Майкъл Конъли
Късното шоу (8)

7

Свидетелят се оказа двайсет и три годишен клиент на „Танцьорите“, казваше се Зандер Спайтс. Балард го отведе в малка стая за разпити до стаята на детективите. Беше слаб, със синя фланела с качулка и синьо долнище от анцуг. Не извади ръцете си от джобовете на фланелата дори и след като седна.

— Зандер… това ли е името ти? — започна Балард.

— Съкратено от Александър — отговори Спайтс. — По ми харесва Зандер.

— Добре. Какво работиш, Зандер?

— О… каквото падне. В момента продавам обувки.

— Къде?

— На „Мелроуз“. Магазинът се казва „Слик Кикс“.

Балард не записваше. Още с влизането в стаята нагласи термостата за климатика, който всъщност включваше записващите устройства в стаята. Имаше камера и микрофон.

— Значи, бил си в „Танцьорите“, когато онзи е започнал да стреля?

— Точно така — отговори Спайтс. — Бях там.

— Сам ли?

— Не, бях с Метро, един приятел.

— Как е истинското име на Метро?

— Не знам всъщност. За мен е Метро.

— Къде се запозна с него?

— И той работи в „Кикс“. Там се запознахме.

— Добре. Значи, кога отиде в „Танцьорите“?

— Снощи. Към полунощ.

— И видя стрелбата?

— Не съвсем, защото беше зад гърба ми. През две сепарета. Не видях какво точно става. Когато обаче започна, си правех селфи, така че съм снимал първия изстрел. Откачено, нали?

— Покажи ми.

Спайтс извади айфона си от джоба на фланелата и намери снимката.

— Имам три снимки — каза той. — Ето, разгледай ги.

Сложи телефона на масата между двамата и го плъзна към Балард. Тя огледа снимката на дисплея. Отпред, в средата, беше Спайтс, но над дясното му рамо се виждаха силуетите на хората в другите сепарета. Не се различаваха лица. Хората от видеолабораторията щяха да опитат да подобрят изображението.

— Продължавай — подкани я Спайтс. — И самият изстрел е там.

Балард плъзна с показалец втората снимка, която беше като първата, но третата прикова вниманието й. Обективът беше уловил светъл отблясък във второто сепаре зад рамото на Спайтс. Наистина беше направил снимката в самото начало на стрелбата. Беше уловил пламъка от цевта. Тъй като телефонът имаше „Лайв Фото“, беше заснел секундата преди стопирания отблясък от пламъка. Балард пусна записа няколко пъти и видя, че в тази една секунда ръката на убиеца се вдига с оръжието и след това стреля.

Балард увеличи снимката с пръсти и сложи отблясъка от цевта в центъра на екрана. Беше много неясно, но успя да различи гърба на стрелеца, обърнат към обектива. Виждаше неясните очертания на тила и лявото му рамо. Дясното му рамо беше повдигнато, защото държеше оръжието и го беше насочил към мъжа срещу себе си, който миг след това щеше да се свлече настрани и да увисне извън сепарето. Лицето на простреляния беше неясно, защото се бе сепнал и бе опитал да се отдръпне при вида на оръжието.

— Обзалагам се, че могат да го оправят или подобрят — каза Спайтс. — Има ли награда или нещо такова?

Балард го погледна над телефона, сякаш изведнъж беше прозряла истинския мотив, заради който бе дошъл в полицията.

— Награда? — учуди се тя.

— Ми да. Нали помагам да се реши случаят — каза Спайтс.

— Не знам да има награда.

— А трябва да има. Бях в опасност.

— Ще говорим за това по-късно. Сега ми кажи какво се случи, след като онзи започна да стреля. Ти какво направи?

— С Метро се мушнахме под масата и се скрихме — отговори Спайтс. — А онзи изтича покрай нашата маса и застреля още хора. Изчакахме да си отиде и се чупихме.

Балард изпрати снимката с пламъка от изстрела на собствения си телефон, после попита:

— Спайтс, знаеш ли къде живее Метро?

— Не — отговори Спайтс. — Тази вечер излязохме за първи път, а и двамата имаме коли.

— Добре, ще го открием през „Слик Кикс“, ако се наложи.

— Трябва да е на работа.

— И съжалявам, но ще трябва да задържим телефона ти известно време.

— А?! Мамка му! Нали препрати снимката на твоя телефон!? Имаш я!

Посочи айфона си.

— Разбирам — каза Балард, — но телефонът ти има функция „лайв фото“, така че нашата лаборатория може да успее да извади стопирани кадри от мига преди изстрела. Като че ли пистолетът се вижда по-ясно, преди ръката на стрелеца да трепне от изстрела. Може да се окаже много полезно и мисля, че ще искат апарата, на който е направена снимката, а не просто копие на самата снимка. Ще трябва да погледнат телефона ти.

— Мамка му! Колко време?

— Не мога да кажа, но да се надяваме, до няколко дни.

Знаеше, че го лъже. Вероятно никога нямаше да си получи телефона, защото щяха да го регистрират като доказателство. Предпочиташе обаче да остави това обяснение на някой от „Грабежи и убийства“.

— А какво ще правя без телефон през това време? — попита Спайтс ядосано.

— Може да вземеш някой назаем или да си купиш еднодневка — предложи му Балард.

— Мамка му!

— Искам да почакаш тук, докато ти напиша разписка за телефона.

— По дяволите! Трябва поне да има награда!

Балард стана.

— Ще видя какво може да се направи. И ще се върна веднага щом разпечатам разписката.

Излезе от стаята и отиде при Дженкинс, който продължаваше да се бори с клавиатурата.

Вдигна телефона пред очите му и чукна снимката, като активира краткия видеозапис пред него.

— Мамка му! — изпъшка Дженкинс.

— Да — отвърна Балард. — Шанс едно на милион.

— Вижда ли се някой?

— Не и стрелецът… с гръб към апарата е. В лабораторията обаче могат да идентифицират пистолета.

— Чудесно. Каза ли на Оливас?

— Сега ще му кажа.

 

 

Върна се на временното си работно място и си даде сметка, че бележникът й с телефонните номера е в колата и няма номера на лейтенант Оливас. Когато той й се бе обадил, беше скрил номера си. Би могла да му изпрати имейл, но щеше да се забави. Извади контактите на телефона си и намери номера на Кен Частин. Беше го запазила дори след като я бе предал и я преместиха от „Грабежи и убийства“. Изпрати му есемес.

Кажи на Оливас: в 6 дойде свидетел от близко сепаре. Снимка на изстрела. Лабораторията може да подобри.

След като го изпрати, разпечати разписката за Спайтс. Отиде до принтера да я вземе и се отби в стаята за почивка, за да пие кафе. Позволяваше си по чаша на нощ, и сега беше дошло времето. Щеше да й даде достатъчно сили, за да приключи смяната и след това да гребе един час в залива. Едва след това щеше да рухне и да почива. Докато отиваше натам, извика на Дженкинс, но той не искаше кофеин.

Влезе в стаята за почивка и тъкмо слагаше капсулата кафе в машината, на телефона й се получи отговор от Частин.

Кой си?

Дори не бе запазил номера й на телефона си. Тя отговори със старата си радиопозивна от отдела — Кинг65 — и изпрати снимката с изстрела. Ако Частин имаше по-нов айфон, щеше да успее да види мигновения запис преди самата снимка и да оцени стойността й.

Когато се върна, телефонът й зазвъня — обаждаше се скрит номер. Очакваше да е Частин, но беше Оливас.

— Детектив, свидетелят там ли е още?

— Да, в стаята за разпити. Може би се чуди защо ме няма от двайсет минути.

— Задръж го. Частин е на път и ще е там след пет минути. Има ли и други снимки?

— Не са като тази, която изпратих на Частин.

— Телефонът при тебе ли е?

— На бюрото ми е. Тъкмо пишех разписка на момчето.

— Добре, Частин ще вземе и телефона.

— Ясно.

— Пусна ли докладите, детектив?

— След малко. Регистрирах вещите на жертвата и остава да довърша две резюмета на разговори.

— Завърши ги и ги предай, детектив.

И този път Оливас прекъсна разговора, без да й даде възможност да реагира. Тя вдигна очи и видя, че Дженкинс е дошъл при нея.

— Какво става?

— Частин идва за телефона и свидетеля. Все още сме извън играта.

— Добре. Почти приключих с кражбата.

Тръгна към своя край на стаята.

— Никога ли не ти се иска да приключиш някой случай докрай? — попита Балард.

Дженкинс — не се обърна — отговори:

— Вече не.

И продължи към мястото си.

А Балард чу да се думка по вратата на стаята за разпит. Зандер Спайтс току-що бе открил, че е заключен. Балард отиде там с разписката и отвори.

— Какво става, мамка му! Заключваш ме тук като че ли съм арестант!

— Не си арестант, Спайтс. Такава е политиката на отдела. Не можем да допуснем цивилни да се разхождат из управлението.

— Добре, какво става!? Къде ми е телефонът?

— Телефонът ти е при мен и сега ще дойде друг детектив, за да говори с теб. Случаят е негов и той смята, че си много важен свидетел. Всъщност трябва да говориш с него за наградата. Сигурна съм, че може да помогне.

— Наистина?

— Да, наистина. Сега искам да влезеш вътре и да изчакаш спокойно. Ето ти разписката за телефона. Подпиши едното копие и задръж другото. Детектив Частин ще е тук всеки момент.

Посочи му стола до масата и отстъпи към вратата. Той седна и подписа разписката с химикалката, която тя му даде. Балард взе подписания екземпляр и излезе, като затвори и заключи.

Частин се появи след пет минути — мина по задния коридор. Отиде направо при Балард.

— Къде е свидетелят?

— Втора стая. Казва се Зандер Спайтс. А това е телефонът.

Вече го бе сложила в прозрачен найлонов плик за доказателства. Вдигна го и Частин го взе.

— Добре, поемам го.

— Успех.

Той се обърна и тръгна към стаята за разпити. Балард го спря.

— Виж… описах и вещите на келнерката, ако ги искаш — каза му. — Когато преди малко говорих с родителите й, баща й спомена, че приятелят й пласирал дрога. Карал и нея да продава в клуба.

Частин кимна.

— Интересно, но вероятно няма връзка.

— Вероятно няма — съгласи се Балард. — Стоката й обаче е при вещите й. Ако не ги вземеш, ще ги изпратят в лабораторията със следващия куриер.

Частин пак се завъртя на сто и осемдесет градуса, за да тръгне към стаята за разпити, но отново спря и се върна при Балард.

— Как е Лола?

— Добре е.

— Хубаво.

После нищо. Частин обаче оставаше на място. Най-накрая Балард вдигна поглед към него.

— Има ли още нещо?

— Ммм… да — отвърна той. — Знаеш ли, Рене, наистина съжалявам за всичко, което се случи тогава.

Балард го изгледа учудено за момент, после отговори:

— И ти бяха нужни две години, за да го кажеш?

Той сви рамене.

— Да, предполагам.

— Напълно си забравил нещо, което ми каза тогава.

— За какво говориш?

— Говоря за едно време, когато настоя да оттегля оплакването си. Когато ми обясняваше, че Оливас преживявал тежък развод и щял да загуби половината си пенсия, че не било хубаво и всички останали глупости — като че ли така начинът, по който постъпи с мен, щеше да е окей.

— Не виждам какво общо има това с…

— Дори не си запазил номера ми в телефона си, Кени. Изми си ръцете от всичко. Не съжаляваш за нищо. Тогава видя възможност и се възползва. Трябваше да ме хвърлиш на кучетата и не се поколеба.

— Грешиш.

— Не, не греша. Ако изобщо изпитваш нещо, то е чувство за вина, не разкаяние.

Стана от бюрото и застана до него.

— Защо изобщо си мислех, че ще постъпиш почтено и ще подкрепиш партньора си? — продължи Балард. — Бях глупава да ти се доверя и ето ме сега. Знаеш ли обаче какво…? Предпочитам да работя през нощта с Дженкинс, вместо с теб в „Грабежи и убийства“. Поне знам какво мога да очаквам от него.

Частин остана загледан в нея за момент. Лицето му почервеня. Балард не беше забравила колко силно му личи, когато някой го засегне. А тя го бе засегнала. Последва неловката усмивка, опипването на брадичката. Всички признаци.

— Добре, така да бъде — каза той след малко. — Благодаря за свидетеля.

И тръгна към стаята за разпити.

— Няма защо — извика Балард след него.

Грабна празната чаша от кафе от бюрото и тръгна към вратата. Не искаше да е близо до Частин.