Джон Каценбах
Справедлива кауза (1)

Едно. Човек със собствени възгледи

На сутринта, когато пристигна писмото, Матю Кауърт се събуди сам и с усещането, че зимата е дошла.

След полунощ от север задуха силен вятър, сякаш да отвее мрака, но небето посрещна утрото покрито с мръсни сиви облаци, които превръщаха града в измамен мираж. Матю излезе на улицата и оглуша от грохота на бурята. Вятърът огъваше палмата и караше листата й да се удрят едно в друго като саби.

Присви рамене и съжали, че не облече пуловер под сакото си. Всяка година имаше няколко сутрини като тази, изпълнени с обещанието за пусти небеса и вилнеещи урагани. Природата се шегуваше и караше гостите на Маями Бийч да мърморят и навличат дебелите си пуловери. В Малката Хавана по-възрастните кубинки обличаха тежки вълнени палта и кълняха вятъра, съвсем забравили, че през лятото носеха слънчобрани и кълняха горещината. В Либърти Сити студът свиреше в дупките на плъховете из паянтовите къщи. Наркоманите потръпваха от студа и се бореха с лулите хероин. Но скоро градът отново щеше да си върне своя потен, лепкав ритъм на живот.

Един ден, мислеше си той и крачеше забързано, най-много два. После от юг ще задуха топъл вятър и всички бързо ще забравят студа.

Матю Кауърт избягваше да се замисля сериозно за живота.

Обстоятелствата и лошият късмет го бяха лишили от много от привилегиите на наближаващата средна възраст. Разводът го раздели със съпругата и детето му, нелепа смърт отнесе родителите му, приятелите му заживяха свой живот и мислеха за кариерата си, за цели взводове малки деца, за вноски за коли и ипотеки. Преди години някои от тях се опитваха да го канят да излязат заедно или на парти, но с времето той се изолираше все повече. Явно самотата го караше да се чувства добре и поканите постепенно оредяха, докато накрая съвсем престанаха. Социалните му контакти се свеждаха до някой случаен купон в службата или разговор в магазина. Нямаше любовница и се случваше, сам объркан, да се пита за причината. Живееше в непретенциозен апартамент, построен през 50-те върху високия склон над плажа. Напълнил го беше със стари мебели и библиотечни шкафове, претъпкани с детективски романи и нащърбени, но практични сервизи, а на стените висяха безинтересни гравюри в рамки.

Понякога си мислеше, че когато жена му отведе дъщеря им, сякаш животът стана безцветен. Собствените му нужди се свеждаха до задължителните девет километра на ден, които пробягваше в парка в центъра на града, от време на време по някоя импровизирана игра на баскетбол в Асоциацията на християнската младеж и работата във вестника. Чувстваше забележителна свобода и в същото време усещаше странно безпокойство, че има толкова малко пороци.

Вятърът все така беснееше. Яростно се нахвърляше и върху трите флага пред главния вход на „Маями Джърнъл“. Той спря за миг и вдигна поглед към солидната квадратна сграда, боядисана в жълто. На стената името на вестника беше изрисувано с огромните светещи в червено букви. Прочуто място, всеизвестно с могъществото и агресивността си. От другата страна прозорците гледаха към плажа. Разбеснелите се вълни се разбиваха върху дока, на който разтоварваха огромни бали вестникарска хартия. Веднъж, докато седеше сам в кафенето и ядеше сандвич, забеляза семейство морски крави да се гмуркат в прозрачната вода, на не повече от десетина метра от дока. Кафявите им гърбове прорязваха вълните и отново потъваха под облаци пяна. Огледа се за някого, на когото да ги покаже, но беше сам и по време на обяд през следващите няколко дни настойчиво се взираше в люлеещата се синьо-зелена маса с надеждата пак да зърне животните. Ето това харесваше той на Флорида — един щат, сякаш отрязан от джунглата, която винаги заплашваше да погълне града и да възвърне първичността му. Във вестника все имаше по някоя история за шестметров алигатор, препречил движението по междущатския път. Той обичаше такива истории: звярът от древността срещу съвременния звяр.

Кауърт мина забързано през двойната врата, махна на портиера, полускрит зад телефона, и се отправи към салона на репортерите. Стената до входа беше изпълнена с гравирани паметни плочи, почетни грамоти и награди: истински парад на Пулицър, Кенеди, Кабът, Пайл и други, по-земни имена. Забави се пред масата с пощата, колкото да прибере сутрешните си писма и нервно разрови обичайната сводка на дадените за печат новини и купа публикувани статии, политически изявления и предложения, които пристигаха всеки ден от конгресната делегация, кметството, кабинета на областния управител, многобройните полицейски служби, всички с известия за някакви събития, които според тях заслужаваха вниманието на редакцията. Въздъхна при мисълта за пропилените в толкова безплодни усилия пари. Все пак един плик привлече вниманието му и той го отдели.

Тънък бял плик с неговото име и адрес, изписани с тежки печатни букви. В ъгъла стоеше адресът на подателя. Номерът на пощенската кутия беше от Старки, Флорида, на север в щата. Щатският затвор, инстинктивно си помисли Матю.

Постави плика върху останалите писма и се отправи към кабинета си през запълненото с маси помещение. Кимна на няколкото репортера, пристигнали по-рано и вече хванали телефонните слушалки, и махна на завеждащия местната рубрика, който, с вдигнати върху масата крака, четеше последния брой. После продължи към дъното на салона, където висеше надписът „Редакционна колегия“. Почти бе влязъл в кабинета си, когато чу нечий глас да вика името му.

— А, младият турчин пристига рано. Какво те накара да дойдеш преди ордите? Безпокойство от проблемите в Бейрут? Безсъние заради новата икономическа програма на президента?

Кауърт подаде глава иззад преградата.

— Здрасти, Уил. Всъщност, исках само да се обадя на дъщеря си. Оставям съсипващите и дълбоки ядове за теб.

Уил Мартин се разсмя и отмахна кичур бяла коса от очите си с жест, който човек можеше да очаква по-скоро от дете, отколкото от възрастен мъж.

— Върви. Злоупотребявай с неизчерпаемата финансова щедрост на любимия ни вестник. Когато свършиш, хвърли поглед на статията от „Местни новини“. Изглежда един от нашите облечени в черни мантии радетели на справедливостта е заформил малка сделка със старо приятелче, хванато да шофира след употреба на алкохол. Може да е ударил часът на някой от онези твоите незабравими престъпление-и-наказание кръстоносни походи.

— Ще я погледна.

— Дяволски студ сви тая сутрин — продължи Мартин. — Каква полза, че живеем тук, ако трябва да треперим на път към работа? Можехме да го вършим и в Аляска.

— Защо не свикаме редакторски съвет заради лошото време? И без това все правим опити да влияем на небето. Може пък този път да ни чуят.

— Прав си — усмихна се Мартин.

— Ти си най-подходящият човек за тая работа.

— Вярно — съгласи се Мартин. — Не се къпя в грях като теб. Връзките ми с Всемогъщия са много по-здрави. В тая работа това си казва думата.

— Сигурно защото ще се присъединиш към него доста преди мен.

Съседът му изрева от възторг.

— Геронтофоб — заклати той пръст. — Сигурно и сексофоб, расофоб и всякакъв друг -фоб.

Кауърт се разсмя и се обърна към бюрото си. Струпа пощата върху него и посегна към плика най-отгоре с една ръка, докато с другата започна да набира телефона на бившата си съпруга. Помисли си, че с повече късмет може да ги хване все още да закусват.

Закрепи слушалката между рамото и ухото си и когато чу сигнала от отсрещната страна, отвори плика и извади единствения лист жълта хартия, от онази, която раздават в затворите.

Скъпи г-н Кауърт:

Понастоящем чакам екзекуцията си за престъпление, което НЕ СЪМ ИЗВЪРШИЛ.

— Да?

Той остави писмото.

— Здравей, Сенди. Мат е. Исках само да чуя Беки за минута. Надявам се, не те безпокоя.

— Здравей, Мат — долови колебание в гласа й. — Не, тъкмо се готвехме да излизаме. Том трябва да бъде рано на корта и ще я заведе на училище, та… — Тя замълча, преди да продължи. — Не, всичко е наред. Има някои неща, за които така или иначе се налага да говоря с теб. Но те трябва да тръгват, така че ще свършиш ли бързо?

Той притвори очи и се опита да потисне болката от мисълта, че е изолиран от ежедневието на дъщеря си. Представи си я как разлива мляко на закуска, чете книги вечер, държи ръката й, когато е болна, възхищава се на рисунките й в училище. Преглътна разочарованието си.

— Разбира се. Исках само да я чуя.

— Ще ти я дам.

Телефонната слушалка изтрака върху масата и в настъпилата тишина Матю Кауърт сведе поглед към думите НЕ СЪМ ИЗВЪРШИЛ.

Спомни си съпругата си в деня, в който се срещнаха в редакцията на вестника в Мичиганския университет. Тя беше дребна, но изпълнена с жизненост, която не съответстваше на ръста й. Следваше графичен дизайн и работеше на час. Правеше шапките и заглавията, вадеше пробни отпечатъци на снимките и отхвърляше тъмната къдрава коса от лицето си така вглъбена, че рядко чуваше звъна на телефона и изобщо не реагираше на мръсните шеги, които летяха из редакцията. Тя беше човек на точността и реда и ценеше прецизността. Идваше от някакъв град от Средния запад. Дъщеря на капитан от противопожарната охрана, загинал при изпълнение на служебния си дълг, и гимназиална учителка, Сенди имаше силно развито чувство за собственост и копнееше за сигурност. Стори му се красива, остана очарован от жарта, с която работеше и се учуди, когато тя се съгласи да излязат заедно. После се изненада и когато след още няколко срещи спа с него.

Той беше спортен редактор — глупаво пилеене на време според нея. Мъже, с мускули като на състезателни коне, които се претрепват около топки с различна форма, бе казала тя. Матю се опитваше да й разкрие романтиката на играта, но тя оставаше непреклонна. По-късно той се прехвърли в отдела за репортажи, втурна се трескаво след интригите и взаимоотношенията им се затвърдиха. Кауърт харесваше безкрайните часове, в които разплиташе някоя история, изкушаваше се от писания текст. Тя мислеше, че ще стане прочут или поне човек, на когото думата да се чува. Последва го, когато получи предложение за първата си работа във вестника на малък град в Средния изток. Пет години по-късно все още бяха заедно. В деня, в който обяви, че е бременна, той получи предложение от „Джърнъл“. Щеше да покрива делата по съдилищата. Тя щеше да роди Беки.

— Татко?

— Здравей, миличка.

— Здравей, татко. Мама каза, че мога да говоря за кратко. Трябва да ходя на училище.

— И при теб ли е студено, миличка? Носиш ли палто?

— Да. Том ми купи палто с пират, иначе цялото е оранжево и има надпис на „Бакс“. Него нося. Ще видя и някои от играчите. Те бяха на пикника, където ние помагахме да съберат пари за благотворителност.

— Това е великолепно — каза Матю. И мислено изруга.

— Футболните играчи важни ли са, татко?

— До известна степен — разсмя се той.

— Татко, нещо не е наред ли?

— Не, миличка, защо?

— Ами защото ти иначе не се обаждаш сутрин.

— Просто, като се събудих, почувствах, че ми липсваш и ми се прииска да чуя гласа ти.

— И ти ми липсваш, татко. Ще ме заведеш ли пак в Дисни?

— Тази пролет, обещавам.

— Татко, трябва да тръгвам. Том ми маха. О, татко, знаеш ли какво? Във втори клас имаме специален клуб, наречен клуб на стоте книги. Като прочетеш сто книги, получаваш награда. Аз току-що получих моята награда.

— Фантастично! Какво получи?

— Една специална значка и покана за купона в края на годината.

— Това е чудесно. Коя е любимата ти книга?

— О, това е лесно. Тази, дето ти ми я изпрати — „Непослушният дракон“. — Тя се засмя. — Напомня ми за теб.

Матю се разсмя с нея.

— Трябва да тръгвам — повтори Беки.

— Добре. Обичам те и наистина ми липсваш.

— И ти на мен. Довиждане.

— Довиждане — каза той, но тя вече бе оставила слушалката.

Отново настъпи тишина, преди бившата му съпруга да я вдигне. Той заговори пръв.

— Благотворителен пикник с футболни играчи?

Винаги му се бе искало да мрази мъжа, който го замести. Искаше му се да го мрази заради онова, с което се занимаваше — корпоративно право, заради начина, по който изглеждаше — здрав и самоуверен, с телосложение на човек, който вдига тежести през обедите в скъпи спортни клубове, искаше му се да си го представи, че е жесток, небрежен любовник, лош баща на дъщеря му, който не печели достатъчно, но той не беше никое от тези неща. Скоро след като бившата му съпруга обяви предстоящия си брак, Том дойде в Маями (без да й каже), за да се срещне с него. Изпиха по няколко чаши и обядваха заедно. Целта му не беше ясна, но след втората бутилка вино адвокатът откровено сподели, че не се опитва да го замести в очите на дъщеря му, но понеже ще живеят заедно, ще направи всичко възможно, за да я накара да заобича и него. Кауърт му повярва и изпълнен със странно задоволство и облекчение, поръча нова бутилка и реши, че почти харесва своя наследник.

— Това е от адвокатската фирма. Спонсорират отбора на „Юнайтид Уей“ в Тампа. Оттам познава и футболните играчи. Беки беше много впечатлена, но разбира се, Том не й каза колко игри са спечелили миналата година.

— В това има някаква логика.

— Предполагам. Те със сигурност са най-силните мъже, които някога съм виждала — разсмя се Сенди.

После замълча, преди отново да продължи.

— Как си? Как е в Маями?

— В Маями е студено и това влудява всички — усмихна се Матю. — Нали знаеш как е — никой няма зимно палто, никой няма отопление вкъщи. Всички треперят и се побъркват, докато отново не се стопли. Аз съм добре. Справям се.

— Още ли сънуваш кошмари?

— Вече не. Много по-рядко отпреди. Потискам ги.

Това беше безобидна лъжа, от онези, на които тя не вярваше, но които приемаше без излишни въпроси. Той потръпна при мисълта колко много мрази нощта.

— Можеш да потърсиш помощ. Вестникът ще плати.

— Губене на време. Не съм имал кошмари от един месец — това вече беше откровена лъжа.

Чу я, че си поема дъх.

— Какво не е наред? — попита той.

— Ами, предполагам, че просто трябва да ти кажа.

— Ами кажи ми.

— С Том ще си имаме бебе. Беки вече няма да е сама.

Почувства, че му се завива свят. Обзеха го противоречиви мисли и чувства.

— А, поздравления.

— Благодаря — каза бившата му съпруга, — но ти не разбираш.

— Какво?

— Беки ще бъде част от семейството. Много повече отпреди.

— Да?

— Не разбираш, нали? Но то ще се случи. Ти ще бъдеш изолиран. Или поне аз се страхувам, че ще стане така. За нея и без това не е лесно. Ти си в другия край на щата.

Имаше чувството, че някой му е ударил плесница в лицето.

— Не аз съм в другия край на щата. Ти беше тази, която се премести.

— Това вече е минало — отвърна Сенди. Миг по-късно продължи: — Както и да е, нещата ще се променят.

— Не виждам защо — заекна той.

— Повярвай ми. — Тонът й показваше, че предварително внимателно е обмислила думите си. — За теб ще има по-малко време. Сигурна съм в това. Много съм мислила.

— Но ние се споразумяхме другояче.

— Споразуменията могат да се променят. И двамата го знаем.

— Не съм съгласен. — В гласа му се промъкнаха гневни нотки.

— Е — остро каза тя, — няма да позволя да ме разстройваш с подобни разговори. Сам ще се убедиш.

— Но…

— Мат, трябва да тръгвам. Исках само да знаеш.

— Чудесно. Много благодаря.

— По-късно можем да поговорим, ако изобщо е нужно да говорим.

Разбира се, помисли си той, след като говориш с адвокати и социални работници и ме апострофираш на всяка дума. Знаеше, че не е прав, но не можеше да приеме да бъде изместен.

— Вече не става дума за твоя живот — додаде тя. — Вече не. Сега това е моят живот.

И затвори.

Тук грешиш, помисли си той. Огледа малкия си кабинет. През прозореца се виждаше оловносивото небе, надвиснало над града. После сведе поглед към думите пред себе си: НЕ СЪМ ГО ИЗВЪРШИЛ.

Всички сме невинни. Трудността е да го докажем.

После, за да прогони спомена за разговора от мислите си, вдигна писмото и продължи да чете:

На 4-и май 1987 г. се върнах вкъщи, в дома на моята баба в град Пачула, окръг Ескамбия. По онова време учех в колежа в Рътджърс Юнивърситив Ню Брънзуик, Ню Джърси и току-що бях приключил първата си година. Бях прекарал при нея няколко дни, когато ме отведоха при шерифа, за да дам показания във връзка с едно изнасилване и убийство, станало на няколко километра от дома на баба ми. Жертвата беше бяла. Аз съм черен. Някакъв свидетел видял зелен форд седан, подобен на моя, да напуска мястото, от което е изчезнало момичето. В течение на трийсет и шест часа бях държан без храна, вода, без сън и без възможност да говоря с адвокат. На няколко пъти бях бит от разпитващите ме. Използваха навити на руло телефонни указатели, защото те не оставят следи. Казваха, че ще ме убият, един от тях насочи револвер към главата ми и непрекъснато натискаше спусъка. Всеки път барабанът беше празен. Накрая ми казаха, че ако призная, всичко ще бъде наред. Бях изплашен и изтощен, и затова го направих. Не знаех подробности, но ги оставих те да водят разпита и признах. След онова, на което ме бяха подложили, бих признал всичко.

НО АЗ НЕ СЪМ ГО НАПРАВИЛ!

Няколко часа по-късно се опитах да се отрека от показанията си, но безуспешно. Адвокатът, който ми назначиха, ме посети само три пъти преди процеса. И той не проведе никакви разследвания, не повика свидетели, които да докажат, че по време на престъплението съм бил другаде, не се опита да опровергае незаконно изтръгнатото признание. Съдебните заседатели, до един бели, чуха показанията и след заседание, което продължи не повече от час, ме признаха за виновен. Нужен им бе още един час, за да се произнесат за смъртно наказание. Белият съдия произнесе присъдата. Нарече ме животно, което трябва да бъде изведено навън и разстреляно.

Вече три години съм в отделението за осъдените на смърт. Надявах се съдилищата да преразгледат обвинението срещу мен, но за това е нужно много повече време. Можете ли да ми помогнете? Чух от другите затворници, че сте писали статии срещу смъртното наказание. Аз съм невинен, наложено ми е най-тежкото наказание заради расистката система. Предразсъдъците, невежеството и злото ме поставиха в това положение. Моля, помогнете ми.

Долу съм написал адресите на новия си адвокат и на свидетелите. Дадох и името ви в списъка на посетителите за одобрение, в случай че решите да ме видите.

И още нещо. Не само че съм невинен по отправените срещу ми обвинения, но мога да ви дам и името на мъжа, който е извършил престъплението.

С надеждата, че ще ми помогнете

Робърт Ърл Фъргюсън

#212009

Затвор на щата Флорида

Старки, Флорида

На Кауърт му трябваше време, за да осмисли съдържанието на писмото. Прочете го още няколко пъти. Опитваше се да сложи в ред впечатленията си. Очевидно авторът умее да се изразява ясно, образован е и далеч не е лишен от житейски опит, но при затворниците, които се кълняха в невинност, особено със смъртна присъда, това беше по-скоро правило, отколкото изключение. Винаги се чудеше защо повечето хора, дори пред лицето на смъртта, се вкопчваха в идеята за своята невинност. Правило без изключение и за най-отявлените психопати, и за масовите убийци, които ценяха живота толкова малко, че биха убили човека така, както разговарят с него, но които, когато предявяха обвинение срещу им, неизбежно поддържаха тезата за своята невинност, освен ако не ги убедяха, че признанието по някакъв начин може да им помогне. Сякаш за тях думите носеха друго значение и изреждането на ужасите, през които са минали, измиваше вината им.

Спомни си очите на момчето. Погледът, който го преследваше в кошмарите му.

 

 

Късно беше. Тежката лятна нощ в Маями бавно пълзеше към утрото. Събуди го телефонно обаждане, което го накара да стане и да се отправи към една къща само на няколко пресечки от собствения му дом. Главният редактор, кисел заради ранния час и преуморен от работа, го прати на онова ужасно място.

Случи се по времето, когато още покриваше територията на града и работеше по общо местоназначение, което най-често означаваше репортажи за случаи на убийства. Пристигна на адреса и няколко часа крачи около полицейския кордон с надеждата нещо да се случи, вперил поглед през тъмнината в елегантната едноетажна постройка с добре поддържана морава и ново BMW, паркирано на алеята пред нея. Типична за средната класа къща, притежание на млад изпълнителен директор и съпругата му. Виждаше оперативните работници, детективите и експертите по съдебна медицина да се движат из вътрешността на къщата, но не можеше да разбере какво става. Целият район сякаш пулсираше, залят от сините и червени отблясъци на полицейските лампи. Влажният въздух правеше светлината по-плътна. Няколкото съседи, които се бяха подали навън, описваха двойката с едни и същи думи — мили, добронамерени, но затворени. Песнопение, известно на всички репортери. За жертвите на убийства винаги се говореше, че са затворени, независимо дали това е така, или не. Сякаш съседите чувстваха нужда да се разграничат категорично от всеки ужас, изсипал се от небето.

Накрая съгледа Върнън Хокинс да напуска къщата през страничната врата. Старият инспектор се наведе, за да избегне светкавиците на фотоапаратите и телевизионните камери и се облегна на едно дърво, сякаш изтощен докрай.

Познаваше Хокинс от години, срещал го бе при десетки случаи. Възрастният инспектор винаги демонстрираше особена симпатия към Кауърт, често му подаваше по някоя и друга новина или поверителна информация, обясняваше му неща, които се пазеха в тайна. Въвеждаше репортера в неумолимия и грозен живот на инспектора от отдела за убийства. Кауърт незабелязано се плъзна под жълтата ограничителна лента и тръгна към него. Мъжът се намръщи, после сви рамене и му махна да седне.

Хокинс запали цигара и за миг остана загледан в огънчето.

— Убийства са това — усмихна се горчиво той. — Ще ме съсипят. Малко по малко, но аз старея и вече ми натежава.

— Ами защо не се преместиш тогава? — попита Кауърт.

— Защото не съм открил друго нещо, което така да прогонва миризмата на смърт от ноздрите ми.

Всмукна дълбоко от цигарата и червеният пламък освети бръчките по лицето му. Помълча и после се обърна към Кауърт.

— Е, а теб какво те изкара в нощ като тази? Защо не си вкъщи при хубавата си съпруга?

— Хайде, Върнън.

Инспекторът леко се усмихна и отново опря глава назад в дървото.

— Мъжът — гол и мъртъв. С прерязано в леглото гърло. Жената — гола и мъртва. С прерязано в леглото гърло. Цялото проклето място подгизнало от кръв.

— И?

— Заподозреният задържан.

— Кой?

— Тийнейджър. Избягал от Демойн. По-рано тази вечер го взели на стоп. Изминали целия път до Форт Лодърдейл, за да го намерят. Тройка за чудо и приказ. Проблемът възникнал обаче после, когато след като се позабавлявали с него, той решил, че стоте им гущера не са достатъчни. Нали се сещаш, видял колата, хубавия квартал и всичко останало. Скарали се. Той извадил един от ония старомодни бръсначи. Тия неща и сега са си дяволско оръжие. С едно движение само прерязал врата на мъжа… — Инспекторът разсече нощния въздух с отривист жест. — Паднал като застрелян. Изхъркал един-два пъти и толкова. Живял колкото да разбере, че умира. Неприятна работа. Жената започнала да пищи и разбира се, опитала се да избяга. Той я сграбчил за косата, извил главата й назад и бинго. Бързо се справил. Успяла да изпищи още само веднъж. За лош късмет, обаче. Колкото да разбуди квартала и да ни се обадят. Един съсед с безсъние разхождал кучето си. Хванахме тийнейджъра като излизаше през предната врата. Товареше в колата стереото, телевизора, дрехи, всичко, което му е попаднало под ръцете. Покрити с кръв. — Върнън огледа градината и запита с празен глас: — Мати, кой е Първият закон на улицата на Хокинс?

Кауърт се усмихна в тъмнината. Инспекторът обичаше да се изразява с максими.

— Първият закон, Върнън, е никога да не си търсиш белята, защото тя сама ще те намери, когато поиска.

Хокинс кимна.

— Сладко дете. Наистина сладко сбъркано дете. Казва, че няма нищо общо с това.

— Божичко!

— Не е толкова странно — продължи инспекторът. — Искам да кажа, че детето навярно обвинява господин младши изпълнителния директор и съпругата му за случилото се. Ако не се бяха опитали да му го зачукат. Знаеш какво имам предвид.

— Но…

— Никаква милост. Нито намек от съчувствие или нещо човешко. Просто едно дете. Разказва ми всичко. После ми вика: „Нищо не съм направил. Невинен съм. Искам адвокат“. Стоим си там, навсякъде около нас кръв, а той разправя, че нищо не е направил. Предполагам, защото за него това не значи нищо. Предполагам. Божичко…

Облегна се назад, разстроен и изтощен.

— Знаеш ли на колко години е? Петнайсет. Навършил ги само преди месец. Би трябвало да мисли за пъпките си, за домашните си, за първите си срещи. Вместо това ще кисне в затвора за малолетни. Залагам къщата си, че така ще стане. — Инспекторът притвори очи и въздъхна. — Нищо не съм направил. Нищо не съм направил. Господи! — Изпъна ръката си. — Погледни ме. На петдесет и девет шибани години съм, скоро ще се пенсионирам и мислех, че съм видял и чул всичко.

Ръката му трепереше. Кауърт я виждаше на светлината от прожекторите на полицейските коли.

— Знаеш ли какво? — Хокинс говореше, впил поглед в дланта си. — Вече не искам нищо да слушам. По-скоро ще взема да гръмна един от тия сбъркани нещастници, отколкото отново да чуя някое момче, извършило поредната гадост, да говори така, сякаш нищо не е станало. Като че ли не човек си е отишъл заради него, а е смачкало и захвърлило хартийка от бонбон. Боклук някакъв направило, а не убийство първа степен. — Извърна се към Кауърт. — Искаш ли да видиш?

— Разбира се, да тръгваме. — Отговорът му прозвуча прекалено бързо.

Хокинс го погледна отблизо.

— Не бъди толкова сигурен. Винаги бързаш да видиш. Не е приятно. Този път поне се довери на мен.

— Не — каза Кауърт. — Това е и моя работа.

Инспекторът вдигна рамене.

— Ще те заведа вътре, но трябва да ми обещаеш нещо.

— Какво?

— Ще видиш какво е направил, после ще ти покажа и него. Не искам никакви въпроси. Просто го виж, той е в кухнята, но гледай във вестника да не излезе, че е момчето от съседната врата. Разбра ли? Да не излезе, че е някое нещастно, онеправдано малко дете. В мига, в който адвокатът му пристигне тук, ще започне това да повтаря. Искам го по друг начин. Кажи им, че е закоравял, хладнокръвен убиец, разбра ли? Закоравял и хладнокръвен. Не искам никой, който вземе вестника, да види снимката му и да си помисли: „Как е възможно мило дете като него да направи подобно нещо?“.

— Мога да се погрижа за това.

— Добре. — Инспекторът сви рамене, надигна се и се отправи към входната врата. Спря на прага и се извърна. — Сигурен ли си? Те са хора като теб и мен. Това тук няма да го забравиш. Никога.

— Да влизаме.

— Мати, защо не оставиш на стареца поне веднъж да се погрижи за теб?

— Хайде, Върнън.

— Кошмарът ще си остане за теб тогава — предупреди Хокинс.

И се оказа прав.

Кауърт си спомняше картината на изпълнителния директор и съпругата му. Наоколо имаше толкова кръв, че сякаш бяха облечени. Телата им блестяха под светкавицата на фотографа.

Безмълвно последва инспектора в кухнята. Момчето седеше по гуменки и дънки, слабото му тяло беше голо от кръста нагоре, а едната му ръка — закопчана с белезници за стола. Тънки струйки кръв бяха засъхнали по кожата му, но то не им обръщаше внимание и небрежно държеше цигара със свободната си ръка. Това го караше да изглежда още по-малко. Като дете, което се опитва да играе на възрастен и хладнокръвен, за да впечатли полицаите в стаята, но всъщност имаше доста глуповат вид. Кауърт забеляза съсирена кръв в сплъстените кичури руса коса и кафявите петна, засъхнали върху бузата му. Детето дори още не се бръснеше.

Вдигна поглед към тях, когато влязоха в стаята.

— Кой е тоя? — попита то и кимна към Кауърт.

За миг Матю срещна погледа на тъмносините му, преизпълнени със злоба очи. Сякаш гледаше стоманеното острие на меча на екзекутор.

— Репортер от „Джърнъл“ — обясни Хокинс.

— Хей, репортере — неочаквано момчето се усмихна.

— Какво?

— Ще кажеш на всички, че нищо не съм направил — каза то. После се изсмя с висок, хриптящ глас, който отекна в ушите на Кауърт и завинаги се запечата в съзнанието му.

Хокинс го изтика от стаята и го изведе навън в утринната дрезгавина.

Матю отиде във вестника и описа историята за изпълнителния директор, съпругата му и момчето. Описа смачканите бели чаршафи, почернели от кръвта, червените пръски, белязали стените с ужас като в картина на Дали. Описа квартала и добре поддържаната градина, и свидетелството в рамка на стената, удостоверяващо членството на жертвата в елитен яхтклуб. Писа за мечтите на еснафа и за съблазънта на забранения секс. Описа плажа край Форт Лодърдейл, из който децата се разхождат нощем и за минути остаряват с години. Писа и за очите на момчето, запечата ги в историята така, както го помоли приятелят му.

В заключение цитира думите на момчето.

Когато се прибра у дома под мишница с един брой, на първа страница, на който беше неговият репортаж, почувства изтощение, далеч не само от липсата на сън. Сви се в леглото, притисна се до съпругата си, макар да знаеше, че тя се готви да го напусне, треперещ, сякаш болен от треска, неспособен да намери топлина в света.

 

 

Кауърт разтърси глава, за да прогони спомена за онова утро и огледа кабинета си.

Хокинс вече беше мъртъв. Пенсионираха го със скромно тържество, с малка пенсия и го оставиха да изкашля живота си с емфизема. Кауърт отиде на тържеството и ръкопляска, когато шефът на полицията разказа за приноса на инспектора. Ходеше да го види в малкия му апартамент в Маями Бийч винаги, когато имаше възможност. Жилището му беше голо. Красяха го стари изрезки от историите, писани от Кауърт и другите.

— Не забравяй правилата — казваше му Хокинс в края на всяко негово посещение, — а ако не можеш да си спомниш какво съм ти разказал за улицата, измисли си собствени правила и живей според тях.

Двамата се смееха. После и в болницата го посещаваше колкото се може по-често, измъкваше се рано от редакцията, отиваше при инспектора и двамата си разказваха истории до последния път, когато намери Хокинс в безсъзнание и с кислородна маска, и така и не разбра дали го чу, като прошепна името му или почувства допира му, като докосна ръката му. Остана до леглото цяла една дълга нощ, без да разбере кога животът му се изплъзна в тъмнината. После заедно с още няколко възрастни полицаи отиде и на погребението. Имаше знаме, ковчег, няколко думи от свещеника. Нямаше съпруга. Нямаше деца. Сухи очи. Само кошмарите, които не можеше да забрави. Спуснаха го бавно в земята. Матю си помисли дали и с него няма да е така, когато умре.

Зачуди се какво ли е станало с момчето. Навярно е излязло от затвора за непълнолетни и е на улицата. Или чака изпълнението на смъртната си присъда, редом с автора на писмото. Или е мъртъв.

Погледна писмото.

Помисли си, че наистина може да излезе добър материал. Трябваше да го даде на някой от репортерите и да го накара да провери случая. Той вече не се занимаваше с това. Сега беше човек с тежест. Пишеше от разстояние, член на съвет, който гласува, взема решения и приема становища, неподвластен на чувства. Отрекъл се беше от името си.

Надигна се от стола си, за да го направи, но после спря.

Невинен човек.

Опитвал се бе да открие някой наистина невинен човек във всички престъпления и процеси, по които беше работил. Свидетел бе на много съдебни решения за невинност, обвинения, отхвърлени заради липса на доказателства, съдебни процеси, загубени просто заради красноречието на защитата или несигурността на обвинението. Но не можеше да си спомни нито един наистина невинен човек. Попита веднъж Хокинс дали му се е случвало да арестува такъв човек и той се беше разсмял.

— Човек, който наистина не го е извършил? Много момчета настъпват не когото трябва. Но да натопя някой, който наистина е невинен? По-лошо от това не мога да си представя. Не зная дали бих могъл да живея с подобно нещо. Не, сър. От такова нещо наистина ще си изгубя съня.

Държеше писмото в ръка. НЕ СЪМ ГО ИЗВЪРШИЛ. Учуди се дали някой е загубил съня си заради Робърт Ърл Фъргюсън.

Почувства, че го обзема вълнение. Ако е вярно, помисли си той… Идеята все още не беше завършена, но се опита да потисне внезапно пробудилата се в него амбиция.

Кауърт си спомни едно интервю, което чете преди години, за грациозен баскетболист, който се оттегляше след дълга кариера. Човекът разказваше за победите и провалите си с равен тон, сякаш ги преценяваше еднакво, със сдържаност и достойнство. Попитаха го защо, в крайна сметка, преустановява спортната си кариера и той заговори за семейството и децата си и за необходимостта все някога да се откаже от играта на своето детство и да заживее истински живот. После разказа за краката си. Но говореше за тях не като че ли те бяха част от тялото му, а сякаш са негови стари добри приятели. Каза, че вече не може да скача както някога и всеки път, когато се насочи към коша, мускулите, които преди с такава лекота са го изхвърляли, сега скърцат от възрастта и болката, и настояват да прекъсне. Казал беше и че без помощта на краката си, за него ще бъде невъзможно да продължи. После игра последния си мач и без усилие отбеляза трийсет и осем точки — маневрираше и скачаше над коша, както го бе правил години наред. Сякаш тялото му даваше една последна възможност да остави незаличим спомен в съзнанието на хората. Кауърт си мислеше, че същото важи и за професията на репортера. Тя изискваше младост, която не познава умора, и амбиция, която не позволява на съня, глада и любовта да попречат на преследването на една-единствена история. Най-добрите репортери имаха крака, които ги отвеждаха по-високо и по-далече, когато другите отпадаха, за да си починат.

Неволно стегна мускулите на краката си.

Имах поне тях, помисли си. Преди да се завра тук, за да избягам от кошмарите, да нося костюми, да действам отговорно и да старея красиво. Сега съм разведен и бившата ми съпруга се готви да ми отнеме единственото нещо, което наистина обичам, а аз седя в тая дупка, крия се от реалността и изказвам мнения върху събития, които не касаят никого.

Сви писмото в юмрук.

Невинен, помисли си той. Да видим.

 

 

В библиотеката на „Джърнъл“ старото и новото се съчетаваха по странен начин. Тя се помещаваше точно зад новинарската стая и бюрата на завеждащите хрониките. В дъното бяха редиците дълги метални кутии с изрезки отпреди десетилетия. В миналото всеки ден вестникът бе разрязван според личността, предмета, местоназначението и събитието и всяка изрезка отиваше на съответното място. Сега всичко се извършваше от мощни компютри и терминали с огромни екрани. Библиотекарите просто преглеждаха всеки един от репортажите, осветяваха ключовите имена и думи и ги препращаха към многобройните електронни файлове. Кауърт предпочиташе стария начин. Харесваше му да подрежда купчините зацапани с мастило изрезки, да избира и взема онова, което му трябва. Все едно че докосваше с ръце някоя история. Сега всичко бе ефикасно, бързо и бездушно. Случеше ли се да прави справки, не пропускаше да подразни библиотекарите.

Мина през вратите и попадна в полезрението на една млада жена с удивително гладка руса коса, висока и елегантна. Носеше очила с тънки рамки и от време на време надничаше над тях.

— Не го казвай, Мат.

— Да не казвам какво?

— Просто не казвай онова, което винаги повтаряш. Че старият начин ти харесва повече.

— Няма да го кажа.

— Добре.

— Понеже преди малко ти го каза.

— Не се брои — разсмя се младата жена. Тя се надигна и застана пред него. — С какво мога да ти помогна?

— Лаура от библиотеката. Никой ли не ти е казвал, че ще си развалиш очите с тоя компютър?

— Всички ми го казват.

— Ако ти дам едно име…

— … аз ще направя старата магия с компютъра.

— Робърт Ърл Фъргюсън.

— Какво друго?

— Смъртно наказание. Осъден преди около три години в окръг Ескамбия.

— Добре. Да видим… — Тя седна с изправен гръб пред компютъра, написа името и натисна един клавиш. За миг екранът притъмня. Само в горния ъгъл просветваше указание, че в момента информацията се търси. После машината сякаш изхълца и пред тях се появиха няколко думи.

— Какво казва? — попита той.

— Няколко статии. Чакай да видя. — Лаура изписа още някакви думи и на екрана светнаха заглавията: „Бивш студент в колеж обвинен в убийство на момиче и осъден на смърт“, „Отхвърлена жалба по случай на убийство в провинцията“, „Върховният съд на Флорида ще се произнесе по няколко случая на смъртна присъда“. Това е всичко. Три публикации. И трите от редакцията на Галф Коуст. Нищо не е стигнало до големите издания, с изключение на последната, навярно заключителната.

— Не е кой знае какво за убийство и смъртна присъда — съгласи се Кауърт. — Нали знаеш, навремето покривахме всеки процес за убийство…

— Вече не е така.

— Тогава животът струваше повече.

Библиотекарката вдигна рамене.

— Някога насилствената смърт беше по-сензационна от сега, а ти си прекалено млад да говориш за времето преди. Навярно имаш предвид седемдесетте… — Тя се усмихна и Кауърт се разсмя с нея. — Както и да е, в ония дни смъртните присъди изглежда са били ежедневие във Флорида. Имаме… — тя се поколеба, отметна глава назад и се загледа в тавана, — … повече от двеста човека със смъртна присъда в момента. Губернаторът подписва по две смъртни присъди всеки месец. Не искам да кажа, че сме свикнали, но… — Лаура го погледна и се усмихна. — Но, Мат, ти сам го знаеш. Миналата година писа за това. Да бъдем цивилизована нация. Нали така? — наклони тя глава към него.

— Така е. Спомням си, че идеята беше: „Да не санкционираме толерираното от държавата убийство“. Три статии на редактора, общо около двеста и седемдесет реда. От отговорите прегледахме над петдесет писма, които… как да го кажа — оспорваха мнението ми. Прегледахме петдесет, а сигурно сме получили над пет квадрилиона. Най-милите предлагаха просто да бъда обезглавен на градския площад. Не дотам добронамерените бяха по-изобретателни.

Библиотекарката се усмихна.

— С тая работа не можем да разчитаме на популярност, нали? Искаш ли да ти ги разпечатам?

— Ако обичаш. Но бих предпочел да не ме мразят…

Тя му се усмихна и се извърна към компютъра си.

Отново прокара пръсти по клавишите и принтерът в дъното на стаята бързо затрака.

— Заповядай. Нещо си надушил ли?

— Може би. — Кауърт извади листовете от принтера. — Човекът казва, че не го е направил.

Младата жена се разсмя.

— Е, това вече звучи интересно. И оригинално. — Отново се извърна към компютъра, а Кауърт се прибра в кабинета си.

 

 

Събитията, изпратили Робърт Ърл Фъргюсън в отделението за осъдени на смърт, придобиха форма и очертания, когато Кауърт прочете статиите. Фондът на библиотеката не му предложи много, но все пак достатъчно, за да сглоби известна картина за себе си. Научи, че жертвата е единайсетгодишно момиче и че тялото й е намерено сред храсталаците на брега на някакво блато.

Не беше трудно да си представи тъмния листак и мочурището с болнава влага, която се просмуква в костите. Подходящо място човек да намери смъртта си.

Продължи да чете. Жертвата беше дъщеря на местен градски съветник и за последен път е била видяна на тръгване от училище. Кауърт си представи широката едноетажна сграда, самотно издигната сред прашното селско поле. Сигурно беше боядисана в избеляло розово или институционално зелено — цветове, които едва ли ставаха по-свежи от шумните крясъци на децата в края на учебния ден. Точно тогава една от учителките в началните отделения я видяла да се качва в зелен форд с номер от друг щат. Защо? Какво би я накарало да се качи в колата на непознат? Тази мисъл го накара да потръпне. Изпита инстинктивен страх за собствената си дъщеря. Тя няма да направи подобно нещо, каза си той с нетърпящ възражение тон. Когато момичето не се прибрало, домашните му вдигнали тревога. Кауърт знаеше, че местните телевизионни станции са показали нейна фотография вечерта. Малко момиче с привързана на опашка коса, усмихнато и с шини на зъбите. Семейна фотография, направена с надежда и обещание, показана по гаден начин, за да изпълни ефира с отчаяние.

След повече от двайсет и четири часа длъжностни лица, претърсващи областта, откриват останките. Статиите преливаха от евфемизми: „брутална злоупотреба“, „жестоко насилие“, „разчленено тяло“ — Кауърт разпозна типичния журналистически почерк. В нежеланието си да опише подробно истинския ужас, преживян от детето, авторът търсеше спасение в удобни клишета.

Смъртта трябва да е била ужасяваща. Хората хем искаха да знаят какво се е случило, хем не искаха, защото нямаше да могат да спят.

Продължи да чете. Фъргюсън с право посочваше, че е първият и единствен заподозрян. Арестували го малко след като намерили тялото на жертвата заради марката на колата му. При разпита — фактът, че е бил държан изолиран и бит не се споменаваше — направил признания. Признанието, съответствието на кръвната група и номера на колата изглежда са били единствените свидетелства срещу него, но Кауърт оставаше все така скептичен. Съдебните процеси набираха известна инерция също като в истинския театър. Един детайл, който във вестникарските статии изглежда малък или съмнителен, в очите на съдебните заседатели може да придобие огромно значение.

Фъргюсън съвсем точно цитираше присъдата на съдията. На репликата „… животно, което трябва да бъде изведено навън и разстреляно“ се отделяше видно място. Помисли си, че навярно същата година съдията е трябвало да бъде преизбран.

Останалите статии, които намери в библиотеката, не предлагаха кой знае каква допълнителна информация. В тях се говореше най-вече, че първата жалба на Фъргюсън, подадена въз основа на недостатъчни доказателства срещу него, е била отхвърлена от областния апелативен съд. Това можеше да се очаква. Делото още висеше пред Върховния съд на Флорида. За Кауърт беше очевидно, че Фъргюсън не се е захванал сериозно със съдилищата. Имаше още няколко инстанции, към които можеше да се обърне.

Седна на бюрото си и се опита да си представи случилото се.

Представи си забутания окръг в гористите пущинаци на щата. Знаеше, че този край няма нищо общо с ширещите се представи за Флорида, нито със самодоволните ухилени лица на средната класа, която се тълпеше в Орландо и Дисни уърлд, нито с момчетата от студентските клубове, които надигаха халби бира по плажовете през пролетните ваканции, нито пък с туристите, които прииждаха към Кейп Канаверал с подвижните си домове и търсеха къде да се сместят. Разбира се, тази Флорида нямаше нищо общо с представата за космополитната разюздана Маями и опитите й да бъде американската Казабланка.

В Пачула, мислеше си той, дори и през осемдесетте, когато изнасилят и убият малко бяло момиче и мъжът, който го извърши, е черен, се проявява една по-първична Америка. Америка, която хората предпочитат да забравят.

Дали това се е случило и с Фъргюсън? Разбира се, твърде възможно беше.

Кауърт вдигна телефона и набра номера на адвоката, който се занимаваше с жалбата на Фъргюсън.

 

 

По-голямата част от сутринта напразно се опитваше да се свърже с него. Когато накрая успя, остана поразен от сладникавия южняшки акцент, който чу.

— Матю Кауърт, аз съм Рой Блек. Какво е накарало човек от вестник в Маями да се заинтересува от работите в окръг Ескамбия? — Произнесе го „кво“.

— Благодаря, че отговори на обаждането ми, Рой. Любопитен съм заради един от твоите клиенти. Някой си Робърт Ърл Фъргюсън.

Адвокатът се изсмя кратко.

— Ами да, когато момичето тук ми предаде съобщението ти, аз почти бях сигурен, че ми се обаждаш заради него. Кво те интересува?

— Първо ми опиши случая.

— Ами тъкмо сега делото пристигна във Върховния съд на щата. Оспорваме въз основа на тва, че свидетелствата срещу г-н Фъргюсън са крайно недостатъчни, за да бъде обвинен. Направо казваме, че съдията по процеса следва да пренебрегне тия негови признания. Трябва да ги прочетеш. Сигурно тва е най-неубедителният документ от тоя сорт, дето съм виждал. Точно квито ги пишат в полицейските управления тука. А без тва признание, те изобщо не могат да образуват дело. Ако Робърт Ърл не каже квото те искат да чуят от него, нямат работа и за две минути в съда. Даже и в най-шибания, дървеняшки, расистки съд на света.

— А кръвните проби?

— Криминалната лаборатория в окръг Ескамбия е доста примитивна, не е като тия, дето ги имате в Маями. Определили само основната кръвна група. Нула положителна. Спермата, която намерили в мъртвата, е от тази кръвна група, същата е и кръвната група на Робърт Ърл. Разбира се, тва важи и за няколко хиляди мъже в щата. Но назначеният по случая адвокат не успял да проведе кръстосан разпит с медицинските експерти върху случая.

— А колата?

— Зелен форд с номер от друг щат. Никой не е идентифицирал Робърт Ърл и никой не е заявил категорично, че малкото момиче се е качило точно в неговата кола. Тва не са дето им викате косвени доказателства, по дяволите, всичко е било случайно. Човек направо да се смее на тоя процес.

— Ти не си бил адвокатът по случая, нали?

— Не. Друг е имал тая чест.

— Оспори ли компетентността на представянето?

— Още не. Но ще го направим. Студент трети курс по право във Флорида би се справил по-добре. И някой гимназист щеше да го направи по-добре. Да побеснее човек. Търпение нямам да напиша изложението по случая. Но не ща да изстрелям всичките си патрони още в началото.

— Какво имаш предвид?

— Матю Кауърт — бавно произнесе адвокатът, — наясно ли си с характера на апелативната работа при смъртните случаи? Идеята е да отхапваме по малко от ябълката. Тва е начинът да мотаеш някой мухльо с години. Да накараш хората да забравят. Да им даваш от време на време възможност да напраят по нещо добро. Не стреляш право в целта още от първия път, щото момчето пак ще се пържи на същия огън, ако разбираш кво искам да ти кажа.

— Разбирам — каза Кауърт. — Но ако допуснем, че става дума за невинен човек?

— Робърт Ърл ли ти каза тва?

— Да.

— И на мене ми каза същото.

— А ти повярва ли му?

— Хм, кой знае. Може би твърде често съм го чувал от тия, дето се радват на гостоприемството на държавния затвор във Флорида. Но ти разбираш, аз всъщност не мога да си позволя лукса да се подписвам под виновността или невинността на клиентите си. Достатъчно ми е, че към тях е повдигнато дело в съда и че аз трябва да го прекратя. Ако успея да предотвратя някоя грешка, добре, като умра и отида на небето, обзалагам се, ангелите с фанфари ще ме посрещнат. Разбира се, може да се случи вместо добро да направя нещо лошо и тогава е твърде вероятно да ме пратят в онова другото място, дето носят вили и имат малки заострени опашки. Тва е то законът, човече. Но ти работиш за вестник. Вестниците са дяволски загрижени обществеността да бъде уведомена за доброто и злото, за истината и справедливостта. Вестниците могат също дяволски да повлияят върху някой съдия да назначи нов процес или върху губернатора, или върху щатската комисия по амнистиите, ако разбираш кво искам да ти кажа. Може пък ти да успееш да направиш едно-друго за Робърт Ърл?

— Може би.

— Защо не отидеш да го видиш? Умен е и умее да говори. — Блек се изсмя. — Говори и от мене по-добре. Може да има достатъчно мозък и адвокат да бъде. И със сигурност е по-умен от оня адвокат, дето са му дали на процеса и дето трябва да е спал, докато са насадили клиента му на електрическия стол.

— Разкажи ми за адвоката му.

— Момче от старата гвардия. Води дела от стотина-двеста години. Пачула е малко градче. Тука сички се познават. Ходят в окръжния съд в Ескамбия като на купон. Купон по смъртен случай. Мене не ме обичат много.

— Не, убеден съм, че не е така.

— Разбира се, и Робърт Ърл не харесват кой знае колко. Да отиде в колеж и всичко останало и да се върне с голяма кола. Хората трябва да са се почувствали добре като са го арестували. Не са свикнали на тия неща. Е, и със сексуални маниаци също не са свикнали.

— Как изглежда този град? — попита Кауърт.

— Точно както едно момче от града като тебе си представя, че изглежда. От ония градчета, дето вестниците и търговската камара обичат да наричат Новия юг. Това значи, че тука има и стари, и нови идеи. Но от друга страна, не е толкоз лошо. Предприемачите правят добри пари.

— Разбирам какво имаш предвид.

— Ела тука и сам се убеди — предложи адвокатът. — Но ми позволи да ти дам един малък съвет: тва, че някой говори като мене или ти прилича на герой на Уилям Фокнър или Фланъри О’Конър, не значи непременно, че е тъп. Щото не е.

— Сигурно.

— На бас, че не вярваше, че съм чел нещо от тях — разсмя се адвокатът.

— И през ум не би ми минало подобно нещо.

— Но преди да приключиш с Робърт Ърл ще ти мине. И гледай да не забравиш още нещо. Хората тук сигурно са много доволни от тва, дето стана с Робърт Ърл. Тъй че не се надявай да си намериш много приятели. Източници, дето вие от вестниците им викате.

— Тревожи ме нещо друго — въздъхна Кауърт. — Той твърди, че знае името на истинския убиец.

— Виж, за тва аз нищо не знам. Може и да знае. По дяволите, сигурно знае. Пачула е малък град. Но едно нещо аз зная със сигурност… — Гласът на адвоката внезапно се промени. Веселите нотки изчезнаха и той заговори със сериозност, която изненада Кауърт. — Зная, че тоя човек е обвинен несправедливо и имам намерение да го измъкна от електрическия стол, независимо дали го е направил, или не. Може би не тая година и не в тоя съд, а друга някоя година, в друг някой съд. Израснал съм и целият ми живот е минал с тия стари момчета, дървеняци и шегаджии, и няма да го изпусна. Не ми пука дали го е направил, или не.

— Но ако не е…

— Е, някой е убил онова малко момиче. Предполагам, някой трябва и да си плати.

— Имам много въпроси — каза Кауърт.

— Сигурно. Тва е случай с много въпроси. Понякога и така става, нали знаеш. Един процес, за който се предполага, че ще разреши всички въпроси, всъщност още повече обърква нещата. Изглежда тва е станало и с приятелчето Робърт Ърл.

— Значи, мислиш, че и аз трябва да хвърля един поглед.

— Ами да — заяви адвокатът. Кауърт беше сигурен, че се усмихва. — Така мисля. Не зная кво ще намериш, като оставим предразсъдъците и мръсничкото им подсъзнание. Може пък да помогнеш да освободим един невинен човек.

— Значи мислиш, че е невинен.

— Да съм казал подобно нещо? Не съм. Казвам само, че трябва да бъде намерен за невинен от съда. Има разлика, нали се сещаш.