Джон Каценбах
Справедлива кауза (21)

Двайсет и едно. Съвпадението

Андрея Шефър се прибра късно в мотела. Превъртя два пъти ключа във вратата, после провери банята, малкия гардероб, под леглото, зад завесите и накрая пробва дали прозорецът е здраво затворен. Потисна желанието да отвори чантата си и да извади скрития вътре деветмилиметров пистолет. Откакто напусна апартамента на Фъргюсън я преследваше усещането за непреодолим страх. Когато притъмня, доби чувството, че дрехите й са странно стегнати, сякаш бяха с няколко номера по-малки.

Кой е той? — питаше се Андрея.

Протегна ръка към малкия си куфар и зарови вътре, докато напипа ароматизираните листове с писмата до майка й, които така и не изпращаше. После запали малката лампа над масичката в ъгъла на стаята, придърпа един стол и започна да пише.

„Скъпа мамо — написа тя, — случи се нещо.“ Вгледа се в думите в горния край на страницата. „Какво каза той?“ — запита се Андрея. „Каза, че бил чист.“ От какво?

Облегна се назад и задъвка химикалката като студент, който търси отговора по време на изпит. Помнеше, когато я отведоха в оная стая, въпреки протестите й, че няма да може да разпознае нападателите си. Светлината беше приглушена и от двете й страни стояха двама детективи, чиито имена вече не помнеше. Гледаше напрегнато в мъжете, които въведоха и подредиха срещу стената. По команда те се обърнаха първо наляво, после надясно, и й показаха профилите си. Детективите й нашепваха съвети: „Спокойно“, и „Виждаш ли някой, който да ти се струва познат?“. Но тя не успя да идентифицира никого. Поклати глава и детективите вдигнаха рамене. Спомни си израза на лицата им и решението, което взе тогава — да не допусне никога повече да бъде безпомощна. Да не позволи на никого, причинил толкова болка, да се измъкне безнаказано.

Сведе поглед към писмото, което нямаше да пусне, и написа: „Срещнах един мъж, преизпълнен със смърт“.

Това е, помисли си тя. Преценяваше всичко, което видя у Фъргюсън: гняв, ирония, арогантност. Страх, но съвсем за кратко — само докато разбере защо е отишла при него. Но когато научи, страхът изчезна. Защо? Защото не е имало от какво да се страхува. Защо? Защото е отишла при него поради погрешна причина.

Сложи химикалката до хартията и се изправи.

Коя е истинската причина? — запита се тя.

Шефър се надигна и се приближи до двойното легло. Седна и опря брадичка на коленете си, а краката си обви с ръце, за да запази равновесие върху ръба. Залюля се леко напред-назад. Опитваше се да реши как да продължи оттук нататък. Накрая успя да подреди мислите си, стана и отиде до телефона.

Откри Майкъл Вайс едва след няколко опита. Оказа се, че в момента той е в кабинета на главния надзирател в затвора Старки.

— Анди? Ти ли си? Къде беше?

— Майк, аз съм в Нюарк, Ню Джърси.

— Ню Джърси? Иисусе Христе! Какво търсиш в Ню Джърси? Нали щеше да висиш на главата на Кауърт в Маями? Той да не е в Ню Джърси?

— Не, но…

— А къде, по дяволите, е?

— В северна Флорида. В Пачула, но…

— А защо ти не си там?

— Майк, дай ми възможност и ще ти обясня.

— Няма да е зле. И още нещо. Разбрахме се редовно да докладваш. Това разследване е възложено на мен, забрави ли?

— Майк, дай ми само минута, а? Дойдох тук, за да се срещна с Робърт Ърл Фъргюсън.

— Момчето, което Кауърт измъкна от затвора?

— Точно така. Момчето, което е било в килията до Съливан.

— До момента, в който се е опитал да го докопа през решетките и да го удуши?

— Да.

— И какво?

— Беше… — Тя се поколеба. — Необичайно.

Настъпи кратко мълчание, преди старшият полицай да запита:

— Как така?

— Ами и аз все още се опитвам да напипам нещата.

Чу го да въздиша.

— Какво общо има това с нашия случай?

— Ами, трябва да помисля, Майк. Нали знаеш, Съливан и Кауърт са като двете страни на един триъгълник, Фъргюсън е третата страна. Връзката помежду им. Без Фъргюсън, Кауърт никога не би срещнал Съливан. И реших, че е по-добре да отида и да го проверя. Да видя дали има алиби по време на убийствата. Дали не знае нещо. Просто да го видя.

Вайс се поколеба.

— Добре, добре. Това не е лишено от смисъл. Представа нямам какво си открила, но не е нелогично. Мислиш, че между тримата има някаква връзка? И може да ни помогне в разследването?

— Нещо такова.

— А ако е имало нещо, защо онова копеле Кауърт не го споменава във вестника?

— Не зная. Може да се е страхувал да не би това да го представи в лоша светлина.

— В лоша светлина? Божичко, Анди, той е курва. Всички репортери са курви. Не им пука какви са ги бъркали вчера. За тях важен е днешният ден. Ако е имало нещо, веднага щеше да го изплюе във вестника. Виждам заглавията: ВРЪЗКАТА С ОТДЕЛЕНИЕТО ЗА ОСЪДЕНИ НА СМЪРТ НЕРАЗКРИТА. Не знам дали имат достатъчно голям шрифт за тая история. Ще пощуреят. Може да си докара още някоя награда.

— Може би.

Вайс изръмжа.

— Да, може би. Както и да е, имаш ли нещо, което свързва това момче с „Тарпън Драйв“?

— Не.

— Никой ли не го е забелязал в Айламорада? Никой ли не спомена чернокож?

— Не.

— Не е ли регистриран в някой хотел, не откри ли някакъв самолетен билет, петно от кръв, отпечатъци или оръжието на убийството?

— Не.

— Значи отиде чак там, защото той по някакъв начин бил свързан с другите двама играчи?

— Точно така — бавно отвърна тя. — Имах нещо като предчувствие.

— Моля те, Анди, не ми говори за предчувствия. Кажи ми какво научи от оная отрепка.

— Отрече за каквато и да е връзка с престъплението. Но има някои интересни идеи за начина, по който стават нещата в отделението за осъдени на смърт. Казва, че повечето надзиратели са почти завършени убийци. Предлага да насочим вниманието си към тях.

— Логично е — отвърна Вайс. — В момента аз точно това правя. Същото трябва да правиш и ти. Момчето има ли алиби?

— Казва, че бил на училище. Следва криминология.

— Тъй ли? Това вече е интересно.

— Да. Има цяла библиотека от учебници по съдебна медицина и разследване. Казва, че ги ползва за занятията си в училище.

— Добре. Можеш ли да го провериш и ако се окаже истина, да се върнеш тук?

— Да, добре.

Настъпи мълчание, преди Вайс отново да се обади:

— Анди, защо долавям колебание в гласа ти?

— Майк — несигурно започна тя, — имал ли си някога усещането, че си говорил с човека, който търсиш, но по неподходящ начин? Искам да кажа, че това момче ме накара да се изпотя. Не зная по какъв друг начин да го формулирам. Нещо с него не е наред. Сигурна съм. Нищо не е наред. Но защо — не мога да кажа. До смърт ме изплаши.

— Друго предчувствие?

— Усещане. Божичко, Майк, не съм луда.

— Знаеш какво ще ти кажа, нали?

— Да взема един студен душ, или горещ душ, и да забравя. Да оставя тая отрепка да прави каквото там прави, да допусне някаква грешка и ченгетата да се погрижат за него, а на мен да ми дишат праха.

— Боже — разсмя се той, — дори звучиш като мен.

— И какво?

— Добре — бавно започна той. — Вземи душ. После се поразрови там за ден-два. Аз ще я карам тук, не е кой знае какъв проблем. Но когато приключиш с всичко и не откриеш нищо, искам да напишеш доклад с всички твои предположения и предчувствия или каквото намериш там за подходящо, а аз ще го изпратя до едно момче, което познавам в щатската полиция на Ню Джърси. Той ще ми се изсмее, но поне няма да мислиш, че си луда. И гърба ти ще е покрит.

— Благодаря, Майк. — Изпита странно облекчение, но и някаква уплаха.

— А, и още нещо — каза той. — Даже не попита какво съм намерил тук.

— Какво?

— Ами Съливан оставил три кашона с лични вещи. Повечето книги, радио, малък телевизор, Библия, такива боклуци, но има и няколко наистина интересни неща. Едното е неговата жалба. Написана, с дата, готова за съда. Трябвало е само да я даде на длъжностното лице и бинго! Автоматично спира екзекуцията. И знаеш ли какво? Това копеле подготвило напълно убедителна теза за пред съдебните заседатели в ущърб на прокурора на делото, дето го ковнал. Искам да кажа, че е можел да проточи нещата с години.

— Но не я е подал.

— Не. И това не е всичко. Какво ще кажеш за едно писмо от някой си продуцент на име Мейнърд от не знам си къде. Същият, който купи правата от твоя приятел Фъргюсън, след като Кауърт направи звезда от него. Обърнал се със същото предложение и към Съливан. Десет бона. Всъщност, не точно. Девет хиляди и деветстотин. За изключителни права над биографията му.

— Но животът на Съливан е обществено достояние. Защо ще плаща…

— Днес говорих с него. Мазното копеле казва, че това е установена стандартна процедура. За да си върже правата. Той твърди, че Съливан му бил казал, че ще подаде жалбата. Момчето трябвало да се размърда, за да си получи правата, защото иначе обжалването на присъдата щяло да му обърка плановете. Дяволски се изненадал, когато Съливан отишъл на стола.

— Продължавай.

— Значи девет хиляди и деветстотин се носят някъде и мисля, че разбрах какво е станало с парите. С тях Съливан трябва да е платил двойното убийство.

— Ами законът за правата на жертвите? Съливан не би могъл да прибере парите. Те трябва да са отишли във фонда за жертвите на престъпления.

— Да. Да предположим. Продуцентът депозирал парите в една банка в Маями според инструкцията на Съливан като част от сделката. После написал писмо до Комисията за правата на жертвите в Талахаса и ги информирал за плащането, както си е по закон. Разбира се, на бюрократите им трябват месеци, за да решат какво да правят. Междувременно…

— Мога да се досетя.

— Да. Парите съществуват. Но вече не са на тази сметка. Жертвите на насилие не са ги получили, а там, където е, Съливан няма нужда от тях.

— Значи…

— Значи, предполагам, че ако проследим тази сметка, може да открием копелето, което я е открило и изпразнило. И ще разполагаме с един логичен заподозрян в двойно убийство.

— Десет хиляди долара.

— Девет хиляди и деветстотин. Интересно число, наистина. Заобикаля федералния закон за документиране на парични сделки над десет бона…

— Но девет хиляди и деветстотин не са…

— Боже, тук мога да те убият и за пакет цигари. Не забравяй, че някои от надзирателите правят не повече от три-четиристотин на седмица. Десет бона са манна небесна за тях.

— А как са открили банковата сметка?

— В Маями? Ами, с фалшива шофьорска книжка и подправен номер за социална осигуровка. В Маями не си губят времето да следят какво става по банките. Толкова са заети с прането на тежките пачки на наркотрафикантите, че дори няма да забележат едно толкова дребно прехвърляне. Боже, Анди, че то сигурно е възможно човек да закрие банкова сметка и от автомат, без изобщо да е нужно да разговаря с когото и да е.

— Продуцентът знае ли кой я е открил?

— Тоя идиот? Изключено. Съливан му дал номера и инструкциите. Знае само, че Съливан го изработил, като разказал биографията си на Кауърт и всичко излязло във вестника, а този кретен се надявал само той да разполага с нея. После го изработил още веднъж, като скочил на стола. Не е много доволен от обстоятелствата.

Шефър мълчеше. Чувстваше се уловена между два водовъртежа.

— И още една дребна подробност — бързо заговори Вайс. — Интересно, наистина.

— Какво?

— Съливан е оставил завещание.

— Завещание?

— Точно така. Интересни хартийки. Изписани направо върху няколко листа от Библията. Върху двайсет и втори псалм, всъщност. Нали се сещаш — „Долината на смъртната сянка“ и „няма да се уплаша от злото“. Написал го е с флумастер върху текста и е сложил белег между страниците. После е залепил бележка върху кашона: „Моля, прочетете отбелязания пасаж…“.

— И какво пише там?

— Казва, че завещава всичките си вещи на един от надзирателите. На сержант Роджърс. Помниш ли го? Оня тип, дето не ни позволи да се срещнем с него преди екзекуцията. И който въведе Кауърт в затвора.

— Дали той…

— Виж какво пише Съливан: „Оставям цялата си тленна собственост на сержант Роджърс, който…“, чуй това, „… ми се притече на помощ и ми донесе утеха в един толкова критичен момент и на когото никога няма да мога да се отплатя за неоценимите услуги, които ми оказа. Въпреки че направих опит…“. — Вайс замълча. — Какво ще кажеш?

Шефър кимна, макар Вайс да не можеше да види жеста й.

— Подсказва едно интересно стечение на обстоятелствата.

— Да, какво означава това?

— Ти ми кажи.

— Добрият сержант е имал три свободни дни, преди Кауърт да открие телата. И знаеш ли какво друго има?

— Какво?

— Брат, който живее в Кий Ларго.

— По дяволите.

— Нещо повече. Брат с досие. Две присъди за проникване с взлом. Изкарал единайсет месеца в областния затвор по обвинение за насилие — сбиване някакво в някакъв бар — и е арестуван за незаконно притежаване на оръжие — револвер, триста петдесет и седем. Обвинението отпада. Помниш ли анализа на сцената на престъплението? Братът е левичар, а гърлата на двамата старци са прерязани от дясно наляво. Интересно, а?

— Говори ли с него?

— Още не. Мислех да те изчакам да дойдеш тук.

— Благодаря — отвърна тя. — Задължена съм ти. Но още един въпрос.

— Какъв?

— Ами, как се е случило така, че Роджърс не е изхвърлил нещата на Съливан след екзекуцията? Ако е допускал, че Съливан ще го издаде, той е щял да остави някакво послание именно там, нали?

— И аз мислих за това. Наистина не изглежда разумно от негова страна да остави тия кашони така. Но може да не е толкова умен. Може пък и да не е преценил какво всъщност представлява Съли. Може да е и пропуск от негова страна. Но при всички случаи — голям пропуск.

— Добре — каза тя. — Идвам.

— Наистина има защо да го подозираме, Анди. Има защо. Интересно ми е дали ще можем да го проследим до Кийс. Или да видим дали не е говорил дълго по телефона с онзи свой брат. После можем да се обърнем към областния прокурор и да му представим какво сме намерили. — Детективът замълча, преди отново да продължи: — Но има нещо, което ме тревожи…

— Какво?

— По дяволите, Анди, тая улика, дето Съли ни е оставил, не сочи ли прекалено явно към сержанта? Не ми се ще да се доверявам на Съливан, дори когато е мъртъв. Нали знаеш, че най-добрият начин да изпортиш едно разследване на убийство, е да накараш някого да изглежда така, сякаш е направил нещо. Дори да можехме да елиминираме другите заподозрени, някой адвокат пак ще ги изкара на показ и ще обърка главите на съдебните заседатели. Мисля, че Съли също е знаел това.

Тя отново закима енергично.

Вайс продължи:

— Но аз само така си говоря, нали знаеш. Виж, ако можем да изработим този човек, Анди, бъди сигурна, че и двамата ще получим похвала и повишение. Направо скок в кариерата ни. Слушай мене. Връщай се тук и се включвай. Аз ще продължа да разпитвам хората, докато дойдеш, после заминаваме за Кийс.

— Добре — бавно каза тя.

— Пак чувам едно „но“ в гласа ти.

Чувстваше се раздвоена. Ентусиазмът на партньора й, успехите, на които той явно се натъкваше, и внезапният страх, че може би пропуска най-големия случай, който някога би й се паднал, сви сърцето й. Вдигна глава и огледа стаята. Страховете й сякаш се разсеяха. За миг се поколеба.

— Може би трябва просто да си взема чантата и да се върна.

— Сама реши как да постъпиш. От моя страна проблеми няма да имаш. Тук е голяма жега, да знаеш. А на теб там не ти ли е студено?

— Студено е. И влажно.

— Е, значи си добре. А онова момче Фъргюсън?

— Лош човек е, Майк — чу се тя отново да казва. — Лош човек.

— Добре, гледай сега, върви виж програмата му, позавърти се наоколо, провери дали алибито му наистина е толкова желязно, както той казва, после направи каквото ти казах и го забрави. Няма да е загубено време, ако местните му хвърлят по някой поглед. Може пък да излезе нещо, знаеш ли? А утре и вдругиден аз тук ще взема показания от хората от отделението. Нашият сержант е само един от многото. Нали знаеш — рутинни въпроси, нищо, което да го разтревожи или изнерви, да го накара да помисли, че е заподозрян. И толкова. Ще те изчакам да дойдеш. Ще ми се да те видя ти как ще го подхванеш. Междувременно, задоволи любопитството си. После идвай насам. — Той замълча, преди да добави: — Виждаш ли какъв печен шеф съм? Не крещя. Не псувам. Кой може да се оплаче?

Тя затвори телефона, без да знае какво да прави. Спомни си времето, когато майка й опакова нещата им и онова, което можеше да се побере в старата им закрита кола, и напусна Чикаго. Случи се през един сив, ветровит ден, в който бризът гонеше разпенените вълни на езерото Мичиган. Приключение и загуба. Спомни си, че затвори шумно вратата на колата, за да спре студа, който проникваше отвън, и си помисли, че едва в този момент осъзнава, че баща й наистина е мъртъв и никога няма да се върне. Не когато слезе по стълбите и видя един свещеник и двама униформени капитани от полицията, застанали във вестибюла, със сключени пред себе си ръце, без да имат сила да я погледнат в очите. Не и на погребението, когато единственият музикант засвири сърцераздирателната погребална песен. Не и през всичкото онова време, през което съучениците й се взираха в нея с присъщата на децата жестокост. Именно в онзи следобед.

Осъзна, че в детството възникват такива стечения на обстоятелствата, а и по-късно, когато трябва да бъде взето някакво решение. Да бъдат направени стъпки. Фаталността на живота. Сега трябваше да вземе такова решение.

Спомни си Фъргюсън. Видя го седнал на протритата кушетка и ухилен срещу й. Иронизираше детектива от отдел „Убийства“.

Защо? — запита се тя отново.

Изведнъж прозря отговора.

Защото не го разпитваше за убийството, за което трябваше да пита.

Излегна се на леглото. Реши, че още не е готова да си тръгне и да остави Робърт Ърл Фъргюсън.

 

 

Утрото на следващия ден беше дъждовно и мрачно. Пронизваше леден вятър. Сивото небе сякаш се сливаше с тъмнокафявите води на Реритън, която опасваше тухлените постройки, обвити с бръшлян в двора на Рътджърс. Тя прекоси паркинга и загърна плътно късото палто около себе си.

Малко по-късно вече се чувстваше повлечена от флегматичната университетска бюрокрация. Отиде първо във факултета по криминология и обясни на секретарката повода за посещението си. Насочиха я към административната сграда. Там заместник-деканът й изнесе лекция за доверието, с което се ползват студентите в тяхното учебно заведение, и въпреки склонността си да назидава, в крайна сметка, склони и й позволи да се срещне с професорите, които търсеше. Но да открие тримата мъже се оказа не по-лесна задача. Нямаха определени приемни часове в кабинетите си. Домашните им телефони бяха недостъпни. Опита се да извади полицейската си значка, но осъзна, че никой не се впечатлява от нея.

Наближаваше обяд, когато откри първия професор. Обядваше в студентския стол. Водеше курса по съдебна медицина. Слаб, с остра, твърда коса, спортно сако и панталони каки, и с отблъскващия навик да гледа в пространството до нея, докато й говори. Интересуваше я само едно конкретно нещо — времето около убийствата в Кийс — и се почувства малко глупаво да задава такива въпроси, след като знаеше работата, която й предстоеше с охраната на затвора. И все пак, трябваше да го направи.

— Не зная дали ще мога да ви помогна — започна професорът между две хапки увехнала зелена салата. — Господин Фъргюсън е сред първите ни студенти. Не е най-добрият, но е сред първите. Пет плюс, може би. Не шест, но е много стабилен. Категорично, стабилен е. Но това, разбира се, може да се очаква. Имал е малко повече практически опит от студентите тук. Малка шега, ако позволите. Безспорни качества на изследовател. Интересува се от съдебномедицинската практика. Стабилен. Нямам оплаквания.

— Посещава ли лекциите ви?

— Най-редовно.

— А през въпросните дни?

— В онази седмица имахме две лекции. Само двайсет и седем студенти са. Не може да се скрие, нали разбирате. Не може да изпрати съквартиранта си на упражненията. Вторник и четвъртък.

— И?

— Тук е. В бележника ми. — Професорът прокара пръст надолу по имената. — А-а. Чудесно.

— Присъствал ли е?

— Не е отсъствал от час. Не и този месец. По-рано през годината имаше няколко отсъствия, но съм си отбелязал, че са били по извинителни причини.

— Извинителни?

— Ами, поднесе ми извинителни причини. Сам си направи упражненията. Всичко е наред. Това е то — посветеност има в тия момчета.

Професорът шумно затвори бележника си и се върна към чинията със зелена салата и сушени плодове.

Откри втория професор в коридора, изпълнен със студенти, които бързаха за часовете. Преподаваше история на престъпността в САЩ. Водеше курс от сто човека. Носеше куфарче в едната си ръка, а подмишница стискаше книги. Не можа да си спомни дали Фъргюсън е присъствал на посочените дати, но й показа присъствен лист, в който подписът му стоеше на видно място.

Минаваше вече обед. Сива, мътна светлина изпълваше коридорите на университета. Шефър беше ядосана и разочарована. Вече не се надяваше, че ще установи отсъствието му от лекции по време на убийствата и мисълта, че си губи времето, я дразнеше. Мислеше си, че не знае много повече за него от сутринта. Студентите се тълпяха около нея и дори Фъргюсън започна да й се струва незначителен. Питаше се какво изобщо прави тук.

Понечи да се върне в мотела си, но в последния момент реши да почука на вратата на третия професор. Ако не го откриеше, щеше да си тръгне за Флорида.

Намери кабинета му след няколко погрешни опита и силно потропа на вратата. Тя рязко се отвори и на прага застана набит мъж с бабешки очила от шейсетте и несресана, сплъстена руса коса. Спортното му сако от туид с дузина химикалки в горния джоб, една от които сякаш беше протекла, висеше отпуснато на него. Връзката му беше разхлабена около яката, а коланът на панталоните му от рипсено кадифе едва удържаше натежалия му корем. Приличаше на току-що разбуден човек, който има навика да си подремва следобед с дрехите. Сега плъзна изпитателен поглед по нея.

— Професор Морин?

— Студентка ли сте?

Тя извади значката си, която той внимателно проучи.

— Флорида, а?

— Мога ли да ви задам няколко въпроса?

— Разбира се — покани я той с жест. — Очаквах ви.

— Очаквахте ме?

— Интересувате се от господин Фъргюсън, нали?

— Точно така — каза тя и пристъпи в кабинета му. Тясна стая, с единствен мръсен прозорец, обърнат към двора. Лавици с книги по стената. Срещу тях — малко бюро и компютър. Малкото незаето пространство беше запълнено с копия от вестници. Три ярки акварела висяха на празните места като цветни петна в занемарения кабинет. — Откъде знаете?

— Той ми се обади. Каза, че го проверявате.

— И?

— Ами — започна професорът с ентусиазма на човек, който твърде дълго е бил принуден да мълчи, — господин Фъргюсън присъства във всички списъци. Просто съвършен е. Особено през периода, от който се интересувате. — Той тежко се отпусна на мястото си и столът изскърца под тежестта му. — Надявам се това да разсее всякакви евентуални недоразумения. — Професорът се усмихна и разкри съвършени бели зъби, които противоречаха на небрежната му външност. — Много добър студент е, нали разбирате. Твърде настойчив, а това отблъсква хората, знаете как е. Донякъде самотник, но допускам, че отделението за осъдени на смърт си е казало думата в това отношение. Да, настойчив, упорит, заинтересован. Не се среща често в много студенти. Малко плашещ, но крайно провокиращ. Като смъртта, предполагам. Дори полицаите и жените тук — не спираше професорът, — които се опитват да направят кариера, дори те гледат на това като на начин човек да си създаде авторитет и да продължи напред. Господин Фъргюсън е завършен учен.

В ъгъла стоеше един стол — протрит и очукан от употреба, на който тя се отпусна. Очевидно беше замислен да кара студентите и гостите да се чувстват крайно неудобно и да се задържат в кабинета колкото се може по-кратко.

— Добре ли познавате господин Фъргюсън? — попита тя.

— Колкото всеки друг — вдигна рамене професорът. — Всъщност, да. Той е интересен човек.

— В какъв смисъл?

— Ами, аз преподавам „Медии и престъпност“, а той разполага с доста опит в това отношение.

— И?

— Поканен беше да изкаже мнение при няколко случая. Ставаше дума за, как да се изразя, интригуващи случаи. Не се случва всеки ден да преподаваш на човек, който има личен опит в областта. И който е можело да свърши на електрическия стол, ако не са били медиите.

— Кауърт.

— Точно така. Матю Кауърт от „Маями Джърнъл“. Носител на „Пулицър“, съвсем заслужено при това, ако мога да добавя. Добра работа като репортер и автор.

— И какво е мнението на Фъргюсън, професоре?

— Бих казал, че той е крайно чувствителен към расовите проблеми и журналистиката. Писа по случая на Уени Уилямс от Атланта. Повдигна въпроса за двойния стандарт — нали знаете — едни правила при докладването на престъплението в бялата общност, други правила при докладването на престъплението в черната общност. Разграничение, към което аз също се присъединявам, детективе.

Тя кимна.

Професор Морин се залюля на стола си и отново заговори. Явно се наслаждаваше на собствения си глас.

— … Да, той защитава гледна точка, според която липсата на внимание на медиите към престъпността в общностите от чернокожи неизменно намалява шансовете на полицията, стеснява дейността на органите на следствието и превръща престъплението в обичаен продукт на обществото. Подобен възглед не е лишен от известна оригиналност. Вкарва престъплението в определена рутина, предполагам. И обяснява защо почти половината от младите черни в тази нация са зад решетките.

— Та значи, той посещава лекциите?

— С изключение на случаите, в които е имал извинение.

— Какво извинение?

— Често говори пред паствата във Флорида. Тук, разбира се, никой няма представа за миналото му. Половината от студентите в групата дори не бяха чували за неговия случай в началото на семестъра. Не е за вярване, нали, детективе? Няма да коментирам качествата на студентите днес.

— И той ходи до Флорида?

— Понякога.

— Дали случайно не разполагате с тези дати?

— Да. Но мисля, той ми каза, че вие се интересувате само от седмицата, която…

— Не, другите дати също ме интересуват.

Професор Морин се поколеба, после сви рамене.

— Не виждам на кого може да навреди това. — Извърна се към бележника си, прехвърли няколко страници и накрая откри списъка на посещенията. Подаде й го и тя бързо преписа датите, на които Фъргюсън беше отсъствал от лекции.

— Това ли е всичко, детективе?

— Надявам се.

— Разбирам. Обичайната рутинна проверка. Искам да кажа, че тук той се вписва добре. А подозирам и че има бъдеще. И безспорно — шансове да се дипломира.

— Вписва се добре?

— Разбира се. Ние сме голям, светски университет, детективе. Той добре се приспособява.

— Като остава анонимен.

— С всички студенти е така.

— Знаете ли къде живее, професоре?

— Не.

— Нещо друго?

— Не.

— А когато говорите с него, кожата ви не настръхва ли?

— В него има някаква настоятелност, както казах, но не виждам защо това трябва да го превърне в заподозрян в убийство. Предполагам, че се чуди дали ще дойде ден, в който полицията във Флорида ще го остави на мира. А аз мисля, че това е напълно основателен въпрос, детективе. Вие какво ще кажете?

— Един невинен човек няма от какво да се страхува — отвърна тя.

— Така е — поклати глава професорът. — Но си мисля, че в нашето общество често виновните са в безопасност.

Шефър хвърли поглед към него, който сега сякаш се готвеше да се впусне в някоя квазирадикална, отживяла времето си тирада от шейсетте. Реши да си спести поне тази лекция.

Изправи се и напусна стаята. Не беше съвсем сигурна за смисъла на чутото, но поне научи нещо. Анонимен. Тръгна по коридора, когато изведнъж почувства, че е наблюдавана. Рязко се извърна и видя професорът да притваря вратата на кабинета си. Звукът отекна в коридора. Потърси с поглед студентите, които доскоро се тълпяха наоколо, а сега бяха потънали в многобройните кабинети, класни стаи и лекционни зали.

Сама беше.

Насили се да вдигне рамене. Каза си, че е ден. Че се намира на изпълнено с хора, публично място. Продължи забързано. Шумът от стъпките й глухо отекваше по покрития с линолеум под. Още повече ускори крачка. Съзря стълба и се спусна по нея. Там също нямаше никой. Вече почти тичаше. Закова се на място, когато чу някаква врата да се отваря и затваря, а после нечии стъпки забързаха след нея. Притисна се към стената и посегна към пистолета в дамската си чанта, когато звукът стана по-отчетлив и приближи. Сви се в ъгъла, успокоена от усещането за оръжието в дланта си. Вдигна очи и срещна погледа на млад студент, натоварен с тетрадки и учебници, с баскетболни обувки, чиито връзки не бе сварил да завърже. Явно бързаше, защото почти не й обърна внимание. Тя притвори очи. Какво ставаше с нея? Осъзна, че стиска пистолета. Какво правеше? Насочи се към изхода, без да изпуска вратите на сградата от поглед. През стъклото на входа небето в късния следобед изглеждаше сиво и смръщено. Забързано се спусна навън. Не чу Фъргюсън. Чу само стъпките му.

— Научи ли онова, което те интересуваше, детективе? — изсъска той въпроса си и я накара да подскочи.

Извърна се към звука, бръкна в чантата си и отстъпи назад, сякаш я бяха ударили. Взря се в него и видя вече познатата обезпокоителна усмивка върху лицето му.

— Доволна ли си? — попита той.

Андрея вдигна рамене.

— Изплаших ли те, детективе?

Тя поклати глава, все така неспособна да отговори. Обви пръсти около дръжката на пистолета, но не го извади от чантата си.

— Ще ме застреляш ли, детективе? — изведнъж запита той. — Това ли ти се иска?

Фъргюсън пристъпи напред и излезе от сянката на стената, в която до този момент се криеше. Носеше военно яке в маслени защитни цветове и шапка с емблемата на „Ню Йорк Джайънтс“. През раменете му беше прехвърлена малка раница, пълна с книги, навярно. Приличаше на всеки друг студент по коридорите него ден. Наложи си да се успокои и извади ръка от чантата си.

— Какво носиш, детективе? Полицейски пистолет калибър трийсет и осем? Или двайсет и пет калибров автоматик? Нещо малко, но ефикасно? — Тя се взря в него. — Не, обзалагам се, че е по-голям. Нещо, с което човек може да се докаже пред света. Магнум, триста петдесет и седем. Или деветмилиметров. Нещо, което ти създава усещането за сила, нали, детективе? Здраво и готово за стрелба.

Тя мълчеше.

— Не ти се ще да споделиш тази информация, а? — разсмя се той, свали раницата си и я остави на земята. После вдигна ръце в подигравателен жест, с почти молитвено протегнати длани. — Но нали виждаш, аз съм без оръжие. От какво се страхуваш?

Андрея рязко пое дъх и се опита да овладее изненадата от това, че го вижда, и в същото време да измисли някакъв подходящ отговор.

— И така, откри ли онова, което търсеше, детективе?

— Установих някои неща, да — спокойно отвърна тя.

— Установила си, че съм бил на лекции?

— Да.

— Значи няма начин да съм бил във Флорида и да съм приключил с онази възрастна двойка, нали? Какво ще кажеш?

— Така изглежда. Все още проверявам.

— Не си си избрала подходящия човек, детективе — ухили се Фъргюсън. — Вие, ченгетата от Флорида, сякаш винаги налитате на този, който не трябва.

— Не — студено го погледна тя. — Не бих казала подобно нещо, Фъргюсън. Мисля, че ти си човекът, който търся. Но още не съм решила точно за какво.

Фъргюсън хвърли бърз поглед към нея.

— Съвсем сама си, нали, детективе?

— Не — излъга тя. — Имам партньор.

— Къде е той?

— Работи.

Фъргюсън пристъпи встрани от нея, хвърли поглед към двойната стъклена врата, към пътеките и паркинга. Валеше и дъждовните струи се сипеха върху земята с потискаща ярост.

— Оная вечер точно тук едно момиче е било пребито и изнасилено. Позакъсняло малко от лекции. Тъмно било вече. Някакъв тип я сграбчил и завлякъл ей там зад ъгъла. Оправил я на място. Праснал й един и я оправил. Не я убил, обаче. Счупил челюстта й. И ръката й. Заради удоволствието да го направи. — Фъргюсън все така настоятелно се взираше навън. Протегна ръка: — Ей там. Това твоята кола ли е, детективе?

Тя мълчеше.

Той се извърна към нея.

— Още нямат заподозрян. А момичето е в болница. Това не ти ли говори нещо, детективе? Само си помисли. Човек не може спокойно да прекоси даже и университетския двор. Да открие колата си. Да не говорим пък за стаята в мотела. Това не е ли някак си изнервящо? Дори и с тоя голям пищов в чантата ти, дето не можеш даже да го извадиш навреме.

Той се отдалечи от вратите. Извърна се и хвърли поглед покрай Шефър, а тя осъзна звука от гласовете, които достигнаха до ушите й. Не откъсваше поглед от него, а той се взираше в шумната тайфа студенти. Видя, че кима към един от мъжете в групата и дочу думите на млада жена:

— Божичко! Какъв дъжд!

Студентите извадиха палтата и чадърите си, притичаха покрай нея и излязоха навън в проливния дъжд. Почувства ледения повей отвън, когато вратата рязко се отвори и после шумно се затвори.

— И така, детективе. Приключи ли? Научи ли вече онова, за което беше дошла тук?

— Зная достатъчно — отвърна тя.

— Не обичаш да отговаряш направо — усмихна се той. — Знаеш ли обаче, че това е една доста стара техника? Сигурно пише за нея в някой от учебниците ми.

— Ти си добър студент, Фъргюсън.

— Да. Знанието е хубаво нещо. Дава ти свобода.

— Откъде научи това?

— В затвора, детективе. Там научих много. Но научих най-вече, че трябва да се самообразовам. И че ако не го направя, нямам никакво бъдеще. Ще свърша като ония нещастници, които чакат наказателния взвод да дойде да им обръсне главите и да ги тресне на стола.

— И ти се върна на училище.

— Животът не е ли училище, детективе?

Тя кимна.

— Сега ще ме оставиш ли на мира? — запита той.

— Защо трябва да го направя?

— Защото не съм виновен за нищо.

— Не съм убедена в това, Фъргюсън. Все още ни най-малко не мога да го повярвам.

Той присви очи. После заговори бавно и с равен глас:

— Твърде опасен подход, детективе. Особено, ако си сама. — Той я погледна. После се усмихна и посочи вратата. — Подозирам, че вече искаш да си тръгваш, нали така? Преди наистина да се е стъмнило. Подозирам, че остават не повече от петнайсет-двайсет минути, толкова. А на теб не ти се иска да се загубиш, докато си търсиш колата, нали? Какъв беше цветът й, детективе? Сребърносива? Трудно може да я открие човек в една толкова тъмна, влажна нощ. Гледай да не се изгубиш. Там навън има лоши хора. Дори и в университетския двор.

Андрея застина. Фъргюсън знаеше цвета на колата, която беше наела. Просто предположение, помисли си тя. Случайно е улучил.

Фъргюсън отстъпи встрани от входа и й направи път.

— Внимавай сега, детективе — подигравателно каза той.

После се извърна и изчезна надолу по един страничен коридор. Тя се ослуша за миг. Опита се да долови шума от отдалечаващите се стъпки, но не можа. Обърна се и се загледа в дъжда, който се изливаше върху дърветата и алеите. Загърна се в палтото си и вдигна яката. Наложи си да раздвижи краката си.

Навън я прониза остър студ. Дъждът се изсипа във врата й. Закрачи бързо, като проклинаше нестабилните обувки, които се плъзгаха по пътеката. Неспокойно извиваше глава във всички посоки, сякаш да се увери, че Фъргюсън не я следва. Когато стигна колата си, провери задната седалка, преди да захвърли нещата си там и да седне зад кормилото. И незабавно заключи вратите отвътре. Ръката й леко потрепери, когато пъхна ключа в стартера и превключи скоростите. Почувства се по-добре, като потегли. А когато излезе от паркинга, внезапно я обзе облекчение. Натисна педала на газта и се вля в двупосочната улица. За миг й се стори, че с ъгъла на окото си забеляза някаква фигура, вдигнала яке в защитни цветове над главата си, но когато се извърна, фигурата бе изчезнала сред групата студенти, застанали на автобусната спирка. Потисна обзелия я страх и продължи. Парното в малката кола забръмча с усилие, горещият въздух заструи върху й и стопли лицето й, но не и мислите й.

Какво ли е научил в затвора? — запита се тя.

Научил е, че трябва да учи.

Какво?

Криминология. Защо?

Защото останалите от отделението са се провалили на някакъв тест. Всички те са били мъже, вършили престъпление след престъпление, понякога убийство след убийство, накрая хванати в капан и ги очакваше стола. Защото са объркали конците. Това се е случило дори и със Съливан. „Ако не ме бяха хванали, щях да извърша още убийства“, спомни си тя едно изречение от статиите на Матю Кауърт. Но Фъргюсън получи втора възможност. И е решен да не си губи времето.

Защо?

Защото иска да продължи да върши онова, което му харесва, още дълго време.

Сърцето й лудо заби. Заговори сама на себе си в трето лице. Опитваше се да се успокои с фамилиарен глас. „О, боже, Анди, момичето ми, къде се вреш?“

Опита се да изпразни мозъка си от мисли и продължи в нощта към хотела си. Не обръщаше внимание на пътя, който пробягваше покрай нея. Търсеше безопасна ниша, за да подреди мислите си. Веднъж хвърли поглед към огледалото за обратно виждане и я обзе паника, че някаква кола я следва, но видя, че светлините се отклоняват встрани. Стисна зъби и ускори в дъжда. Когато светлините на мотела блеснаха срещу й, за миг я обзе облекчение, но не откри свободно място близо до входа и трябваше да свие петдесет метра по-надолу, където беше тъмно. Изключи мотора и пое дълбоко дъх. После хвърли поглед към разстоянието, което трябваше да прекоси. Изведнъж си помисли, че когато носеше униформа и караше патрулна кола, й беше по-лесно. Винаги имаше връзка с диспечера. Никога не беше наистина сама. Чувстваше се част от екип полицаи, които обикаляха пътищата. Протегна се и извади деветмилиметровия пистолет от чантата си. После слезе и се насочи право към мотела. Обхвана с поглед пространството пред себе си и наостри уши, за да долови някакъв звук зад себе си. Върна пистолета в чантата си, едва когато до вратата останаха десетина крачки. Възрастни мъж и жена, увити в палта, с които се размина на входа, трябва да бяха доловили блясъка на метала и характерните очертания, защото когато притича покрай тях, дочу думите им:

— Видя ли? Носи оръжие…

— Не, скъпа, трябва да е било нещо друго…

И това беше всичко.

На рецепцията я посрещна млад мъж в син блейзър.

— А, тук един човек ви е търсил по-рано тази вечер, детективе — лениво каза той и й подаде ключа.

— Човек?

— Да. Не е оставил съобщение. Просто питал за вас.

— Вие видяхте ли го?

— Не. Говорил е с колегата ми.

Почувства, че сърцето й се стяга.

— Каза ли ви той нещо друго? Как е изглеждал?

— А, да, каза, че господинът бил чернокож. Така каза. Някакъв чернокож питал за вас, но не оставил съобщение. Казал, че ще се свърже с вас. Това е всичко. Съжалявам, но повече нищо не мога да си спомня.

— Благодаря — отвърна тя и си наложи да не се втурне презглава към асансьора.

Как е могъл да ме намери? — питаше се Андрея.

Качи се на своя етаж и се отправи към стаята си. Както и преди, превъртя два пъти ключа и провери всяко ъгълче. После се отпусна тежко върху леглото и се опита да се справи с някои по-земни въпроси, като например къде да вечеря, макар че всъщност не беше кой знае колко гладна, и какво да предприеме по-нататък.

Направи опит да си представи Фъргюсън без самодоволната усмивка на лицето му, но не успя.

Едно почукване по вратата отново възвърна всичките й страхове.

Затаи дъх и рязко се изправи. После застина с вперен във вратата поглед. Последва второ рязко потропване. После и трето.

Отново извади пистолета от чантата си, освободи предпазителя и тръгна към вратата с пръст върху спусъка. Наведе се към шпионката, но точно в този момент се разнесе ново почукване и тя отскочи назад.

Опита се да потисне безпокойството, протегна ръка към бравата, с рязко движение освободи резетата и открехна вратата. Едновременно с това вдигна пистолета.

Пред нея стоеше Матю Кауърт с вдигната ръка, за да почука отново. Лицето му замръзна, когато забеляза оръжието. И двамата мълчаха. Журналистът бавно вдигна ръце и тогава Шефър видя, че го придружават двама други мъже. Свали оръжието.

— Кауърт?

Той кимна.

— Това се казва гостоприемство — съумя да изграчи той с пресъхнало гърло. — Напоследък всички ме посрещат с насочено оръжие.

Тя плъзна поглед към двамата мъже до него.

— Познавам ви. Вие бяхте в затвора.

— Уилкокс — отвърна детективът. — Област Ескамбия. Това е шефът ми — лейтенант Браун.

Андрея се извърна и се взря в тежката фигура на Тани Браун. Изглеждаше настръхнал от напрежение. Обхвана я с поглед и спря очи върху пистолета в ръката й.

— Виждам — бавно започна той, — че очакваш Боби Ърл.