените от никотина пръсти, когато вдигна ръце към лицето си, за да попие сълзите, които се стичаха по страните й. Огледа влажните си длани и от израза по лицето й разбра, че е очаквала да види кръв.

Тани Браун се възползва от внезапно възцарилата се тишина и се вгледа в жената. Стара е, помисли си той, и почти веднага се поправи — но е по-млада от мен. Побоищата години наред я бяха състарили повече от хода на времето.

Погледна към един от униформените полицаи, който висеше зад фургона при кухненското отделение.

— Фред — тихо го повика той, — имаш ли една цигара за госпожа Колинз?

Полицаят поднесе пакета цигари към жената.

— Опитвам се да ги откажа — промърмори тя.

Браун се приведе напред и й запали цигарата.

— Успокойте се сега, госпожо Колинз, и ми кажете какво се случи, когато Бък се върна след късната смяна.

Вън се разнесе бръмчене на мотор и блеснаха светлините на фарове. По дяволите, помисли си той, когато видя паниката в очите на жената.

— Това е само фотографът на полицията, госпожо. Искате ли чаша вода?

— Май имам нужда от нещо по-силно — каза тя. Вдигна цигарата към устата си с разтреперана ръка, пое дълбоко дима и се закашля.

— Чаша вода, Фред.

Когато мъжът поднесе чашата, отвън се разнесоха гласове. Браун рязко се надигна.

— Успокойте се, госпожо. Веднага ще се върна.

— Нали няма да ме оставите? — изведнъж тя сякаш се ужаси.

— Не, просто ще проверя как вървят нещата. Фред, ти стой тук.

Жената обходи стаята с поглед, отново на ръба на кризата и готова пак да завие. Помисли си, че би било добре, ако Уилкокс беше тук. Партньорът му инстинктивно щеше да знае какво да направи, за да я успокои. Брус имаше подход към бедняците от покрайнините, с които обикновено се разправяха. Особено с белите. Те бяха негови хора. Израснал беше в свят, не много различен от този тук. Добре познаваше побоищата, жестокостта и киселия вкус на надеждите от паркингите за фургони. Можеше да седне срещу жена като тази, да хване ръката й и да разнищи инцидента за секунди. Тани Браун въздъхна. Чувстваше се объркан и не на място. Би предпочел да е някъде другаде.

Излезе и видя фотографа от полицията, приведен, за да улови друг кадър от тъмната фигура, просната върху рядката тревица и пликовете с боклук пред фургона. Няколко полицая измерваха мястото. Трети задържаха обитателите на паркинга, които протягаха любопитно вратове, за да видят бившия съпруг на жената. Браун се приближи и се вгледа в лицето на мъжа на земята. Отворените му очи, застинали в гротескна гримаса на изненада и смърт, бяха вперени в нощното небе. Върху гърдите му се разливаше огромно петно кръв. В кръв бяха потънали главата и раменете му. Върху тревата, там, където ударите на изстреляните куршуми ги бяха запратили, лежаха полупразна бутилка скоч и евтин пистолет. Двама от оперативните работници се смееха и той се обърна към тях.

— Някаква шега?

— Развод по кратката процедура. — Единият от мъжете се наведе и прибра в найлонов плик бутилката скоч. — За предпочитане пред Тихуана или Вегас.

— Предполагам, че старият Бък е решил да понатупа жената, не знам дали са били женени. Оказва се, че сметките му излезли криви — прошепна другият оперативен работник.

Отново последва кратък смях.

— Ей, момчета — рязко ги прекъсна Браун, — можете да запазите мнението си за себе си. Поне докато разчистим местопрестъплението.

— Ами да — обади се фотографът и засне още един кадър, — не бива да наранявате чувствата на момчето тук.

Браун потисна усмивката си, което не остана незабелязано от полицаите. Махна към мъжете с високомерен жест на омерзение, който ги накара да се ухилят, и се извърна.

Виждал беше много мъртъвци: жертви на катастрофи, насилие, мъже, убити във война, умрели от сърдечен удар и при ловни инциденти.

Спомняше си прабаба си, вече на възраст, положена в открит ковчег, с опъната като прегорена коричка на птица тъмна кожа и прилежно скръстени върху гърдите, сякаш в молитва, ръце. Църквата приличаше на огромно, пусто място, изпълнено с хлипове. Спомни си стегнатата около врата му колосана яка на новата и единствена риза. Беше на не повече от шест години и никога нямаше да забрави усещането за силната длан на баща си върху раменете му, която отчасти го направляваше, отчасти го успокояваше, докато го насочваше покрай ковчега. И прошепнатите думи: „Кажи довиждане на баба, и то бързичко, дете. Тя сега пътува към едно по-добро място, затова й го кажи, докато все още може да те чуе“.

Усмихна се. Години наред мислеше, че мъртвите могат да те чуят, сякаш просто са заспали. Учуди се колко въздействащи понякога са думите на един баща. Спомни си, когато беше зад океана и затваряше циповете на найлоновите торби с мъже, които едва познаваше или с които беше близък приятел. В началото винаги се опитваше да каже нещо, няколко утешителни думи, сякаш да облекчи пътуването им към смъртта. Но те станаха толкова много, а нарасна и собственото му безсилие и изтощение, и той започна да ги изпраща мислено с по някоя и друга дума, а накрая, когато вече му оставаха седмици и дни, се отказа и от това. Вършеше работата си в пълно мълчание.

Погледна часовника си. Полунощ. Влизат в залата. Представи си потта, избила върху горната устна на надзирателите, пепелявите лица на официалните свидетели, лекото колебание, последвано от припрените движения на хората от охраната, които притягат ремъците около китките и глезените на Съливан.

Изчака една минута.

Първият удар, помисли си той.

Още една минута.

Вторият.

Сега лекарят приближава тялото. Ще се наведе със стетоскопа и ще преслуша сърцето. После ще вдигне глава и ще каже: „Мъжът е мъртъв“ и ще погледне собствения си часовник. Надзирателят ще пристъпи към свидетелите и също ще произнесе ритуално: „Решението и присъдата на Областния съд на Единайсети съдебен окръг на щата Флорида бяха изпълнени според закона. Бог да даде покой на душата му“.

Поклати глава. За тази душа няма да има покой, помисли си той.

Нито пък за моята.

Върна се във фургона. Жената се бе успокоила напълно.

— Сега, госпожо Колинз, защо не ми кажете какво стана? Искате ли да изчакате адвоката си? Или ще поговорим без да отлагаме и ще изясним всичко?

Когато се обади, гласът й прозвуча почти като скимтене.

— Той ми позвъни, нали знаете, от оня проклет спортен клуб, където ходеше след работа в завода. Каза, че няма да ми позволи да му причиня това. Каза, че ще се погрижи за мен и не му трябват нито съдии, нито адвокати за развода. Така каза.

— Каза ли ви, че има оръжие?

— Да, сър, господин Браун, каза ми. Каза, че в него е пистолетът на брат му и че е решил да го използва тоя път за мен.

— Този път?

— Когато в неделя се прибра, беше пиян, не толкова, че да пада, обаче изпочупи лампите отвън. Смееше се и ме наричаше каква ли не. После почна да ме бие, да. Моят, големият, той е само на единайсет, удари ръката му, като се опита да го дръпне. Мислех, че ще ни убие всичките. Толкова бях уплашена! Затова изпратих децата при братовчедите им. Тая сутрин ги качих и трите на автобуса.

Жената вдигна един фотоалбум от изкуствена кожа от масата. Разтвори го и го пъхна в ръцете на Тани Браун. На снимката се виждаха три пригладени лица. Училищна фотография.

— Те са добри деца — изхлипа тя. — Добре че не бяха тук да видят това.

Той кимна.

— Защо не извикахте полиция в неделя?

— От това няма полза. Имам и заповед от съдията да стои на разстояние, но тя не помага. Нищо не помага, когато той пие. Освен може би оня револвер. — Горната й устна потрепери и от очите й потекоха сълзи. — О, боже, мили боже!

— Револверът? Откъде имате този револвер?

— Ходих в Пенсакола, в „Сиърс“, след като ме настаниха в клиниката. Още имах картата на Бък и изтеглих пари. Толкова се страхувах, господин Браун. И когато чух стария му пикап да спира тук, знаех, че си е наумил да свърши с мен, знаех го.

Жената отново се разплака.

— Видяхте ли пистолета в ръката му, преди да стреляте?

— Не зная. Тъмно беше и аз така се страхувах…

Тани Браун говореше с тих и твърд глас. Продължаваше да държи албума със снимката на децата в ръце.

— Сега хубаво си помислете, госпожо Колинз. Какво видяхте… — Хвърли поглед към униформения полицай, който кимна с разбиране. — Значи, вие не бихте стреляли, ако не бяхте видели, че той насочва оръжие към вас, нали?

Жената впи в него питащ поглед.

— Не бихте стреляли, ако не се страхувахте за живота си, нали?

— Да — бавно отвърна тя.

— Не и ако не знаехте, че това е единственият изход за вас, нали?

Жената започна бавно да проумява смисъла на думите му, макар Браун да знаеше, че едва ли и половината от онова, което й говори, достига до съзнанието й.

— Ами — меко каза тя, — видях, че той вдигна нещо към мен…

— А вие знаехте, че носи оръжие, че ви е заплашвал и че и преди е стрелял срещу вас…

— Точно така, господин Браун. Аз се страхувах.

— И нямаше къде да се скриете, нито пък да избягате?

Жената описа широк жест.

— Къде ще се скриеш тук? Изобщо няма място.

Браун кимна с глава и отново погледна снимката на децата.

— Три деца? И трите ли са негови?

— Не, сър. Бък не беше техен баща и никога не ги е харесвал кой знае колко. Може би защото му напомняха за другия ми съпруг. Но те са чудесни деца, господин Браун, чудесни деца.

— Къде е истинският им баща?

Жената вдигна рамене. Жест, който говореше красноречиво за паркинги с фургони и побоища.

— Каза, че отива в Луизиана, да потърси работа в петролните кладенци. Но това беше почти преди седем години. Просто си тръгна. Пък и ние не бяхме женени, така или иначе.

Тани Браун се готвеше да зададе друг въпрос, когато отвън се разнесе гневен вик. Внезапно се надигнаха гласове и той чу, че полицаите се карат. Жената на дивана въздъхна и се сви на пода.

— Това е брат му. Зная си. Той ще ме убие, божичко, зная си.

— Не, няма — тихо каза Браун. Върна на жената албума със снимки. Тя здраво се вкопчи в него. Браун махна на униформения полицай да застане при вратата, а той отново излезе навън.

От прага видя двама униформени полицаи. Опитваха се да задържат едър разярен мъж, който яростно се съпротивляваше. Оперативните работници се бяха разпръснали. Мъжът крещеше и отчаяно се дърпаше, докато се опитваше да завлече полицаите към тялото.

— Бък, Бък! Иисусе! Бък, не мога да повярвам! Иисусе, пуснете ме! Пуснете ме! Ще претрепя тая кучка, ще я претрепя!

Спусна се напред и повлече полицаите след себе си. Двама други униформени препречиха пътя му и се опитаха да го спрат. Един полицай падна на земята и изруга. Хората от тълпата започнаха да свирят и викат, и гласовете им се смесиха с гневния рев на мъжа.

— Ще претрепя тая кучка, по дяволите! — крещеше той почервенял. Трепкащите светлини на сигналните лампи на полицейските коли осветяваха изкривеното му от гняв лице. Мъжът ритна един от полицаите, който се опитваше да го задържи, и кракът му се заби в пищяла на мъжа. Той извика и падна встрани.

Тани Браун слезе по стълбичката на фургона и тръгна към брата на убития. Застана пред него.

— Млъкни! — кресна той.

Разбеснелият се мъж впери поглед в него и за миг се спря. После отново се втурна напред.

— Ще претрепя тая кучка — изпищя той.

— Това тук брат ти ли е? — извика Браун.

Мъжът се заизвива в ръцете на полицаите.

— Тя уби Бък, сега аз ще я оправя нея. Кучка! Мъртва си! — крещеше той, без да обръща внимание на Браун.

— Това тук брат ти ли е? — отново попита той, този път с по тих глас.

— Мъртва си, кучко! Мъртва! — ръмжеше мъжът. — Кой пита? Кой си ти бе, черньо?

Епитетът го засегна, но той не помръдна. За миг помисли дали да не го удари, после се въздържа. Мъжът беше глупак, за да му прикачва епитети, но сигурно не бе толкова глупав, че да не подаде жалба. Като видение пред погледа му се появиха куп хартии.

Един от полицаите, които се опитваха да задържат мъжа, освободи палката си. Браун поклати глава и пристъпи напред. Озова се на сантиметри от лицето на брата на мъртвия.

— Аз съм лейтенант Тиъдър Браун, задник такъв, и вече почва да ми писва, а съм убеден, че ако се заема с тебе, това никак няма да ти хареса.

Мъжът се поколеба.

— Тя го уби, кучката.

— Това вече го каза.

— Какво ще правите сега?

Тани Браун не обърна внимание на въпроса.

— Това оръжие твое ли е?

— Ъ-хъ, мое е. Той от мене го взе.

— Твоето оръжие? Брат ти ли?

— Ъ-хъ. Ти ли ще арестуваш кучката, или аз да я убия?

Съпротивата на мъжа отслабна, но в гласа му се все още звучаха гневни, предизвикателни нотки.

— Ти знаеше ли, че той тръгва за насам?

— Че той го каза на всички в бара.

— За какво му беше този пистолет?

— Искаше само малко да я посплаши, като оная нощ.

Браун се извърна и погледна към полицая, осветен от лампата пред вратата на фургона и жената, скрита зад гърба му. После пак се обърна към разбеснелия се мъж, който сега вече стоеше неподвижен и чакаше, а двамата полицаи не смееха да пуснат ръцете му. Лейтенантът приближи тялото на мъртвия и се надвеси над него.

— Чуваш ли ме? Не си струва да се занимавам с теб — прошепна той едва чуто. После пак огледа брат му.

— Ще направиш ли нещо, или не? — запита мъжът.

— Разбира се — усмихна се Тани Браун и се извърна към един от оперативните работници. — Том, върви и вземи оръжието на госпожа Колинз.

Мъжът отиде до фургона и се върна с револвера.

Браун го взе, отвори барабана и го превъртя. После пак погледна брата на мъртвия и отново се усмихна.

— Върни револвера на госпожа Колинз — високо нареди той и впи поглед в мъжа. — Фред? — провикна се. — Полицай Дейвис, състави акт на госпожа Колинз за изхвърляне на боклук без разрешение и глоба в размер от петдесет долара. Обади се на санитарните власти да дойдат да приберат боклука — посочи той тялото в краката си.

— Ей — обади се мъжът.

— Точно така. Състави акт, че е разстреляла тоя боклук и го разкарай.

— Ей — повтори мъжът.

— Кажи на госпожа Колинз, че ако продължи да ръси боклуци в предния си двор, всеки път ще й коства по петдесет долара. — Браун насочи показалеца си към брата на мъртвия. — Като този ей тук. Кажи й, че й давам разрешение да пръсне нещастната глава на тоя кучи задник. Но ще й коства още петдесет.

— Не можеш да го направиш — каза мъжът и отпусна ръце.

— Така ли мислиш? — попита Браун. Върна се при него и кресна в лицето му: — Така ли мислиш?

— Ей, Тани — обади се един от униформените полицаи, — имам петдесетачка и мога да й я заема.

Останалите полицаи избухнаха в смях.

— Ами да — дочу се друг глас. — Дявол да го вземе, ами защо не почнем да събираме пари? Ще я покриваме, докато изпоразстреля всички нещастни копелета.

— Мен ме запиши с десет — каза един полицай и се почеса по пищяла.

— Ей — каза мъжът.

— Ей, какво? — запита Тани Браун.

— Не можеш да направиш това.

— Гледай какво мога да направя — тихо произнесе лейтенантът. — Арестувайте този човек.

— Ей — пак се обади мъжът, когато един от полицаите щракна белезниците около китките му.

— Криминална простъпка. Съпротива. Обида чрез действие на длъжностно лице. Нарушаване на обществения ред. И да видим, какво ще кажете за съучастничество в опит за убийство? Защо е дал оръжие на шибания си брат, като е бил пиян?

— Не можеш да направиш това — повтори мъжът. Гневът беше изчезнал от гласа му.

— Това са престъпления по наказателния закон, задник такъв. Обзалагам се, че нямаш и разрешително за оръжието. А ще прибавим и шофиране под влияние на алкохол.

— Ей, аз не съм пиян.

Тани Браун се втренчи в мъжа.

— Хубавичко ме огледай — тихо заяви той. — Ако още веднъж ме видиш, знай, че наистина здраво си загазил, разбра ли?

— Не можеш да направиш това.

— Отведете го — обърна се Браун към униформените полицаи. — И го оставете да се порадва на нашето гостоприемство.

— С удоволствие — промърмори мъжът, който беше ритнат и с рязко движение дръпна окования мъж.

— Леко — обади се Браун. Униформеният полицай се извърна и го изгледа. — Добре — кимна Браун и се усмихна. После с едва чут глас произнесе още една команда: — И се погрижете копелето да попадне в една килия с най-гадните, противни, шибани черни задници, които ни се намират в дранголника. Може пък те да го научат да не се обръща към хората с прозвища.

Двама от полицаите се изхилиха.

Тани Браун обърна гръб на протестиращия мъж, когото влачеха към патрулната кола, върна се във фургона и заговори със спокоен глас на жената, която се криеше вътре.

— Госпожо Колинз, трябва да отидем в полицейския участък. Там ще ви прочетем правата. После искам да повикате онзи адвокат, за да дойде и да ви измъкне. Разбрахте ли?

Тя кимна.

— Трябва да се обадя на децата си.

— Ще има време и за това. — Той се обърна към униформения полицай. — Извикайте бързо тук някоя от женския полицейски отряд, за да я придружи. Погрижете се да хапне нещо по пътя.

— Какво е обвинението? — запита полицаят.

Тани Браун впери поглед в безжизнения труп, който все още лежеше на двора.

— Какво ще кажеш за употреба на огнестрелно оръжие в границите на града. Това ще задържи нещата, докато поговоря с щатския прокурор.

После излезе навън и застана до тялото. Тъпо, помисли си той, много тъпо. Погледна часовника си. Много смърт донесе тази нощ. Взря се в очите на мъртвия. Лицето му избледня и на негово място се настани спомена за тялото на Джоани Шрайвър, простряно сред обърканата, гневна тълпа на търсещите. Струпали се бяха на брега на блатото, сред локви мръснокафява вода и купища зеленясал боклук, полепнал по ботушите им. Спомни си, че тогава му се бе приискало да я докосне, да я покрие, но се бе заставил да не го прави. Прогони видението. Грешката преди беше негова. Но си помисли, че ще я поправи. Нямаше да остави нещата така.

Тани Браун бавно се отдалечи към патрулната кола. Убеден беше, че нищо не е приключило през тази нощ. Дори не и животът, изискван от държавата.

 

 

Вече се съмваше, когато Брус Уилкокс позвъни. Първите слънчеви лъчи се процеждаха иззад върховете на дърветата и изпълваха света със сенки.

Междувременно Браун взе признания от госпожа Колинз. Два часа примирен, горчив разказ за сексуален тормоз и побоища. Неща, които повече или по-малко очакваше. Разказите винаги са едни и същи, мислеше си той. Само жертвите се променят. Спорил беше с един кисел помощник на щатския адвокат, раздразнен от ранното събуждане. Води преговори и с някакъв адвокат, ангажиран по делото за развода, който най-неочаквано му се натрапи. Самозащита, настоявал беше пред прокурора, който пък искаше убийство втора степен. Накрая стигнаха до непредумишлено убийство като компромис, със споразумението, че ако през въпросната нощ е имало престъпление, то бледнее пред изстъпленията, извършвани над жената.

Чувстваше се смазан, докато подписваше последния от поредицата рапорти. В този момент телефонът до него иззвъня.

— Да?

— Тани? Брус е. Задраскай един масов убиец. Всичко свърши.

— По дяволите! Какво стана?

— Ами, всъщност, той каза на всички да вървят на майната си и седна на стола.

— Господи! — Браун почувства, че от умората му няма и следа.

— Да. Старият Съли си остана дяволско копеле до самия край. Но това не беше толкова интересно. — Тани Браун чувстваше възбудата в гласа на колегата си. Детски ентусиазъм, съвсем необясним в този ранен час и с ужаса на онова, което ставаше.

— И какво е толкова интересно?

— Нашето момче Кауърт. Братче, той прекарал целия ден затворен с тая отрепка, съвсем сам. Копелето му признало около четирийсет убийства. Из цяла Флорида, Луизиана и Алабама. Същинска вълна от престъпления. Както и да е, обаче нашият човек Кауърт излезе от малката интимна среща разтреперан и блед като мъртвец. Само дето не припадна, когато колегите му лешояди се нахвърлиха върху му. А те не си поплюваха. Като боксов мач, нали се сещаш. Ти си свършен, но продължаваш. Опонентът ти знае всички отговори, преценява всичко, а ти нямаш никакъв шанс, знаеш и че си в капан до сигнала за края на мача. И понасяш удар след удар.

— Интересно.

— Да. И след като се остави на приятелчетата си от пресата да го сдъвчат и изплюят, побягна, като че ли дяволът го гонеше по петите.

— Къде отиде?

— Върна се в Маями. Или поне така каза. По дяволите, не съм сигурен. Днес по-късно трябва да се срещне с детективите от Монро. Те също не бяха очаровани от нашето момче Кауърт. Той знае нещо за двете убийства там, но не го казва.

— Ти защо си сигурен?

— По дяволите, Тани. Просто предполагам. Но човекът изглеждаше направо болен от това, дето е чул. А не мисля, че каза и половината от него.

Браун се облегна, заслушан в развълнувания глас на партньора си. Не му беше трудно да си представи репортера, съсипан под тежестта на чутото. Понякога, помисли си той, има неща, които не искаме да научаваме. Бързо преценяваше ситуацията.

— Брус, знаеш ли какво си мисля?

— На бас, че е същото, каквото и аз си мисля.

— Обзалагам се, че на Кауърт са казали нещо, което той би предпочел да не чува. Нещо, което обърква плановете му.

— Понякога нещата не вървят гладко, нали, шефе?

— Точно така.

— Добре, това студенокръвно копеле не би се трогнало, че някой седнал да му разправя за купища убийства, без значение колко на брой. Искам да кажа, всички подозирахме, че Съли е извършил повече от онова, което призна, затова изненадата не е… — започна Уилкокс, но Браун го прекъсна, за да продължи мисълта му.

— Но само едно убийство има значение за него.

— Точно така.

И само едно убийство има значение за мен, помисли си Тани Браун.

 

 

Шофираше бавно в утринната дрезгавина, а главата му натежаваше от объркани мисли. Забеляза едно вестникарче да криволичи с велосипеда си по улицата и го застигна. Момчето се обърна при звука от мотора, разпозна детектива и помаха, преди да се спусне бързо напред. Браун се загледа след него, докато се носеше сред бледите сенки на утрото, които размиваха очертанията на сградите и ги правеха да изглеждат като нефокусирани фотографии. Сви в алеята пред дома си и за миг се огледа. Наоколо цареше спокойствие. Равни редици къщи с гипсова мазилка и панелни домове, боядисани в искрящо бяло или убити пастелни тонове, сред добре подрязани храсти, зелени морави и коли, последен модел, паркирани отпред. Непретенциозното благоденствие на средната класа. Всяка къща в околността беше планирана от една и съща строителна компания, водена от желанието да създаде у общността усещане едновременно за уникалност и еднаквост. Тук нямаше и следа от Стария юг. Няколко лекари, няколко адвокати и няколко полицаи като него, които преди бяха част от работническата класа. Черни и бели. Крачка напред в развитието на съвременна Америка. Погледна ръцете си. Меки са, помисли си той. Ръце на чиновник. Не като на баща му. Хвърли поглед към отеснелия си в кръста панталон. Господи, помисли си той, аз принадлежа тук.

Вкъщи окачи кобура на закачалката до две чанти за книги, натъпкани с тетрадки и листи. Извади револвера, това беше навик, и провери патронника. Магнум .357. Задържа го в дланта си и си напомни да си запише час в стрелбището на управлението. Отвори чекмеджето, взе обезопасителя и го постави около спусъка. Прибра оръжието и се наведе да свали пистолета, привързан с ремък около глезена.

Подуши миризмата на пържен бекон в кухнята и се отправи натам покрай мебелите от масивно дърво и картините в рамка. За миг застана на вратата, загледан в баща си, който чупеше яйца в тигана.

— Здрасти, старче — тихо каза той.

Баща му не помръдна. Само изруга, когато мазнината от бекона изпръска ръката му.

— Казах добро утро, старче.

Баща му бавно се обърна.

— Не те чух кога си влязъл — усмихна се той.

Тани Браун се ухили широко. Баща му вече не чуваше добре. Отиде до него и обви с ръка широките му рамене. Под тънката работна риза почувства острите кости на ключиците му. Леко го притисна към себе си и си помисли колко е отслабнал напоследък. Толкова е измършавял, че сякаш щеше да се прекърши в прегръдките на сина си. Обзе го някаква тъга при спомена за времето, когато мислеше, че няма нещо, което тези ръце да не могат да вдигнат. Сега осъзна, че то отдавна е минало. Болестта отне силата му. Сети се за смесицата от гняв и нетърпение, с които очакваше да стане по-силен от баща си, но когато това наистина се случи, се почувства объркан и го обзе странно неудобство.

— Станал си рано — отбеляза синът и отпусна ръце.

Баща му вдигна рамене. Браун знаеше, че той вече почти не спи. Странно съчетание от болка и упоритост.

— И защо ми викаш „старче“? Аз не съм толкова стар. И сега не можеш да ми се опреш.

— Ами, сигурно е така — усмихна се Браун. Това беше лъжа, която доставяше удоволствие и на двамата.

— Точно така е — настоя баща му.

— Момичетата още ли не са станали?

— Не. Чух обаче някакво раздвижване. Може пък миризмата на бекон да ги събуди. Ама те още са млади и никак не обичат да стават рано. Ако майка ти беше жива, щеше да се погрижи да са будни още при първи петли. Да, сър. Тогава те щяха да пържат тоя бекон. И да направят малко сладки, може би.

Браун поклати глава.

— Ако тяхната майка беше още сред нас, щеше да им каже да си поспят, за да си починат и да бъдат красиви. Щеше да ги остави да пропуснат училищния автобус и да ги закара сама.

Двамата мъже са разсмяха и поклатиха глава във взаимно съгласие. Браун знаеше, че недоволството на баща му е престорено. Старецът безумно обичаше внучките си.

Баща му отново се обърна към печката.

— Ще ти опържа няколко яйца. Тежка ли беше нощта?

— Една жена застреляла съпруга си, когато той тръгнал да я търси с оръжие в ръка, татко. Не беше нещо особено или изключително. Само много тъжно и кърваво.

— Седни. Сигурно си пребит. Не можеш ли да минеш на нормален работен ден?

— Смъртта няма нормален работен ден, татко.

— Това, предполагам, е извинението ти, че миналата неделя пропусна службата. А също и по-миналата.

— Ами… — започна Браун.

— Ако майка ти беше жива, хубаво щеше да те подреди. Ама да знаеш, че и мен щеше хубавичко да ме подреди, задето ти позволявам да пропускаш неделните служби. Това не е на добро, така да знаеш.

— Не е. Следващата неделя ще дойда. Ще се опитам.

Баща му разби яйцата в една купа.

— Не ми харесват всички тия нови неща, дето си ги накупил тук. Като тая проклета електрическа печка. Ядрена ли, каква беше.

— Микровълнова.

— Добре де, не работи.

— Не, ти не можеш да я пуснеш. Това е друго.

Баща му се ухили. Браун знаеше, че той изпитва странно чувство за превъзходство, че е израснал в свят на леденостудени къщи, кладенци за вода и печки с дърва, че е прекарал живота си в един стар и добре познат свят, и накрая е доведен в дом, които в неговите представи изглеждаше по-близък до космически кораб, отколкото до къща. Прищевките на средната класа го забавляваха, макар че в неговите очи изглеждаха безполезни.

— А не виждам и какво и е толкова хубавото, освен дето размразява разни неща, може би.

Помисли си, че тук баща му е прав.

Загледа се във възлестите ръце, които сега сръчно обърнаха омлета в тигана. Забележително, помисли си синът. Артритът отне толкова много от подвижността му, възрастта — от зрението и слуха му, пристъпите на сърдечни кризи изпиха силата му и го оставиха само кожа и кости, него, който преди пращеше от здраве и сила. Но сръчността не напусна стария щавяч на кожи. И днес можеше да вземе нож и да разреже ябълка на две равни половини, да вземе молив и да начертае съвършено права линия. Само че сега това му причиняваше болка.

— Готово. Трябва да е вкусно.

— Няма ли да се присъединиш към мен?

— Не. Още не съм приготвил закуската на момичетата. На мен ми стига малко кафе и хляб. — Възрастният мъж сведе поглед към гърдите си. — Не ми трябва кой знае колко. Малко дръвца за огъня и толкова.

— Проклети стари кокали.

— Какво?

— Нищо.

Двамата замълчаха за момент.

— Тиъдър — предпазливо започна баща му, — няма ли да помислиш да си намериш нова съпруга?

— Никога няма да намеря друга като Лизи — поклати глава синът му.

— Откъде знаеш, като не търсиш?

— Когато мама умря, ти не потърси друга съпруга.

— Аз вече бях стар. Ти си млад.

— Имам всичко, което ми трябва. Все още имам тебе, момичетата, работата си и тази къща. Това ми стига.

Възрастният мъж изръмжа, но не каза нищо. Когато синът му свърши, той взе чинията и я отнесе в мивката.

— Ще отида да събудя момичетата — каза Браун.

Баща му само изсумтя.

Той спря и го загледа. Добра двойка бяха. Младият вдовец и възрастният вдовец да правят и невъзможното да отгледат две момичета. Баща му започна да си тананика, докато търкаше съдовете. Браун потисна внезапно обзелото го желание да се разсмее. Старецът все така упорито отказваше да използва машината за миене на съдове и не позволяваше и на тях да се доближат до нея. Категоричен беше, че има само един начин да кажеш дали нещо е чисто и това е сам да го почистиш. Така беше според неговата логика. Когато, наскоро след като той заживя с тях, момичетата се оплакаха, той им обясни, че дядо им така е свикнал. Обяснението беше повод за недоволство през следващите няколко дни.

В края на седмицата Тани Браун качи двете момичета в служебната си кола без отличителни знаци и заедно изминаха седемдесет километра на север, почти до границата на Алабама, до Бей Майнът. Прекосиха прашния малък град, подминаха дългата прашна алея от плачещи върби и стигнаха до стария чифлик.

Поведе момичетата през широкото поле към тясната долина, където горещината сякаш висеше във въздуха и изсмукваше дъха от дробовете. Показа им бараките, сега вече празни, разнебитени от годините, в избледнели червени и кафяви цветове, и им каза, че това е мястото, където техният дядо е бил роден и израснал. После ги върна в Пачула и им показа училището за черни, в което баща му беше научил буквите, показа им и фермата, в която бе работил упорито, за да се издигне до пазач и където изучил занаята на дъбене на кожи. Видяха къщата, купена от дядо им в така наречения някога Блектаун, в която баба им шиеше и си бе спечелила репутация, разрушила расистките разграничения. Първата в общността. Показа им и малката бяла църква, в която баща му беше дякон, а майка му пееше в хора. После ги заведе вкъщи. Повече не стана дума за машината за миене на съдове.

И аз забравям, помисли си той. Всички забравяме.

В коридора към спалните на момичетата висяха семейни портрети. Забеляза една своя фотография с екип на краен защитник и футболна топка. Гладкото лъскаво трико беше разнищено по подплънките около раменете. Униформите в сиво и червено в неговото училище бяха екипи, износени в съседния район на бели. Помисли си, че момичетата не могат да разберат това. Не могат да разберат какво означава да знаеш, че всяка униформа, всяка книга в библиотеката, всеки чин в класната стая някога е бил използван в гимназията на белите, а после — захвърлен. Спомни си деня, в който за пръв път взе една вече употребявана каска и забеляза тъмната ивица от пот от вътрешната страна. Натисна ватата, за да види дали е различна на пипане. После вдигна пръстите към носа си и ги помириса.

Сега поклати глава. Войната го промени. Усмихна се. Хиляда деветстотин шейсет и девета. Шест години след похода до Вашингтон. През 1965 г. получиха право на глас. Промени разтърсваха целия Юг. Когато военната му служба свърши, той отиде в колеж с предимство като участник във войната, и после, като се върна, научи, че училищата за черни вече ги няма. Строяха за целия регион едно голямо, грозно училище от масивни панели. На игрището, където бе ритал топка, растяха плевели. Спомни си ободрителните викове на публиката и си помисли, че в живота му няма кой знае какви победи.

Отново поклати глава. Не биваше да си спомня такива неща. Сети се за епитета, изплют от брата на мъртвия само преди няколко часа. Нищо не се беше променило.

Почука на вратата на по-голямата си дъщеря.

— Хайде, Лиса! Стани и засияй!

Бързо се извърна и похлопа на вратата на по-малката си дъщеря.

— Саманта! Бързо скачай. Време за училище!

Стенанията, които се разнесоха, го развеселиха. За миг поне забрави Пачула, убитото момиче и двамата мъже от отделението за осъдени на смърт.

 

 

Следващият половин час за Тани Браун беше типичен за всеки баща от предградията в ден за училище — подканяше, предумваше, изискваше и накрая постигна желания резултат — двете момичета бяха изпратени през вратата навреме, за да вземат автобуса, с всички домашни и с приготвен обяд. После баща му се прибра в стаята си, за да подремне и той остана сам. Слънчевите лъчи заливаха стаята и създаваха у него странното усещане за нереалност. Чувстваше се като нощно животно, уловено в капана на дневната светлина, което се прокрадва от сянка към сянка и търси закрилата на нощта.

Огледа стаята и спря поглед върху празната ваза за цветя върху рафта. Висока ваза с изящна форма на пясъчен часовник и изрисувано върху порцелана керамично цвете. Усмихна се. Жена му я беше купила по време на една ваканция в Мексико и я носи на ръце по целия път обратно до Пачула. Нямаше доверие на портиерите и носачите на багаж. Когато се върнаха у дома, тя я сложи в средата на масата в трапезарията и в нея винаги имаше цветя. Такава си беше. Ако поискаше нещо, нищо не можеше да я възпре да го постигне. Дори и ако трябваше да носи на ръце някоя глупава ваза.

Но вече няма цветя, помисли си той.

Спомни си усилията, които положиха, за да я спасят в спешното отделение, как, когато пристигна, те все още работеха, струпани наоколо, даваха й адреналин и плазма, масажираха сърцето й, опитваха се да върнат живота в тялото й. В мига, в който я погледна, той разбра, че всичко е безсмислено. Тази странна способност да долови, когато някаква невидима нишка е прекъсната, му остана от войната. И тогава, въпреки всичката апаратура, струпана наоколо, той разбра, че смъртта кима неумолимо. Екипът работеше упорито, всеотдайно. Самата тя е била там двайсет минути по-рано и е работила заедно с тях. Двайсет минути, за да вземе палтото си, може би да подхвърли някоя малка шега в края на работния ден, да пожелае лека нощ на екипа, да отиде до колата си, да измине пет пресечки и да бъде блъсната странично от пиян шофьор на камион. Дори когато вече беше мъртва и колегите й — убедени, че няма никаква надежда, те продължаваха да работят. Знаеха, че и тя би направила същото за тях.

Впери поглед в тавана. Не можеше да заспи, въпреки умората. Осъзна, че вече не мисли дали ще може да се съвземе след смъртта й. Отдавна беше осъзнал, че никога няма да преодолее чувството за загуба. Привикна с него и това му беше достатъчно, за да преживява.

Надигна се и влезе в стаята на по-малката си дъщеря, отиде до бюрото й и леко докосна натрупаните върху него предмети — кутия, претрупана с мъниста, пръстени и панделки, малко мече с откъснато ухо, стара папка с домашни от различни години, куп разхвърляни гребени и четки за коса. Не му трябваше много време, за да открие това, което търсеше — малка сребърна рамка с фотография. Поднесе я към себе си. Рамката проблесна на слънчевата светлина. Снимка на две малки момичета — едното черно, другото бяло, едното с гарванова коса, другото русо, хванати за ръце, широко усмихнати, с шини на зъбите, размазан грим, бои от пера и карнавални дрехи. Вгледа се в лицата им. Приятелки, помисли си той. Всеки, който би погледнал тази снимка, би разбрал, че всичко останало е без значение. Те просто се харесваха една друга, споделяха тайни и увлечения, сълзи и шеги. Бяха на девет и правеха нагли муцунки пред фотоапарата му. На празника Вси светии беше, и двете се заливаха от смях и щуряха щастливи, докато се труфеха с ярките, крещящи дрехи.

Обзе го необясним гняв. Единственото, което видя, беше подигравката в погледа на Блеър Съливан. Надявам се, че е боляло, помисли си той. Надявам се, че е изтръгнало душата от тялото ти с цялата болка на света.

Лицето на Съливан изчезна и той си помисли за Фъргюсън.

Мислиш, че си свободен. Мислиш, че ти се е разминало. Обаче не си познал.

Сведе поглед към фотографията, която държеше в ръце. Харесваше му начина, по който момичетата бяха обгърнали раменете си. Черната ръка на дъщеря му висеше пред гърдите на Джоани Шрайвър, а ръката на Джоани — обгръщаше врата на дъщеря му. Най-добрата й приятелка, помисли си той.

Взря се в очите на Джоани. Искрящо сини. Същият цвят имаше и небето на Флорида в сутринта на погребението на съпругата му. Тогава той стоеше встрани от останалите, притиснал дъщерите си, заслушан в монотонния глас на свещеника. Думи за вярата и всеотдайността, и любовта, и за това, че е призована в долината на Небесния отец. Почти нищо не чуваше. Чувстваше се осакатен и не знаеше дали ще събере сила, за да направи дори само една стъпка. Притискаше двете момичета към себе си и съзнаваше единствено, че те се задушават от сълзи. Щеше му се да можеше поне да се разгневи, но знаеше, че би било прекалено просто. Знаеше, че вместо това ще бъде прокълнат със сива агония, примесена с ужаса, че заедно с майка им, по някакъв начин, ще загуби и дъщерите си. Че сега, когато онова, което ги обединяваше, го няма, е невъзможно да бъдат отново едно цяло. Загубил беше способността си да говори, не знаеше какво да им каже, какво да направи за тях, особено за Саманта — по-малката, която плачеше без да спре откакто научи за инцидента.

Опечалените стояха настрани, но Джоани Шрайвър се изтръгна от успокояващата прегръдка на баща си и с неподобаваща за годините й сериозност, облечена в най-хубавата си рокля, с изпълнени със сълзи очи, премина покрай насъбралите се хора и застана пред него:

— Не се тревожи за Саманта — каза му тя тогава. — Саманта е моя приятелка и аз ще се погрижа за нея.

После протегна ръка, взе дланта на дъщеря му и остана така. И удържа на думата си. Когато Саманта имаше нужда да се обърне към някого, тя винаги беше при нея. През уикендите. През самотните ваканции. В следобедите след училище. Помогна и на него да възвърне рутината и сигурността в живота си. Само на девет години, а беше по-мъдра от много по-възрастни от нея хора.

Помисли си, че тя е била повече от приятелка на дъщеря му. Тя беше и негова приятелка. Спаси живота им. Изпълни се с усещането за нетърпимост към самия себе си. Въпреки властта и влиянието си, не можа да я предпази.

Спомни си войната. Лекар! Викаха го и той отиваше. Успя ли да спаси някого от тях? Помнеше едно бяло момче, дошло само преди седмица във взвода. Каубой от Уайоминг, улучен в гърдите. Смъртоносна рана, която свиреше и сякаш му се надсмиваше, докато той се опитваше да го спаси. Момчето лежеше, впило очи в лицето на Тани Браун, и през мъглата на болката и шока търсеше да долови знак, който да му покаже дали ще живее, или ще умре. Остана с прикован в него поглед, когато последният дъх изсвири в дробовете му. Същия поглед имаха Джордж и Бети Шрайвър, когато той застана на вратата им с лошата вест.

Браун поклати глава. Откога познаваше Джордж Шрайвър? От деня, в който отиде на работа в магазина на баща му, а той взе един парцал и започна да чисти заедно с него.

Ръката му потрепери. Много хора беше погребал. Погледна снимката за последен път, преди отново да я остави върху бюрото. Нищо не е приключило, повтори си той. Прекалено много ти дължа.

Отиде в спалнята си. Вече не мислеше нито за умората, нито за нуждата от почивка. Подтикван от гняв и чувството за дълг, постави един комплект дрехи в малка пътническа чанта. Чудеше се в колко ли е следващият полет за Маями.