Джон Каценбах
Справедлива кауза (16)

Шестнайсет. Андрея Шефър

Детектив Андрея Шефър посрещна деня на бюрото си.

Снощи напразно се опита да заспи. Стана в потискащата тъмнина на утрото след един ужасяващ сън, изпълнен с кръв и разрязани гърла, облече се и отиде до отдела за убийства на област Монро. От прозореца си на втория етаж вече виждаше първите розови лъчи на слънцето. Тъмнината бавно се надигаше над Гълфстрийм, утрото чертаеше сенки върху вълните и слънцето прорязваше хоризонта.

За миг й се прииска да бъде на рибарската лодка на втория си баща, с хлъзгави от стръвта ръце да връзва кордата и да хвърля въдиците зад борда. В дни като този риболовът вървеше. В далечината над водата щяха да се носят буреносни облаци, а горещината щеше да увлича плитки водовъртежи, които ще изглеждат още по-тъмни и ужасяващи на фона на небето. Но рибата се издигаше до повърхността, гладна, ненаситна, в предчувствие за наближаващата буря. Ще танцува и ще кълве.

Помисли си, че точно това е харесвала в риболова. Не съпротивата срещу кордата и въдицата, въпреки драматизма й, нито отчаяната паника до борда, нито пък потупването по гърба и възторжените бирени поздравления. Харесваше й ловът. Впи поглед през прозореца на кабинета си, докато прехвърляше в ума си какво знаеше и какво — не. Когато по всичко личеше, че светлината най-после спечели битката с нощта, тя се извърна към разстланите по бюрото й листове.

Плъзна поглед по рапорта, който изготви след разпита на съседите в „Тарпън Драйв“. Никой нищо не беше чул, нито пък забелязал. После взе заключението от съдебномедицинската експертиза. Предполагаемата причина за смъртта и в двата случая беше една и съща: рязко разкъсване на дясната сънна артерия, причинило внезапна загуба на кръв. Помисли си, че убиецът е бил левичар. Застанал е зад тях и е прокарал острието по гърлата им. Кожата около раната беше едва разръфана. Прав ръб, навярно ловджийски нож от закалена стомана. Нещо наистина остро. Върху жертвите нямаше следи от постсмъртни рани. Убил ги е и си е тръгнал. Предсмъртните травми се заключваха до ожулвания по ръцете на жертвите, което можеше да се очаква. Убиецът ги бе вързал здраво, с впити в кожата им въжета. Устата им беше залепена с тиксо. Мъжът имаше контузия върху челото, разцепена устна и две счупени ребра. Кожата върху кокалчетата на дясната му ръка беше обелена, със следи от боя, а краката на стола му бяха надраскали линолеума върху пода на кухнята. Той поне се е борил, макар и за кратко. Трябва да е бил втори. И е наранил ръката си в рамката на стола, докато се е съпротивлявал, преди да е бил ударен през гърдите и в главата. Нямаше следи от сексуално насилие върху жената, макар че е била намерена гола. Унижение. Шефър си спомни дрехите й, сгънати в ъгъла на кухнята. Грижливо сгънати. От кого? От жертвата или от убиеца? Пробите от ноктите бяха отрицателни.

Шефър хвърли листовете върху бюрото. От никъде нищо. Или поне на пръв поглед.

Вдигна доклада от огледа на местопрестъплението, поразена от езика на документите в ръцете й. Смъртта, редуцирана до конкретни, лишени от емоции термини. Предмети — измерени, претеглени, фотографирани и класифицирани. Въжето, с което са били вързани жертвите, беше обикновено, найлоново, каквото може да бъде купено във всеки железарски магазин или супермаркет. Двете парчета — едното с дължина метър и седем сантиметра, другото дълго метър и три — са били отрязани от дългото четири метра въже, намерено до задната врата. Убиецът е направил примка, прехвърлил я е върху китките на жертвите си, после е увил неколкократно връвта и накрая я е завързал с обикновен възел.

Съвсем обикновен възел, съвсем импровизиран. Достатъчно стегнат за момента, но с повече време би могъл да бъде разхлабен. Това й подсказа нещо: убиецът не е бил местен човек, той идваше от някъде другаде. Повечето хора от Кийс знаеха как да връзват възли и биха използвали някой по-здрав, морски възел навярно.

Кимна. Посред нощ. Влязъл е. Хванал ги е, вързал ги е, запушил е устата им. Мислели са, че ще бъдат ограбени и подчинението ще спаси живота им. Но не е станало така. Той просто ги е убил. Бързо. Ефикасно. Без да губи излишно време. И без да вдига излишен шум. С нож. Без изстрели, които да разбудят съседите. Без грабеж. Без насилие. Без затръшнати врати и панически стъпки.

Палач, който идва, убива и излиза. Бави се само колкото да отвори Библията. Никой не го е видял, никой не го е чул, освен жертвите. Каза си, че всяко убийство оставя послание. Тялото на пласьора на наркотици, намерено разчленено в мангровата горичка с единствена рана от куршум в главата, със златен часовник и верижки с диаманти по китките, изпраща един вид послание. Младата жена, която мисли, че няма нищо лошо, ако веднъж поне я закарат у дома от ресторанта, където работи като сервитьорка, но е намерена в друга област гола, изнасилена и мъртва, изпраща друго. Трета история разказва гледката на стареца във фургона, изтощен от грижите по жена си, болна от рак в напреднал стадий, застрелял първо нея, после себе си, и умрял със семейния албум отпреди петдесет и пет години.

Огледа фотографиите от сцената на престъплението. Лъскавите снимки осем на десет й припомниха потискащата горещина в стаята на мъртъвците и непоносимата воня от телата им. Винаги когато природата е имала време да работи върху сцената на убийството, нещата ставаха по-лоши и можеха да объркат разследването. Учили я бяха, че всяка минута след злодеянието влияе върху достоверността на изводите. Случеше ли се да разкрият някой стар, изстинал вече случай, пишеха за него с главни букви. Но зад всяко престъпление, довело до обвинение, стояха стотици други, превърнали се във възел от предположения.

Двама старци, дали на света един извратен масов убиец, са убити. Какво, по дяволите, беше това престъпление?

Отмъщение? Или раздаване на справедливост? Най-вероятно извратено съчетание между двете.

Отново се върна към докладите от сцената на убийството. От пода вдигнаха два частични отпечатъка на стъпки върху кръвта. Подметките бяха идентифицирани като високи баскетболни обувки „Рийбок“, с размер между девет и единайсет. Модел, произведен преди шест месеца. Открити бяха и няколко влакна от дрехи, полепнали по кръвта върху гърдите на мъжа. Памучно-полиестерни влакна, от които обикновено се прави бельо. Убиецът е влязъл в къщата през задната врата. Старото, прогнило дърво е поддало при първото дръпване на резето или веригата. Поклати глава. Това беше обичайно в Кийс. Слънцето, вятърът и соленият въздух рушаха дървените рамки — факт, известен на всеки дребен крадец в радиус от двеста и петдесет километра около Кийс и Маями.

Но това престъпление тук не беше дело на дребен крадец.

Тя грабна химикалката и си отбеляза някои неща: „Провери по железарските магазини дали някой не е купувал нож, въже и отвертка или малък лост. Говори отново със съседите. Може да са забелязали непозната кола. Провери всички местни хотели. Дали не е взета Библия? Провери книжарниците“.

Но нищо от написаното не й вдъхна голяма надежда.

Шефър продължи: „Провери в лабораторията пробите от кожата около разрезите върху гърлата“. Може би спектографският анализ ще установи някакви метални фрагменти, които да й подскажат нещо за оръжието на убиеца. Това беше важно. Подреди мислите си с прецизността на пълководец. Ако убиецът не е оставил никакво доказателство, нито частица от себе си — сперма, отпечатъци от пръсти или коса, за да бъде разкрит, трябва да се търси онова, което е отнесъл със себе си — оръжието на убийството, петна кръв върху обувките или дрехите, някакъв предмет от къщата. Нещо.

Тя разтри очи и насочи мислите си към Кауърт. Какво криеше той? Някаква част от престъплението, която беше от значение за него. Но коя?

Представи си журналиста, погледа на очите, тона на гласа му. Не познаваше много репортери, но обикновено те се опитваха да изглеждат, че знаят повече, отколкото е в действителност, създаваха илюзията, че споделят някаква информация, а не, че я търсят. Кауърт не се вписваше в тази схема. След първия конфликт помежду им на местопрестъплението, той не й зададе нито един въпрос за убийствата на „Тарпън Драйв“. Вместо това, правеше и невъзможното, за да избегне всякакви въпроси към него самия.

Какво говореше това? Че той вече има отговорите.

Но защо трябва да ги крие от нея? За да защити някого?

Блеър Съливан? Невъзможно.

Значи се опитваше да защити себе си.

Но това пак с нищо не й помагаше. Взираше се в празния бележник пред себе си и чертаеше концентрични кръгове, които ставаха все по-тъмни и тъмни, докато запълваше пространството помежду им.

Спомни си една лекция от полицейската академия. Четири от всеки пет убийци познават жертвите си.

Добре, каза си тя. Блеър Съливан заявява пред Матю Кауърт, че той е организирал убийството. Как е могъл да го направи от отделението за осъдени на смърт?

Сърцето й се сви. Затворите бяха ограничени в себе си светове. Всичко можеше да бъде постигнато, ако човек е склонен да плати цената, дори тя да е смърт. И всички вътре познаваха механизмите на бартера. Но за външния човек да проникне в механизмите на тези светове беше трудно, а понякога и невъзможно. Обикновените лостове на живота, от които всеки толкова зависеше — страхът от социални или законови санкции, от опасността да бъдеш подведен под отговорност — в затвора не съществуваха.

Планира следващата си стъпка с раздразнение: да разпита всички затворници, имали контакт със Съливан. Един от тях трябва да е каналът. Но с какво е платил Съливан? Не е имал никакви пари. Или напротив? Не е имал и статут. Той е бил един самотник, отишъл на стола. Или не?

Как е платил дълга си?

И защо е казал на Матю Кауърт?

Внезапно се сети нещо. Навярно вече е бил платил.

Пое дълбоко дъх.

Блеър Съливан е сключил сделка за убийство и се предполага, че плащането е щяло да се извърши след изпълнението на договора. Това е естествено. Но да погледнем нещата от друга страна. Почувства, че й става горещо. Въображението й можеше да я подведе в грешна посока. Спомни си вълнението, което я обземаше, когато съглеждаше широката сянка на рибата под тъмнозелената вода, устремена към стръвта. Един-единствен миг, наситен с възбуда и заряд, преди да започне битката. Най-хубавият момент, помисли си тя.

Вдигна слушалката и набра един телефон. Иззвъня три пъти, преди по линията да се разнесе стенание.

— Майк? Анди е.

— Божичко! Никога ли не ти се приисква малко да поспиш?

— Не, съжалявам.

— Чакай малко.

Дочу обърканите му обяснения пред съпругата му. И думите: „Това е първият й голям случай…“, преди шумът от течаща вода да заглуши разговора. После настъпи тишина и най-после дочу смеха на партньора си.

— Виж, по дяволите, аз съм старши детективът, ти си новобранецът. Като казвам да спим, от теб се очаква да спиш.

— Съжалявам — извини се тя отново.

— Ха, не си искрена. Добре, кажи какво си намислила.

— Матю Кауърт — в мига, в който произнесе името му, реши да не разкрива веднага картите си.

— Господин-Репортерът-Няма-Да-Ви-Кажа-Всичко?

— Същият — усмихна се тя.

— Тоя кучи син ми скъса нервите.

Не й беше трудно да си представи колегата си, седнал на ръба на леглото. Жена му сигурно е притиснала възглавницата до главата си, за да заглуши разговора. За разлика от много семейства на детективи, отношенията между нея и Майкъл Вайс бяха делови и безлични. И така от доста време — достатъчно дълго, за да споделят редките поводи за смях, но не чак толкова, че да ги е грижа за онова, което ги караше да се смеят. Той беше упорит мъж, избухлив и лишен от въображение. Биваше го да показва снимки на свидетели и да разлиства документацията на застрахователни компании. Не можеше да се примири, че заради практиката си от няколко месеца, тя трябва да се съобразява с десетте негови години уж натрупан опит. Нямаше да й е трудно да го изпревари.

— И моите.

— И какво значи си намислила?

— Мисля, че трябва да го пообработя. Просто да продължавам да се появявам около него. В редакцията. В кабинета му. Когато бяга сутрин. Когато е под душа. По всяко време.

— И? — смееше се Вайс.

— Да го накарам да разбере, че няма да го оставя, докато не научим всичко, което не иска да ни каже. Като, например, кой е извършил убийството.

— Това ми звучи смислено.

— Но трябва да се заемем и със затвора. Да видим дали там някой не знае нещо. Онзи сержант от охраната, например. И мисля, че е хубаво някой да прегледа вещите на Съливан. Може пък да е оставил нещо, което да ни насочи.

— Анди, няма ли начин този разговор да почака до 8 часа? — В гласа на Вайс прозвуча изтощение и горчив хумор. — Не искаш ли, по дяволите, малко да поспиш?

— Извинявай, Майк. Боя се, че не.

— Мразя, когато ми напомняш на мен самия. Сещам се за първия си голям случай. И аз изригвах огън. Не можех да почакам да не се нахвърля върху някого. Довери ми се. Карай бавно.

— Майк!

— Хубаво, хубаво. Но по-добре притисни репортера, отколкото да си губиш времето с ченгета и пазачи, разбра ли?

— Да.

— Виж — разсмя се Вайс, — това е една особена интуиция, която ще те издигне в тоя отдел. Хубаво. Върви да досаждаш на Кауърт, а аз ще се върна в Старки. Но държа да поддържаме връзка. Всеки ден. Дори по два пъти на ден. Разбра ли?

— Да.

Нямаше никакво намерение да отстъпи. Остави телефона и започна да подрежда бюрото си. Прибираше документите в папки, трупаше докладите на купчини, подреди собствените си бележки и наблюдения, сложи моливите и химикалките в една чаша. Когато редът, въведен на работното й място, я задоволи, си позволи малък изблик на радост.

Случаят е мой, каза си Андрея.

 

 

Тръгна към Маями под обедното слънце, което жареше покрива на колата. Тананикаше си. Парчета на Джими Бафей за живота във Флорида Кийс. И мечтаеше.

Отскоро беше в отдела за убийства, само девет месеца след като дежури с патрулната кола и три месеца в отдела за кражби. Повишиха я заради качествата й и политиката за равенство на жените и малцинствата в органите на изпълнителната власт. Обзета беше от амбиция, енергия и от вярата, че би могла да компенсира липсата на опит с упорита работа. Така подхождаше към почти всички проблеми, защото тя беше самотно дете, израснало в Горен Кийс, дъщеря на полицай от Чикаго, убит при изпълнение на служебния си дълг. Често размишляваше върху фразата „при изпълнение на служебния си дълг“. Струваше й се лишена от смисъл. Носеше претенцията, че придава своеобразна бойна значимост на онова, което по нейно убеждение е било нелепа грешка и лош късмет. Сякаш смъртта му беше път към постигането на нещо нужно, но тя знаеше, че това е измама. Баща й работеше нечестно, занимаваше се с окаяни артисти и мошеници, опитваше се да възпре безкрайния поток пенсионери и имигранти, убедени, че могат да забогатеят, като непрекъснато инвестират в безумни идеи. Една сутрин провеждал операция с колегите си. Нито инцидентът, нито акцията били нещо необичайно. Просто част от бизнеса, и за престъпния свят, и за полицията. Обаче не предвидили, че един от арестантите е момче с избухлив нрав и скрито оръжие, никога дотогава не преживявало фал, и така и не научило, че системата на правораздаване ще го остави да се измъкне безнаказано. Стреляло само веднъж. Куршумът пробил междината стена от суха мазилка и ударил баща й, който стоял от другата страна и записвал псевдонимите на арестантите.

Безполезно, помисли си тя. Напълно безполезно.

Умрял с молив в ръка.

По това време тя беше на десет години. Спомняше си един мускулест мъж, който непрекъснато я нагрубяваше. Третираше я като момче, когато беше малка, а когато поотрасна, я водеше да види „Уайт Сокс“ в парка „Комиски“. Той я научи да хвърля и да лови, и да цени физическата сила. Животът й се струваше необикновено обикновен. Живееха в скромна тухлена къща. Ходеше в съседното енорийско училище. Имаше по-възрастни братя. Револверът с къс барабан, с който баща й ходеше на работа, й се струваше не толкова интересен, колкото якетата и крещящите връзки, които той харесваше. Пазеше само една снимка на двама им, до снежния човек, който направиха след една буря. Прехвърлили бяха ръце през раменете на снежния човек, сякаш бяха със свой приятел. Случи се в началото на април, когато Средният запад се опитваше да се отърси от дългата зима, а го заля една последна студена вълна. Снежният човек имаше бейзболна шапка и камъни за очи, а ръцете му бяха от счупени клони. Вързаха шал около врата му и изписаха тъпа усмивка върху лицето му. Ужасен беше. Почти като жив. Разбира се, после се стопи. Времето се промени рязко и след седмица от него не остана и следа.

Преместиха се в Кийс година след смъртта му.

Всъщност, Маями беше целта им. Имаха роднини там. Но отидоха на юг, когато майка й получи работа като мениджър на ресторанта до рибарския док. Там тя се запозна и с втория й баща.

Помисли си, че го харесваше. Сдържан и все пак, той я научи да лови риба. Когато си спомняше за него, виждаше кожата на ръцете му — червено-кафява от слънцето, осеяна с бели предракови петна. Винаги й се бе искало да ги докосне, но никога не го направи. Той все още извеждаше риболовните си кратери от Пърл Харбър и викаше „Последен шанс“ на дванайсетметровата си въдица „Бертран“. Клиентите мислеха, че това се отнася до риболова, а не до несигурното съществуване на капитана на риболовен катер.

С майка й никога не бяха говорили за това, но тя вярваше, че се е родила случайно, когато родителите й вече са били на средна възраст. Братята й бяха повече от десет години по-възрастни от нея. Те напуснаха Кийс в мига, в който възрастта и образованието им позволиха. Единият — за да практикува корпоративно право в Атланта, другият — за да се отдаде на скромна търговия в Маями. В семейството се шегуваха, че той е единственият легален вносител в града и поради тази причина — най-бедният. Имаше време, когато мислеше, че ще тръгне по стъпките на по-големия си брат, после на другия.

Реши да се присъедини към полицията след изнасилването.

Споменът за това я измъчваше. Беше в края на семестъра в Гейнсвил, почти лято — горещо и влажно. Не мислеше да ходи на онзи купон, но се чувстваше изтощена и обзета от странна летаргия, затова когато момичетата от стаята настояха, тя с готовност се съгласи.

Сети се колко шумно беше всичко. Гласовете, музиката, прекалено многото хора, натъпкани в тясното пространство. Жадно поглъщаше бира. Опитваше се да се спаси от горещината. Скоро се почувства замаяна, с притъпени сетива.

Полунощ отдавна минаваше, когато си тръгна сама и без съквартирантките си, след като отхвърли хиляда предложения да бъде изпратена. Беше достатъчно пияна, за да почувства странно единение с нощта, докато крачеше с несигурна стъпка под звездите. Но не толкова пияна, че да не може да намери пътя, просто не бързаше.

Лесна плячка, помисли си тя с горчивина.

Не обърна внимание на двамата мъже, които изникнаха от сенките, докато не се изравниха с нея. После се нахвърлиха върху й, покриха главата й с някакво яке и я обсипаха с юмруци. Нямаше време да изпищи, да се опита да се измъкне и да избяга. Тази част от спомена беше по-мъчителна от всичко останало.

Би могла да го направи. Почувства мускулите на прасците й да се стягат. Шампион на една миля в гимназията. Ако можеше само за миг да се откопчи от тях, те никога нямаше да успеят да я настигнат.

Спомни си силата на двамата мъже, които я смачкаха под тежестта си. Болката й се стори непоносима, после странно далечна. Струваше й се, че се задушава, че се дави. Бореше се, докато единият от тях не я удари. Юмрукът му се заби в челюстта й я зашемети повече и от алкохола. После припадна. Тъмнината на безсъзнанието й се стори добре дошла пред ужаса и болката на онова, което ставаше.

Несъзнателно натисна педала на газта, сякаш да избяга от спомена. Нищо не се е случило, каза си тя. Дойде на себе си в болницата изнасилена. Промиваха я, палпираха я, отново проникваха в нея. Даде показания пред полицая от охраната на колежа. После пред детектива от града. Можете ли да опишете нападателите, госпожице? Беше тъмно. Те ме повалиха. Но как изглеждаха? Бяха силни. Единият уви яке около главата ми. Бели ли бяха? Черни? Латиноамериканци? Ниски? Високи? Пълни? Слаби? Бяха върху мен. Казаха ли нещо? Не. Просто го направиха. Позвънила беше у дома, само за да чуе гласа на майка си, обляна в безполезни сълзи и втория си баща, който заекваше от гняв, сякаш й се сърдеше за случилото се. Накрая говори с една жена от социалните служби, която кимаше и слушаше. Погледна я и разбра, че състраданието е част от работата й, подобно на хората, които наемаха в Дисни, за да махат приятелски и в изблик на неискрена спонтанност на туристите. Тръгна си. После се прибра у дома и зачака нещо да се случи. Но нищо не се случваше. Нямаше заподозрени. Нямаше арестувани. Просто една лоша нощ, когато в двора на колежа се е случило нещо неприятно. Студентски купон. Преглътна спомена и продължи да живее.

Травмите й заздравяха и изчезнаха.

Докосна с пръст малкия бял белег в ъгъла на окото си. Той остана.

В семейството й не се говореше за случилото се. Върна се в Кийс и откри, че всичко е постарому. Все още живееха в панелен дом, с изглед към океана от втория етаж и вентилатори във всяка стая, които раздвижваха застоялия влажен въздух. Майка й все така ходеше в ресторанта, за да се увери, че паят е пресен, омарите — добре запържени и всичко е наред за ежедневния поток от туристи и рибари, които търкаха бара. Рутина, откъсната от живота и останала непроменена през изминалите години. Върна се на работа на лодката на баща си, сякаш нищо не бе станало. Знаеше, че пак ще вдига поглед към него, флегматично отпуснат на мостика, вперил очи иззад тъмните стъкла в зелените води, докато тя няма да прегъва крака долу, ще разнася бирата на клиентите, ще се смее на безсолните им шеги, ще слага стръв на кукичките и ще чака.

Сега и тя сложи слънчевите си очила, за да се предпази от блесналия асфалт.

Но аз се промених, каза си тя.

Започна да пише писма до майка си. Изливаше болката и огорчението от случилото се върху лилави страници с лек аромат, които купуваше в местната дрогерия. Думи и сълзи като петна върху крехките листове. След време спря да пише за усещането за насилие, което чувстваше, за празнината, която двамата мъже оставиха в най-съкровеното от нея. Започна да пише за света, за времето, за бъдещето, за миналото. В деня, в който щеше да се яви на предварителния изпит за полицията, написа: „Не мога да върна татко…“. Но се почувства по-добре от това, че даде израз на обзелото я настроение, независимо че тогава то й се струваше съвсем предсказуемо.

Разбира се, никога не изпрати тези писма, нито пък ги показа на някого. Държеше ги в папка от изкуствена кожа, която си купи от един базар в покрайнините на Маями. По-късно започна да резюмира случаите си в писма. Изразяваше в думи всички свои предположения и догадки и внимаваше тези опасни идеи да не попаднат в официалните бележки и доклади. Понякога се чудеше дали майка й, ако наистина прочетеше някое от тези, привидно адресирани до нея писма, ще бъде шокирана повече от случилото се с дъщеря й или от онова, на което тя ставаше свидетел.

Спомни си възрастната двойка от „Тарпън Драйв“. Нямали са никакъв шанс, помисли си Андрея. Знаели са какво са създали. Нима са мислели, че биха могли да дадат на света чудовище като Блеър Съливан и да не платят? Всеки плаща.

Шефър си спомни първия път, когато вдигна тежкия колт .357 — стандартното поясно оръжие на длъжностните лица от Монро. Тежестта му й вдъхна увереността, че никога отново няма да бъде жертва.

Натисна педала на газта и почувства как колата без отличителни знаци разсича горещината със скорост между сто и десет и сто и двайсет.

През първия ден имаше едно от шест точни попадения. Две от шест през втория. Когато завърши шестседмичното си обучение, всичките шест куршума се забиваха в центъра. Доби и допълнителни умения — опит с по-малките автоматични оръжия и се научи да борави и с електрическите палки, които се намираха във всяка кола. По-късно започна да се упражнява на полигона с бойните М-16 и използваното в НАТО деветмилиметрово оръжие за своя лична употреба.

Вдигна крака си от педала и колата се забави до ограниченията на скоростта. Хвърли поглед към огледалото за обратно виждане и забеляза друга кола, която неотстъпно я следваше, а после мина в съседното платно. Беше полицай във форд без отличителни знаци на лов за такива като нея, които караха с превишена скорост. Очевидно радарът му я бе засякъл и го бе накарал да се измъкне от прикритието си, за да я настигне.

Той хвърли поглед към нея иззад тъмни авиаторски очила. Ухили се широко, когато тя се усмихна и повдигна рамене. После махна с ръка, сякаш да каже, че няма проблем и профуча напред. Тя взе радиотелефона си и превключи на честотата на щата.

— Тук отдел за убийства от област Монро едно-четири. Приемам.

— Отдел за убийства от област Монро, тук полицай Уилис. Засякох те на сто и петдесет. Къде е пожарът?

— Съжалявам, полицай. Денят е добър, работя по интересен случай и реших малко да се проветря. Ще намаля.

— Нямаш проблеми, едно-четири. Ъ-ъ, какво ще кажеш да хапнем?

Тя се разсмя. Случайно запознанство с висока скорост.

— Не, точно сега не. Но звънни след няколко дни в подстанция Ларго.

— Дадено.

Видя го да вдига ръка, преди да отбие встрани от пътя. Помисли си, че няколко дни ще храни надежда и й се прииска да се извини предварително. Защото щеше да го разочарова. Имаше си правило: никога да не спи с мъж, за който знае, че е офицер в полицията. Никога да не спи с мъж, с когото ще се срещне втори път.

Отново докосна белега до окото си.

Два белега, помисли си тя. Един отвън и един вътре.

Продължи на север към Маями.

 

 

Мъжът от рецепцията на „Маями Джърнъл“ я информира, че Матю Кауърт не е в редакцията. В първия момент тя се изненада, после я обзе вълнение. Той търси нещо, помисли си тя. Следи някого. Помоли за среща с отговорния редактор, докато прехвърляше наум различните варианти. Мъжът вдигна слушалката и каза няколко думи по телефона, после й махна към дивана във фоайето, където тя нервно седна. Минаха двайсет минути, преди отговорният редактор да слезе.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате — отривисто каза той. — Имахме заседание и не можах да изляза.

— Би искала отново да говоря с Кауърт — започна тя и се опита изненадата и раздразнението да не проличат в тона й.

— Мислех, че онзи ден сте взели показания от него.

— Не съвсем.

— Не? — Той вдигна рамене, сякаш да покаже, че не може да й съчувства за пропуснатата възможност.

— Има още няколко неща, които трябва да доуточни.

— Съжалявам, но той не е тук. — Редакторът сви вежди. — Може би аз ще ви помогна с нещо?

Осъзна колко неискрено е предложението му.

— Ами — започна тя с донякъде пресилен ентусиазъм, — просто не мога да проумея как Съливан е установил връзка и е уговорил поръчката си… — Андрея махна с ръка, за да пресече въпроса на редактора. — … зная, искам да кажа, не съм сигурна дали господин Кауърт има да добави нещо, но все още не мога да си изясня това и се надявам той да ми помогне.

Стори й се, че поводът й звучи твърде безобидно и се надяваше да смекчи тона на редактора.

— Дявол да го вземе, мисля, че всички се опитваме да разберем същото.

— Странна ситуация, нали? — разсмя се тя.

Той кимна и вяло се усмихна.

— Мисля, че ви е казал всичко, което е знаел. Но…

— Ами — бавно отвърна Шефър, — дано сега, когато е имал време да премисли чутото, да може да си припомни още нещо. Няма да повярвате колко неща могат да си припомнят понякога хората, когато размислят.

— Изобщо няма да се изненадам — усмихна се редакторът. — Онова, което хората могат да си припомнят, ни интересува и нас. — Пристъпи от крак на крак и прокара ръка по изтънялата си коса. — Отсъства във връзка с едно разследване.

— А къде отиде?

— В северна Флорида — отвърна редакторът след кратко колебание. За миг доби изражение, сякаш щеше да се поболее от това, че е издал някаква информация.

— Северна Флорида е голяма.

— Действието в тази история се развива само на две места — вдигна рамене редакторът. — В затвора на Старки и в едно малко градче — Пачула. Не би трябвало да ви казвам това. Сега съжалявам, детектив Шефър, но е време да се връщам на работа.

— Ще предадете ли на Кауърт, че искам да говоря с него?

— Ще му кажа. Но нищо не мога да обещая. Къде ще бъдете?

— Ще го търся. — Тя се надигна, сякаш да си тръгне, после изведнъж се обърна към него. — Мога ли да погледна първите статии на Кауърт?

Редакторът се спря, сякаш да размисли, после махна към библиотеката на вестника.

— Там ще ви помогнат — каза той. — Ако възникнат някакви проблеми, кажете им да ми се обадят.

 

 

Андрея седеше до едно бюро и прехвърляше дебела папка с броеве на „Маями Джърнъл“. За момент страданието, документирано на страниците на вестника, я порази, но после откри неделното издание с първата статия на Матю Кауърт за убийството на Джоани Шрайвър. Изчете я внимателно. Вземаше си бележки, записваше имена и дати.

Докато слизаше с асансьора към главния изход, се опита да подреди разбърканите си мисли. Асансьорът спря на първия етаж и тя тръгна към изхода на сградата, но само след няколко крачки се закова в средата на фоайето.

Действието се развива на две места, беше казал редакторът. Замисли се за затворения кръг, в който се въртеше Кауърт. Кое го е отвело до Блеър Съливан? — запита се тя.

Убийството на едно малко момиче в Пачула.

Кой е в същността на престъплението?

Робърт Ърл Фъргюсън.

Кой е свързал Съливан с Кауърт?

Робърт Ърл Фъргюсън.

Кой е онзи, заради когото са му връчили наградата?

Робърт Ърл Фъргюсън.

Тя се извърна и отиде до ъгъла на фоайето, до телефонния автомат. Разрови записките си и набра „Справки“ в Пенсакола. После набра телефона, който електронният глас й даде.

Помоли секретарката за връзка и след малко чу гласа на адвоката в слушалката.

— Тук е Рой Блек. С какво мога да ви бъда полезен, госпожице?

— Господин Блек, тук е Андрея Шефър. В момента съм до редакцията на „Маями Джърнъл“ — усмихна се тя на малката лъжа. — Трябва да се свържа с господин Кауърт, но той е заминал за Пачула за среща с вашия клиент. Важно е веднага да говоря с него, а изглежда тук никой няма адреса му. Чудя се дали вие не можете да ми помогнете. Наистина съжалявам, че ви безпокоя, но…

— Това изобщо не е проблем, госпожице, но Боби Ърл напусна Пачула. Върна се в Нюарк, Ню Джърси. Не разбирам защо господин Кауърт ще трябва да ходи в Пачула.

— О — Андрея се опита да накара гласа си да прозвучи изненадано и объркано, — той довършва разследването си след екзекуцията на Блеър Съливан. Мислите ли, че е възможно господин Кауърт да е отишъл там? Не е казал ясно къде заминава, а за нас е много важно да го намерим. Имате ли някакъв адрес? Неприятно ми е, че ви безпокоя, но никой тук не може да намери бележника на господин Кауърт.

— Не обичам да давам адреси — каза адвокатът неохотно.

— О — небрежно възкликна тя, — прав сте. Сигурно. Божичко, но как да го намеря сега? Шефът със сигурност ще ми откъсне главата. Нямате ли представа къде да го търся?

Адвокатът се поколеба.

— Ох, добре — въздъхна той накрая, — ще направя едно изключение за вас. Само трябва да ми обещаете, че няма да го давате на други. Господин Фъргюсън се опитва да забрави всичко минало, нали разбирате. Да приключи с всичко.

— Наистина ли ще бъдете така добър? Обещавам да не го давам на никого. Мога да си представя как е — добави тя с неискрен ентусиазъм.

— Почакайте — каза адвокатът. — Ще го потърся.

Андрея зачака търпеливо. Удаваше й се да бъде неискрена. Учуди се дали ще успее да хване следващия полет на север. Не беше съвсем сигурна какво ще прави с Фъргюсън, когато го намери, но знаеше едно: отговорите на всичките й въпроси се въртяха около този мъж. Спомни си погледа на очите му, вперени в нея от страниците на вестника. Поглед на невинен.