Джон Каценбах
Справедлива кауза (13)

Тринайсет. Пукнатина в историята

Нямаше план.

Матю Кауърт се събуди в деня след екзекуцията на Блеър Съливан с ентусиазма на човек, на когото е казано, че е следващият по ред. Миналата нощ прекоси половината щат. Трескаво измина над четиристотин и петдесет километра, понякога със скорост над сто и трийсет в час, донякъде изненадан, че патрулните коли не го засякоха нито веднъж, макар да му се случваше да премине и в платното за насрещно движение. Летеше в тъмнината, гонен от противоречиви мисли, които рикошираха в главата му. Пресичаше Палм Бийч, когато първите слънчеви лъчи разпръснаха тъмнината, но не хвърлиха светлина върху проблемите му. Остави колата вече по светло на намръщения агент на „Херц“ на международното летище в Маями, който не искаше да разбере защо Кауърт не я е върнал в северна Флорида, откъдето я е наел. Шофьорът на таксито, от кубински произход, дрънкаше неспирно за бейзбол и политика, без да прави разлика между двете, на някаква своя си смесица от езици, докато енергично си проправяше път през задръстените от сутрешното движение улици. Когато най-накрая го остави на тротоара пред апартамента му, Кауърт вдигна глава и се вгледа в бледото небе, което сипеше зной.

Тръгна към къщи, изпълнен със странно чувство на неловкост. Чудеше се какво да прави. Каза си, че може да отиде до вестника, но чувстваше, че не му достига енергия. Откри, че редакцията вече не е сигурно убежище за него, а блато или минно поле. Взря се в ръцете си, после обърна длани и проследи линиите и вените. Стори му се смешно, че само допреди няколко часа отчаяно искаше да остане сам, а сега, когато това наистина се случи, не знаеше какво да прави.

Опита се да си припомни случаи на свои колеги, изпаднали в същите обстоятелства, сякаш чуждите грешки можеха да омаловажат неговите. Припомни си усилията на Уилям Ф. Бърли да освободи Едгар Смит от отделението за осъдени на смърт в Ню Джърси в началото на шейсетте и помощта, оказана от Норман Мейлър на Джак Абът. Спомни си гнева на журналиста, когато, застанал пред подиума с микрофони, гневно призна, че е бил подведен от убиеца. Спомни си как писателят си пробиваше път под светлините на камерите и отказваше да говори за убийствената си тайна. Не съм първият репортер, който прави грешка, помисли си той. Професията му е такава, рискована. Залогът беше прекалено голям. Никой репортер не е имунизиран срещу умело замислената измама.

Но това само го накара да се почувства още по-зле.

Седна на стола си, сякаш срещу му имаше друг човек и каза:

— Какво да правя?

Надигна се и закрачи из стаята.

— По дяволите, липсваха всякакви доказателства! Логично беше. Напълно логично. По дяволите! По дяволите!

Внезапно го обзе гняв. Пресегна се и помете с ръка вестниците и списанията от бюрото. После вдигна една маса и я преобърна върху дивана. Дървото се трошеше с опияняващ шум. Замърмори цинизми, закрачи бързо из стаята и пак се нахвърли върху мебелите. Грабна няколко чинии и ги тресна в пода. Събори книгите от един рафт. Преобръщаше столове, удряше стените с юмрук и накрая се свлече до дивана.

— Откъде можех да зная? — извика той. Тишината в стаята беше единственият отговор. Обзе го странно изтощение. Наведе глава и впи поглед в тавана. Внезапно се разсмя. — Момче — проточи той печален глас. Имитираше южняшкия акцент от Холивуд, — загази я. Направо я загази. Сам няма да повярваш колко я загази. — Думите се изляха от устата му и отекнаха в оголения апартамент. Рязко седна. — Добре. Какво ще правим? — Тишина. — Точно така — разсмя се той отново. — Просто не знаем, нали?

Надигна се, закрачи през бъркотията към бюрото си и отвори долното чекмедже. Разрови купчината листове и откри един брой на неделния вестник със статията отпреди година. Хартията вече леко жълтееше. Стори му се много крехка между пръстите. Заглавието изскочи пред очите му и той зачете.

„Едно убийство повдига въпроси…“ Дума да няма, обобщи той мислено въведението и продължи нататък. Уводната страница, после и продължението. Не погледна фотографията на Джоани Шрайвър, но гневно се втренчи в снимките на Съливан и Фъргюсън.

Прииска му се да свие вестника на топка и да го запрати в кошчето за боклук, но се спря и отново се вгледа в него. Сграбчи един жълт маркер и започна да отбелязва случайни думи или фрази. Не откри нищо нередно. Нямаше нищо наистина погрешно. Нищо неточно.

Но цялата статия беше лъжа.

Отново зачете написаното. Всички „въпроси“ бяха правилни. Обвинението срещу Робърт Ърл Фъргюсън се основаваше на най-необосновани доказателства, скалъпени в атмосфера на предразсъдъци. Наистина ли признанието беше изтръгнато насила от Фъргюсън? Статиите му цитираха единствено онова, което затворникът твърдеше, а полицаите отричаха. Тани Браун, помисли си Кауърт, беше онзи, който не можа да каже колко време е бил задържан Фъргюсън, преди да направи „признание“. Показанията му заслужено бяха отхвърлени. Съдебните заседатели, признали го за виновен, са били предубедени. Едно жестоко убито малко бяло момиче и един гневен черен мъж, обвинен в престъпление и представян от некомпетентен възрастен адвокат. Съвършена формула за всяко предубеждение. Собствените му думи — изтръгнати незаконно — го пращаха в отделението за осъдени на смърт. Нямаше място за съмнение относно несправедливостта, извършена над Фъргюсън в дните след разкриването на тялото на Джоани Шрайвър.

Като оставим една малка подробност. Той беше палачът на малкото момиче. Или поне по думите на масовия убиец.

Зави му се свят.

Кауърт продължи да се рови в историята. Блеър Съливан е бил в окръг Ескамбия по време на убийството. Това е потвърдено и препотвърдено. Несъмнено, Съливан е попаднал в смъртоносен водовъртеж. Би трябвало да е заподозрян — ако полицията си беше направила труда да види очевидното.

Единствената явна лъжа — ако наистина бе такава — която той трябваше да долови, принадлежеше на Фъргюсън и касаеше признанието на престъплението от Съливан. Но той цитираше думите на Фъргюсън — внимателно преценени и приведени, не говореше от свое име.

И въпреки това, всичко беше лъжа. Вещ камуфлаж на двама мъже, напълно замъглили всяка истина.

Имаше чувството, че е попаднал в ада. Единствената, ужасяваща реалност беше, че всичко това наистина се е случило.

Не обърна внимание на първите две иззвънявания на телефона. При третото се надигна, макар да знаеше, че няма човек, с който да иска да говори.

— Да?

— Божичко, Мат?

Беше Уил Мартин от редакцията.

— Уил?

— Боже, човече, къде беше? Търсихме те навсякъде.

— Пътувах насам. Току-що се върнах.

— От Старки ли? Пътят е осем часа.

— Всъщност, по-малко от шест. Шофирах бързо.

— Добре, момче. Надявам се, че можеш да пишеш толкова бързо, колкото и шофираш. В редакцията търпение нямаме да получим ръкописа ти за следващия брой. Вече не остана много време. Трябва да се довлечеш тук. — Гласът на редактора гореше от нетърпение.

— Разбира се. Разбира се… — Кауърт се вслуша в звука от собствения си глас, сякаш някой друг говореше по телефона. — Ей, Уил, какво тече по жицата?

— Дивотии всякакви. Още пишат уводни статии за оная твоята конференция. Всъщност, какво точно се е случило там? Никой не говори за нищо друго и никой нищо не знае. Трябва да чуеш телефонния си секретар. „Нетуърк“, „Таймс“ и „Поуст“, седмичниците, всички са на стартовата линия. Трите местни филиала барикадираха входа и трябва да измислим начин да те докараме тук без много шум. Вече имаме десетина обаждания от ченгетата от отдела за убийства, работили по случаи, които просто са се изпречили на пътя на Съливан. Всички искат да знаят какво ти е казал убиецът, преди да смаже стола, ако ми простиш шегата.

— Съливан призна, че е извършил доста убийства.

— Зная това. Вече беше официално оповестено. Казал си го на всички там. Но ние трябва да получим подробностите веднага, синко. Всичко, дума по дума. Имена, дати, факти. Веднага. Имаш ли запис? Веднага трябва да го разпечатаме, трябва да направим и презаписи. Хайде, Мати, зная, че сигурно нямаш сила да дишаш, приятелче, но трябва да се стегнеш. Вземи там нещо тонизиращо, пийни няколко кафета, само ела и ни кажи каквото си чул. Трябва да се размърдаш, Мати, размърдай се, преди всички тук да са се побъркали. По дяволите, можеш да поспиш по-късно. И без това надценяваме съня. По-добре да се сдобием с някоя голяма статия. Повярвай ми.

— Добре — безпомощно се съгласи Кауърт.

Ентусиазмът, който Уил изливаше по телефона, разпръсна всяко негово желание да обясни случилото се. Осъзна, че щом Мартин е в това състояние — той, винаги предпазливият, обмислящият и преценяващият всяка стъпка, редакцията сигурно се пръска по шевовете от възбуда. Въздействието на някоя голяма история върху екипа на вестника беше непредсказуемо. Тя здраво оплиташе всички, всмукваше ги, караше ги да се чувстват така, сякаш са част от събитието. Пое дълбоко дъх.

— Тръгвам — бавно каза той. — Но как да мина покрай журналистите?

— Нямаш проблеми. Нали знаеш онова място, в центъра, зад „Омни Мал“, при хотел „Мериът“? Онази малката задна уличка до плажа?

— Да.

— Добре. След двайсет минути един пикап за разнасяне на поръчки по домовете ще те чака там на ъгъла. Скачай вътре и идвай през входа за снабдителите.

— Кинжал под мантията, а? — насила се усмихна Кауърт.

— Времето е опасно, синко, и изисква особено внимание. Това е най-доброто, което можахме да измислим за толкова кратко време. Е, предполагам, ЦРУ или КГБ щяха да се справят по-добре, но ние нямаме време. Пък и да излъжем една тайфа телевизионни репортери не е най-сложното нещо на тоя свят.

— Тръгвам. — После изведнъж си помисли за записите с истината за убийството на Джоани Шрайвър. Не можеше да позволи някой друг да чуе това. Не и докато нещата не се успокоят и той не вземе решение какво да прави по-нататък. Опита се да се измъкне. — Виж, първо трябва да взема един душ. Прати пикапа, да кажем, след четирийсет и пет минути. Час може би.

— Невъзможно. Не е нужно да бъдеш чист, за да пишеш.

— Трябва да събера мислите си.

— Искаш от мен да кажа на отговорния редактор, че мислиш ли?

— Не, не, само му кажи, че съм тръгнал, че просто си подреждам бележките. Трийсет минути, Уил. Половин час. Обещавам.

— Не повече. Трябва да действаме, синко. Трябва да действаме. — В слушалката се разнесе звукът от плясъка на дланта му, с който Уил Мартин подчертаваше неотложността на момента.

— Половин час. Не повече.

— Добре. Ще кажа на отговорния редактор. Човече, той ще получи сърдечен пристъп, а е десет часа. Пикапът ще те чака. Само побързай. Дай още един ден живот на бедното момче, а? — Мартин се разсмя на собствената си шега и затвори телефона.

Главата му бръмчеше. Знаеше, че няма избор, че детективите веднага ще дойдат в кабинета му. Нещата се развиваха прекалено бързо, за да ги спре. Трябваше да отиде там и да напише нещо. Това се очакваше от него.

Но вместо да грабне сакото си, той взе куфарчето си и извади записите. Нужна му беше само секунда, за да намери последната касета. Предвидливо номерира всяка още там, на място. За миг я задържа в ръка. Помисли си дали да не я унищожи, но вместо това я пъхна в собствената си стереоуредба. Нави лентата до края, после я върна няколко метра и натисна бутона. Гласът на Блеър Съливан гръмна по тонколоните и изпълни малкия апартамент с горчивото си послание. Кауърт изчака, докато се разнесоха думите: „… Сега ще ти кажа истината за смъртта на малката Джоани Шрайвър“.

Спря лентата и отново пренави няколко метра там, където Блеър Съливан казваше: „Ето това са те, всичките трийсет и девет. Като роман, а?“, а той отвръщаше: „Съливан, няма много време“. Тогава убиецът беше изкрещял: „Не се ли разбрахме с теб, момче?“, преди да продължи с: „Сега е време за още една история, Кауърт“. Пак пренави лентата и спря на: „Като роман, а?“. Отиде до купчината касети и плочи, които беше събрал, и взе една касета, на която преди години записа „Испански етюди“ на Майлс Дейвис. Стара касета, рядко я слушаше и надписът й вече бе избелял. Знаеше, че в края й има няколко празни метра. Сложи я в касетофона и намери края. После я извади от стереоуредбата и я сложи в портативния касетофон, постави го пред тонколоните и натисна едновременно бутоните на касетата с признанието на Съливан и с музиката на Майлс Дейвис.

Остана заслушан в думите, които избухнаха около него. Искаше да забрави за тях. После изключи и двата апарата. Прослуша записа на Съливан в края на касетата на Майлс. Гласът му вече не беше толкова ясен, но оставаше все така брутално осезаем. После остави касетата върху рафта с останалите.

За миг се загледа в оригиналната лента с гласа на Съливан. После я пренави до мястото, което дублира върху касетата на Дейвис, натисна бутона за запис и заличи думите на Съливан с безмълвна тишина.

Краят наистина изглеждаше малко неочакван, но така и трябваше да бъде. Касетата едва ли щеше да издържи професионална проверка в някоя полицейска лаборатория, но поне щеше да му помогне да спечели малко време.

 

 

Кауърт вдигна глава от екрана на компютъра и видя двамата детективи да си проправят път през залата на редакцията. Заобикаляха бюрата и вървяха към него, без да обръщат внимание на останалите репортери, чиито погледи ги следваха неотлъчно. Когато застанаха пред него, всички се бяха изправили, вперили поглед в тях.

— Добре, Кауърт — рязко каза Андрея, — наш ред е.

Думите на екрана пред него сякаш потрепериха.

— Свършвам след секунда — отвърна той, без да вдига поглед от компютъра.

— Свършваш сега — прекъсна го Майкъл Вайс.

Кауърт пренебрегна детективите. Миг по-късно отговорният редактор се втурна към тях и застана между детективите и репортера.

— Искаме пълно изявление. Веднага. Дни наред вече се опитваме да го получим и ни писна да търчим насам-натам — обясни Шефър.

Отговорният редактор кимна:

— Щом свърши…

— Така казахте и онзи ден, когато той откри телата. После трябваше да говори със Съливан. После заради онова, което Съливан му бил казал, трябваше да остане сам. Сега трябва да опише всичко. По дяволите, ние искаме неговото изявление. Да се абонираме за вестника ви ли? — Отчаяние изпълваше гласа й.

— Той скоро ще свърши — отговорният редактор прикри Кауърт от двамата детективи и се опита да ги отдалечи от бюрото му.

— Сега — упорито повтори тя.

— Щом свърши — пак каза редакторът.

— Искате ли да ви арестувам с обвинение, че препятствате дейността ни? — запита Вайс. — Наистина ми писна да чакам мижитурки като вас да се мотаят, за да можем ние да си вършим работата.

— Преувеличавате — намеси се отговорният редактор. — Пък и бъдете сигурни, че на първа страница в утрешния вестник ще излезе една хубава фотография на вас двамата, докато ми слагате белезници. Шерифът на Монро ще се зарадва да я види. — Той гневно протегна ръце към тях.

— Виж — направи крачка към него Шефър. — Той разполага с информация относно разследване на убийство. Толкова ли нелогично изглежда да го помоля за малка помощ?

— Не е нелогично — втренчи в нея поглед отговорният редактор. — Но него го гони и срокът за публикацията. Всяко нещо по реда си.

— Точно така — гневно се намеси Вайс. — Всяко нещо по реда си. Само дето не можем да се разберем за реда с вас, момчета. Продажбата на вестници или разкриването на престъпления.

— Мат, колко време ти трябва още? — попита редакторът. Никой не отстъпваше.

— Няколко минути — отвърна Кауърт.

— Къде са касетите? — попита Шефър.

— Презаписваме ги. Почти приключваме. — Редакторът сякаш обмисляше нещо. — Вижте, какво ще кажете да прочетете какво е казал Съливан на нашия човек, докато чакате?

Детективите кимнаха. Редакторът хвърли към Кауърт красноречив поглед и ги поведе към залата за конференции, където три машинописки със слушалки на ушите работеха напрегнато.

Кауърт пое дълбоко дъх. Описал беше вече екзекуцията и сега жонглираше с признанието на Съливан. Даваше списък на изброените от него престъпления.

Оставаше единствено двойното убийство, което интересуваше детективите от Кийс. Чувстваше се в безизходица. Главната част от изложението, темата, която щеше да се превърне във водеща още с първите редове. И именно това го плашеше. Не можеше да каже на полицаите, нито пък да напише във вестника, че Фъргюсън е замесен в престъплението, без да обясни защо. А единственото обяснение водеше до убийството на Джоани Шрайвър и до споразумението между двамата мъже от отделението за осъдени на смърт.

Матю Кауърт стоеше замръзнал пред екрана на компютъра си. Единственият начин да защити себе си, репутацията и кариерата си беше да прикрие ролята на Фъргюсън. Да прикрие убиец? В спомените му отекнаха думите на Съливан: „Ами ти, Кауърт? Застрелях ли те и теб?“. За един кратък миг си помисли дали да не разкаже истината, но в същото време се запита какво всъщност представлява тази истина? Всичко се въртеше около думите на екзекутирания. Отявлен любител на лъжи. До смъртта си.

Вдигна очи и срещна погледа на отговорния редактор. Мъжът разтвори ръце и описа широк кръг. Свършвай, казваше жестът. Кауърт хвърли поглед към статията, която пишеше. Знаеше, че ще излезе във вестника без каквито и да е корекции. Стоеше така, обзет от колебания, когато зад рамото му се разнесе глас:

— Това не го вярвам.

Беше Една Макгий. Русата коса се разпиля върху лицето й, когато завъртя глава. Гледаше няколко страници от разпечатката на признанието на Съливан.

— Какво? — завъртя се Кауърт на стола си.

Тя се намръщи и направи гримаса, докато погледът й пробягваше по думите.

— Ей, Мат, мисля, че тук има проблем.

— Какво? — отново попита той.

— Ами просто хвърлих поглед на това и нали разбираш… Виж, зная, че съвсем искрено ти е разказал за тези престъпления. С факти и всичко останало, както предполагам. Обаче виж тук. Твърди, че е убил детето, което работело едновременно в супермаркет и на сергия за индиански сувенири на „Тамиами Трейл“ преди няколко години. Казва, че спрял за кока-кола или нещо такова, застрелял момчето в гръб и иззел съдържанието на касата, преди да се отправи към Маями. По дяволите, помня това престъпление. Аз го покрих. Помня, че започнах с една статия за бизнеса, който се върти около резервата Микосуки, споменах и някои от престъпленията там. Помниш ли?

Той се вкопчи в бюрото си.

— Мат, добре ли си?

— Спомням си статиите — бавно отговори той.

Една се взря в него.

— Ставаше дума най-вече за хора, нападнати в гръб, докато отиват към някоя зала за бинго и за организирането на допълнителен патрул от индианците, заради всичките тия парични операции.

— Спомням си.

— Ами, тогава поразрових онова убийство. Наистина, станало е почти както Съливан го описва. И в известен смисъл звучи така, сякаш наистина е бил в онзи магазин. Детето наистина е застреляно в гръб. Пишеше го по всички вестници… — Тя размаха разпечатката във въздуха. — Той е улучил нещата, доста е конкретен. Но не го е направил. По никакъв начин! Обвиниха трима тийнейджъри от Саут Дейд в това престъпление. Съдебномедицинската експертиза доказа съвпадение между куршума в гърба на момчето и оръжието. Имаше и признание от единия и свидетелство срещу стрелялия от някакъв велосипедист. Чиста работа, както казват. Две от децата получиха двайсет и пет години принудително задържане за убийство първа степен. Другият се измъкна условно. Но няма съмнение кой е извършил престъплението.

— Съливан…

— Е, не зная. По онова време е бил в южна Флорида. Несъмнено. Разбира се, ще сверя датите и всичко останало, но съм сигурна. Навярно е минавал оттам по времето, когато случаят е пълнел първите страници на вестниците. Убитото дете е било племенник на един от индианските старейшини, затова вдигнаха голям шум по местната преса. Случаят не слизаше и от телевизионните екрани, помниш ли?

Помнеше, смътно, разбира се, но не можеше да се начуди защо не се сети, когато Съливан говореше за него. Сега кимна.

Една развя листовете в ръката си.

— По дяволите, Мат, сигурна съм, че за повечето от тези престъпления казва истината, но дали за всички? Кой знае? Едно не пасва. С колко още е така?

Кауърт почувства, че му прилошава. Думите: „за повечето от тези престъпления казва истината“ се забиха в него. Какво означава това, че е излъгал веднъж? Два пъти? Десетина пъти? Кого е убил? Кого не е убил? Кога говореше истината и кога лъжеше?

Може би всичко беше лъжа и Фъргюсън говореше истината? Във въображението му Робърт Ърл отново се превърна от извратено чудовище в гневен мъж, обвинен несправедливо. Лъжите на Съливан, полуистините на Съливан, дезинформацията на Съливан — всичко се смеси в една невъзможна каша.

Невинен? — мислеше си Кауърт. Взря се в екрана на компютъра, но си спомни думите му. Виновен? Направил го е. Не го е направил.

— Има и още няколко, които може да не паснат — потупа Една листовете в ръката си. — Просто така допускам. Но защо? Ъ? Защо ще твърди, че е извършил убийства, които всъщност не са негови? — Тя замълча и сама отговори на въпроса си: — Защото е бил извратен тип и си е останал такъв до края. Изглежда всички тия масови убийци страдат от манията, че трябва да са най-големите или най-страшните. Помниш ли оня тип Хенли от Тексас? Съучастник в двайсет и осем с някакъв друг. И седи си той в затвора, когато се разчува, че Джон Гефи от Чикаго е извършил трийсет и три. И Хенли вика детектив в Хюстън и му казва: „Мога да върна лентата назад…“. Искам да кажа, че всъщност звучи доста странно, нали?

— Да — отвърна Кауърт. Чувстваше, че стомахът му се преобръща от нерви.

Една се приведе напред и се вгледа в уводните редове на статията му.

— Най-малко трийсет и девет престъпления. Или поне той така казва. Но ти по-добре конкретизирай за какво става дума.

— Ще го направя.

— Добре. Той даде ли ти някакви факти за убийствата в Кийс?

— Не — бързо отвърна Кауърт. — Каза само, че успял да уреди да бъдат извършени.

— Но трябва да ти е казал нещо…

Кауърт се опита да се измъкне.

— Спомена за някаква неформална „информационна мрежа“, която функционирала дори и в отделението за осъдени на смърт. Каза, че всяко нещо си има цена. Но не каза какво е платил.

— Чудя се. Искам да кажа, че трябва да напишеш всичко, което е казал. Но избирателно. По дяволите. — Вдигна глава и хвърли поглед към дъното на редакцията, където двамата детективи четяха разпечатките. — Мислиш ли, че разполагат с някакви доказателства? Убедена съм, че просто се надяват да им поднесеш цялата история в готов вид. — В думите й звучеше неприкрит сарказъм.

— Една… — започна той и я погледна.

— Трябва ти помощ, за да разкараш тия навлеци оттук, нали? — Гласът на Една за миг се изпълни с ентусиазъм. Почука с ръка върху купчината листове. — Трябва някой да им обясни кое е сигурно, кое е възможно и кое — невъзможно, нали така?

— Да. Моля те. Можеш ли да го направиш?

— С удоволствие. Трябват ми няколко дни, но ще започна още сега. Ще им дам на големите шефове да се разберат. Сигурен ли си, че нямаш нищо против да използвам твоя информация?

— Не. Никакъв проблем.

— Ти по-добре се опитай да не бъдеш прекалено конкретен относно признанието на Съли. — Една махна към екрана на компютъра. — Това може да ти създаде някои малки неприятности. Не копай дълбока дупка, ако няма да можеш после да се измъкнеш.

Кауърт почувства, че му става смешно. Или му прилошава. Не беше сигурен кое от двете.

— Знаеш ли, трябва да оцениш стария Съли. Докрай не пожела да улесни когото и да е — каза Една и се отдалечи.

Проследи Една Макгий, докато тя прекоси залата и спря при отговорния редактор. Заговори оживено. После видя, че двамата се приведоха над разпечатаните страници. Мъжът поклати глава и се спусна към него.

— Вярно ли е това? — запита той.

— Тя така твърди. Аз не зная — отвърна Кауърт.

— Трябва да проверим всяка отделна дума.

— Точно така.

— Божичко! Как ще напишеш статията?

— Като последни думи на един умиращ мъж. Недоказани твърдения. Без да уточнявам докъде е истината. С множество въпроси. Такива неща.

— Поработи върху описанията и внимавай с фактите. Трябва ни известно време.

— Една каза, че ще помогне.

— Добре. Добре. Сега ще направи някои проверки по телефона. Кога мислиш, че ще можеш да продължиш?

— Имам нужда от малко почивка.

— Добре. А тия детективи…

— Веднага идвам.

Кауърт отново сведе поглед към страницата пред себе си. Измъкна думите на Съливан от бележника си и приключи статията с: „Като роман, а?“.

Натисна няколко клавиша, затвори документа и препрати по електронен път статията към редакцията, където щяха да я форматират и поместят върху първа страница. Вече сам не знаеше дали онова, което бе направил, съдържаше лъжи или истини. Осъзна, че за пръв път от толкова години работа като журналист, няма представа кое кое е. Всичко се обърка в главата му.

Изплува от морето на двусмислеността и отиде да види детективите.

 

 

Шефър и Вайс бяха позеленели.

— Къде е? — попита жената, когато той влезе през вратата на залата.

Трите секретарки подреждаха листове върху голямата маса, където следобеда щеше да бъде свикано събрание. Доловиха недоволството в гласа на детектива и набързо струпаха останалите страници, преди да излязат.

Кауърт не отговори. Плъзна поглед към големия прозорец. Слънчевите лъчи се отразяваха в залива и нахлуваха в стаята. Един пътнически лайнер се отправяше през тесния проток към открития океан.

— Къде е? — повтори Шефър. — Къде обяснява смъртта на майка си и доведения си баща? — размаха тя листовете пред лицето му. — Тук няма и дума за това — вече почти крещеше.

Вайс се изправи и насочи пръст срещу него.

— Дай ни обяснение. Веднага! Уморих се, Кауърт. Можем да те арестуваме за укриване на информация и да те пъхнем в затвора.

— Би било чудесно — отвърна Кауърт. Опита се в думите му да прозвучи възмущение. — Там поне ще поспя.

— Знаете ли, писна ми вие двамата тук да заплашвате мой журналист — долетя глас зад него. Беше отговорният редактор. — Защо не се опитате сами да свършите някаква работа? Имам чувството, че едва ли не очаквате от него да даде отговор на всичките ви въпроси.

— Защото мисля, че той има всички отговори — бавно отвърна Шефър. Гласът й прозвуча заплашително.

За миг в стаята се възцари тишина. Накрая отговорният редактор махна към столовете и разсече тишината, натежала над стаята:

— Всички седнете — студено каза той. — Да се опитаме да разнищим това.

Кауърт видя, че Шефър си поема дълбоко дъх и се опитва да се овладее.

— Добре — заговори тя по-спокойно. — Искаме пълни показания. Още сега. После си свободен. Какво ще кажеш?

Кауърт кимна.

Отговорният редактор подхвърли:

— Щом е съгласен, добре. Но всяка нова закана ще сложи край на разговора.

Вайс тежко се отпусна върху един стол и извади бележник. Шефър зададе първия въпрос:

— Моля те, обясни ми това, което ми каза в затвора в Старки.

Гледаше го настойчиво. Очите й не пропускаха и най-малкото негово движение. Кауърт отвърна на погледа й. Помисли си, че тя постъпва така със заподозрените.

— Съливан твърдеше, че той е организирал убийствата.

— Това вече го каза. Как? Кой? Какви точно бяха думите му? И защо, по дяволите, липсват в записа?

— Накара ме да изключа касетофона. Не зная защо.

— Добре — бавно каза тя, — продължавай.

— Това беше малка част от целия разговор.

— Сигурно. Продължавай.

— Добре. Вече знаете как ме изпрати в Айламорада. Даде ми адреса и всичко останало. Каза ми да говоря с хората, които ще намеря там. Не каза, че ще са мъртви. Не ми даде никакви указания, само настояваше да отида…

— И ти не изиска никакви обяснения, преди да се отправиш натам?

— А защо да го правя? Той не би ми дал каквито и да е обяснения. Категоричен беше. Решен да умре. И аз отидох. Без да задавам въпроси. Не е толкова нелогично.

— Сигурно. Продължавай.

— Когато се върнах пак в килията му, той поиска от мен да опиша какво съм видял. Поиска да му разкажа всички детайли. Как са седели, как са били убити и всичко, което ми е направило впечатление в сцената. Особено настоятелно питаше дали са страдали. Когато му разказах каквото успях да се сетя за двата трупа, той изглеждаше удовлетворен. Всъщност, остана доста доволен.

— Продължавай.

— Попитах го защо и той отвърна: „Защото аз ги убих“. Попитах го как е успял да го направи и той отвърна: „Човек може да получи всичко, което поиска, дори и в отделението за осъдени на смърт, ако е склонен да заплати за него“. Попитах го какво е платил, но той отказа да ми отговори. После запита: „Моето завещание не те ли интересува?“. И ми каза да включа касетофона. И призна, че е извършителят на всичките тези престъпления.

Лъжите с лекота се изплъзваха от устата му. Сам остана изненадан колко лесно му се удадоха.

— Мислиш ли, че има връзка между последвалото признание и убийствата в Монро?

Точно в това е въпросът, помисли си Кауърт.

— Трудно ми е да кажа — вдигна рамене той.

— Но ти си смятал, че Съливан ти казва истината?

— Да, понякога. Очевидно той ме изпрати в оная къща, защото е знаел, че нещо ще се случи. Значи е знаел, че ще бъдат убити. Мисля, че е получил каквото е искал. Но как е платил… — Кауърт остави изречението недовършено.

Шефър се изправи рязко и се взря в него.

— Добре. Благодаря. Можеш ли да си спомниш още нещо?

— Ако си спомня, ще те уведомя.

— Бихме искали оригиналните записи.

— Ще видим — намеси се отговорният редактор. — Навярно ще ги получите.

— Те могат да бъдат използвани като доказателство — кисело възрази Шефър.

— Все още са ни нужни, за да направим копия. Може би днес следобед, по-късно. Междувременно, ако желаете, вземете една разпечатка.

— Добре — съгласи се Шефър.

Кауърт хвърли поглед към отговорния редактор. Шефър изведнъж беше станала много сговорчива.

— А ако се наложи да се свържа с теб? — запита го тя.

— Ще бъда наоколо.

— Няма ли да излизаш?

— Довечера ще се прибера да поспя.

— Ъ-хъ. Добре. Ще позвъним за касетите.

— Обадете се на мен — каза редакторът.

Тя кимна. Вайс шумно затвори бележника си.

— Знаеш ли, Кауърт — отново се обърна към него Шефър, — има нещо, което ме безпокои. На пресконференцията след екзекуцията ти каза, че Блеър Съливан е говорил за убийството на онова малко момиче от Пачула.

Кауърт почувства, че стомахът му се обръща.

— Да.

— Но на записите няма нищо такова.

— Накара ме да изключа касетофона, казах ти.

— Да — усмихна се тя. Изглеждаше доволна. — И аз си помислих, че е станало нещо такова… — Шефър замълча и в стаята отново се възцари напрегната тишина. — Само че защо тогава не чухме гласът на Съливан да казва: „Изключи този касетофон“?

Кауърт се опита да прикрие паниката, която изведнъж го обзе, и сви небрежно рамене.

— Да — бавно отвърна той. — Но за това убийство стана дума, докато говореше за убийствата в Монро.

Шефър кимна. Впи очи в лицето на Кауърт.

— Да, разбира се. Но преди малко не спомена подобно нещо, нали? Странно, все пак. Всички други престъпления са записани на касетите, с изключение на тези двете, нали така? Първото, което те е завело при него, и последното. Не е ли малко необичайно, какво ще кажеш?

— Не зная, детектив Шефър. Той беше необичаен човек.

— Мисля, че същото мога да кажа и за теб, Кауърт — заяви тя. После се извърна и поведе партньора си към изхода.

Кауърт ги проследи, докато двамата излязоха от редакцията. Забеляза силните мускули на прасците й. Трябва да е бегач, помисли си той. Изглеждаше изтощена и измъчена. Искаше му се да си внуши, че е повярвала на версията му, но знаеше, че е глупаво.

Редакторът също изпрати детективите с поглед.

— Мати — предпазливо се обади той, — това момиче не повярва на нито една твоя дума. Наистина ли нещата със Съливан се развиха по този начин?

— Да, в известна степен.

— Всичко това е малко съмнително, нали?

— Да.

— Мати, какво става?

— Просто, това е Блеър Съливан — отвърна бързо Кауърт. — Измисля игри. Разказва ми ги. Разказва ги на всички. С това се занимава. Когато не убива хора.

— А какво ще кажеш за нещата, за които Шефър намекна?

Кауърт се опита да намери някакъв смислен отговор.

— Сякаш Съливан правеше разлика между някои престъпления. Онези, които бяха важни — двете, които не попаднаха върху лентата, бяха, как да кажа — различни за него. Всичко останало беше плява. Материал за неговата легенда. Не съм пророк. Не мога да гадая какво е минавало през ума му.

Редакторът кимна.

— Това ли ще излезе във вестника?

— Да, повече или по-малко.

— Трябва да внимаваме какво ще публикуваме. Ако имаш някакви съмнения, кажи. Или се погрижи нищо да не излезе наяве. Винаги можем да се върнем към него.

— Опитвам се — насили се Кауърт да се усмихне.

— Много внимавай — поклати глава отговорният редактор. — Знаеш, че такива неща по-скоро повдигат въпроси, отколкото дават отговори. Питам се кого се е опитвал да прикрие Съливан? Ние ще открием, нали така? Докато Една работи върху останалата част от изявлението му, ние ще поразнищим този въпрос.

— Да.

— Дяволска история. Човек да организира престъпление преди собствената си екзекуция. Какво ще кажеш: корупция сред охраната на затвора? Или някой адвокат? Друг затворник? Почини си и помисли върху това. Имаш ли някаква идея откъде да тръгнеш?

— Да — отвърна той. Не само откъде да тръгне, но и къде да свърши: Робърт Ърл Фъргюсън.

 

 

Въпреки умората, Кауърт остана в редакцията през останалата част от деня. Не обръщаше внимание на журналистите, които се тълпяха пред сградата и го чакаха. Но когато директорите на телевизионните станции започнаха да звънят на главния редактор, беше принуден да излезе и да даде кратко и незадоволително изявление. Това, разбира се, само раздразни всички още повече. Не си тръгнаха след края на изявлението му. Отказа да разговаря с други репортери, които се опитваха да се свържат с него. Просто изчакваше прикритието на нощта. Когато първият брой излезе, той бавно изчете думите, които сам беше написал, сякаш се страхуваше, че те могат да го наранят физически. Направи някои промени за късното издание. Прибави повече съмнение към изповедта на Съливан и подчерта известната непоследователност в действията на екзекутирания. Проведе един последен кратък разговор с Една и отговорния редактор. Симулираше някаква координация в работата. Слезе с товарния асансьор, мина покрай компютърните зали, рекламния отдел, кафенето и монтажното отделение. Из сградата се разнасяше бръмченето и вибрациите на пресата, която бълваше десетките хиляди броеве на вестника. Чувстваше тътена през подметките на обувките си.

Пикапът го остави няколко пресечки по-надолу, недалеч от апартамента му. Закрачи в падналата тъмнина с брой от утрешния вестник подмишница. Равният звук от собствените му стъпки по тротоара му донесе странно облекчение.

Огледа фасадата на кооперацията. Страхуваше се от други журналисти. Не видя никого. После потърси с поглед детективите от Монро. Нямаше да се изненада, ако забележеше, че са го проследили. Но улицата изглеждаше безлюдна и той бързо притича в сенките между лампите до фоайето. За пръв път, откакто се бе преместил тук, забеляза липсата на охранителна система в скромната сграда. За миг се поколеба пред асансьора, после се втурна през резервния вход и затича нагоре по стълбите. Дишаше рязко, а стъпките му отекваха по покритите с линолеум стъпала.

Отвори входната врата и влезе в опустошения апартамент. Застана в средата, докато пулсът му се успокои, после се приближи към прозореца и се взря в тъмните води на залива. Малкото отразени светлини се плъзгаха по смолистите вълни, само за да бъдат погълнати от безбрежния океан.

Почувства се съвсем сам, но грешеше. Не разбираше, че има хора, макар и на километри оттук, които всъщност бяха в стаята с него и чакаха следващата му стъпка.

Някои от тях, разбира се, не бяха толкова далече. Като Андрея Шефър, например, която паркира колата си на една пресечка, но го забеляза с бинокъла за нощно виждане като притича между уличните лампи. Така вглъбена беше, че не видя Тани Браун. Той стоеше в сянката на съседната сграда, скрит от нощната тъмнина. Остана с вдигнат поглед към апартамента на Кауърт, докато прозорците му притъмняха. После изчака патрулната кола без отличителни знаци на Шефър бавно да се отдалечи в нощта, преди да се отправи, безшумно като котка, към апартамента на Кауърт.