Джон Каценбах
Справедлива кауза (26)

Двайсет и шест. Трънлива пътека

Прекосиха границата на Алабама и навлязоха в област Ескамбия, когато нощта вече се спускаше над Галф. На хоризонта изплуваха сиво-кафяви облаци, които вещаеха лошо време и погълнаха искрящата синева на южното небе. Горещ вятър се нахвърляше върху стъклата на внезапни пориви и отнасяше влагата и студа, които донесоха от североизток. Прелетяваха покрай покрити с прах ферми и туфи борове, чиито високи корони напомняха на Кауърт зрители, скочили на крака в момент на голямо напрежение. Бързината, с която се движеха, затвърди страховете им. А всички бяха обзети от чувството, че трябва да бързат, да бързат напред, макар несигурността да засенчваше пътя им. Пейзажът прелетяваше покрай тях. Пътят изглеждаше толкова тесен, че едва се разминаваха с колите, които летяха срещу им. Кауърт се вкопчи в ръкохватката, когато се понесоха срещу стар училищен автобус, боядисан в искрящо бяло, бавно и тежко подскачащ надолу по еднопосочния път. Тани Браун рязко натисна спирачките, за да не се вреже в него. Кауърт вдигна поглед и видя върху страничната врата ярки червени букви, изписани на ръка: ВСЕ ОЩЕ НЕ Е КЪСНО ДА ПОСРЕЩНЕШ СВОЯ СПАСИТЕЛ! А малко по-долу, с по-дребни, но също така ярки букви пишеше: БАПТИСТКА ЦЪРКВА НА НОВОТО ИЗКУПЛЕНИЕ, ПАЧУЛА, ФЛОРИДА. И накрая, върху калника следваше призива: СЛЕДВАЙ МЕ ПО ПЪТЯ КЪМ ИИСУС!

Кауърт свали прозореца и до ушите му стигнаха оглушителните гласове на църковните хористи, които се носеха в горещината и заглушаваха рева на мотора. Напрегна слух, но не можа да разграничи думите на химна, макар да долови далечния отглас от мелодията.

Тани Браун рязко изви кормилото на наетата под наем кола и натисна педала на газта. Колата подскочи напред и се стрелна покрай автобуса. Кауърт погледна нагоре и видя чернокожите пътници да се полюшват и пляскат с ръце в такт с неравния ход на автобуса и с ритъма на песента. Скоростта и разстоянието отнесе звука от гласовете им.

Продължиха в растящата тъмнина. Слабата светлина сякаш замъгляваше очертанията на домовете и хамбарите и правеше криволичещия път едва забележим.

— Иисус работи извънредно в тая област — каза Браун. — Събира души.

Детективът шофираше мълчаливо, неспособен да се отърси от спомените, които се натрапваха неканени в мислите му. Също като на война — ужасяващо и все пак — обичайно. Седем месеца прекара в оная провинция. Взводът му пресичаше една открита местност. Вече се смрачаваше, бяха близо до лагера, пребити от умора и горещина, мръсни, и мислеха за храната, почивката и за поредната задушна нощ, която ги очакваше, а това ги правеше крайно уязвими. Затова не беше кой знае каква изненада, когато писъкът на изстрелян със снайпер куршум проряза въздуха и един от мъжете се свлече така неочаквано, че Браун помисли дали някой раздразнен бог не се е протегнал и като на шега спънал нищо неподозиращия мъж.

Човекът изпищя пронизително с изпълнен със страх и болка глас: „Помогнете ми! Моля ви!“.

Тани Браун не помръдна. Знаеше, че снайперистът изчаква в прикритието си някой да отиде до ранения. Знаеше какво ще се случи, ако се притече на помощ. И замръзна, притиснат към земята. Непрекъснато си повтаряше: „И аз искам да живея“. Остана неподвижен, докато командирът на взвода не издаде команда и артилеристите не засипаха с огън дърветата, зад които се беше скрил снайперистът. После, когато гората се превърна в трески от мощните експлозиви, притича до ранения.

Беше бяло момче от Калифорния, само от седмица във взвода. Браун се приведе над него, взря се в безнадеждно разкъсаните му гърди и се опита да си спомни името му. Беше последният му ранен. По-късно умря.

Седмица след това Браун се върна у дома. Като на повечето медици, службата му приключи по-рано. Върна се в университета във Флорида, записа се в курса по криминално право и накрая получи място в полицейското управление. Не беше първият чернокож служител в шерифството на област Ескамбия, но мълчаливо му бе дадено да разбере, че ще е първият, който ще получи повишение. Имаше на какво да разчита: беше местен. Футболна звезда. Герой от войната. С диплом от колеж. Старото отношение се подкопаваше като скали, превърнати в пясък от непрестанните удари на приливите.

В него се прокрадна чувство на вина. Осъзна, че често си спомня виковете на ранените, но това бяха викове на спасени от него мъже. Помисли си, че ще му е трудно да ги забрави. Напомняха му, че е правил нещо добро сред толкова много зло. Сега за пръв път се сещаше за последния писък на онзи мъж.

Дали Брус Уилкокс е викал за помощ, зачуди се той. Изоставил беше и него.

Осъзна, че той ще трябва да съобщи на семейството му. За щастие Уилкокс нямаше съпруга, нито пък постоянна приятелка. Спомни си, че има сестра, омъжена за офицер от флота, разпределен в Сан Диего. Знаеше, че майка му е мъртва, а баща му живееше сам в старчески дом. В Ескамбия имаше десетина старчески домове. Превърнали се бяха в бързо развиваща се индустрия. Припомни си няколкото срещи с бащата на Уилкокс: твърд и суров старец. По онова време вече мразеше света. Сега щеше да има още една причина за това. Неочакван гняв прекъсна мислите му. Какво да кажа? Че сме се изгубили? Че съм му възложил преследване с неопитен детектив от Монро и че е изчезнал? Че вероятно е мъртъв? Убит по време на акция? Не е като да е погълнат от джунглата.

Но осъзна, че е съвсем същото.

Превключи на дълги светлини. Срещу тях проблеснаха червените очи на един опосум, застанал встрани от пътя, явно готов да се хвърли под колелата на колата. Браун здраво хвана кормилото, без да откъсва поглед от животното, което в последния момент се извърна и се шмугна в безопасния гъсталак.

В този миг му се прииска и той да се прикрие някъде.

Но нямаше къде.

 

 

Малко по-късно спря на паркинга пред мотела „Адмирал Бенхоу“ в покрайнините на Пачула и остави Кауърт и Шефър на тротоара, където искрящите в бяло реклами хвърляха бледа светлина върху лицата им.

— Ще се върна — каза лаконично той.

— Какво си намислил да правиш?

— Ще намеря подкрепление. Не мислиш, че ще го хванем сами, нали?

Кауърт си спомни думите на Браун в Нюарк. Не се беше сетил, че биха могли да потърсят подкрепа.

— Не, предполагам.

— След колко време? — прекъсна го Шефър.

— Скоро. Ще ви взема преди разсъмване. В пет и петнайсет, да кажем.

— И после?

— Ще отидем до къщата на баба му. Мисля, че ще го намерим там. Може да го пипнем още преди да се е събудил. Ако имаме повече късмет.

— А ако нямаме? — попита тя. — Да предположим, че него го няма. Тогава какво?

— Тогава ще поразровим по-надълбоко. Но си мисля, че ще го намерим там.

Тя кимна. Струваше й се едновременно и просто, и невъзможно.

— Къде отиваш сега? — отново попита Кауърт.

— Казах ти. Ще намеря подкрепление. Може и да подам някой и друг рапорт. И разбира се, ще се отбия у дома. Ще се видим тук още преди слънцето да е изгряло.

После запали мотора и бързо отмина. Репортерът и Шефър останаха на тротоара като туристи в непозната страна. Браун хвърли поглед в огледалото и ги видя да се насочват към фоайето на мотела. Изглеждаха дребни, разколебани. Изви волана и ги изгуби от поглед. Почувства странна лекота, сякаш някакъв стегнат възел се разнищваше в него. Едновременно с това усети и горчивина върху езика си. Нощта го обгърна и за пръв път от дълго време го обзе спокойствие. Репортерът и детективът останаха назад в мислите му — не напълно, но достатъчно, за да даде свобода на собствения си гняв. Шофираше с натиснат докрай педал на газта, рязко вземаше завоите, бързаше, макар да не знаеше накъде. Нямаше ни най-малко намерение да пише рапорти, нито пък да организира подкрепа. Каза си, че и по-късно може да си уреди сметките със смъртта.

 

 

Кауърт и Шефър запазиха стаи в мотела и отидоха да вечерят в ресторанта. Не бяха гладни, но понеже беше късно, стори им се естествено да го направят. Дадоха поръчката си на една сервитьорка, която изглежда не се чувстваше удобно в колосаната си униформа в синьо и бяло, може би с размер по-малка и затова силно опъната върху пищния й бюст, и която изглежда не смяташе за нужно да им обърне кой знае какво внимание. Докато чакаха, Кауърт хвърли поглед към Шефър и осъзна, че не знае почти нищо за нея. Осъзна също, че отдавна не беше седял срещу млада жена. Всъщност зад ледените маниери, които Шефър се опитваше да демонстрира, тя беше много привлекателна. Помисли си, че ако бяха в Холивуд, случилото се щеше да е наситено с изключителна емоционалност и за двамата, а това щеше да стане повод да се хвърлят в прегръдките си. Прииска му се да се усмихне. Но си помисли, че би бил доволен, ако тя просто поговореше с него. Не беше сигурен, че е склонна дори и на това.

— Не прилича на Кийс, нали? — попита той.

— Не.

— Там ли израсна?

— Да. Повече или по-малко. Родена съм в Чикаго, но се преместихме, когато бях малка.

— Какво те накара да станеш полицай?

— Това да не е интервю? Статия ли ще пишеш?

Кауърт махна небрежно с ръка, но си помисли, че навярно тя има право. Сигурно щеше да използва и най-незначителния детайл, до който се добереше, в статията си, когато се стигнеше дотам да описва случилото се.

— Не. Просто се опитвам да бъда любезен. Не е нужно да ми отговаряш. Можем да си седим тук мълчаливо и аз не бих имал нищо против.

— Баща ми беше полицай. Детектив в Чикаго, преди да го застрелят. Преместихме се в Кийс след смъртта му. Като бежанци, предполагам. Мислех си, че може би полицейската работа ще ми хареса и затова след колежа постъпих там. Ето, това е.

— Откога…

— Две години като патрул. Шест месеца в отдела за грабежи. Три месеца в углавните престъпления. И толкова. Това е цялата история.

— Убийствата в Тарпън Драйв първия ти голям случай ли са?

— Не — поклати тя глава. — Всички убийства са важни.

Не беше сигурна дали той повярва на лъжата й или само се престори, защото заби глава в салатата си — голям къс салата, с резен домат отстрани, залят с пикантен сос. Вдигна домата с вилицата си.

— Ню Джърси номер шест.

— Какво?

— Домати от Джърси. Всъщност навярно за тях е прекалено рано, но този изглежда така, сякаш е поне отпреди година. Знаеш ли какво правят? Берат ги зелени, дълго преди да са узрели. Здрави и твърди като скала. Не се разпадат, като ги разрежеш. Никакви семена, нито пък месо, което да изпадне от вътрешността им. В ресторантите така ги искат. Разбира се никой не яде зелени домати, затова ги инжектират с червена боя и заприличват на истински. Продават ги с милиони в заведенията за бързо хранене.

Тя стоеше, вперила в него поглед през масата. Помисли си, че дрънка безсмислици. Но кой би го обвинил? Животът му беше разбит. Тя се взря в дланта си. Може би помежду им имаше нещо общо.

Двамата замълчаха за момент. Сервитьорката донесе вечерите им и хвърли чиниите пред тях. Когато не можеше повече да издържа, Андрея накрая попита:

— Само ми кажи, по дяволите, какво мислиш, че ще се случи?

Говореше с тих, почти заговорнически, но изпълнен с настойчивост глас. Кауърт леко се отдръпна от масата и за миг се вгледа в нея, преди да отвърне:

— Мисля, че ще отидем да потърсим Робърт Ърл Фъргюсън в къщата на баба му.

— И?

— И мисля, че лейтенант Браун отново ще го арестува за убийството на Джоани Шрайвър, колкото и да е безсмислено. Или ще възникнат пречки от юридическо естество. Или лъжесвидетелстване под клетва. А може и свидетел в изчезването на Уилкокс. Нещо такова. И после двамата ще трябва да се възползвате от всичко, което знаем и което не знаем, и да започнете разпита. А аз ще напиша някоя статия и ще чакам големия взрив. — Кауърт замълча и хвърли поглед към нея. — Поне ще ни бъде подръка, а не някъде там, където да прави каквото си ще. Ще го спрем.

— И си мислиш, че ще е толкова лесно?

— Не — поклати глава Кауърт. — Всичко крие опасности. Всичко носи някакъв риск.

— Зная — спокойно отвърна тя. — Исках да съм сигурна, че и ти го осъзнаваш.

Помежду им отново се възцари тишина, която сякаш се намести в мислите им в няколкото объркани мига, преди Кауърт пак да се обади:

— Всичко се разви много бързо, нали?

— Какво искаш да кажеш?

— Сякаш мина много време, откакто Блеър Съливан седна на стола. А то беше само преди броени дни.

— Предпочиташ да е било преди повече време ли?

— Не. Иска ми се всичко да е приключило.

Андрея Шефър понечи да каже нещо, но после изглежда промени намерението си, защото замълча, преди отново да заговори:

— И какво ще стане, когато всичко приключи?

— Ще мога да се върна и да продължа да правя онова, което вършех преди — отвърна Кауърт, дори без се поколебае. Помисли си, че ще бъде и в безопасност, но предпочете да премълчи. — Разбира се — разсмя се той саркастично, — докато всичко приключи, сигурно ще ме изядат с парцалите. Както и Тани Браун. А може би и теб. Но… — Той сви рамене, сякаш да каже, че това вече няма значение, което разбира се, не беше така.

Шефър разбра. Помисли си, че хората, които искат нещата да бъдат такива, каквито са били преди, са безнадеждно наивни. И никога не са доволни от резултатите.

— Имаш ли доверие на лейтенант Браун? — запита тя.

Кауърт се поколеба.

— Мисля, че е опасен, ако имаш това предвид. Мисля, че вече е на ръба. Също мисля, че ще удържи на думата си. — Помисли си и че трябва да допълни, че според него Тани Браун е изпълнен с отявлена ярост и ненавист. — Но не е постигнал това, което е сега, като пристъпва принципите. Играе според правилата. Не превишава правомощията си. Държи се точно така, както хората очакват от него да се държи. Е, веднъж е допуснал нарушение. Оставил е Уилкокс да измъкне насила признанието от Фъргюсън. Втори път няма да падне в същия капан.

— И аз мисля, че е близо до ръба — съгласи се Шефър. — Но изглежда има резерви. — Не беше сигурна дали вярва в това, или не. Знаеше, че същото би могло да бъде казано за Кауърт, а и за нея самата.

— Все едно — рязко я прекъсна Кауърт.

— Защо?

— Защото всички трябва да я изиграем тая игра до края.

Сервитьорката дойде и отнесе чиниите им. Попита ги искат ли десерт. И двамата отказаха. Отказаха и кафето. Сервитьорката, все така безмълвна, сякаш беше предвидила това, защото безцеремонно остави сметката на масата. Шефър настоя да плати своя дял. Отидоха до стаите си без повече разговори. Дори не си пожелаха лека нощ.

 

 

Андрея Шефър притвори вратата зад себе си и се отправи към малкото бюро в мотелската стая. Спомени от изминалите няколко дни и откъслечни реплики трескаво се заредиха в обърканите й мисли. Но си наложи да запази хладнокръвие. Сложи чантата отгоре и взе деветмилиметровия полуавтоматичен пистолет. Извади пачката патрони, за да се увери, че пълнителят е зареден. Пробва и предпазителя. Всичко беше в изправност. Отново сложи пълнителя и постави оръжието пред себе си. После зарови в чантата си, за да намери резервния пълнител. Откри го, провери и него и го остави до оръжието.

Застина за миг, вперила поглед в пистолета.

Спомни си часовете на полигона. Полицейското управление на област Монро разполагаше със стрелбище в едно безлюдно място, непосредствено под Маратон. Процедурата беше проста. Докато вървиш сред изоставените сгради — панелни постройки, избледнели до бяло от изпепеляващото слънце, няколко полицая задействаха по електронен път серия мишени. Добра беше на това упражнение. Винаги набираше към деветдесет. Но най-голямо удоволствие й доставяше електронният механизъм, изискването да забележи мишената, да разпознае в нея приятеля или врага и в съответствие с това — да стреля или не. Харесваше й усещането на пълна вглъбеност, липсата на сетива за всичко останало, освен за жаркото слънце, за тежестта на оръжието в ръката и за мишените, които се появяваха. В една зона за убийства. Удобно и с единствена цел — да бъде взето упражнението.

Отново сведе поглед към оръжието. Помисли си, че досега е стреляла само срещу мишена. Спомни си мъглата и студа по улиците на Нюарк. Не беше онова, което очакваше. В онези моменти дори не осъзнаваше, че участва в двубой. Хората по тротоарите, заплашителните погледи и жестове, безнадеждното преследване по улиците. За пръв път беше наистина. Изскърца със зъби. Обеща си повече да не се проваля на тест като този.

Постави оръжието на леглото и посегна към телефона. Едва на третия опит се свърза с Майкъл Вайс.

— Здрасти, Анди! — бързо каза той. — Божичко, наистина ли чувам гласа ти? Какво стана? Как е твоето лошо момче?

Едва не се разсмя при този въпрос.

— Всичко е наред. А нещата с момчето не са наред. Трябва да помогна на оня полицай от Ескамбия да го арестуваме и веднага се връщам при теб. — Осезателно почувства как Вайс се опитва да смели загадъчното й обяснение. Без да му даде възможност да каже каквото и да е, тя добави: — Връщам се във Флорида. Утре ще съм в Старки. Тогава ще ти обясня всичко.

— Добре — бавно каза той. — Но не губи повече време. Знаеш ли на какво се натъкнах тук?

— На оръжието на убийството?

— Е, нямах чак такъв късмет. Но познай кой се е обаждал десетина пъти на брат си в Кийс в месеца преди убийството? И познай чий чисто нов джип е санкциониран за превишена скорост почти до Маями двайсет и четири часа преди господин Репортера да намери ония тела?

— Добрият сержант?

— Улучи. Утре ще намина към автокъщата. Ще ми се да разбера как точно е бил купен тоя нов-новеничък джип. Червен. С дебели гуми и мощни фарове. Ферари — изсмя се Вайс. — Хайде, Анди, свърших цялата черна работа. Сега ми трябва твоята небезизвестна хладнокръвна техника на водене на разпит, за да хлопна вратата зад това момче. Той е. Чувствам го.

— Идвам — каза тя. — Утре.

Остави телефонната слушалка. Сведе поглед към пистолета до себе си. Прочисти мислите си, вдигна оръжието, претегли го на ръка и отново го остави върху леглото. Изрита обувките си, но остана напълно облечена. Каза си, че трябва да поспи и затвори очи, здраво обвила пръсти около пистолета, леко раздразнена от Матю Кауърт, задето беше доловил истината: тази игра тя щеше да я играе до края.

 

 

Кауърт заключи вратата зад себе си и седна на ръба на леглото. За миг спря поглед върху телефона, сякаш очакваше да иззвъни. Накрая протегна ръка и вдигна слушалката. Натисна осмица, за да получи достъп до междущатската линия и започна да набира номера на жена си и дъщеря си в Тампа. Набра девет от единайсетте цифри и спря.

Не знаеше какво би могъл да им каже. Нямаше какво да добави към разговора им от ранните утринни часове. Не искаше да чуе, че не са го послушали и все още са леснодостъпни и уязвими там, в елегантния си дом. По-удобно би се чувствал, ако живееше с илюзията, че дъщеря му е в безопасност в Мичиган.

Прекъсна връзката, отново натисна осмица и набра централата на „Маями Джърнъл“. Искаше му се да си поговори с Уил или Една. С отговорния редактор, с главния редактор или просто с някое от момчетата.

— „Маями Джърнъл“ — чу той женски глас.

Не отвърна.

— „Маями Джърнъл“ — раздразнено каза тя. — Ало?

От другата страна рязко затвориха и той остана със слушалката в ръка.

Спомни си Върнън Хокинс и се зачуди как ли би могъл да се свърже с небето. Или с преизподнята, направи опит да се пошегува със себе си. Какво би казал Хокинс? Би му казал да оправи нещата и после да продължи да си живее живота. Старият детектив нямаше време за глупаци.

Кауърт отново сведе поглед към телефона. Поклати глава, сякаш приемаше отказа на поръчка, която и без това не беше дал, отново притисна слушалката към ухото си и набра номера на регистратурата на мотела.

— Кауърт е, от стая сто и едно. Събудете ме, моля, утре в пет.

— Да, сър. Ранно събуждане?

— Точно така.

— Стая сто и едно, събуждане в пет часа. Да, сър.

Остави телефона върху вилката и седна на леглото. Изпита нездраво задоволство при мисълта, че в целия свят единственият човек, на когото можа да позвъни, е дежурният в някакъв безличен мотел. Отпусна глава върху възглавницата и зачака идването на заявения час.

 

 

Чувстваше се в нощта като в лошо ушит костюм. За̀духа и влага изпълваха непрогледния мрак. От време на време светкавици разсичаха небето — в Галф, на километри отвъд бреговата ивица на Пенсакола, вилнееше буря. На Тани Браун тя приличаше на битка в далечината. Все пак Пачула тънеше в тишина, сякаш напълно безразлична към противоборството, което се разиграваше в непосредствена близост. Отново пренесе вниманието си към тихите улици, по които шофираше. Вдясно беше училището, прихлупено и непривлекателно в тъмнината, в очакване на децата, които да внесат живот в него. Вслуша се в свистенето на гумите по асфалта и за миг забави под върбата, колкото да хвърли поглед през рамо към сградата.

Ето, оттук започна всичко. Точно тук тя се е качила в колата. Защо го е направила? Защо не е прозряла опасността и не е побягнала с всички сили назад към безопасността? Или поне да беше извикала за помощ.

Било е от възрастта, осъзна той. Същата като на дъщерите му. Достатъчно голяма, за да бъде уязвима към всички ужаси на този свят, но все още не дотам зряла, че да ги познава. Спомни си случаите, когато седеше срещу дъщеря си и Джоани Шрайвър и мислеше да им каже истината за онова, което дебне в света, но неизменно преглъщаше ужасите, които му идваха наум и им даваше още един ден, още един час, още една минута на невинност и на свобода, която тя носеше.

Узнае ли, помисли си той, човек изгубва нещо.

Спомни си първия път, когато някой изплю „негър“ в лицето му и урока, който получи тогава. Беше на пет години и се прибра разплакан у дома. Майка му го успокои, накара го да се почувства по-добре, но не можеше да му обещае, че това никога повече няма да се повтори. Знаеше, че от този момент той изгуби нещо. Човек опознава злото бавно и неизбежно. Предразсъдъци. Омраза. Насилие. Убийство. Всеки урок отнема късче от оптимизма на младостта.

Натисна педала на газта и измина няколкото пресечки към дома на семейство Шрайвър. В кухнята и във всекидневната светеше и за момент той се изкуши да отиде до входната врата и да потропа. Знаеше, че ще е добре дошъл. Ще му предложат кафе, а може би и нещо да хапне. Някога бяха приятели. Но после нещата се промениха. Сега за тях той беше само спомен от преживян ужас. Биха го поканили да седне във всекидневната, после любезно биха чули защо е наминал, а той би се насилил да скалъпи нещо неангажиращо. Не би могъл да ми каже истината, защото сам не беше сигурен каква точно е тя.

И накрая, осъзна той, ще подхванат разговор за дъщеря си, ще кажат колко им липсва присъствието й, а за него беше непосилно да чуе това. Напълно непосилно.

Но остана отвън, загледан в къщата, докато светлините угаснаха и семейство Шрайвър потъна в трескавия сън, донесен им от късната нощ.

Почувства нещо странно и невидимо да се носи из черния въздух. За миг през ума му мина ужасяващата мисъл, че Робърт Ърл Фъргюсън е изпитвал същото, докато е вървял в тъмнината, която го е погълнала. Дали наистина е било така, запита се той. Не можа да отговори на собствения си въпрос. Шофираше по улиците, познати още от детството му, улици, които нашепваха за старост и дълговечност, преди да навлезе в по-новите предградия, в които крещяха промяната и бъдещето. Чувстваше тъканта на града като земеделец, който стрива пръстта между пръстите си. Откри, че е стигнал собствената си улица. Забеляза полицейската кола, паркирана малко по-долу от неговия блок, и спря зад нея.

Униформеният полицай скочи иззад кормилото с насочено оръжие в едната си ръка, а в другата — с фенер.

— Аз съм, лейтенант Браун — меко каза той и слезе от колата си.

Младият полицай тръгна към него.

— Божичко, лейтенанте, акъла ми изкара.

— Съжалявам. Малка проверка.

— Прибирате ли се, сър? Свободен ли съм?

— Не, остани. Трябва да свърша още няколко неща.

— Няма проблеми.

— Нещо необичайно?

— Не, сър. Всъщност, да, сър. Случи се нещо, но то навярно е без значение. Тъмен форд, последен модел. С регистрация от друг щат. Преди около час на два пъти мина по улицата. Бавно, сякаш ме наблюдаваше. Трябваше да взема номера му, но не успях. После си казах, че ще го проследя, но не е идвал повече. Това е всичко. Не е кой знае какво.

— Видя ли шофьора?

— Не, сър. Първият път даже не го забелязах. Загледах го, когато мина за втори път. Това именно привлече вниманието ми. Навярно не е нещо важно. Сигурно някой на гости на роднини се е изгубил.

Тани Браун се взря в младия полицай и кимна. Не се изплаши. Изпълни се единствено с хладина от мисълта, че навярно смъртта бавно се носи наоколо.

— Да. Най-вероятно. Но ти си отваряй очите, все пак.

— Да, сър. След около час и нещо ще ме сменят. Ще се погрижа да информирам дежурния за форда.

Тани Браун вдигна ръка към челото като за поздрав и се върна в собствената си кола. Хвърли поглед към дома си. Светлините бяха загасени. Утре е учебен ден, помисли си той. Мисълта за домашните му задължения го заля като вълна. Осъзна доколко преследването на Робърт Ърл Фъргюсън беше помрачило живота му. Не изпита вина. Работата на полицая беше такава — трябваше да направи компромис с маниите си, да забрави за нормалния живот. Споходи го една утешителна мисъл. Браво, тате! Накарал си ги рано да приключат с домашните, изключил си тоя дяволски телевизор, въпреки протестите им и си ги накарал да си легнат.

За миг му се прииска да се качи и да надникне към спящите лица на дъщерите си, може би да хвърли един поглед и към стареца, който навярно хъркаше във фотьойла, след като си бе изпил вечерното уиски. Старецът често си пийваше чашка или две, след като сложеше момичетата да спят. Като лекарство срещу артрита. Понякога Тани Браун се присъединяваше към баща си за една чашка. Собствените му болки имаха нужда от такова лекарство. Откри, че се усмихва. Задоволството от усещането за дом. За миг си представи мъртвата си съпруга до него, в колата.

Какво би й казал?

Че не се справя чак толкова зле. Но сега трябва да постави нещата по местата им. Да залепи счупеното колкото се може по-добре.

И отново да върне сигурността.

Кимна с глава и потегли. Шофираше по познати пътища, покрай места, свързани със спомени. Чувстваше присъствието на Фъргюсън като лоша миризма, която се носи над града. Движението му носеше утеха. Сякаш будуването беше някаква гаранция. Дори и не мислеше за сън. Пътуваше нагоре-надолу по пътищата на спомените си, чакаше края на нощта, за да може ясно да види кое е следващото, което трябва да направи.