Джон Каценбах
Справедлива кауза (18)

Осемнайсет. Удобният човек

Тя пое дълбоко дъх и се опита да успокои пулса си, преди да почука на вратата. Коридорът беше мръсен, а прозорецът в дъното хвърляше мътната светлина върху дебел слой нечистотия. Нямаше ни най-малка представа какво може да очаква. Убиец, обявен за невинен. Какъв е той? Едната страна на триъгълник. Човек, който учи, но понякога опакова куфара си и заминава нанякъде за няколко дни. Отново почука и след миг иззад вратата долетя глас.

— Кой е?

— Полиция.

Думата увисна във въздуха и отекна в тясното пространство. Изминаха няколко секунди.

— Какво искаш?

— Да ти задам няколко въпроса. Отвори вратата.

— Какви въпроси?

Чувстваше присъствието му само на сантиметри зад кафявото дърво.

— Отвори вратата.

Двамата полицаи се размърдаха зад нея и отстъпиха леко назад и встрани. Тя отново почука и повтори:

— Полиция. — Не знаеше какво би могла да направи, ако той откажеше да отвори вратата.

— Добре.

Нямаше време да почувства облекчение. Стори й се, че гласът му леко пресекна, сякаш разколебан и изпълнен с нежеланието на дете, хванато да върши нещо лошо. Може би, помисли си тя, преди да каже каквото и да е, се е извърнал и с бърз поглед е обходил апартамента си. Опитал се е да се досети какво би могла тя да види. Улика? Каква улика?

Чу се шум от дръпнато резе и някаква верига издрънча, преди вратата леко да се открехне. Андрея Шефър втренчи поглед в Робърт Ърл Фъргюсън. Носеше дънки, маратонки и разтегната и избеляла риза, по-голяма с няколко номера, която висеше на раменете му. Беше ниско подстриган и гладко избръснат. Тя почти отстъпи назад. Силата на гнева му сякаш я удари. Погледът на очите му беше яден, проникващ.

— Какво искаш? — попита той. — Нищо не съм направил.

— Искам да говоря с теб.

— Имаш ли значка?

Тя я вдигна към очите му.

— Област Монро? Флорида?

— Точно така. Казвам се Шефър. Работя в отдела за убийства.

Помисли си, че за миг по лицето на Фъргюсън пробягна несигурност, сякаш той направи усилие да си припомни нещо, което му се изплъзваше.

— Това е близо до Дейд, нали? Под „Глейдс“?

— Да.

— Какво искаш от мен?

— Мога ли да вляза?

— Не, преди да ми кажеш защо си дошла.

Фъргюсън я огледа изпитателно в настъпилата тишина. Тя осъзна, че са почти еднакви на ръст и че той едва ли е по-силен физически от нея. Но и че е от хората, за които ръстът и килограмите нямат значение.

— Много път си изминала, за да дойдеш тук — отбеляза той.

После изгледа двамата полицаи, които стояха непосредствено зад нея.

— Ами тия?

— Те са от местното управление.

— Изплашила си се да дойдеш тук сама ли? — Очите му раздразнено се свиха.

Полицаите пристъпиха напред. Фъргюсън остана на вратата, с кръстосани пред гърдите ръце.

— Не — отвърна тя, но с това само предизвика малка усмивка, която бързо изчезна от лицето му.

— Нищо не съм направил — повтори той с равен глас, като адвокат, който подчертава нещо, което трябва да бъде записано.

— Не съм казала, че си направил нещо.

— Но не би изминала цялото разстояние — усмихна се Фъргюсън — от Монро до това приятно местенце само да ме видиш, ако не си имала причина, нали? — Той отстъпи назад. — Добре. Можеш да влезеш. Задай въпросите си. Нямам какво да крия.

Последното изречение бе произнесено с висок глас и адресирано към полицаите от Ню Джърси.

Тя пристъпи в апартамента. В мига, в който мина покрай него, Фъргюсън застана между нея и двамата полицаи.

— Вас не съм ви канил — грубо каза той. — Само нея. Освен ако нямате заповед.

Шефър се извърна изненадана. Видя, че полицаите пламнаха. Не бяха свикнали да получават заповеди от цивилни.

— Всичко е наред — успя да каже тя. — Ще се справя сама.

Полицаите се поколебаха.

— Това не е по процедурата — обади се по-възрастният. После се извърна към Фъргюсън. — Предизвикваш ли ме, боклук?

Фъргюсън не помръдна.

Шефър махна с ръка. Полицаите се спогледаха и отстъпиха.

— Добре — каза по-възрастният. — Ще чакаме тук. — Той се обърна към Фъргюсън. — Имам добра памет за лица, задник такъв — прошепна той. — И ще сложа твоето в списъка си.

— А аз твоето в моя — ухили се срещу него Фъргюсън. Понечи да затвори вратата, но по-младият полицай протегна ръка.

— Нека тук да остане отворено, а? За да си нямаме неприятности.

Фъргюсън отпусна ръка.

— Щом така желаете. — Той се извърна и поведе Шефър в апартамента. — Виждал съм ги и преди — заговори той. — Половината в отделението за осъдени на смърт са като тях. Мислят си, че са печени. Ама хабер си нямат какво значи това.

— Какво значи да си печен, Фъргюсън?

— Печен си, ако знаеш времето и мястото. Ако знаеш, че си съвършено здрав, но обществото ти е придало смъртоносна болест. Печен си, ако знаеш, че всяка минута те приближава до последния ти час. — Той спря в средата на малката всекидневна. — Ами ти, детективе? И ти ли мислиш, че си печена?

— Когато ми се налага да бъда — отвърна тя.

Той не се разсмя. Само впери в нея поглед, в който се примесваха ирония и недоверие.

— Сядай — каза Фъргюсън и сам се настани на ръба на износения диван.

— Благодаря — отвърна тя. Но не помръдна. Вместо това бавно закрачи из стаята. Оглеждаше, без да откъсва поглед от него. Така я бяха учили. Да стои на крака, докато разпитваният е седнал. Това би изнервило всеки, а задаващият въпросите изглежда по-силен. Погледът му я следваше неотстъпно.

— Търсиш ли нещо?

— Не.

— Тогава ми кажи какво искаш.

Тя отиде до прозореца и хвърли поглед навън. Виждаше се червената кола и една изпразнена от живот улица.

— Няма кой знае какво за гледане — отбеляза тя. — Защо трябва човек да живее на място като това? Особено ако не му се налага.

Той не отговори на въпроса й.

— На ъгъла — уличници. Половин пряка по-надолу — полуразрушена къща. Какво друго? Крадци. Улични банди. Наркомани… — Тя го погледна настойчиво. — Убийци. И ти.

— Точно така.

— С какво се занимаваш, Фъргюсън?

— Аз съм студент.

— Има ли други студенти тук?

— Не съм срещал.

— Защо тогава ти живееш тук?

— Пасва ми.

— Свикнал си?

— Не съм казал такова нещо.

— Защо тогава?

— Безопасно е — леко се усмихна той. — Най-безопасното място на света.

— Това не е отговор.

Той вдигна рамене.

— Човек живее сам със себе си. Вътре в себе си. Това е първият урок, който научаваш в отделението за осъдени на смърт. Първият от многото. Мислиш си, че само защото съм навън, съм забравил каквото съм научил? Сега ми кажи какво искаш.

Вместо отговор, тя продължи да крачи из малкия апартамент. Хвърли поглед в спалнята. Тясно легло и един надраскан дървен шкаф с чекмеджета. Някакви дрехи висяха във вградена в черната стена ниша. В кухнята стоеше малък хладилник, печка и мивка. До нея съхнеха очукани чинии и чаши.

Отново се върна във всекидневната и забеляза малка маса в ъгъла и портативна пишеща машина. Наоколо бяха разхвърляни листове. До масата стоеше библиотека, скована от евтини чамови дъски. Тя приближи бюрото и огледа книгите върху рафта. Веднага разпозна някои от тях — учебник по съдебна медицина от именит специалист от Ню Йорк, една от техниките за идентификация, утвърдени от ФБР, трета книга върху медийната среда и престъпността, написана от някакъв професор от Колумбийския университет. Чела ги беше по време на следването си в академията. Имаше и други, свързани с престъплението и разследването. Всички бяха доста извехтели, явно купувани втора ръка. Изтегли една от полицата и я разлисти. На някои страници беше подчертавано с жълт маркер.

— Ти ли си отбелязал тия страници?

— Не. Кажи ми какво искаш.

Тя остави книгата и плъзна поглед към листовете върху бюрото. На един от тях видя адреси, сред които и този на Матю Кауърт. Следваха няколко човека от Пачула и един адвокат от Тампа, който не познаваше. Вдигна го и се извърна към него.

— Кои са тези хора?

Тоя сякаш се поколеба, преди да отговори:

— Трябва да им пиша. Това са хората, които ме подкрепиха в борбата ми да изляза от затвора.

Остави листа. До бюрото имаше купчина вестници. Наведе се и ги разлисти. Първите страници и страниците за местни новини. Някои от вестниците бяха от Ню Джърси, други — от Флорида. Видя броеве на „Маями Джърнъл“, „Тампа Трибюн“, „Сейнт Питсбърг Таймс“. Взе един брой на „Нюарк Стар“ и прочете заглавието: „СЕМЕЙСТВО ПРЕДЛАГА ОТКУП ЗА ИЗЧЕЗНАЛАТА СИ ДЪЩЕРЯ“.

— Тези неща интересуват ли те? — попита тя.

— Ами, както и теб — отвърна Фъргюсън. — Нали така, детективе. Когато вземеш вестник, какво четеш първо?

Тя не отвърна. Само отново хвърли поглед към вестника пред себе си. На всяка страница пишеше за някакъв криминален случай. Направиха й впечатление другите заглавия: ПОЛИЦИЯТА РАЗСЛЕДВА СВИДЕТЕЛСКИ ПОКАЗАНИЯ ЗА СЛУЧАЙ НА НАПАДЕНИЕ и НИКАКВИ СЛЕДИ ОТ ОТВЛИЧАНЕТО, КАЗВА ПОЛИЦИЯТА.

— Откъде имаш тези вестници?

Той се взря в нея.

— От време на време ходя във Флорида. Говоря в църкви, пред неформални групи. Пред хора, които могат да разберат как един невинен човек е бил изпратен в отдела на смъртните. Пред хора, които не намират за толкова необичайно към чернокож да бъде приложено насилие в полицията. И за които не е странно, че всяко евтино ченге от отдела за убийства, което не може да се добере до приличен случай, е склонно да издевателства над невинен чернокож.

Той все така не откъсваше поглед от нея и тя пусна вестника върху купчината.

— Уча криминология. „Медии и престъпност“. Сряда, от пет и трийсет до седем и трийсет. Курсът е факултативен. Криминология 307. При професор Морин. Затова събирам тия вестници.

Тя отново плъзна поглед по бюрото.

— Получавам най-високите оценки — добави той. После възвърна подигравателния тон в гласа си. — Сега ми кажи какво искаш.

— Добре. — Настоятелността в погледа му я караше да се чувства неудобно. Тя се отдалечи от бюрото и застана срещу него. — Кога за последен път си бил в Кийс? Горен Кийс. Айламорада. Маратон. Кий Ларго. Кога ходи там, за да говориш пред някоя група? — Андрея дори не се опита да прикрие сарказма в гласа си.

— Никога не съм ходил в Кийс.

— Никога?

— Никога.

— Разбира се, ако разполагам с човек, който твърди обратното, вече ще е различно, нали? — Не й беше трудно да лъже, но явната заплаха сякаш не му направи никакво впечатление.

— Бих казал, че някой ти подава грешна информация.

— Знаеш ли една улица на име „Тарпън Драйв“?

— Не.

— Една къща. Номер тринайсет. Бил ли си някога там?

— Не.

— Твоят приятел Кауърт беше там.

Той не отвърна.

— И знаеш ли какво е открил?

— Не.

— Два трупа.

— Затова ли си тук?

— Не — излъга тя. — Тук съм, защото не разбирам нещо.

— И какво не разбираш, детективе? — Гласът му прозвуча студено и твърдо.

— Теб, Блеър Съливан и Матю Кауърт.

В стаята настъпи тишина.

— Не мога да ти помогна — отвърна той.

— Не можеш ли? — Помисли си, че Фъргюсън има способността да кара хората да се чувстват неудобно, просто като остава невъзмутим. — Добре. Кажи ми какво прави в дните, преди старото ти приятелче Блеър Съливан да седне на стола?

За миг върху лицето му се изписа изненада. После той отговори:

— Бях тук. Учих. Ходих на училище. Програмата ми е на стената.

— Точно преди екзекуцията на Съливан не направи ли едно от твоите малки пътешествия?

— Не.

Той посочи стената. Тя се извърна и видя един лист, прикрепен върху избелялата боя. Отиде до него и си записа часовете и професорите. В списъка фигурираше и професор Морин и „Медии и престъпност“.

— Можеш ли да докажеш това?

— Трябва ли?

— Може би.

— Тогава може и да мога.

Шефър дочу звука на сирена в далечината.

— … И Съливан никога не ми е бил приятел — допълни Фъргюсън. — Всъщност, той ме мразеше. И аз го мразех.

— Сигурен ли си в това?

— Да.

— Какво знаеш за убийството на втория му баща и майка му?

— Ти ли работиш по случая?

— Отговори на въпроса.

— Нищо. — Той й се усмихна, после добави: — Не. Всъщност, зная това, което четох и видях по телевизията. Зная, че са били убити дни преди екзекуцията му, а Съливан е казал на господин Кауърт, че е успял да уреди убийството им. Така пишеше във вестниците. Появи се даже и в „Ню Йорк Таймс“, детективе. Но това е всичко. — Фъргюсън изглеждаше спокоен. Неочаквано в гласа му се бяха появили нотки на човек, който се наслаждава на словесния спор.

— Кажи ми как е могъл той да организира тези убийства — запита Андрея. — Ти си специалист по отделението за осъдени на смърт.

— Такъв съм, вярно е. — Фъргюсън замълча. Явно обмисляше отговора си. — Има няколко начина… — Той се ухили неприятно към нея. — Първо бих проверил списъците на посетителите. Те вписват всеки посетител в отделението за осъдени на смърт. Всеки адвокат, репортер, приятел и член на семейството. Бих се върнал до деня, в който Съливан е пристигнал в отделението и бих проверил всеки отделен човек, който е дошъл да го види. А те не бяха никак малко, знаеш. Психиатри, продуценти, специалисти от ФБР. И разбира се, накрая, господин Кауърт… — В гласа на Фъргюсън сякаш прозвуча леко оживление. — … После бих говорил с охраната. Имаш ли представа какво означава да си от охраната в отделението за осъдени на смърт? Трябва да си малко убиец, защото винаги живееш със съзнанието, че ще дойде ден, в който ще завързваш някого върху стола. И трябва да искаш да го направиш. — Той вдигна ръка. — О, по дяволите, ще кажат, че това е просто работа и в нея няма нищо лично и нищо по-различно от коя да е друга част на затвора, но не е вярно. В крилата Q, R и S работят само доброволци. И трябва да харесваш онова, което правиш. Да харесваш и онова, което може да ти се наложи да направиш. — Той вдигна поглед към нея. — … А не мисля, че щом за теб не е чак толкова трудно да вържеш някого за стола, за да го опържиш, ще е проблем да вържеш други и да им прережеш гърлата.

— Не съм казвала, че гърлата им са били прерязани.

— Пишеше го във всички вестници.

— Кой? — попита тя. — Дай ми едно-две имена.

— Молиш ме за помощ ли?

— За имена. Ти с кого от отделението за осъдени на смърт би говорил?

Той поклати глава.

— Не зная. Но там има такива хора. Това отделение е сбирщина от убийци. Не е нужно много време, за да разбереш, че някой от надзирателите е преминал на другата страна. — Той продължи с усмивка: — Върви и виж сама. За един толкова умен детектив като теб няма да е нужно много време да разбере кой става и кой — не.

— Сбирщина от убийци — каза тя. — А ти към кои се приобщи, Фъргюсън?

— Към никого. Аз бях на ръба.

— Колко би трябвало да плати човек?

— Не зная — вдигна рамене той. — Много? Малко? Парите са нещо, което трудно се преценява, детективе, защото подходящият човек може да сгреши поради най-различни причини.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, вземи Блеър Съливан, например. Той може да те убие изобщо без никаква причина. Без никакво възнаграждение, а заради самото удоволствие. Какво ще кажеш, детективе? Срещала ли си някога такъв човек? Не бих се обзаложил на това. Изглеждаш малко млада и неопитна. — Погледът му неотстъпно я следеше. — И нали знаеш, детективе, в отделението има мъже, които ужасно мразят полицаите. Те могат да убият безплатно някого. И да се насладят на всяка секунда. Особено ако имат възможност да го направят бавно. — Подиграваше й се. — А убийството на жена полицай е нещо, което биха извършили с особено удоволствие, не мислиш ли, детективе? С особено, изключително, ужасяващо удоволствие.

Тя не отвърна. Просто остави острите му думи да я облеят като студена вода.

— … Или да вземем господин Кауърт. Струва ми се, че е готов на всичко за една добра статия. Ти какво ще кажеш, детективе?

Андрея едва потисна гнева си.

— А ти, Фъргюсън? Колко ще поискаш ти, за да убиеш някого?

— Зависи — отвърна той. В гласа му се прокраднаха ледени нотки.

— От какво?

— Зависи от това кого ще трябва да убия. — Той втренчи поглед в нея. — Това не е ли вярно за всички, детективе? Има убийства, които струват големи пари, нали? А други ще направиш и без пари.

— Ти какво би направил без пари, Фъргюсън?

— Всъщност, не зная — усмихна се той. — Никога не съм мислил за това.

— Наистина ли? На двамата детективи от Ескамбия си казал друго. И съдебните заседатели са били на друго мнение.

Чертите на спокойното му лице се изкривиха от едва сдържан гняв и той отвърна с яден, нисък глас:

— Признанието беше изтръгнато насила от мен. Много добре знаеш това. Никога нищо не съм направил на онова малко момиченце. Съливан го е направил. Той я е убил.

— А цената?

— В този случай — студено каза Фъргюсън, — цената е била в самото удоволствие.

— Какво ще кажеш за Съливан и семейството му? Какво предполагаш, че е платил за смъртта им?

— Блеър Съливан? Мисля, че би продал и душата си, за да ги отведе със себе си. — Фъргюсън се приведе напред и снижи глас. — Знаеш ли какво ми каза, преди да разбера, че той е човекът, убил момиченцето, заради което ме пъхнаха в затвора? Имаше навик да говори за рака. Сякаш беше лекар, толкова много знаеше за тази болест. Просто започваше да говори за изродените клетки, за молекулните структури и за увреждането на ДНК и как една толкова малка, незначителна, микроскопична грешка, може да се случи в теб, да отключи злото в организма ти и така да се разрасне, че да проникне в дробовете, дебелото черво, в панкреаса и в мозъка и да те накара да се разложиш отвътре. И когато приключеше лекцията си, облягаше се и казваше, че той бил същото дяволско нещо, без никаква разлика. Какво ще кажеш за това, детективе?

Фъргюсън се отпусна назад, сякаш да си почине, но Шефър виждаше напрегнатите мускули под ризата му. Тя не отвърна. Само отново закрачи из апартамента. Имаше чувството, че подът леко се залюля под краката й.

— Говорил ли ти е за смъртта?

— О, в отделението за осъдени на смърт това е честа тема.

— И какво научи?

— Научих, че смъртта е нещо съвсем обикновено, нали така, детективе? Сблъскваш се с нея накъдето и да се обърнеш. Хората мислят, че тя е нещо специално, но не е така.

— Понякога смъртта може и да е специална.

— Това трябва да са случаите, от които ти се интересуваш.

— Точно така.

Той леко се приведе напред, сякаш очакваше с нетърпение следващия й въпрос.

— Носиш ли маратонки? — неочаквано запита тя. За миг й се стори, че в малката стая прозвуча нечий чужд глас.

— Да. — Изглеждаше леко изненадан. — Непрекъснато ги нося. Всички тук ги носим.

— А този чифт? Каква марка е той?

— „Найк“.

— Изглеждат нови.

— Купих ги миналата седмица.

— Имаш ли друг чифт в гардероба?

— Да.

Тя се отправи към спалнята в дъното.

— Ти стой тук. — Можеше да почувства погледа му в гърба си.

В гардероба откри високи баскетболни обувки. Вдигна ги. По дяволите! Марка „Конвърс“, така износени, че отпред на пръстите се бяха разпорили. Въпреки това Шефър ги обърна и огледа ходилата. Около петата гумата беше изтрита до равно. Поклати глава. Това щеше да проличи. И моделът на ходилото беше различен от „Рийбок“-а на убиеца, когато е посетил номер тринайсет на „Тарпън Драйв“. Остави обувките и се върна при Фъргюсън.

Той я погледна.

— Значи имаш отпечатък от обувките на сцената на убийството? — Тя не отговори. — И изведнъж реши, че за всеки случай можеш да провериш моя гардероб. — Фъргюсън впери поглед в нея. — Какво друго си открила там? — И миг по-късно си отговори сам: — Не кой знае какво, нали? Но какво те доведе тук?

— Казах ти. Матю Кауърт. Блеър Съливан. И ти.

В първия момент той не й отвърна. Андрея видя, че мисли напрегнато. Когато накрая заговори, гласът му беше равен и гневен.

— Значи, така ще бъде? Отсега нататък, ако на някое некадърно ченге от Флорида му потрябва да хвърли вината за убийството върху някого, аз ще съм подходящият за това човек, нали? След като веднъж съм бил обвинен, значи съм подходящ кандидат за почти всичко, което ти дойде наум.

— Не съм казала, че си заподозрян.

— Но поиска да видиш маратонките ми.

— Рутинна проверка, Фъргюсън. Проверявам маратонките на всеки. Дори и на Кауърт.

Фъргюсън се разсмя.

— Сигурно. И какви маратонки носи Кауърт?

— „Рийбок“ — продължи да лъже тя безогледно.

— Сигурно. И трябва да са били нови, защото последния път като го видях, носеше „Конвърс“ като моите.

Андрея не отвърна.

— Значи проверяваш маратонките на всички? Но аз съм най-лесният, нали? И това е нещо, което би ме свързало с убийството, така ли, детективе? А ти се надяваш да видиш името си по заглавията. Може даже и повишение да ти донесе. И никой няма да постави под въпрос мотивите ти.

Тя му го върна.

— А ти? Защо си толкова лесен?

— Винаги съм бил такъв и такъв ще си остана. Ако не съм аз, ще бъде някой като мен — млад и черен. Това автоматично ме превръща в заподозрян.

Шефър поклати глава.

Той се надигна от мястото си, внезапно разгневен.

— Не? Когато в Пачула им потрябва такъв човек, при кого дойдоха? А ти? Решила си, че само защото познавам Блеър Съливан, трябва веднага да поговорим. Но това не е така, по дяволите. Заради този човек едва не изгубих живота си. Заради ченгета като теб прекарах три години в отдела за осъдени на смърт за нещо, което не съм направил. Само защото съм удобен за системата. Майната ти, детективе. Вече за никого няма да съм удобен. Може да съм чернокож, но не съм убиец. И само фактът, че съм чернокож, не ме прави убиец. — Фъргюсън се отпусна на мястото си. — Питаше защо съм решил да живея тук? Защото тук хората разбират какво значи да си черен и винаги да си заподозрян или жертва. Тук всички са такива. Или едното, или другото. А аз съм бил и двете, затова ставам за тук. Затова ми харесва, макар че не трябва да съм тук. Можеш ли да разбереш това, детективе? Защото ти си бяла и няма как да знаеш тия неща. — Той отново се надигна и хвърли поглед през прозореца. — Никога няма да разбереш как може някой да мисли за това място като за свой дом. Имаш ли още въпроси, детективе?

Гневът му сякаш се предаде и на нея. Тя поклати глава.

— Добре — тихо каза той. — Тогава се разкарай. — Фъргюсън посочи вратата.

— Може да възникнат още въпроси.

Той поклати глава.

— Не, не мисля така, детективе. Стига вече. Последният път, когато бях учтив с двама детективи, трябваше да излежа три години и едва не изгубих живота си. Това беше твоят шанс. Нещата приключват дотук.

Тя отиде до вратата. Поколеба се, сякаш нямаше желание да си тръгне, но в същото време изпитваше огромно облекчение, че излиза от тясната стая. Извърна се към него, но той вече затваряше вратата зад нея. Преди да я затръшне, улови гневния поглед на присвитите му очи. Металният звук на резетата отекна в коридора.