Майкъл Конъли
Късното шоу (21)

20

Когато Балард влезе в ресторанта, Кар седеше чинно до парапета на страничната тераса.

Тя върза каишката за парапета, така че Лола да е до тяхната маса, но извън терасата. След това се качи горе, мина зад гърба на детектива от „Тежки престъпления“ и седна срещу него. Остави телефона си на масата. Докато минаваше зад гърба му, включи приложението за запис, с което документираше собствените си разпити.

Кар като че ли не подозираше нищо. Хората често оставят телефоните си на масата, макар да е неучтиво, но пък е навик на мнозина. Усмихна се, когато Балард седна. Погледна към кучето зад парапета — Лола беше легнала на променадата.

— Питбул ли е?

— Боксер, с примеси — отговори тя. — Всичко по реда си, Кар. Заподозряна ли съм по някакво криминално или вътрешно разследване? Ако е така, ще искам защитник.

Кар поклати глава.

— Не, не, нищо такова. Ако беше заподозряна, щяхме да водим този разговор в стая за разпит в управлението. Както ти казах, взеха ме в разследването на Частин и съм част от екипа, който проверява какво е правил през последните четирийсет и осем часа от живота си.

— Това, предполагам, значи, че не сте стигнали до нищо.

— Позна. Няма заподозрени по стрелбата в „Танцьорите“, няма и за убийството на Частин.

— Но сте сигурни, че са свързани?

— Така изглежда, но не мисля, че сме сигурни за каквото и да било. Освен това, това не е моята работа. Тук съм момче за поръчки. Вчера арестувах две копелета от Източна Европа, за трафик на хора. Извадиха ме от онова разследване и ме сложиха тук.

Балард си даде сметка откъде го познава. Бяха го показали във видеозаписа, който бе последвал репортажа за стрелбата в „Танцьорите“ в новините в петък. Тъкмо се канеше да зададе въпрос за разследването, когато дойде келнерка и я попита какво ще поръча. Тя си поръча студен чай с лед. Предложиха й меню, но тя отговори, че няма да вечеря, и келнерката се отдалечи.

— Сигурна ли си? — попита Кар. — Поръчах рибните такос.

— Не съм гладна — каза Балард.

— Е, цял ден тичам и ми трябва гориво. Освен това ти ми каза да ги поръчам.

— Не сме на среща, Кар. Задавай въпросите си. Какво искаш?

Кар отново вдигна помирително ръце и Балард реши, че му е навик.

— Искам да знам за последните ви контакти с Частин. Първо обаче ми трябва малко история. Били сте партньори, нали?

— Да.

Кар изчака малко, с надеждата да чуе повече, но скоро осъзна, че Балард се кани да дава само едносрични отговори — освен ако не открие начин да промени това.

— Колко време работихте заедно?

— Почти пет години — отговори Балард.

— И това приключи преди две години и два месеца?

— Да.

— Ти си тази, която е опитала да накисне Оливас, нали?

Клюките пак я преследваха. Случилото се между Оливас и нея беше личен въпрос и би трябвало да е поверително. Както обаче униформените от управлението в Холивуд знаеха цялата история, изглежда, я знаеха и детективите от „Тежки престъпления“.

— Това какво общо има с разследването?

— Вероятно нищо — отговори Кар. — Ти обаче си детектив и си наясно, че е добре да знаеш всички факти. Говори се, че когато Частин е дошъл да те види в управлението в Холивуд рано в петък сутринта, температурата се е повишила.

— И това се базира на какво? Доклад ли е подал?

— Базира се на разговор, който той е провел след това с трета страна.

— Чакай да позная. Оливас.

— Не мога да обсъждам това. Какво е казал Частин е без значение. Ти как би определила срещата с него в петък?

— Дори не бих определила това като среща. Беше дошъл, за да вземе свидетел, който беше дошъл в полицията и с когото разговарях. Александър Спайтс. Беше заснел с телефона си точно момента на първия изстрел в „Танцьорите“. Кени дойде за свидетеля и телефона му.

— Кени?

— Да. Някога бяхме партньори, забрави ли? Наричах го Кени. Бяхме много близки, но не правехме секс, ако това щеше да е следващият ти въпрос.

— Нямаше да е това.

— Браво на теб.

— За какво беше конфликтът ви? На третата страна той е казал, цитирам: „Още е ядосана заради онова“.

Балард поклати гневно глава. Ядът й се надигаше. Погледна инстинктивно през парапета надолу към кучето. Лола лежеше на бетона с изплезен език и наблюдаваше върволицата хора, която се нижеше по променадата. Тълпата се разотиваше от брега, защото вече беше тъмно.

Лола бе преживяла много, преди Балард да я спаси. Глад, страх, малтретиране — но бе успяла да запази спокойствието си. Докато не се появеше заплаха за нея или за стопанката й.

Балард се овладя.

— Окей ли е да обсъждам лични въпроси само защото си решил, че имат отношение към разследването ти?

— Мисля, че да — отговори Кар.

— Добре тогава. Така нареченият конфликт се случи след като Кен Частин предложи мижаво извинение, задето ме предаде по най-гаден начин във връзка с жалбата ми за сексуален тормоз преди две години. Запиши това в доклада си.

— Казал е, че съжалява. За какво?

— Че не е постъпил както трябва. Не ме подкрепи, а знаеше, че съм права и че би трябвало да го направи. Заради това от две години съм изритана от „Грабежи и убийства“ и работя в Късното шоу в Холивуд, а той ми се извинява. Нека само кажа, че извинението не беше прието.

— Значи това е било нещо странично? И няма нищо общо със свидетеля или разследването за стрелбата в „Танцьорите“?

— Казах ти го вече.

Келнерката донесе чая и такосите. Балард изстиска малко лимон в чашата си.

— Искаш ли? — предложи й Кар.

— Казах ти, че не съм гладна — отговори тя.

Той започна да яде и това й осигури време за размисъл. Даде си сметка, че е изоставила собствените си намерения за начина, по който трябваше да се проведе този разговор. Кар я беше поставил в отбранителна позиция, най-вече заради собствения й гняв, и така беше загубила от поглед това, което трябваше да постигне — тоест да получи повече информация, отколкото ще даде. Подозираше, че Кар е тласнал разговора в тази посока преднамерено, за да я извади от релси с въпроси, които нямат нищо общо с разследването. Така бе станала уязвима — и сега щяха да последват истинските въпроси. Погледна Кар, който в момента дъвчеше такос, и си помисли, че трябва да е още по-предпазлива.

— Така — каза Кар с пълна уста. — Защо се обади на Матю Робисън?

Ето, това беше. Кар преминаваше към същината. Балард осъзна, че е дошъл, за да предаде послание.

— Откъде знаеш, че съм се обаждала на Матю Робисън?

— По това разследване работи група от осем следователи плюс двама шефове. Не мога да знам как е получена тази или онази информация. Знам само, че си му се обаждала снощи, в осем — няколко пъти, — и искам да знам защо. Ако не искаш да отговориш, може би трябва да отидем в управлението и да поговорим.

Нещата изведнъж бяха станали много сериозни.

— Обадих се на Робисън, за да проверя как е — отговори Балард. — Почувствах се отговорна. Дадох Спайтс на Частин, а Спайтс му даде Робисън. Сега Частин е мъртъв. Отидох до къщата на Кени. Не ме допуснаха да доближа, но успях да науча, че последното, което е правил в петък, било да опита да притисне свидетел. Знам какво означава „притискане на свидетел“ и си помислих за Робисън. Реших, че той е свидетелят, когото Кени — извинявам се, Частин — е опитвал да притиска. Заради това се обадих и оставих съобщение, но той така и не ми отговори. Това е.

Подбираше думите си много внимателно, за да не разкрие извънслужебната си дейност, включително проникването в компютърните файлове на покойния й бивш партньор. Доколкото можеше да прецени, Кар я записваше, както тя записваше него. Трябваше да е сигурна, че няма да каже нищо, което да накара „Вътрешни разследвания“ да се заемат с нея.

Кар избърса малко гуакамоле от ъгълчето на устата си със салфетка и я погледна.

— Бездомна ли си, детектив Балард?

— Що за въпрос!? — отвърна тя изненадано.

— В личните си документи си записала онова място, на два часа път по магистралата, като свой домашен адрес. Той фигурира и в шофьорската ти книжка. Не мисля обаче, че прекарваш там много време. Възрастната дама като че ли не знаеше кога ще те види пак.

— Възрастната „дама“ не дава информация на непознати, независимо дали носят значка или не. Работя нощем. Денят ми започва, когато твоят приключва. Какво значение има къде спя или кога спя? Върша си работата. Отделът ми изисква да имам постоянен адрес и аз имам такъв. И пътят не е два часа, когато карам аз. Имаш ли някакви истински въпроси?

— Да, имам.

Кар вдигна чинията си и я подаде на едно момче с количка за отсервиране, което мина наблизо.

— Добре — продължи той. — За протокола: да поговорим за петък вечер и какво прави тогава.

— Искаш алиби, така ли?

— Ако имаш. Както казах обаче, не си заподозряна, детектив Балард. Имаме траекторията на куршума, убил Частин. За да направиш този изстрел, би трябвало да се качиш на стол.

— И вече имате времето на смъртта?

— Между единайсет и един.

— По това време бях на работа. В единайсет бях на инструктаж, после се заех с работата си.

— Излиза ли от управлението?

Балард опита да си припомни какво бе правила. През последните седемдесет и два часа се бяха случили толкова много неща, че й беше трудно да възстанови последователността. След като се замисли обаче, всичко застана на мястото си.

— Да, излизах. Веднага след инструктажа отидох до презвитерианската болница, за да проверя как е жертвата на опита за убийство, по който работя. Направих снимки. Помогна ми една сестра, Наташа. Съжалявам, че не запомних второто й име. И през ум не ми е минавало, че ще се наложи да потвърждавам алиби.

— Няма проблем — увери я Кар. — Кога излезе от болницата?

— Малко след полунощ. След това отидох до адреса на жертвата на „Хелиотроп“. Оказа се лагер на бездомници. Жертвата е живяла там, в кемпер, но един тип се бе настанил в него и се наложи да повикам подкрепление, за да погледна вътре. Отзоваха се полицаи Херера и Дайсън.

— Добре. После?

— Върнах се в управлението към един и половина. Минах покрай „Танцьорите“ и видях, че вановете на криминалистите още са там. Когато се прибрах, отидох при дежурния и попитах дали знае, че са там. Беше един и половина.

Кар кимна, после попита:

— И почива до сутринта?

— Нищо подобно. Обадиха ми се от офис за сигурност на кредитни карти в Индия, за да ме насочат към мотел, от който са правени много поръчки за покупки с крадени кредитни карти. Отидох там и арестувах извършителя. Този път ме подкрепяха полицаи Тейлър и Смит, а после дойде и инспекторът по пробацията на крадеца, Комптън се казва, ако те интересува. До сутринта описвахме каквото намерихме в мотелската стая и оформяхме задържането на извършителя. С това работното ми време свърши.

— Чудесно. Всичко това може да се провери лесно.

— Да. Като човек, който не е сред заподозрените, се радвам, че не съм си била вкъщи, иначе щях да си имам сериозни проблеми.

— Слушай, детектив, знам, че си ядосана, но това трябва да се направи. Ако хванем някого за Частин, първата работа на адвоката му ще е да провери дали сме разследвали всички хора и възможни версии. Ти и Частин сте си развалили отношенията. Всеки добър адвокат ще прави спънки на процеса, а моята работа е да предотвратя всякакви такива възможности. Аз не съм лошият. Помагам виновникът да бъде признат за виновен.

Обяснението му звучеше убедително на повърхността, но тя не можеше да го приеме. Не можеше да забрави, че той е част от разследване, ръководено от лейтенант Оливас, който не би имал нищо против да я изхвърли от полицията.

— О, радвам се да го чуя.

— Благодаря за иронията — отвърна Кар. — И ако е някаква утеха, мисля, че Оливас наистина те е прецакал заради оплакването ти. Аз знам, всички знаят, че той е от хората, които биха направили каквото казваш, че е направил.

Отново вдигна помирително ръце и продължи:

— Е, бих ли казал това, ако бях от лошите? Особено като знам, че записваш всяка моя дума?

Кимна към телефона на масата.

Балард взе апарата, активира дисплея и изключи записа. Мушна телефона наполовина в задния джоб на джинсите си.

— Доволен ли си сега?

— Не ме интересува дали записваш — отвърна той и тя се вгледа в него за момент.

— Каква е легендата ти, Кар?

Той сви рамене.

— Няма легенда. Аз съм ченге. И, странно, но не ми харесва, когато убиват други ченгета. Искам да помогна и ме пратиха при теб. Знам, че не е кой знае какво, но това е ролята ми в разследването, така че правя каквото трябва.

— Пратиха те? Кои?

— Оливас и моят лейтенант.

— Освен че се упражняват с мен, имат ли нещо друго, с което да продължат?

— Доколкото мога да кажа, нямат. Нямат представа кого търсят.

Балард кимна и се замисли доколко би могла да му се довери. Думите му за оплакването й срещу Оливас я бяха жегнали, но от друга страна, си даваше сметка, че Кар или е изолиран от част от информацията по разследването, или премълчава. Първото можеше да се очаква, защото често разделяха екипите на части. Ако обаче беше второто, значи пред себе си имаше човек, на когото не би могла да се довери.

Реши да продължи и да следи реакциите му.

— Споменавана ли е възможността извършителят да е ченге? В общата стая. Или с Частин?

— Сериозно ли питаш? — учуди се Кар. — Не, нищо такова. Поне аз не съм чул. Аз обаче пристигнах на партито късно, а и има и видимо разделение между специалните ченгета от „Грабежи и убийства“ и нас, от „Тежки престъпления“. Ние сме нещо като помощен персонал.

Балард кимна.

— Какво си открила? — попита Кар.

— Белега от изгаряне на гърдите на Фабиан — каза Балард. — Има предположение, че е носил подслушвателно устройство.

— За кого? За „Вътрешни разследвания“?

— За себе си. Чакали са го пет години във федерален затвор, ако не снесе нещо сериозно.

— И ти научи това как?

Тук Балард имаше проблем. Не искаше да издаде Таусън, но те щяха да стигнат до него и бездруго, защото беше сред последните, на които Частин се бе обаждал по телефона. Ако адвокатът споменеше за посещението й, щеше да я сполети гневът на лейтенант Оливас.

— Каквото знам, ще ти помогне — каза тя. — Но трябва да ме покриеш.

— По дяволите, Балард… не знам — каза Кар колебливо. — Не ме набутвай в неща, в които неминуемо ще затъна.

— Каза, че проследяваш последните стъпки на Частин, нали?

— Да. Но ги проследяват и други.

— Е, адвокатът на Фабиан се е паднал на някого от вас. Частин е говорил с него в петък. Обади се на човека, който е трябвало да говори с него, и му кажи, че ти ще поемеш задачата.

— Ясно. Първо това се падна на мен и бездруго. Дийн Таусън е в моя списък. По-важно е обаче ти как разбра, че Частин е говорил с него, и откъде знаеш всичко останало по разследването? Белегът от изгаряне на гърдите, подслушването, адвокатът… С какво се занимаваш, Балард?

— Бях на местопрестъплението в четвъртък вечерта. Присъствах, когато откриха белега. Когато Частин беше убит, проведох няколко разговора. Той беше мой партньор и от него научих много. Дължа му го.

Кар поклати глава — не виждаше основанията й да направи всичко това.

— Виж — каза й. — Работя по случая с Частин. Не знам нищо за белег от изгаряне или подслушване. Дори Фабиан обаче да е носил микрофон, това не значи, че е записвал ченге. Може да е записвал някой от другите задници в сепарето. Всички са били престъпници.

Балард сви рамене.

— Не са били достатъчно ценни за федералните. Говори с Таусън. Имало е ченге.

Кар се намръщи. Балард продължи:

— Като говорим за другите задници в сепарето, как ги свързват един с друг?

— Не знам — отговори Кар. — Работя по Частин.

— Не са били непознати. Преди пет години всички са били заедно в Пичис. В един и същи месец.

— Това не означава нищо. Пичис е огромен.

— Ако някой се поинтересува, мисля, че ще установи, че са били в една и съща сграда. Това намалява мащабите.

Кар я погледна в очите.

— Балард, сериозно, какви ги вършиш?

— Върша си работата. В Късното шоу имам много свободно време. И мисля, че съм като теб. Никой не може да постъпва гадно с ченге и да се измъкне безнаказано. Имах проблеми с Кени, но той беше мой партньор почти пет години и бяхме близки. От него научих много. Обаче съм извън разследването. Ти си вътре. Мога да ти давам до каквото се добера. Ти просто трябва да ме покриваш.

— Не знам. Ако открият, че си вреш носа, всичко ще се стовари на моя гръб. Мисля, че трябва да се откажеш, Балард. Ще използвам това, което ми даде, но просто трябва да се оттеглиш. Това беше посланието, което трябваше да ти предам.

Балард стана.

— Добре. Посланието е получено. Имам и друга работа.

— Виж, не се сърди…

Тя слезе от терасата, за да развърже Лола от парапета. Погледна Кар и каза:

— Знаеш къде да ме намериш, ако ти трябвам.

— Разбира се.

Тя си тръгна. На плажа вече беше почти тъмно.