Джон Каценбах
Справедлива кауза (15)

Петнайсет. Поглед отвън

Горещината сякаш се стелеше между бледото синьо на океана и небето. Обгърна ги с лепкава прегръдка и сякаш изсмука въздуха от дробовете им. Двамата мъже вървяха бавно, потънали в мислите си. Под обувките им се издигаха облачета сиво-бяла пепел, а черупките и коралите по Тарпън Драйв хрущяха. Никой от тях не гледаше на спътника си като на свой съюзник. Просто двамата бяха ангажирани в нещо, заради което трябваше да бъдат заедно. А и заедно беше по-безопасно. Кауърт паркира колата си до къщата, в която откри телата. После тръгнаха от врата на врата с фотографията на Фъргюсън, взета от фотолабораторията на „Джърнъл“.

На третата врата вече установиха някаква рутина: Тани Браун показваше значката си, Матю Кауърт се представяше. После изваждаха снимката с единствения въпрос: „Виждали ли сте този мъж преди?“.

Млада майка, с тънка жълта риза и паднали върху потното й чело руси къдрици, поклати глава, докато се опитваше да успокои разплаканото си бебе. Две момчета, които поправяха някакъв разглобен мотор в предния двор на друга къща, се взряха в снимката с интерес, който едва ли биха проявили в училищната стая, преди да дадат отрицателен отговор. Огромен мъж с бирен корем и зацапани с масло дънки, яке от деним с отрязани ръкави и татуировка върху гърдите им обърна гръб с думите:

— Не говоря с ченгета. И с папараци не разговарям. И не съм видял нищо, за което си струва да се говори.

После затръшна вратата, а тънката алуминиева рамка издрънча в горещината.

Двамата продължиха методично надолу по улицата. Няколко човека се обърнаха към тях с въпроса: „Кое е това момче?“ или: „Защо питате?“.

Кауърт почувства, че Браун е склонен да превърне разследването в разпит. Ако някой го попиташе: „Това има ли нещо общо с убийствата по-долу на улицата?“, той му отвръщаше с въпрос: „Знаете ли нещо за случилото се?“. Но този въпрос се посрещаше с празен поглед и клатене на глава. Браун се сети да пита всички дали са били разпитвани от полицейското управление в Монро. Отговорът неизменно беше утвърдителен. Не бяха забравили младата жена с резки, самоуверени маниери от деня, в който откриха телата.

— Всичко са покрили — промърмори Тани Браун.

— Кои?

— Твоите приятели от Монро. Направили са това, което и аз бих направил.

Кауърт кимна. Погледна снимката в ръката си, но се отказа да формулира гласно мислите, които сякаш се разтапяха в ослепителната светлина на деня.

Яката на ризата на детектива тъмнееше от пот.

— Романтична е, а? — промърмори той.

Двамата стояха пред верига, опъната ниско около фургон, с избелели вече цветове и нелепо розово фламинго, прикрепено със сиво тиксо към вратата. Слънчевите лъчи се отразяваха върху стоманената рамка на ремаркето и то сякаш цялото блестеше. От прозореца висеше климатик, който задъхано и с бръмчене се бореше с температурата, но продължаваше да работи. На около десет метра по-надолу, завързан за наклонен стълб, побит в скалистата земя, кафяв питбул с пъстри петна гледаше уморено двамата мъже. Матю Кауърт забеляза, че кучето е със затворена уста, въпреки горещината, от която би трябвало да е провесило език. Изглеждаше нащрек, макар и неособено раздразнено, сякаш за животното беше немислимо някой да постави под въпрос властта му над двора в неговия периметър.

— Какво искаш да кажеш? — попита Кауърт.

— Полицейската работа. — Браун хвърли поглед към кучето и отново се обърна към вратата. — Трябва да застрелят това животно. Виждал ли си какво може да направи с теб? Или с някое дете?

Кауърт кимна. Питбулът беше любимец в цяла Флорида. На юг търговците на дрога ги използваха като пазачи. Добрите стари момчета близо до езерото Окичоби ги отглеждаха в мръсни нелегални ферми и ги обучаваха да се бият. Купуваха ги и собствениците на строителните обекти, които се страхуваха от крадци, а после, когато се случеше да разкъсат лицето на някое съседско дете, се правеха на изненадани. Писал беше за това, докато седеше в затъмнената стая в една болница срещу омотано в бинтове дванайсетгодишно момче, което едва говореше заради силните болки и лошата пластична операция. Приятелят му Хокинс се опита да повдигне обвинение срещу собственика за нападение със смъртоносно оръжие, но нищо не се получи.

Преди да успеят да се отдалечат, вратата на фургона се отвори и един мъж на средна възраст излезе, засенчил очи с ръка. Носеше бяла тениска и панталони в цвят каки, не виждали пране от месеци. Рошавите кичури коса сякаш бяха залепени върху олисялото му теме. Имаше измъчено червендалесто лице. Мъжът тръгна към тях, без да обръща внимание на кучето, което се повлече след него, помаха с опашка и отново се закова на място.

— Кво искате?

Тани Браун извади значката си.

— Само един-два въпроса.

— За старците с прерязаните гърла ли?

— Точно така.

— Един полицай вече пита за тях. Нищо не знам.

— Искам да ти покажа една снимка. Може да си виждал човека на нея наоколо. През последните няколко седмици или изобщо.

Мъжът кимна, все така на няколко крачки зад оградата.

Кауърт му подаде фотографията на Фъргюсън. Мъжът я погледна и поклати глава.

— Хубаво виж. Сигурен ли си?

Мъжът изгледа Кауърт с раздразнение.

— Разбира се, че съм сигурен. Да не е нещо заподозрян?

— Просто един човек, когото проверяваме — каза Браун и прибра снимката. — Не се е мяркал насам, не е карал и кола под наем?

— Не — отвърна мъжът. Ухили се и разкри уста, пълна с кафяви, проядени зъби. — Не съм виждал никой да се мярка насам. Никаква кола под наем. И съм дяволски сигурен, че си единственият черен, когото изобщо съм виждал тук. — Мъжът плю, изхили се саркастично и добави: — Прилича на теб. Негър.

Припя последната дума подигравателно и вулгарно удължи гласните, за да я превърне в обиден епитет. После се извърна ухилен и леко подсвирна на кучето, което в същия миг се изправи с настръхнали косми на гърба и оголени зъби. Кауърт неволно отстъпи назад. Помисли си, че този мъж вероятно харчи повече време, усилия и пари да поддържа устата на песа си, отколкото собствените си зъби. Направи втора крачка, преди да забележи, че Браун не е помръднал. Детективът остана загледан в кучето, което все така гърлено ръмжеше, преди да отстъпи назад и мълчаливо да се отправи надолу по улицата. Кауърт трябваше да побърза, за да го настигне. Браун вървеше към колата на репортера.

— Да тръгваме — каза той.

— Има още няколко къщи.

— Да тръгваме — повтори Браун. После спря и обхвана с широк жест разнебитените къщи и фургони. — Това копеле е право.

— Какво искаш да кажеш?

— Чернокож, който мине с кола посред бял ден по тази улица, ще изглежда като ракета на Четвърти юли. Особено млад чернокож мъж. Ако Фъргюсън е идвал тук, трябва да се е промъкнал по тъмно. Сигурно така е направил. Но рискът е голям, да знаеш.

— Къде е рискът през нощта? Никой няма да го види.

Полицаят се облегна на вратата на колата.

— Хайде, Кауърт, помисли сам. Имаш някакъв адрес и поръчка. Казано ти е да извършиш убийство. Трябва да отидеш на някакво място, на което преди никога не си бил. Да намериш къща, която не си виждал. Да влезеш с взлом и да убиеш двама човека, които не познаваш, да се измъкнеш без да оставиш никакви следи и без да привлечеш ничие внимание. Рискът си е риск. Голям късметлия трябва да си. Не, преди това трябва да си напишеш домашното. Трябва да видиш къде отиваш, на какво ще се натъкнеш там. И как той ще направи това, без да го забележат? Никой от тия хора не ходи никъде. По дяволите, половината от тях са безработни, които висят навън, без значение колко е горещо, а другата половина не може да се задържи някъде повече от пет-десет минути. Нямат какво друго да правят, освен да гледат.

— Такива неща стават непрекъснато — поклати глава Кауърт.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами че това не е невъзможно. Да предположим, че Съливан му е дал някаква скица. И нужната информация.

— Може би — замълча Браун. — Но си мисля, че след като е прекарал три години в отделението за осъдени на смърт, Фъргюсън трябва много да внимава, ако не иска пак да се върне там.

Това прозвуча смислено за Кауърт. Въпреки че му беше трудно да се откаже от идеята си.

— Не е нужно да е идвал тук миналата седмица. Може да е дошъл миналата година. Веднага, след като е излязъл от затвора. Когато шумотевицата около него е затихнала и лицето му е било снето от вестниците и телевизията за някоя и друга седмица. Дошъл е, невинен като всички излезли от затвора, и е обиколил мястото. Знаел е, че са възрастни хора и нищо няма да променят. Проучил е мястото, съставил е план за действие. Може даже да е потропал на вратата и да се е опитал да им продаде някакви енциклопедии или абонамент за списание. Натрапил се е вътре и е останал достатъчно дълго, за да се огледа добре, преди да го изритат. После си е тръгнал. Няма значение кой ще го види, защото знае, че докато дойде време отново да се върне, вече ще са го забравили.

Браун кимна с глава и хвърли поглед към Кауърт.

— Не е зле за репортер — отбеляза той. — Може би. Струва си да се замислим. — Усмихна се с ъгълчето на устните си, преди да добави: — Но, разбира се, не това те интересува теб, нали? Ти се интересуваш как не е могъл да го направи, а не как е могъл.

Кауърт понечи да отговори, но спря.

— И още една малка идея, Кауърт — продължи Браун. — Тя ще ти хареса, защото ще направи твоя човек да изглежда невинен. Да предположим, само за минута, че Блеър Съливан наистина е организирал, както твърди, двете убийства, но не с Боби Ърл. А с друг. И е искал да бъде спокоен, че никой няма да вдигне верния камък и да потърси под него влечугото, с което се е договорил. Какъв по-сигурен начин да се застрахова, от това да каже, че господин Невинен е убиецът? Знаел е, че рано или късно някой ще тръгне по тая улица със снимката на Боби Ърл в ръка. И ако името му отново се появи във вестниците, това ще даде достатъчно време на всички да прикрият извършеното. Само малко повече шум. — Детективът замълча. — Знаеш ли колко е важно да се реагира бързо в случай на убийство, Кауърт? Преди времето да си е казало думата и от фактите и уликите да не е останало и следа?

— Зная, че е важно да се действа бързо. Вие в Пачула нали това сте направили и гледай каква я забъркахте.

Браун се намръщи.

Кауърт почувства, че по ръцете и ребрата му се стича пот.

— Всичко е възможно — измърмори той.

— Точно така.

Браун се изправи и прокара ръка по челото си, сякаш да прогони неприятните мисли. Въздъхна дълбоко.

— Искам да видя местопрестъплението — заяви и се отправи надолу по улицата с бърза крачка, като че ли се опитваше да избяга от горещината. Когато стигнаха номер тринайсет, полицаят се поколеба и отново се обърна към Кауърт.

— Е, поне тук му е провървяло.

— Какво?

— Виж къщата, Кауърт. Това наистина е добро място да убиеш някого. — Описа кръг с ръка. — Навътре от улицата е. Няма съседи в непосредствена близост. Виждаш ли под какъв ъгъл е обърната къщата? Невъзможно е през нощта някой да види какво става вътре, освен ако не застане в непосредствена близост и отпред. Мислиш ли, че господин Развалени зъби разхожда кучето си тук през нощта? Забрави! Готов съм да се обзаложа на седмичната си надница, че скрие ли се слънцето, всички сядат пред телевизорите с чаша в ръка и по улицата можеш да видиш единствено ония тийнейджъри. Останалите или са пияни, или гледат повторението на „Далас“, или бързат да кажат молитвите си за деня на Страшния съд. Не са знаели, предполагам, че той ще дойде по-скоро, отколкото са мислели.

Кауърт плъзна поглед по фасадата на къщата. Представи си това място през нощта и си помисли, че Браун е прав. Тук от време на време избухваха скандали, когато някоя двойка се караше. Но крясъците им може би се смесваха със звука на телевизионните приемници. Счупени бутилки, пиянски аргументи, може би лаят на някое куче. И дори някой да чуеше мотора на някоя кола, щеше да си помисли, че децата се опитват да разсеят скуката с поредната щуротия.

— Наистина добро място за убийство — каза Браун.

Жълта полицейска лента обикаляше къщата. Детективът се промуши под нея. Кауърт го последва към задния вход на къщата.

— Тук — Браун посочи разбитата задна врата.

— Запечатана е.

— Ще я разбием.

Той блъсна вратата и разкъса жълтата лента.

Кауърт се поколеба и пристъпи в къщата след него.

Миризмата на смърт се носеше из кухнята, смесваше се с горещината и придаваше на стаята потискащото усещане за гробница. Навсякъде имаше следи от полицейския оглед. Прах за снемане на отпечатъци покриваше масата и столовете. Бележки с тебешир и стрелки указваха местопрестъплението. Петната кръв стояха върху пода, макар очевидно от тях да бяха взети проби. Кауърт следеше с поглед Браун, който внимателно оглеждаше всяка следа.

Тани Браун си представи екипа оперативни работници. Коленичи до едно от петната, което почти чернееше върху светлия линолеум на пода. Протегна ръка и разтърка пръст върху него. Почувства гладката, крехка консистенция на засъхнала кръв. Надигна се и си помисли за старците, завързани и със запушена уста в очакване на смъртта. За миг се зачуди колко ли пъти са седели на същите столове и са споделяли закуската или обяда, чели са Библията или просто са се отдавали на обичайните си занимания. Това беше една от ужасяващите страни в разкриването на убийства — в баналния, монотонен свят, в който повечето хора живееха, се промъква злото. Местата, които хората мислеха за безопасни, внезапно започваха да носят смърт. Сред всички ужаси на войната Браун ненавиждаше най-много мините. Не толкова заради варварските поражения, които причиняваха, колкото заради начина, по който го правеха. Слагаш крак на земята, правиш една-единствена стъпка и се чувстваш предаден. Ако имаш късмет, губиш само крака си. Дали тези хора са знаели, че живеят в минно поле? Извърна се към Кауърт.

Помисли си, че той поне разбира това. Дори земята не е сигурна. Браун излезе от кухнята и остави Кауърт, впил поглед в черното петно.

Бързо обиколи малката къща. Представи си живота, който тези хора са водели, като гноен цирей. Безплоден живот на същества, здраво вкопчили се в Иисус и в очакване на госпожа Смърт да почука на вратата. Мислили са навярно, че ще бъдат повалени от възрастта, но е излязло нещо съвсем различно. Спря пред малкия гардероб в спалнята и учуден загледа редицата обувки и пантофи, подредени в редица на пода. Баща му правеше същото. Възрастните обичаха всичко да си е на мястото. В кошница в ъгъла имаше плетиво, кълба прежда и дълги игли. Това го изненада. Какво можеше да плете тук човек? Пуловер? Това беше абсурдно. Върху бюрото стояха гипсови фигурки — две сини птици, разтворили човки, сякаш да запеят. Вие сте видели, мислено се обърна той към тях. Кой е идвал тук? После поклати глава и продължи да оглежда стаята. Кой ги е убил? — запита се той. Върна се в кухнята, където намери Кауърт все така впил поглед в изцапания с кръв под.

— Разбра ли нещо? — обърна се той към детектива.

— Да.

— Какво? — Кауърт изглеждаше изненадан.

— Разбрах, че бих искал да умра на някое самотно и отдалечено място, където няма да идват хора и да ровят из нещата ми.

Кауърт сведе поглед към надписа с тебешир върху пода. „Нощни дрехи“.

— Какво е това? — запита Браун.

— Възрастната жена беше гола. Дрехите й бяха сгънати съвсем прилежно, сякаш е искала да ги прибере в чекмеджето.

Браун рязко се изправи.

— Прилежно сгънати?

Кауърт кимна. Полицаят впи поглед в него.

— Помниш ли къде открихме Джоани Шрайвър?

— Да. — Кауърт си представи просеката край брега на езерото. Разбра, че му е зададен въпрос, но не беше сигурен с каква точно цел. Мислено обходи просеката. Спомни си петното кръв, където момичето е било убито, сноповете слънчева светлина, които се процеждаха през клоните и листата. Отиде до брега на черното, застояло блато и се взря в преплетените корени, където тялото на Джоани беше открито, после се върна до мястото, където я бяха изнесли и накрая си спомни, че там бяха открили и дрехите й. Прилежно сгънати. В първата си статия отдели специално място на този факт. Дребна, незначителна ирония, която предава повече реализъм на вестникарската проза и внушава, че убиецът на момичето има странен вкус към реда, а това го правеше едновременно и по-ужасяващ, и по-уязвим.

Погледна детектива.

— Това вече е познато.

Браун почувства, че отново го обзема внезапен гняв.

Нужно му беше време, за да го овладее и потисне дълбоко в себе си.

— Може би — застави се той да каже. — Бих искал да е така.

Кауърт махна към останалите стаи.

— Има ли нещо друго, което…

— Не. Нищо. Може би нещо, което показва кой е бил убит, но нищо, което да подскаже кой е убиецът. Като оставим настрани този малък детайл. — Той погледна Кауърт, преди да продължи: — Макар че ти сигурно предпочиташ да погледнеш на него като на съвпадение.

После прекрачи петното върху пода и излезе, без да погледне назад, със съзнанието, че слънчевите лъчи не осветяват нищо, което би било от значение за него.

Двамата мъже мълчаливо се отправиха към колата.

— Имаш ли да кажеш нещо? — попита Кауърт.

— Да.

— Какво е то?

Полицаят се поколеба, преди да заговори.

— Знаеш ли, Кауърт, човек отива на някое местопрестъпление и чувства емоциите в стаята. Гняв, омраза, паника, страх, каквото и да е, но те се носят наоколо като миризма. Ала какво всъщност се е случило вътре? Просто някой си е свършил работата. Като теб, като мен, като пощальонът, който е бил тук, когато сте открили телата. Онзи, който е влязъл вътре и е убил двамата старци, със сигурност е знаел едно нещо. Да убива. Не се е уплашил. И не е бил алчен. Интересувало го е само убийството. Заради което всъщност е дошъл.

Кауърт кимна. Браун отиде до мястото на шофьора и отвори вратата. Но преди да се плъзне зад кормилото, хвърли поглед през покрива към Кауърт.

— А дали съм видял тук нещо, което със сигурност да ми подскаже, че Фъргюсън е извършил убийството? — Той поклати глава. — Само това, че онзи, който е извършил престъплението и е отделил време, за да сгъне дрехите прилежно, изглежда добре е боравел с ножа. А аз познавам един човек, който обича ножовете.

 

 

Излязоха от Горен Кийс, напуснаха пределите на Монро и отново се озоваха в Дейд. Кауърт доби усещането, че е на позната територия. Подминаха един голям знак, който насочваше туристите към Шарк Вели и националния парк „Евърглейдс“ и продължиха към Маями. Браун предложи да спрат, за да хапнат. Но няколкото ресторанта за бързо хранене, покрай които минаха, не му харесаха и спряха едва, когато стигнаха Перине-Хоумстед. Детективът излезе от магистралата и сви по някакви тесни неравни улички, осеяни с дупки. Кауърт оглеждаше къщите, покрай които минаваха — малки, квадратни, едноетажни панелни сгради с вдигнати жалузи на прозорците и обсипани с антени покриви. Кафява пръст и мръсотия, тук-там осеяна с туфи зелена трева, покриваха дворовете пред тях. Често се мяркаха коли, повдигнати на тухли с разпилени наоколо части. Няколкото деца, които видя да играят на улицата, бяха черни.

— Идвал ли си някога насам, Кауърт?

— Да.

— Репортаж за някое престъпление?

— Точно така.

— Не би дошъл да напишеш статия за някое дете, спечелило стипендия за колеж или за родители, които работят на две места, за да отгледат децата си добре.

— Идвали сме тук и за такива истории.

— Но не много често, предполагам.

— Е, да, така е.

Полицаят предпазливо плъзна поглед наоколо.

— Знаеш ли, във Флорида има стотици места като това. А може би хиляди.

— Какви?

— Места на ръба между бедността и сигурността. Нямат достатъчно късмет дори да бъдат категоризирани като работническа класа. Общности от черни, които не се допускат да процъфтят или да се провалят. Просто им позволяват да съществуват. Във всички семейства работят и двамата родители, само че приходите им са мизерни. Съпругът е в областния отдел за чистота, а жена му е приходяща медицинска сестра. Това е за тях американската мечта. Собствен дом. Местно училище. Чувстват се удобно тук. Не че се стремят да проправят пътека. Просто искат да я карат някак си и може би да направят нещата малко по-добри. Да изберат чернокож кмет. Градски съвет от чернокожи. А защо не и чернокож шеф на полицията и няколко чернокожи момчета, които да работят за него.

— Ти откъде знаеш?

— Получавам предложения, нали разбираш. Ченге на кариерата. Шеф на отдела за убийства в Главното полицейско управление на областта. Сред законодателните институции на щата може и да не съм много известен, но поне ме знаят. От време на време обикалям щата. Особено из малки места като Перине.

Изминаха още няколко пресечки. Кауърт си помисли, че земята изглежда камениста и неплодородна. В южна Флорида вирееше почти всичко. Всяко късче, оставено незасято, мигом се покриваше с лиани, папрати и трева. Но не и тук. Пепел покриваше земята, сякаш беше Аризона, Ню Мексико или друго някое място на северозапад, по-близо до пустинята, отколкото до блатото. Браун сви по някакъв булевард и накрая спря пред малък търговски център. В единия край имаше голям магазин за хранителни стоки, в другия — магазин за играчки, а помежду им — няколко малки кантори и един ресторант.

— Да отидем там — каза полицаят. — Поне храната ще е прясна и няма да е приготвена по формула, измислена в някоя голяма корпорация.

— Значи си идвал тук и преди?

— Не, просто съм бил на десетки места като това. След време така свикваш, че вече знаеш какво можеш да очакваш. — Той се усмихна. — Нали затова съм ченге.

Кауърт погледна магазина за играчки в края на търговската улица.

— Идвах тук веднъж. Някакъв мъж отвлякъл жена и дете на излизане от магазина. Избрал ги случайно, докато излизали от вратата. Разкарвал ги с кола половин ден и от време на време спирал, за да тормози жената. Накрая един патрул го спрял, когато се прибирал вкъщи след смяната. Сторил му се подозрителен. И й спасил живота. И живота на детето. Застрелял оня тип, когато той извадил нож. С един изстрел. Право в сърцето. Късметлия.

Браун спря и проследи погледа на Кауърт.

— Купували подаръци за втория рожден ден на детето — каза репортерът. — Червени и сини балони и малки конични шапки с клоунски носове. Когато ги спасили, чантата все още била у тях.

Спомни си, че жената здраво стискаше чантата в свободната си ръка, когато се качи в линейката. С другата държеше детето. Увили бяха одеяло около нея, макар че беше май и горещината беше потискаща. Престъпления като това по свой начин навяваха студ.

— Защо ги е спрял патрулът? — запита Браун.

— Каза, че действията на шофьора му се сторили подозрителни. Криволичел по пътя. Опитвал се да се прикрие, за да не го видят.

— На коя страница излезе случаят?

Кауърт се поколеба, преди да отговори.

— На първа страница. Под шапката.

Детективът кимна.

— Зная защо патрулът е спрял колата — спокойно каза той. — Бяла жена. Чернокож мъж. Нали?

Кауърт знаеше, че е така, но не бързаше да потвърди.

— Защо питаш?

— Хайде, Кауърт. Веднъж много бързо ме притисна със статистиките, помниш ли? Интересуваше се дали съм запознат със статистиките на ФБР за престъпленията на черни срещу бели. Ами, запознат съм. И зная колко рядко стават такива престъпления. Зная също, че това е сложило дяволската ти история на първа страница, вместо в шести параграф в средата на В-раздел. Първа страница е мястото за престъпления на черни срещу бели, нали?

На Кауърт му се искаше да отрече, но не можеше.

— Сигурно.

— „Сигурно“ — изръмжа полицаят, — наистина е сигурен отговор, Кауърт. Или мислиш, че редакторът ще изпрати една от звездите си чак дотук, ако не е убеден, че историята ще излезе на първа страница? Шести параграф го запълват дописниците и репортерите от предградията. — Браун тръгна към ресторанта през паркинга. — Искаш ли да ти кажа нещо, Кауърт? Знаеш ли защо на това място не е лесно да се живее? Защото всички знаят колко близо е гетото. Нямам предвид километрите. Градът на свободата може би е на петдесет-шейсет километра оттук. Но страхът е много близо. Те знаят, че не получават същите пари, за тях не се работи по същите програми, нямат същите училища, нищо при тях не е като при другите. И затова са принудени да се вкопчат в мечтата за статута на работническата класа. Знаят как е в гетото, а това сякаш ги изсмуква и винаги ги дърпа назад. Всички тези служби, за които трябва да ставаш рано сутрин, за да стигнеш навреме, фишовете със заплата, която се харчи в момента, в който е получена, малките задушни къщи, всичко ги дърпа назад.

— А северна Флорида? Пачула?

— Ами, горе-долу същото. Само че там го има и страхът на стария Юг — страхът, че горските пущинаци, къщите без канализация, копторите от насмолена хартия отново ще се върнат и ще те погълнат.

— Оттам ли е дошъл Фъргюсън?

Детективът кимна и каза:

— Но той се е издигнал и се е измъкнал.

— Като теб.

Браун спря и се извърна към Кауърт.

— Като мен. — В гласа му се промъкна гняв. — Но това сравнение не ми допада, Кауърт.

Двамата влязоха в ресторанта.

Обедът отдавна беше минал, до вечерта имаше още време, затова лесно си намериха места. Седнаха в едно сепаре до прозореца към паркинга. Сервитьорка с прилепнала бяла униформа, подчертаваща пищния й бюст, намръщено дъвчеше дъвка по начин, който подсказваше, че никакви аванси от тяхна страна няма да бъдат посрещнати с ентусиазъм. Тя взе поръчката им и я предаде в кухнята. Секунди по-късно до слуха им стигна цвърченето на пържен бекон.

Храниха се мълчаливо. Когато приключиха, Браун си поръча пай с кафето. Опита го и махна с вилицата към Кауърт.

— Домашно правен, Кауърт. В Пачула не можеш да получиш такъв.

Репортерът поклати глава.

— Ей, Кауърт, обзалагам се, че си от хората, които обядват по баровете за салати. Изглеждаш слаб и аскетичен, защото ядеш храна за зайци.

Кауърт мълчаливо кимна.

— Сигурно и вода пиеш от ония бутилки от Франция, нали?

Докато детективът говореше, Кауърт следеше с поглед сервитьорката, която мина зад него към съседното сепаре. Носеше бръснач в ръка и се наведе да махне нещо от прозореца. Разнесе се остър, стържещ звук върху стъклото. После тя се изправи и сложи един малък плакат под мишница. Върху него стоеше нечие лице. Сервитьорката се готвеше да се отдалечи, когато той, сам без да знае защо, вдигна ръка и махна към нея.

— Искате да опитате пая ли? — приближи тя масата.

— Не — отвърна той. — Просто съм любопитен да видя плаката. — Кауърт посочи хартията под мишницата й.

— Този ли? — Сервитьорката му го подаде и той го разстла на масата.

Върху него имаше снимка на малко чернокожо момиче, усмихнато и с тънки опашчици. Под снимката стояха големи букви: „БЕЗСЛЕДНО ИЗЧЕЗНАЛА“. По-долу пишеше: „Дон Пери, 12 години, метър петдесет и шест, 45 килограма, изчезнала следобеда на 8.12.90. За последен път видяна със сини шорти, бяла тениска, маратонки и книжен плик. Който има информация за нея да позвъни на 555–1212 — детектив Хауард“. Съобщението завършваше с изписана с едри букви: „НАГРАДА“.

Кауърт вдигна поглед към сервитьорката.

— Какво се е случило?

Тя вдигна рамене, сякаш да покаже, че не е нейна работа да дава информация.

— Не зная. Малко момиче. Един ден е тук, следващия го няма.

— Защо сваляте снимката й?

— Много време мина, господине. Месеци. Никой досега не я е открил и не мисля, че снимката й ще промени нещо. Пък и шефът ми каза вчера да я сваля, ама аз забравих.

Кауърт видя, че съобщението привлече вниманието на Браун. Той вдигна глава.

— Полицията какво разкри?

— Не зная. Искате ли нещо друго?

— Само сметката — отвърна Браун. Той се усмихна и сгъна снимката. — Аз ще се погрижа за това.

Сервитьорката се отдалечи, за да развали банкнотата.

— Кара те да се чудиш, нали? — попита Браун. — Изпадаш в някакво особено настроение, Кауърт, и изведнъж през ума ти започват да минават всякакви ужасни неща.

Кауърт не отвърна и детективът продължи:

— Искам да кажа, че толкова дълго си бил близо до смъртта, че всякакви необичайни неща започват да ти се струват така нормални и рутинни, че би ги подминал, ако все пак не се питаше защо и кога хората се избиват един друг.

Кауърт кимна.

Браун обра последните трохи от пая в чинията си и се облегна назад.

— Казах ти, че храната ще бъде прясна. — После неочаквано се наведе напред и скъси дистанцията помежду им. — Изгуби апетит, а, Кауърт? Малко съвпадение за десерт. — Потупа с длан сгънатия лист хартия. — Всъщност, най-вероятно това нищо не значи. Просто още едно изчезнало малко момиче. И най-вероятно не съответства по време, възможност и всичко останало. Но е интересно, нали? Все пак, мястото е недалеч от магистралата към Кийс. Чудя се дали не се е качило на някоя кола пред училището.

— Седемдесет и пет километра от „Тарпън Драйв“. — Детективът кимна. — И абсолютно нищо, което да ни насочи към събитията, които случайно ни интересуват.

— Защо — предпазливо запита Браун — поиска да я видиш, когато сервитьорката я свали?

Полицаят смачка листа на топка и го пъхна в джоба си, преди да се надигне от мястото си.

 

 

Двамата мъже спряха на тротоара отвън. Кауърт погледна надолу към магазина за играчки и видя мъж със синя риза с палка пред вратата. Охрана, помисли си той. Учуди се защо досега не го бе забелязал. Сигурно е бил назначен след отвличането, сякаш присъствието му би попречило същото да се повтори отново на същото място. Спомни си, че въпреки полицията, струпана отпред, хората продължаваха да влизат в магазина, а отвътре се изливаше поток възрастни и деца, понесли найлонови торби с играчки, без да обръщат внимание на трагедията, разиграла се на тротоара.

Кауърт се извърна към Браун.

— И какво? Ходихме в Кийс и само се сдобихме с повече въпроси. Сега накъде? Защо не отидем да видим Фъргюсън?

— Не — поклати глава детективът. — Нека първо се върнем в Пачула.

— Защо?

— Ами, хубаво би било да знаем, че Съливан ти е казал истината поне за едно нещо, нали?

 

 

В Маями двамата мъже се разделиха предпазливо и нощта ги погълна. Горещината на деня още изпълваше въздуха и правеше тъмнината плътна и осезаема. Кауърт остави Браун в „Холидей Ин“. Хотелът беше срещу сградата на областния съд, в ничий район, застроен с болници, офиси, затвори и вездесъщите коптори, плъзнали помежду им.

Браун влезе в стаята си, свали якето и изрита обувките си. После седна на ръба на леглото и набра един телефонен номер.

— Шерифът на област Дейд. Южен район.

— Искам да говоря с детектив Хауард.

Чу, че прехвърлиха линията и миг по късно от слушалката долетя остър мъжки глас.

— Детектив Хауард. Мога ли да ви помогна?

— Сигурно. Тук е детектив лейтенант Браун от област Ескамбия…

— Как я карате, лейтенант? Какво мога да направя за вас? — Металните нотки изчезнаха от гласа му и се замениха с естествена веселост.

— Ъ-ъ — Браун мигновено прие същия тон, — ами навярно гоня вятъра. Звучи доста налудничаво, но бих искал малко повече информация за това дете — Дон Пери. Изчезнала е преди няколко месеца…

— Да, тръгнала към къщи от градския център. Господи, каква каша…

— Какво точно се е случило?

— Имате ли някаква информация за нея?

— Не. Ако трябва да бъда искрен, просто видях снимката й и нещо в нея ми напомни един случай, върху който работих преди време. Само проверявам.

— Лошо. Много лошо. За момент се обнадеждих. Знаете как е.

— Ще ми разкажете ли?

— Разбира се. Но няма много за разказване. Малко момиче, без нито един враг в целия широк свят, излиза един следобед от часа по плуване в градския център. Училището е свършило, нали знаете, и там организират всякакви програми за децата. За последен път е видяна от две свои приятелки на път към къщи.

— Някой видял ли е какво се е случило?

— Не. Възрастна дама, която живее надолу по улицата в една от онези стари къщи с климатик на всеки прозорец, вдигна голям шум. Нашата възрастна дама не може да си позволи да харчи ток и затова си седи в кухнята до вентилатора, когато чува писък и после някаква кола, която бързо потегля. Докато излезе, колата вече е на две пресечки по-надолу. Бяла кола. Американско производство. Това е всичко. Нито регистрационен номер, нито описание. Книжният плик с плувния костюм на момичето остава на улицата. Възрастната дама беше много съобразителна, трябва да го призная. Веднага се обади. Но докато патрулната кола намери къщата й, изслуша историята й и изпрати съобщение по националната мрежа за издирване, нещата вече бяха история. Знаете ли колко са белите коли в област Дейд?

— Много.

— Точно така. Както и да е, направихме по случая каквото можахме със средствата, с които разполагахме. Но само един телевизионен канал се съгласи да излъчи снимка на момичето нея вечер. Може би не е била достатъчно красива, не зная…

— … Или е имала неподходящ цвят.

— Добре, вие го казвате. Нямам представа как тия копелета решават кое да пуснат по новините. След като разлепихме снимката й, получихме сума ти обаждания, че е била забелязана тук-там, навсякъде. Но нито едно от тях не ни свърши работа. Проверихме семейството й. Чудехме се да не би да е отвлечена от човек, когото познава, но, по дяволите, семейство Пери са порядъчни хора. Бащата е чиновник в Ди Ем Ви, майката работи в кафенето на едно начално училище. Нямало е проблеми вкъщи. В семейството има три други деца. Какво, по дяволите, можехме да направим? Върху бюрото ми са натрупани стотици папки. Опити за физическо насилие. Въоръжени грабежи. Трябва да пестим време, знаете как е. И при вас сигурно е същото. И така, още един от онези случаи, в които просто чакаш някой да намери тялото й, за да го предадеш в отдела за убийства. Но то може никога да не се случи. Близо сме до „Евърглейдс“. А там много бързо можеш да се освободиш от когото и да е. Обикновено търговци на наркотици. Отиват до някое пусто шосе и изхвърлят тялото в „Глейдс“. И оставят водите на блатото да се погрижат и да скрият работата им. Лесно е. Но това можеш да очакваш от всеки.

— От всеки.

— От всеки, който харесва малки момиченца. И не иска да разкажат на никого какво им се е случило. — Детективът замълча за момент. — Всъщност, донякъде съм изненадан, че случаите като този не са толкова чести. Ако можеш да вкараш дете като това в колата си без да те хванат, по дяволите, няма нещо, от което да не можеш да се измъкнеш.

— Но вие не…

— Не, не сме имали други такива случаи. Проверих в Монро и Брауърд, но и там няма нищо. Направих справка в компютъра и извадих няколко имена на сексуални маниаци. Дори ходихме и разбутахме две от тия отрепки, но и те или са отсъствали от града, или са били на работа, когато Дон е изчезнала. Междувременно бяха минали няколко дни…

— И?

— И нищо. Нула. Никакви улики за нищо. Само дето момичето си беше отишло. А сега ми кажете за вашия случай. Нещо спешно ли е?

Браун бързо съобразяваше какво да отвърне.

— Всъщност не. При нас беше бяло момиче. Излизало от училище. Стар случай. Имаме заподозрян, но няма как да го уличим.

— А-а, лошо. Мислех, че ще кажете нещо, което да ни помогне.

Браун благодари на детектива и остави телефона. Място не можеше да си намери. Отиде до прозореца и се взря в тъмнината навън. От стаята си виждаше голямата магистрала изток-запад, която прорязваше центъра на Маями и водеше към блатистата вътрешност на щата покрай новостроящите се крайни квартали, летището, заводите и мелниците, покрай копторите, които никнеха в покрайнините. „Евърглейдс“ отстъпваше пред Биг Сайприс. Тук бяха блатата Локсахаци и Коркскрю, и реката Уитлакучи, и горите Окала, Осциола и Апалачикола. Във Флорида никой не е далече от някое затулено тъмно място. Браун остана загледан в колите, които прелитаха пред очите му. Фаровете им осветяваха тъмнината като трасиращи снаряди. Вдигна ръка към челото си, сякаш да закрие видението, което го преследваше, после спря. Каза си, че това просто е още едно малко изчезнало момиче. В големия град такива неща се случваха често и оставаха незабелязани сред многото насилие. В един момент е тук, в следващия го няма, сякаш никога не е съществувало, освен в спомените на няколко човека, които скърбят за него и живеят с кошмарите си. Разтърси глава и си каза, че става параноичен. Още едно малко момиче. Като Джоани Шрайвър. След нея е имало и други. Като Дон Пери. А може би и вчера се е случило същото с някое дете. А утре — с още едно. Отиват си, просто за нищо. Начално училище. Градски център. Светлините зад прозореца му все така прелитаха в нощта.

 

 

Когато влезе в библиотеката на „Маями Джърнъл“, Кауърт завари само една млада жена — асистентка, толкова стеснителна и неуверена, че беше трудно да се говори с нея, понеже държеше главата си наведена, сякаш в думите, които изричаше, имаше нещо смущаващо. Тя мълчаливо му помогна да се справи с един от компютърните терминали и го остави сам, когато той влезе в директорията „Дон Пери“.

В ъгъла на екрана се появи указание, че компютърът търси, последвано веднага от две нови директории.

Той ги извика. Първата съдържаше само четири файла и включваше списък на съмнителните лица в южния район на областта. В главния документ нямаше никакви подробности. Заглавието гласеше: „Рапорт на полицията, момиче, 12, изчезнало“. По-долу просто се съобщаваше, че Дон Пери не се е върнала у дома след урок по плуване в местния градски център. Вторият документ гласеше: „Полицията казва: никакви следи от изчезналото момиче“. В него се повтаряха фактите, които той вече бе прочел. В заглавието се заключваше цялата нова информация.

Кауърт разпечата двата документа. Не знаеше какво да мисли. Не бе научил кой знае колко повече от онова, което сервитьорката им каза.

Изправи се. Тани Браун беше прав. Започваше да полудява.

Огледа стаята. Няколко репортера работеха, вперили поглед в зелените екрани на компютрите. Успя да се промъкне обратно в библиотеката, незабелязано от дежурните в нощната редакция, за което им беше благодарен. Нямаше желание да обяснява никому какво върши. За момент остана загледан в репортерите наоколо. По това време на нощта хората предпочитаха да си бъдат у дома и думите, които щяха да изпълнят утрешния вестник, излизаха по-кратки и по-остри. Диктуваше ги умората. Кауърт почувства, че същата тази умора обзема и него. Погледна листовете, които държеше в ръка. Разпечатките на двата документа, свидетелстващи за изчезването на Дон Пери. Дванайсет години. Отишла в един горещ августовски ден да поплува в местния басейн. И не се прибрала у дома. Сигурно е мъртва от месеци, каза си той. Стари новини.

Отдалечи се от компютъра, но после се сети за нещо друго. Върна се и въведе името Робърт Ърл Фъргюсън.

Компютърът премита и след миг се появи съобщение: „Двайсет и четири документа“. Кауърт отново седна на стола си и извика файловете. На екрана се появи списък. С датата и дължината на всеки от тях. Кауърт прегледа статиите. Разпозна ги една по една. Първата статия и последвалите я очерци, а после и статиите след освобождаването, и накрая, последното, което беше написал след екзекуцията на Блеър Съливан. Отново прегледа списъка и този път забеляза документ от миналия август. Погледна датата. По това време беше с дъщеря си в Дисниленд. Месец след освобождаването на Фъргюсън, преди съдът да прекрати неговия случай. И четири дни преди Дон Пери да изчезне от тоя свят. Извика файла.

Справка от отдела за религия. Седмичен списък на церемониите и речите, произнесени в област Дейд на следния ден. В него фигурираше и заглавието: „Говори бивш затворник от отделението за осъдени на смърт“.

Кауърт прочете:

… Робърт Ърл Фъргюсън, наскоро освободен от отделението за осъдени на смърт във Флорида, несправедливо обвинен за убийство в област Ескамбия, ще сподели в Баптистката църква „Нова надежда“ своя опит и опората, която е намерил във вярата при изпитанието си в системата на правораздаването.

Църквата беше в Перине.