Майкъл Конъли
Късното шоу (17)

16

Балард сънуваше. Дългата коса и буйната брада на баща й се носеха свободно около главата му.

Очите му бяха отворени. Водата беше топла. На устните му се оформи мехур и се издигна към неясната светлина горе.

Тя отвори очи.

Комптън седеше на ръба на леглото и бе сложил длан на рамото й. Поклащаше я леко, за да я събуди. Косата му беше мокра от душа, но иначе беше напълно облечен.

— Рене, трябва да тръгвам.

— Какво? — учуди се тя. — Колко е часът?

Помъчи се да се отърси от съня.

— Единайсет без двайсет — отговори Комптън. — Можеш да останеш да се наспиш. Просто исках да ти кажа, че излизам. Трябва да взема момчетата.

— Добре — отвърна тя.

Обърна се по гръб и се загледа в тавана. Още не успяваше да се ориентира. Разтри очи с дланите си. Спомни си, че бяха дошли с неговата кола. Ванът й все още беше паркиран в управлението.

— Какво сънува? — попита Комптън.

— Защо? Да не би да говорех насън?

— Не, просто… изглеждаше много напрегната.

— Мисля, че сънувах баща ми.

— Къде е той?

— Почина. Удави се.

— Съжалявам.

— Беше отдавна… повече от трийсет години.

Върна се мигновен спомен от съня. Въздушният мехур, който се издига към повърхността като зов за помощ.

— Искаш ли да дойдеш за риба с нас? — попита Комптън.

— А, не. Ще погреба със сърфа, после ще поработя — отвърна Балард. — Благодаря все пак. Някой ден ще се радвам да се запозная със синовете ти.

Комптън стана от леглото и отиде до тоалетката. Взе портфейла си и го напъха в джоба на джинсите си. Балард го наблюдаваше. Имаше широк мускулест гръб, два лъча от татуираното на него слънце се показваха над яката на тениската му.

— Къде ще ги заведеш?

— На скалите до входа на марината — отговори той.

— Там позволено ли е да се лови риба?

Той й показа значката си, после я закопча на колана си. Намекът беше ясен. Ако някой опиташе да му каже, че риболовът край Марина дел Рей е забранен, щеше да приложи правилото за изключване на правоохранителните органи.

— Мога да мина оттам със сърфа — каза тя. — Ще опитам да ви намеря.

— Да, мини — каза той. — Ще се постараем да не те закачим с някоя кука.

Обърна се от тоалетката с усмивка, готов да тръгва.

— В хладилника има портокалов сок. Съжалявам, нямам кафе.

— Всичко е наред — отвърна тя. — Ще се отбия в „Старбъкс“.

Той дойде при нея и пак седна на леглото.

— Значи си била малка, когато баща ти се е удавил?

— На четиринайсет.

— Какво стана?

— Сърфираше, попадна под вълна и повече не се появи.

— Ти там ли беше?

— Да, но не можех да направя нищо. Тичах по пясъка и пищях като луда.

— Гадно. А майка ти?

— Нея я нямаше. Тя не беше част от живота ми. Нито тогава, нито сега.

— Какво направи, след като той умря?

— Ами, продължих да живея, както живеехме и преди. На брега, на канапетата на приятели, ако стане много студено. После, след година, дойде баба ми и ме намери и ме доведе отново тук, когато бях на шестнайсет. Баща ми беше от Вентура.

Комптън кимна. Имаха интимни отношения, но никога не бяха споделяли интимните моменти от живота си. Балард не се бе запознала със синовете му и дори не знаеше имената им. Не го бе питала за развода му. Даваше си сметка, че това би могло да ги сближи, но и да ги отчужди един от друг.

Тя седна на леглото и той я прегърна.

— Значи, ще те виждам по-често, нали? Ще ми се обаждаш… И не само за работа.

— Добре — отвърна тя. — Благодаря за снощи все пак.

— За теб винаги, Рене.

Той се наведе да я целуне, но тя извърна лице.

— Ти си си измил зъбите. Аз не съм.

Целуна го по рамото и му каза:

— Дано кълве днес.

— Ще ти пратя снимка, ако хванем нещо — обеща той.

Стана и излезе от стаята. Балард чу пътната врата да се затваря, после звука от мотора на колата му отпред. Замисли се над нещата за момент, после стана и отиде в банята. Чувстваше се някак зле. Сексът след края на нощната смяна никога не беше добър. Беше бърз, повърхностен, често груб и служеше на стремежа някак да се утвърди животът, чрез плътско удовлетворение. Балард и Комптън не бяха правили любов. Просто бяха получили един от друг това, от което имаха нужда.

Когато излезе от душа, нямаше избор освен да облече дрехите от предния ден. Долови миризмата на примесена с адреналин пот по блузата си от момента, в който видя, че Нетълс има пистолет. Замисли се за момент и го преживя отново. Усещането беше пристрастяващо и опасно и тя се запита дали нещо с нея не е наред, щом толкова копнее за нещо такова.

Щеше да си облече чисти дрехи, преди отново да отиде на работа. През деня трябваше да открие бившата жена на Томас Трент — беше го напуснала няколко месеца след ареста на булевард „Сепулведа“ и вероятно знаеше доста от тайните му. Преди това трябваше да реши дали да говори с нея открито, или да я въвлече в разговор, без да й казва, че е полицай.

Докато се гледаше в огледалото и приглаждаше косата си с пръсти, усети, че телефонът й вибрира — беше получила съобщение.

Изненадана, че батерията все още не е умряла напълно, Балард извади телефона от джоба на сакото си и погледна екрана. Видя, че е пропуснала обаждане от Дженкинс, който бе звънял, когато тя беше в банята, и от Сара, гледачката на кучето, която питаше дали има намерение да вземе Лола скоро.

Най-напред пусна съобщение на Сара — извини се за закъснението и обеща да вземе Лола до един час. След това се обади на Дженкинс — мислеше, че просто е искал да провери как е минала предната нощ.

— Партньоре? Какво става?

— Обаждах се да изкажа съболезнования — каза Дженкинс. — Това беше лоша новина.

— Какви ги говориш?

— Частин. Не получи ли бюлетина на отдела за бързо реагиране?

Отделът за бързо реагиране в реално време разпращаше електронни писма до всички униформени полицаи и детективи, в случай че бъде извършено тежко престъпление или настъпят граждански безредици. Балард още не беше проверявала пощата си тази сутрин.

— Не, не съм проверила. Какво е станало с Частин?

Усети как в стомаха й се свива топка.

— Ами… Мъртъв е — каза Дженкинс. — Жена му го намерила в гаража им тази сутрин.

Балард отиде до леглото и седна. Наведе се напред и почти опря гърди в коленете си.

— Боже! — успя да изпъшка.

Спомни си конфронтацията, която бяха имали с Частин преди две вечери. Едностранната конфронтация. Умът й стигна до идеята, че някак си тя е предизвикала каскада от угризения, подтикнала Частин към самоубийство. След това си спомни, че отделът за бързо реагиране не уведомява всички в случай на самоубийство.

— Един момент — каза тя. — Как е бил убит? Не го е направил сам, нали?

— Не. Бил е нападнат — отговори Дженкинс. — Някой го е нападнал в гаража, докато е слизал от колата си. Според бюлетина било като екзекуция.

— Боже мой!

Балард не беше на себе си. Частин я бе предал, наистина, но умът й се върна преди това, към петте години партньорство с него. Той беше опитен и целеустремен следовател. Преди Балард да постъпи в „Грабежи и убийства“, бе служил там пет години и я бе научил на много неща. Сега го нямаше и скоро значката и името му щяха да се появят до тези на баща му на мемориала на загиналите полицаи пред централата.

— Рене? Добре ли си? — попита Дженкинс.

— Да, добре съм — отговори тя. — Трябва да затварям. Ще отида там.

— Вероятно не е добра идея, Рене.

— Не ме интересува. Ще ти се обадя по-късно.

Прекъсна разговора и намери апликацията на Юбер в телефона си, после поръча кола до управлението в Холивуд.

Частин живееше с жена си и сина си, тийнейджър, в Чатсуърт, в северозападния край на града. Не можеше да е по-далече от центъра и да продължава да е в границите на града. Повечето ченгета бягаха и живееха в предградията, но Частин открай време беше амбициозен и смяташе, че си струва да остане, защото комисиите по повишенията ще го оценят по достойнство, когато чуят, че живее в града, за чиято сигурност се грижи като полицай.

След като се върна в управлението, Балард бързо се преоблече, скочи в колата, зачислена на Късното шоу, и потегли на север: мина по три магистрали, за да се добере до Чатсуърт. Час след обаждането на Дженкинс спря зад дълга колона полицейски коли, задръстили улицата без изход „Тригър“. Докато минаваше покрай табелата, Балард си спомни как Частин се шегуваше, че е полицай, който живее на улица „Тригър“^[1].

Сега това изглеждаше тъжна ирония.

Първото, което забеляза, когато слезе от колата, беше отсъствието на медии в периметъра на местопрестъплението. Някак си никой от армията репортери, които следяха случващото се в Лос Анджелис, не бе чул какво е станало. Вероятно причината беше неделната сутрин, когато медийната машина започва да се върти по-късно.

Окачи значката на врата си и приближи жълтата лента на алеята. Освен медиите всички останали типични присъстващи на местопрестъпленията бяха налице — детективи, униформени полицаи, патолози, криминалисти. Къщата беше ранчо от петдесетте, строена, когато Чатсуърт е бил в пущинаците край града. Двойната гаражна врата беше отворена — и в центъра на събитията.

Униформен полицай от управлението в Девъншър край жълтата лента записваше пристигащите. Балард даде името и номера на значката си, после се мушна под лентата, докато униформеният записваше. Докато приближаваше по алеята към гаража, един детектив, с когото някога бе работила в „Грабежи и убийства“, се отдели от групата и тръгна към нея с вдигнати ръце, за да я спре. Казваше се Кори Стедман и Балард никога не бе имала проблеми с него.

— Рене, чакай! Какво правиш тук?

Балард спря пред него.

— Беше мой партньор. Какво мислиш, че правя?

— Лейтенантът ще изсере тухла, ако те види — изпъшка Стедман. — Не мога да те пусна вътре.

— Оливас ли? Защо неговите хора се занимават с това? Не е ли конфликт на интереси?

— Защото има връзка със стрелбата в „Танцьорите“. Затова поемаме и това.

Балард понечи да заобиколи Стедман, но той бързо препречи пътя й. Отново вдигна ръка.

— Рене, не мога — каза й.

— Добре, кажи ми поне какво е станало. Защо е в гаража?

— Смятаме, че е бил нападнат снощи, когато се е прибирал. Убиецът може да го е чакал вътре или, по-вероятно, е бил вън и се е вмъкнал след него в сляпото петно на огледалото за обратно виждане, когато е вкарвал колата.

— По кое време е станало?

— Жена му си е легнала в единайсет. Получила е съобщение от Кени, че ще работи поне до полунощ. Тази сутрин се събужда и вижда, че не се е прибрал. Изпратила му съобщение, но той не отговорил. Излязла да хвърли боклук в контейнера и го намерила. Било около девет.

— Къде е улучен?

— Както е седял зад кормилото, в лявото слепоочие. Надявам се да не е разбрал какво се случва.

Балард се замисли за миг — сърцето й се сви от едновременно чувство на тъга и гняв.

— И Шелби не е чула изстрела? Ами Тайлър?

— Тайлър е бил при приятел от волейболния отбор. Шелби не е чула нищо, защото вероятно е имало импровизиран заглушител. По тялото и вътрешността на косата имаме фибри и някаква течна субстанция. Лепкава. Мислим, че е портокалова напитка, но последно ще каже лабораторията.

Балард кимна. Стедман имаше предвид саморъчните заглушители от литрова пластмасова бутилка, която се запълва с памук, книжни салфетки или подобна материя, после се закрепва за цевта с лепенка. Така можеше значително да се намали трясъкът от изстрела, но пък наоколо се разхвърчаваше материал от бутилката.

И вършеше работа само за един изстрел. Стрелецът трябваше да е уверен, че ще свърши работата с него.

— Къде е бил снощи? — попита Балард. — Какво е правил?

— Лейтенантът всъщност го освободи в шест — отговори Стедман. — Преди това е работил осемнайсет часа без прекъсване и лейтенантът му каза да отиде да почива. Не се е прибрал у дома обаче. Според Шелби й е изпратил съобщение, че ще отиде да притисне свидетел и ще се прибере късно.

— Тази ли дума е използвана в съобщението? „Притисне“?

— Така казаха, да.

Балард бе чувала Частин да използва тази дума многократно, когато бяха партньори. За него „притискане“ означаваше да решиш трудна ситуация. Трудностите можеше да са всякакви, но най-често включваха издирване на свидетел, който не иска да дава показния и който трябва да бъде контролиран и заставен да отиде в съда и да говори.

— Кой е бил свидетелят?

— Не знам. Някой, за когото е чул или за когото са му казали.

— И е работел сам?

— Той беше камшикът на отдела. Знаеш… откакто ти… беше преместена…

Наричаха Камшик детектива, който се е издигнал до ролята на втори след лейтенанта. Най-често това беше човек, когото готвят за повишение и който няма определен партньор. Това обясняваше защо Частин е излязъл сам.

— Как е Шелби? — попита Балард.

— Не знам — отговори Стедман. — Не съм говорил с нея. Лейтенантът е при нея, вътре.

Споменаването на Оливас като че ли го повика. Балард видя зад рамото на Стедман как лейтенантът излиза от гаража и се запътва към тях. Беше си свалил сакото и беше навил ръкавите на бялата си риза, така че се виждаше раменният кобур — пистолетът от дясната страна, два пълнителя с патрони от лявата.

— Идва, ето го! — прошепна Балард на Стедман. — Кажи ми да се махам! Говори високо!

Мина секунда, преди той да схване за какво го предупреждава.

— Казах ти! — изръмжа заканително. — Не може да идваш тук. Върни се при…

— Кори! — извика Оливас зад него. — Аз ще се оправя.

Стедман се обърна, сякаш едва сега разбираше, че Оливас е зад гърба му.

— Тя си тръгва, лейтенант — каза той. — Не се безпокой за нея.

— Не, ти влизай вътре — каза Оливас. — Трябва да поговоря с Балард.

Оливас изчака Стедман да се отдалечи към гаража. Балард го гледаше изпитателно, в очакване на словесна атака.

— Балард, имала ли си контакт с Частин вчера? — попита той.

— Не и след като му предадох свидетел сутринта след стрелбата — отговори тя. — Не и след това.

— Добре. В такъв случай трябва да си тръгваш. Не си добре дошла тук.

— Той ми беше партньор.

— Някога. Докато не го въвлече в лъжите си. Не си мисли, че сега ще можеш да заличиш стореното.

Балард разпери ръце и се огледа, сякаш питаше има ли кой да го чуе, както стоят на алеята към къщата.

— Кого лъжеш? Тук няма никого. Не ми казвай, че си си го повтарял толкова често, че вече сам си повярвал!

— Балард, ти…

— Двамата с теб знаем точно какво се случи. Показвал си неведнъж, че траекторията ми в отдела зависи от теб и че или ще ти бутна, или ще ме избуташ от отдела. Тогава, на коледното парти, опита да натикаш езика си в гърлото ми. Мислиш ли, че като ме лъжеш в очите, ще ме убедиш, че не се е случило?

Оливас като че ли се стресна от гнева в гласа й.

— Просто си тръгвай. Или ще наредя да те придружат.

— Ами Шелби?

— Какво Шелби?

— Оставил си я сама? Сега някой трябва непрекъснато да е при нея.

— Ти? Никакъв шанс!

— Бяхме близки. Бях партньор на мъжа й и тя ми се доверяваше, че няма да преспя с него. Мога да съм ви от полза с нея.

Оливас като че ли се замисли за момент.

— Можем и сами да се грижим за своите — отсече след миг. — Покажи някакво уважение, Балард. Покажи някаква почтеност. Имаш трийсет секунди, преди да извикам униформените да те изхвърлят от имота.

След което се обърна и тръгна към отворения гараж. Балард видя, че до вратата на гаража неколцина колеги наблюдават крадешком сблъсъка й с Оливас. Виждаше и колата без обозначения в дясната половина на гаража. Багажникът беше отворен и тя се зачуди дали за да го обработват, или за да скрият безжизненото тяло на седалката зад волана.

Частин беше предал партньорството им по най-лошия начин, по който би могъл. Подобна постъпка беше неприемлива и непростима, но Балард я разбираше, предвид амбициите на Частин. Въпреки всичко винаги бе смятала, че ще има някакво осъзнаване и че в края на краищата той ще направи каквото трябва, ще я подкрепи и ще каже на всички как е постъпил Оливас. Сега вече нямаше шанс за това. Имаше чувството, че е загубила както Частин, така и себе си.

Обърна се и тръгна към улицата. Мина покрай приближаващ черен джип, — знаеше, че в него е шефът на полицията. Когато стигна до колата си, очите й бяха пълни със сълзи.