Майкъл Конъли
Късното шоу (9)

8

Извънредният час след работно време я изстреля в тежкия сутрешен трафик в западна посока, към плажовете. Армията работници от обслужващата сфера напредваше от изток към работата си на минимално и по-ниско заплащане в хотели и ресторанти, в квартали, в които не можеше да си позволи да живее. На Балард й отне близо час, докато се добере до Венис. Първата й спирка беше да вземе Лола от жената, която я гледаше през нощта, и после се запъти към брега.

Единственото хубаво нещо след прекосяването на града беше, че изпаренията над океана вече се бяха вдигнали и когато стигна до пясъка, заливът беше кобалтовосин и гладък като стъкло. Паркира на един от паркингите в северния край на променадата и отиде до задната част на вана. Пусна Лола, грабна една от нейните топки за тенис от кошницата и я хвърли към пустия паркинг. Кучето се спусна след нея и след три секунди я държеше в устата си. Донесе я послушно на Балард, която я хвърли още няколко пъти, след което отново я прибра в кошницата. Кучето проскимтя от разочарование, че играта е приключила толкова бързо.

— Ще играем по-късно — обеща Балард.

Искаше да излезе във водата, преди да се надигне вятърът.

Ванът на Балард беше бял „Форд Транзит Конект“, купен от един мияч на прозорци, който се пенсионираше и приключваше с бизнеса си. Беше навъртял 130 хиляди километра, но предишният собственик се бе грижил добре за него. Балард бе запазила багажника на покрива, за да пренася там дъската си за сърф, а багажникът отзад, както и на служебната кола, която използваха с Дженкинс, беше разделен на части с помощта на картонени кутии.

Преди да излезе от управлението, Балард се бе преоблякла в избелели джинси и червен анцуг с качулка върху боди и бе оставила служебния си костюм в шкафчето. Сега остана само по бодито и прибра останалите дрехи в раница, заедно с бельото, чорапите и маратонките си. След това грабна един от неопреновите костюми, окачени на стената във вътрешността на вана. Вмъкна се в него и вдигна ципа отзад догоре с помощта на къса връв. Взе голяма плажна хавлия от една от кутиите и също я мушна в раницата. Закачи сака с палатката си отстрани на раницата и я метна на гърба си.

Накрая взе шоколадово енергийно блокче с ядки от хладилната чанта, в която държеше хранителни продукти, и беше готова. Затвори и заключи вана, после свали дъската на съп-сърфа от багажника на покрива. Беше дълга два и шейсет, с весло, закрепено към горната страна със скоби. Беше доста тежка, така че Балард внимаваше да не удари опашния кил в асфалта. Провря пръсти в централния отвор за хващане и понесе дъската под дясната си мишница, като с лявата взе енергийното блокче. Тръгна към водата предпазливо, докато беше на асфалта на паркинга и не стигна до пясъка. Лола я следваше послушно. Балард разпъна палатката на двайсет и пет метра от водата. Разпъването беше лесно и траеше не повече от пет минути. Сложи раницата си вътре, за да тежи и да пречи на евентуален вятър да вдигне палатката, после дръпна ципа на входа. Зарови ключа от вана до десния ъгъл и посочи мястото. Кучето застана там.

— Пази! — каза Балард.

Лола сведе леко глава. Балард вдигна петнайсеткилограмовата дъска и я занесе до водата. Уви каишката около десния си глезен, слепи краищата от велкро, за да я задържат на място, после избута дъската във водата.

Тежеше само шейсет килограма и можеше да стъпи на дъската, без да я преобърне. Изтласка се с четири удара на греблото, колкото да мине през ниските вълни край брега, после се плъзна гладко през остатъците от сутрешната мъгла. Веднъж погледна назад към кучето, макар да знаеше, че не е нужно да го прави. Лола бе клекнала пред десния ъгъл на палатката. Нямаше да помръдне оттам, докато Балард не се върне.

Балард бе започнала да излиза в морето със съп-сърфа скоро след като я прехвърлиха в нощната смяна. Беше израснала със сърфирането по бреговете на Западен Мауи, между Уаилея и Лихайна, и бе пътувала с баща си чак до Фиджи и Австралия, а и другаде, но това бе останало назад, след като реши да прави кариера в силите на закона.

Една вечер в началото ги извикаха заради грабеж в частен дом на някаква улица на хълмовете над „Дохени Драйв“. Семейство се бе прибрало у дома след вечеря в града и бе заварило входната врата на къщата си, струваща пет милиона, разбита, а всичко вътре обърнато наопаки. Най-напред бяха пристигнали патрулиращите полицаи, но понеже пострадалите се оказаха „ценени“ съграждани, шефът на участъка изпрати на място Балард и Дженкинс. Искаше детективите да започнат работа незабавно, заедно с екипа криминолози.

Малко след като пристигнаха Дженкинс се зае да огледа мястото на проникването заедно с екипа, а Балард влезе в къщата заедно с домакинята, за да определят какво точно е било откраднато. От спалнята влязоха в стая гардероб. Беше скрита зад огледала от пода до тавана и затова патрулните полицаи, влезли първи в къщата, не я бяха забелязали. На пода на гардеробната беше проснато кожено палто, в което имаше купчина бижута и три чифта обувки с високи токчета и червени подметки, които, Балард знаеше, струваха повече от хиляда долара единия.

Тогава си даде сметка, че крадецът може все още да е в къщата. Точно в този момент престъпникът изскочи иззад ред окачени на закачалки дрехи и я събори на пода. Домакинята се дръпна, залепи гръб за покритата с огледала стена в гардеробната и замръзна, докато Балард се бореше с мъж, който беше може би петдесет килограма по-тежък от нея.

Мъжът грабна една от обувките с червени подметки и замахна, за да забие токчето в окото й. Тя успя да задържи ръката му, но й беше ясно, че няма да удържи натиска дълго. Успя да извика на Дженкинс, когато върхът на токчето беше почти до лицето й. Успя да извърне глава в последния момент, а токчето одраска кожата й и пусна кръв. Онзи вдигна обувката, за да замахне пак, но неочаквано Дженкинс го удари отзад по тила с една бронзова статуетка, която бе грабнал от спалнята. Нападателят се свлече върху Балард в безсъзнание. Статуетката се счупи на две.

Оказа се, че нападателят е синът на домакините, шизофреник, който изчезнал преди години от дома си и всички смятали, че живее по улиците на Санта Моника. Балард приключи с четири шева на бузата в болницата „Сидърс-Синай“, а Дженкинс и отделът бяха съдени от семейството и сина им за употреба на прекомерна сила и повреждане на скъпо произведение на изкуството. Общината се споразумя за сумата от четвърт милион долара, а Балард се върна към сърфа, за да засили мускулите в горната част на тялото си и да прогони от мислите си спомена за насоченото към окото й токче.

* * *

Небето стана сиво и слънцето се плъзна зад облаците. Водата притъмня и стана непроницаемо синя. Балард обичаше да потапя веслото странично и да гледа как прорязва тънка линия във водната повърхност, докато белият му връх не изчезне в тъмнина. След това го завърташе и правеше пълно загребване, при което едва оставяше следа по водата. Така гребеше почти безшумно.

Направи голям кръг, който я отведе поне на триста метра от брега. През няколко минути поглеждаше към палатката си на пясъка, но никой не я приближаваше и кучето беше спокойно. Дори от това разстояние виждаше кой е спасителят на поста, стотина метра надолу по плажа. Арън Хейз й беше любимец. Той беше нещо като резервен вариант за Лола. Беше сигурна, че той ще наглежда нещата й и вероятно по-късно ще отиде при нея. Докато работеше с веслото, умът й не преставаше да се рее и тя си спомни конфронтацията с Частин в стаята на детективите. Не беше доволна от себе си. Беше чакала две години, за да му каже, каквото му каза, но моментът и мястото не бяха удачни. Беше твърде погълната от мисълта за предателството му, за да си спомни кое е най-важното за момента — смъртта на петима души, сред които и Синтия Хадел.

Обърна и се отдалечи още от брега. Изпитваше вина. Нямаше значение, че Хадел беше периферна жертва — Балард имаше чувството, че я е предала, като е сложила на първо място собствените си проблеми с Частин. Всичко опираше до свещената връзка, която съществува между жертвите на убийства и детективите, които трябва да говорят от тяхно име. Случаят не беше неин, но Хадел някак й бе станала близка и връзката беше налице.

Сви колене и загреба няколко пъти рязко, за да прогони от главата си мислите за Частин. Опита да мисли за Рамона Рамон и думите на полицай Тейлър, че е била в обърната къща. Балард се зачуди отново какво ли може да означава това, замисли се и отново зацикли — този път върху тази мисъл.

След час във водата между кожата й и неопреновия костюм се бе образувал слой пот. Той запазваше топлината на тялото й, но мускулите й започваха да протестират. Раменете й, бедрата и коленете я боляха, а в гърба, между плещите, някой като че ли беше забил остър молив. Тя се обърна към брега и завърши със спринт — равномерни, дълги изтласквания с веслото. Излезе от водата съвършено изтощена, така че просто дръпна каишката от глезена си и повлече задната част на дъската през пясъка, чак до палатката. Това, разбира се, нарушаваше първото правило, на което я бе научил баща й: „Не влачи дъската. Ще я надраскаш“.

Лола не бе мръднала от мястото си.

— Добро момиче! — похвали я Балард. — Добро момиче!

Пусна дъската и погали кучето. Свали ципа на входа, взе лакомство за Лола от джоба на раницата и я извади от палатката. След като даде лакомството на Лола, й нареди да остане на място и тръгна по пясъка към душовете зад тенискортовете. Свали неопреновия костюм и застана под душа по бански, като следеше с очи какво правят бездомниците, които вече се будеха и започваха да се разхождат по променадата. Късното й идване я вкарваше в ежедневието им. Обикновено приключваше със сърфа и душа, преди животът по променадата да се възобнови за деня.

Когато беше сигурна, че в косата й не е останала повече сол, спря водата и се избърса с голямата плажна хавлия, която извади от раницата. Свали презрамките на банския си костюм, после уви кърпата около тялото си от мишниците до коленете. Измъкна се от мокрия бански и го пусна на бетона, после обу бельото си под кърпата. Обличаше се по този начин по плажовете още от малка. Когато пусна кърпата, отново беше по боди и джинси. Доизбърса косата си с кърпата, после се върна до палатката, погали Лола по главата и пропълзя в найлоновия подслон.

— Спокойно, момиче.

Лола застана в свободна поза, но не се отмести от мястото, където беше заровен ключът. Балард извади още едно кучешко лакомство от раницата и го подхвърли на Лола. Тя го грабна още във въздуха и веднага пак зае предишната си поза. Балард се усмихна. Беше купила животното от един бездомник преди две години. Лола беше изпосталяла от глад и окована с верига за количка от супермаркет. Имаше и отворени рани, които май бяха получени от битки с други кучета. Балард просто искаше да я спаси, но бързо се привързаха една към друга и Лола остана при нея. Двете минаха курс на обучение и скоро като че ли кучката започна да осъзнава, че Рене я е спасила. Беше безрезервно вярна на стопанката си, която на свой ред беше готова на всичко за нея.

Балард дръпна ципа на входа надолу. Можеше да заспи. Беше единайсет. Нормално би спала почти до вечерта, но днес настрои телефона си да я събуди в два следобед. Имаше планове за деня, преди да започне официалната смяна в единайсет.

Надяваше се да поспи три часа, но успя само два. Малко след един я събуди ниското ръмжене, с което Лола предупреждаваше, че някой приближава охраняваната зона. Балард отвори очи, но остана на място.

— Стига, Лола! Не ме ли обичаш вече?

Балард беше все още сънена, но позна гласа. Беше на Арън Хейз.

— Лола! Няма проблем. Какво има, Арън? Спях.

— Извинявай. Искаш ли компания? В обедна почивка съм.

— Не днес, Арън. Скоро трябва да ставам.

— Добре. Извинявай, че те събудих. Между другото, беше чудесна във водата днес. Като че ли ходиш по повърхността. Хубави, дълги загребвания с веслото.

— Уморих се, но, благодаря, Арън. Лека нощ.

— Хм, да. Лека нощ.

Чу го да се смее, докато се отдалечаваше през пясъка.

— Добро момиче, Лола — каза Балард.

Легна по гръб и се загледа в тавана на палатката. Слънцето беше високо и толкова ярко, че се виждаше през нишките на тъканта. Затвори очи и опита да си спомни дали бе сънувала нещо преди Арън да я събуди. Не помнеше нищо конкретно, но някъде в сивите дебри на съзнанието й имаше нещо. Имаше някакъв сън. Просто не можеше да си спомни какъв е. Опита да го възстанови, да го върне, обаче беше наясно, че типичният цикъл на съня трае около деветдесет минути. Да заспи отново и да спи пълен цикъл би означавало повече време, отколкото имаше на разположение. Телефонът щеше да зазвъни след по-малко от половин час, а тя искаше да се придържа към плана си — искаше да стане и да опита да открие кой е използвал бокс срещу Рамона Рамон в обърнатата къща. И кой го е оставил полумъртъв на онзи паркинг в Холивуд.

Изпълзя от палатката сгъна я и я прибра, после се върна при вана. Сложи всичко на мястото му, окачи неопреновия костюм на закачалката. Качването на дъската на покрива беше по-трудно, отколкото свалянето. Балард беше висока един и седемдесет, така че трябваше да отвори страничните врати и да стъпи на прага на вана, докато притяга коланите. Вторият минаваше през логото „One World“ в долния край на дъската. Изобразяваше черен силует на сърфист, стъпил на носа на дъската и с вдигнати нагоре ръце, сякаш се спуска по стръмния скат на огромна вълна. Изображението винаги напомняше на Балард за баща й и неговата последна вълна. Онази, която го отнесе и остави нея да тича нагоре-надолу по брега, без да знае какво да направи и къде да отиде, да вие безпомощно към огромния океан…

С Лола отидоха до сергия за хавайска храна и Балард поръча купа алоха с допълнителни водорасли за себе си и купа говеждо с ориз за кучето. Лола пи вода от кучешката паничка под сергията, а докато чакаха, мъжът зад стъклото й даде допълнително лакомство за кучето.

След обяд се върнаха на пясъка и поиграха с топката още малко. Умът на Балард обаче беше другаде. През цялото време мислеше за работата си. Официално не участваше в разследването на убийствата в „Танцьорите“, но не преставаше да мисли за Синтия Хадел. Разполагаше с името и координатите на дистрибутора, който, според родителите й, я бе сложил в клуба, за да продава дрога. Ако „Грабежи и убийства“ не проявяваха интерес, отделът по наркотиците в управлението в Холивуд вероятно щеше да предприеме нещо по въпроса. Балард си отбеляза наум да посети отдела, когато отиде в управлението.

От плажа отиде до кучешкия хотел, за да остави Лола. Извини се на кучето за краткия ден и обеща да се реваншира. Лола сякаш кимна, за да освободи стопанката си от угризения.

По пътя към Холивуд Балард проверяваше новините от „Лос Анджелис Таймс“ на телефона си всеки път, щом спираше на червен светофар. Бяха минали едва дванайсет часа от стрелбата в „Танцьорите“, така че вестникът предлагаше все още оскъдна информация за случилото се. Балард все още беше по-напред от медията с информацията, която бе получила през нощната смяна. „Таймс“ обаче казваше, че не са извършени арести и няма заподозрени за масовото убийство, както гласяла последната информация от полицията на Ел Ей. Материалът полагаше особени усилия да убеди читателите, че разследващите не разглеждат случилото се като възможна терористична атака като онези, които напоследък се извършваха в нощни заведения в страната и по целия свят.

Балард бе разочарована, че вестникът все още не се е добрал до имената на тримата застреляни в клуба. Това беше сериозна насока в разследването. Кои бяха те? Какво се беше объркало в онова сепаре?

След като провери новините на „Л. А. Таймс“, провери и пощата си, но нямаше никаква реакция от капитан Оливас във връзка с докладите й от предната нощ. Изглежда, бяха приети, а може би никой не им бе обърнал внимание. Във всеки случай часът, отбелязан на имейла й, щеше да я защити от евентуални обвинения, че не е предала докладите навреме.

Обади се в презвитерианската болница „Холивуд“ и поиска да я свържат с дежурната сестра на интензивното. Отговори жена, която се представи като „сестра Рандал“, след което Балард й каза коя е, къде работи и служебния си номер.

— Снощи беше докарана жертва на нападение на име Рамона. Аз бях на местопрестъплението. Претърпя мозъчна операция и искам да проверя как е.

Сестрата й каза да почака, а когато се върна на линия, каза, че в болницата няма пациентка с това име и че Балард вероятно греши.

— Вероятно да — съгласи се тя. — Ще провериш ли да не е записана с различно име? Рамон Гутиерес. Забравих, че това е истинското име на жертвата.

Сестра Рандал пак й каза да почака, но този път се върна доста по-бързо.

— Да, той е тук и е стабилен, след операция.

— Дали е в съзнание? — попита Балард.

— Тази информация може да даде дежурният лекар от интензивното.

— Мога ли да говоря с него?

— В момента не. На визитация е.

— Сестра Рандал. Разследвам престъплението и опитвам да разбера кой е нападнал господин Гутиерес. Ако жертвата е в съзнание, трябва да дойда при вас и да говоря с него. Ако не е, ще продължавам с разследването си по друг начин. За случилото се е отговорен много опасен индивид, който е на свобода. Сигурна ли си, че не можеш да ми помогнеш, като отговориш на този прост въпрос? Дойде ли Рамон в съзнание, или не?

Последва дълга пауза, докато Рандал реши дали да наруши правилата.

— Не, не е в съзнание. Все още е в изкуствена кома.

— Благодаря. Можеш ли да ми кажеш дали хора от семейството му или приятели са идвали да я видят? Него, искам да кажа?

— Тук не е записано нищо такова. Няма семейство. Приятели не се допускат на свиждане в интензивното отделение.

— Благодаря, сестра Рандал.

Балард прекъсна линията. Реши да отиде направо в управлението.