Майкъл Конъли
Късното шоу (24)

23

Събуди я бурен смях от стаята за инструктаж, който проникна до „апартамента“. Стресна се и едва не си удари главата в тавана, когато се надигна, за да стане. Извади телефона и провери колко е часът. С ужас видя, че е спала до десет — и знаеше, че щеше да спи още, ако не беше инструктажът в помещението отсреща.

Сви чаршафите на топка с одеялата и възглавниците и внимателно слезе по стълбата. Беше останала сама в помещението. Пусна всичко в коша за пране, обу си обувките и отиде по коридора до женската съблекалня.

Под горещия душ се съвзе напълно и опита да си припомни събитията от предната нощ. Върна въпроса, с който бе заспала — как така Роджърс Кар беше научил, че се е обаждала на изчезналия Матю Робисън? Днес беше понеделник, нейният почивен ден, но тя реши да научи отговора на този въпрос възможно най-скоро.

След като облече чисти дрехи от шкафа си, седна на пейка и написа съобщение на Кар.

Трябва да поговорим.

Поколеба се за момент и го изпрати. Даваше си сметка, че Кар би могъл да сподели с други и да обсъди с тях как да постъпи. Залагаше обаче, че няма да го направи. Бърз отговор от негова страна би означавал, че все още не е споделил с никого.

Лично? Къде? Не в отдел Г и У.

Тя се позамисли, после прати съобщение с подробности за срещата. За място избра четиринайсетия етаж на сградата на криминалния съд, защото там беше напълно естествено полицейски детективи да бъдат видени заедно. Ако някой от „Тежки престъпления“ или „Грабежи и убийства“ попиташе Кар къде отива и той отговореше „в съда“, не би предизвикал никакви допълнителни въпроси. Мястото също така беше близо до областната болница, където Балард се надяваше да успее да поговори с Рамона Рамон по-късно през деня — ако Рамона дойде в съзнание.

Преди да излезе от управлението, почука на вратата на лейтенант Макадамс в стаята на детективите и го информира за разследването на побоя над Рамона Рамон. Той имаше резерви относно колекцията месингови боксове на Трент и това, че наричал дома си „обърнатата къща“. Макадамс предупреди, че уликите са косвени, и й напомни, че причина за ентусиазма й са твърденията на бивша съпруга.

— Ще е нужно повече от това, Балард.

— Знам — отговори тя. — И ще го открия.

Регистрира се, че взема служебната кола на нощната смяна, и подкара по магистрала 101. Трафикът към центъра, намирането на място за паркиране, после чакането пред асансьора на съдебната сграда й осигуриха закъснение от двайсет минути за срещата с детектив Кар, но го завари да седи на пейка пред една от съдебните зали и да проверява съобщенията на телефона си.

Настани се тихо до него.

— Съжалявам, че закъснях. Трафик, паркиране, десет минути чаках шибания асансьор.

— Можеше да напишеш съобщение, но все едно. За какво е всичко това, Балард?

— Ето за какво. Вчера ти зададох въпрос, а ти не ми отговори. Или просто не получих пълен отговор.

— Какъв въпрос?

— Ти ме попита защо съм се обаждала на Матю Робисън, а аз те попитах откъде знаеш, че съм се обаждала.

— Отговорих ти. Отговорих ти, че ме информираха, че си опитвала да се свържеш с него.

— Така е, не отричам. Кой обаче те информира, че съм опитвала да се свържа с него?

— Не разбирам. Това какво значение има?

— Помисли. Робисън е изчезнал, нали?

Кар не отговори веднага. Като че ли претегляше много внимателно каква информация ще сподели с нея.

— Търсим го, да — отговори най-накрая.

— Приемам, че където и да е, ако е жив, носи със себе си мобилен телефон, нали? Или телефонът му е открит в дома му или другаде?

— Не е, доколкото знам.

— В такъв случай, ако се крие, телефонът е у него. Ако е мъртъв, този, който го е убил, е взел телефона. И в двата случая как така се знае, че съм му се обаждала? Да не ми кажеш, че толкова бързо са успели да се снабдят с телефонните разпечатки? Никога не ми се е случвало телефонна компания да изпълни съдебна заповед за по-малко от денонощие, да не говорим ако е събота и никой не е на работа. Отгоре на всичко той е свидетел, не е заподозрян. Така или иначе, няма основателна причина да се иска съдебна заповед за телефонните му разговори.

Кар мълчеше.

— Предполагам, алтернативата е да са взели моите телефонни разпечатки или да са подслушвали телефона ми, но това няма как да стане, освен ако вчера не си ме излъгал и всъщност съм основен заподозрян. Ако беше така обаче, нямаше да ме оставиш да запиша разговора ни. И нямаше да разговаряш с мен, а щеше да ми прочетеш правата.

— Не си заподозряна, Балард. Казах ти го вече.

— Добре. Тогава се връщаме на въпроса ми. Как така някой е научил, че съм се обаждала на Робисън?

Кар поклати объркано глава.

— Виж, не знам. Може да е имало заповед за проследяване по линия на социалните служби. Изчезнал е и пускат заповед за телефонните му разпечатки, защото може да създаде неприятности или нещо такова.

— Мислих и за това, но няма как да е то — възрази Балард. — Ако искаха да го намерят, за да се уверят, че всичко е наред, щяха да засекат телефона му и да отидат при него да го видят. Има нещо друго. Някой знае, че съм опитвала да му се обадя. Кой ти го каза?

— Слушай какво ти говоря. Знам само, че моят лейтенант излезе от среща и ми каза, че си звъняла на Робисън, а аз трябва да разбера защо и да те накарам да престанеш. Това е всичко.

— Кой е твоят лейтенант?

— Блекуелдър.

— Добре. От каква среща излезе Блекуелдър?

— Какво?

— Току-що ми каза, че е излязъл от среща, за да ти даде инструкции за мен. Не се прави на глупав. Каква беше тази среща?

— С Оливас и двама други от „Грабежи и убийства“. След убийството на Частин бяха привлечени „Тежки престъпления“ и на тази среща Оливас информира Блекуелдър за работата до момента.

— Значи източникът е Оливас. Някак си е научил, че съм се обаждала на Робисън.

Кар се огледа наляво и надясно в оживения коридор, за да се увери, че никой не ги наблюдава. Хората минаваха покрай тях, забързани по задачите си, и като че ли никой не им обръщаше внимание.

— Може би — каза той. — В стаята обаче имаше и други хора.

— Повече от „може би“ — възрази Балард. — Помисли. Откъде Оливас ще знае, че съм се обаждала на Робисън, ако телефонът му не е у него?

Балард изчака, но Кар не каза нищо.

— Има нещо гнило — добави тя.

— Това е част от теорията ти за ченгето, нали? — каза Кар накрая. — Държиш да обвиниш ченге.

— Искам да обвиня този, който го е извършил. Това е.

— Добре тогава. Каква е следващата стъпка?

— Не знам. Мисля обаче, че трябва да си внимателен.

— Виж, Балард, разбирам. Оливас се отнесе с теб отвратително. Да намекваш обаче, без грам доказателство, че той е вътре във всичко това или разполага с информация за…

— Не правя нищо такова.

— На мен ми изглежда обратното.

Изнервена, Балард огледа коридора, докато решаваше какво да прави.

— Трябва да тръгвам — каза накрая.

— Къде? — попита Кар. — Все още се налага да стоиш настрана от това, Балард.

— Имам свое разследване, по което да работя. Не се безпокой.

Стана и го погледна отвисоко.

— Не ме гледай така — каза той. — Разполагаш с нула доказателства за каквото и да било. Имаш хипотеза. Дори и да си права обаче и наистина да е било ченге, ако опиташ да обвиниш този, за когото всички знаят, че ти е враг в отдела, няма да мине.

— Поне не още — отвърна тя, обърна се и направи крачка.

— Балард, би ли се върнала за момент? — спря я Кар. Тя отново се обърна и го погледна отвисоко.

— Защо? Няма да предприемеш нищо, а аз имам разследване и трябва да работя.

— Седни за минута, моля те — добави Кар умолително. Тя седна, неохотно.

— Направи същото и вчера — почна той. — „Имам разследване, трябва да работя, довиждане“… Кое му е толкова важното на това разследване?

— Имам тип, който насилва хора, защото му харесва — отговори Балард. — Той е голямо зло и смятам да го спра.

— Томас Трент?

— Откъде знаеш, по дяволите?

Обаче поклати глава. Нямаше нужда от отговор, макар че той й го даде.

— Знаеш, че достъпът до националната база данни за престъпността се следи — каза той. — Видях, че си проверила трите трупа от заведението и този Томас Трент. Питах се кой ли е този тип и каква е връзката му.

— След като си разбрал — отговори Балард, — знай, че няма връзка. Вие… този случай няма абсолютно нищо общо с Частин или „Танцьорите“, или нещо около тях.

— Радвам се да го науча.

— Виж, смяташ ли да направиш нещо с това, което ти дадох, или не?

— Ще направя, Балард, обаче помисли какво предполагаш. Лейтенант от полицията убива петима души в бар, после ликвидира свой колега? За какво? Защото има… какво? Дългове от хазарт? Това е прекалено, по дяволите.

— Няма обяснение защо хората убиват. Знаеш го. И ако преминеш границата, какво може да те спре петте жертви да станат шест?

Погледна настрани и към коридора. И видя мъж, който в същия момент отклони поглед от нейния. Беше пред вратата на съседната съдебна зала. Беше с костюм, но повече приличаше на ченге, отколкото на адвокат.

Погледна небрежно към Кар и каза тихо:

— Един тип ни наблюдава. Чернокож, пълен, кафяв костюм, до съседната съдебна зала.

— Спокойно — отвърна Кар. — Това е Бързия, моят партньор.

— Довел си партньора си?

— Ти си непредсказуема, Балард. Исках да съм сигурен, че всичко ще мине гладко.

— Беше ли и вчера, когато се срещнахме в онова заведение?

— Беше наблизо, да.

Балард вдигна очи към партньора на Кар и отбеляза:

— Не изглежда много бърз.

Кар се засмя.

— Казва се Куинтън Кенеди. По прякор Бързия.

Балард кимна.

— Така че, виж — продължи Кар, — приемам всичко това много предпазливо, нали? Ще се върна и ще поговоря с моя лейтенант, ще опитам да измъкна обяснение за телефона на Робисън. Ще открия как са разбрали, че си му се обаждала. Ако всичко е както мислиш, ще се свържа с теб и ще обсъдим следващата стъпка. Къде обаче да отнесем всичко това?

— При областния прокурор. Във „Вътрешни разследвания“.

— Нека не избързваме с тези неща. Трябва да знаем доста повече, отколкото как са разбрали за обажданията ти. Все още може да има разумно обяснение.

— Продължавай да мислиш така, Кар. И продължавай да се движиш с твоя човек, Бързия. Не искаш да свършиш като бившия ми партньор, нали?

И без повече приказки тръгна към асансьорите. Козирува с насмешка на Бързия, а той присви очи към нея, сякаш не знаеше коя е. Беше твърде късно за това обаче.