Майкъл Конъли
Късното шоу (23)

22

Подкара на юг, към центъра. Движеше я някаква вътрешна инерция. Нямаше никакво пряко доказателство, но разговорът с Беатрис Бопър бе избутал Томас Трент още по-далеч от разграничителната линия между лице, представляващо оперативен интерес, и заподозрян. Сега той беше единственият фокус на Балард и мислите й се въртяха изключително около изграждането на годни за съда аргументи.

Телефонът й иззвъня и тя видя, че е Дженкинс. Сложи си слушалките и прие разговора.

— Здрасти, партньоре. Проверявам какво е положението, преди да застъпя. Някакви изостанали проблеми?

Дженкинс трябваше да е сам следващите две нощи. Това би следвало да са нейните почивни дни.

— Нищо особено — отговори тя. — Надявам се да имаш спокойно дежурство.

— Нямам нищо против да стоя зад бюрото цяла нощ — каза Дженкинс.

— Е, ще е така поне първия час. Колата е при мен.

— Какво? Би трябвало да си във Вентура и да сърфираш. Какво става с теб?

— Току-що разговарях с бившата жена на заподозрения за побоя над Рамона Рамон. Той е, не се съмнявам. Това е нашият човек. Нарича бърлогата си „обърнатата къща“, както жертвата е споменала пред Тейлър и Смит.

— Добре.

От тона му и от начина, по който изговаряше думите, тя разбра, че не е убеден.

— Освен това има колекция месингови боксове — добави тя. — И на тях пише „добро“ и „зло“. Буквите си личат в синините на Рамона. Отидох да проверя и направих снимки.

В първия момент Дженкинс не каза нищо. За него това беше нова информация, но и индикация за обсесия по въпроса. Най-накрая проговори:

— Имаш ли достатъчно материали, за да получиш заповед за обиск?

— Още не. Обаче жертвата е преместена в областната болница, което нямаше да е възможно, ако още беше в кома. Така че отивам там и ако е в съзнание, ще й покажа снимки. Ако разпознае нападателя си, сутринта ще занеса материалите при Макадамс и вече ще имам конкретен план.

Дженкинс мълчеше. Изглежда, се чувстваше като човек, останал на перона, след като влакът току-що е минал през гарата, без да спре.

— Добре — каза накрая. — Искаш ли да те чакам в общинската болница?

— Не, мисля, че ще се справя — отвърна Балард. — Ти отиди в управлението и се яви на инструктажа. Виж каква е ситуацията. Ще ти се обадя, когато тръгна да се прибирам с колата.

Общинската болница вече не беше окаяно място — в последните години беше минала през ремонт и боядисване и вече не изглеждаше така мрачна. Медицинският персонал несъмнено беше не по-малко квалифициран и всеотдаен от този в която и да било частна болница, но, както и при другите гигантски бюрокрации, всичко тук се свеждаше до бюджета. Балард първо се отби в офиса на охраната, където показа значката си и опита да убеди нощния дежурен, казваше се Рузвелт, да засили охраната на Рамона Рамон. Рузвелт — висок слаб мъж, който скоро щеше да се пенсионира — се интересуваше повече от картината на мониторите пред себе си, отколкото от думите на Балард.

— Няма да стане — отсече той. — За да сложа някой пред онази стая, ще трябва да махна охраната от входа на спешното, а сестрите там никога няма да ме оставят да направя такова нещо. Ще ме одерат жив, ако ги оставя незащитени просто така.

— Казваш ми, че имаш само един човек в спешното? — попита Балард.

— Не. Имам двама. Един вътре, един — вън. Деветдесет и девет процента от насилието при нас се случва в спешното, така че имам двустепенна охрана — един човек пази входовете, другият следи пристигащите придружители с линейките. Не мога да махна никой от двамата.

— Значи жертвата е горе без никаква охрана?

— Имаме охрана във фоайетата при асансьорите, а аз следя какво става навсякъде. Ако искаш допълнителна охрана пред онази стая, можеш да поканиш полицията на Лос Анджелис да я осигури.

— Няма как да стане.

— Тогава съжалявам.

— Имам името ти, Рузвелт. Ако нещо се случи, ще влезе в доклада ми.

— Гледай да го изпишеш правилно. Като на президента е.

Балард се качи в интензивното, където беше настанена Рамона. Там разочаровано научи, че пациентката била в съзнание и почти на себе си, когато я транспортирали от Презвитерианската болница, но сега отново била упоена и интубирана, заради влошаване на състоянието. Решението на Балард да открие Бопър и да разговаря с нея я беше лишило от шанса да поговори с Рамона. Въпреки това отиде до стаята й и отново направи снимки на травмите, като продължаваща документация на сериозността им и лечението. Надяваше се един ден да ги покаже на съдебни заседатели.

След това отиде при дежурната сестра и остави на бюрото й пачка свои визитки.

— Би ли ги раздала на работещите тук и да оставиш една до телефона си? Ако някой дойде да види пациента в триста и седма, трябва да знам. Ако някой се обади, за да попита как е, трябва да знам. Вземи име и номер и кажи, че ще позвъниш по-късно. След това ми се обади.

— Застрашен ли е пациентът?

— Била е нападната и захвърлена, защото са я взели за мъртва. Поисках от охраната ви допълнителен човек и той ми отказа. Просто мисля, че трябва да сте бдителни.

Тръгна си с надеждата разговорът с дежурната да даде някакъв резултат. За болничната охрана щеше да е по-трудно да игнорира безпокойство за сигурността сред персонала на болницата, отколкото от страна на полицията на Лос Анджелис.

Върна се в управлението към полунощ. Тръгна към стаята на детективите и видя Дженкинс да слиза от стаята, в която се провеждаха инструктажите. Продължиха заедно.

— Става ли нещо? — попита Балард.

— На западния фронт всичко е спокойно — отговори Дженкинс.

Вдигна ръка и Балард пусна в дланта му ключа от колата.

— Рамона погледна ли снимките? — попита Дженкинс.

— Не — отвърна Балард. — Пропуснах шанса си. Ядосана съм на себе си. Трябваше да съм там, когато се е събудила.

— Не се укорявай. При мозъчна травма като тази шансовете да не помни нищо са големи. И дори да си спомни, адвокатът на защитата ще оспори разпознаването.

— Може би.

— На брега ли отиваш сега?

— Още не. Искам да напиша резюмето на разговора със свидетелката от тази вечер.

— Държиш се, като че ли ти плащат извънредни.

— Ще ми са да плащаха.

— Добре, приключвай и се махай оттук.

— Ще се махам. Ти какво ще правиш?

— Мънро каза, че трябвало да пиша доклад за автобуса със свидетелите онази вечер. Някой е подал уведомление за завеждане на дело, защото преживял болка и унижение, защото бил заключен в затворнически автобус. Трябва да напиша, че в нито един момент не са били заключени.

— Шегуваш се.

— Де да се шегувах.

Отидоха на местата си в стаята. Балард се зае с доклада за свидетелката Беатрис Бопър, като подчерта изрично, че Томас Трент е наричал дома си „обърнатата къща“. Щеше да е готов да влезе в пакета документи на обвинението, ако Рамона Рамон разпознае Трент.

След половин час приключи доклада. Трябваше да приключи и с работата засега, но си спомни, че искаше да погледне доклада за уликите от „Танцьорите“. Отиде до шкафа си и прегледа дебелата пачка документи, които беше разпечатала, докато оглеждаше файловете на Частин. Откри предварителния доклад за уликите и се върна с него на бюрото. Списъкът беше дълъг седем страници. Това не беше официалният доклад на криминалистите, а дневникът, който водеха детективите от „Грабежи и убийства“, когато посещават местопрестъпление. Служеше за справки на уликите до появата на официалния доклад. Балард прегледа списъка два пъти, но не видя нищо, което да прилича на малкото черно копче, което бе видяла Частин да слага в плик за доказателства. Това я убеди, че бившият й партньор е взел улика от местопрестъплението, без да го документира. Беше нещо дребно, нещо, което да го извади от релси, да го накара да води свое собствено разследване. Разследване, което го беше убило.

Опита се да възстанови в паметта си действията на Частин на местопрестъплението. В този момент вниманието й беше привлечено от лейтенант Мънро, който влезе в стаята откъм предния коридор и се насочи към Дженкинс.

Балард си помисли, че вероятно ще го изпрати вън, на повикване. Грабна доклада за уликите и стана, за да може да чува и да се притече на помощ на Дженкинс, ако се окажеше, че му трябва подкрепление. Взе и радиостанцията си и тръгна към тях.

Бюрата на Дженкинс и Балард бяха разположени диагонално в ъглите на стаята и между тях нямаше пряк достъп. Трябваше да мине напред между две редици бюра, после да стигне до съседния проход и тогава да застане зад Мънро. Докато приближаваше, видя неловкото изражение на лицето на партньора си, който гледаше дежурния лейтенант, и си даде сметка, че той не е дошъл, за да разпределя задачи.

— … казвам само, че ти си водещият, ти командваш парада, трябва да й сложиш каишката и…

Радиостанцията в ръката на Балард изписука и започна да предава съобщение.

Мънро млъкна и се обърна. Видя я да стои зад него.

— И какво, лейтенант? — попита тя.

Лицето му за момент издаде изненадата му, после Мънро погледна Дженкинс и регистрира факта, че той не го беше предупредил за приближаването й.

— Виж, Балард… — започна Мънро.

— Значи искаш да съм на каишка? — прекъсна го тя. — Или си само пратеник?

Мънро вдигна ръце, сякаш за да спре физическо нападение.

— Балард, чуй ме, ти… Аз… Не знаех, че си тук — запелтечи. — Не би трябвало да си тук. Искам да кажа, ако знаех, че си тук, щях да говоря направо с теб и да ти кажа каквото казах на Дженкинс.

— И то е? — подкани го тя.

— Виж, някои хора се опасяват, че може да объркаш нещата, Балард, че ще преминеш границата по случилото се с Частин. Разследването не е твое и трябва да стоиш настрана, по дяволите!

— Кои са тези хора, лейтенант? Оливас? За мен или за себе си се тревожи той?

— Виж, не съм споменавал имена, а просто…

— Спомена моето име. Дойде при партньора ми и му каза да ме сложи на каишка.

— Както сама го каза, детектив, аз съм само пратеник. И посланието е предадено. Това е.

Обърна се и тръгна към задния изход. Предпочете по-дългия път, вместо да мине покрай Балард.

Когато останаха сами, тя погледна Дженкинс и каза:

— Задник.

— Шибан страхливец. — Дженкинс поклати глава. — Виж го откъде излезе.

— Какво щеше да му кажеш, ако не бях дошла?

— Не знам. Може би щях да му кажа, ако има да ти казва нещо, да го каже на теб. Може би щях да му кажа да се разкара.

— Надявам се да е така, партньоре.

— Добре, какво точно си се захванала да правиш, което ги стиска за топките?

— Там е работата, че не съм сигурна. Обаче това е второто така наречено послание за днес. Някакъв тип от централата дойде във Вентура и после ме намери на плажа, за да ми каже същото. А аз дори не знам какво точно съм направила.

Лицето на Дженкинс се изкриви в гримаса на тревога и подозрителност. Не вярваше, че не е наясно какво е направила. Безпокоеше се, че ще продължи да го прави.

— Пази се, момиче. Тези хора не се шегуват.

— Вече го знам.

Балард остави пред него радиостанцията и каза:

— Мисля да отида до апартамента. Ела и ме вземи, ако ти трябвам. Иначе вероятно ще се видим, преди да си тръгнеш.

— Не се безпокой — каза той. — Наспи се добре, ако можеш. Имаш нужда от това.

— Вбесява ме, че идва тук при теб само защото мисли, че ме няма.

— Виж, четох на Марси за Япония. Та там имат поговорка, която гласи…

— Говоря ти за онези хора, а ти ми разказваш за Япония?

— Ще ме изслушаш ли? Това не са „онези хора“, нали? Чета й за места, на които никога няма да отидем. В момента я интересува японската история и за това й чета. И попаднах на една поговорка на конформистите: „Пирон, който стърчи, ще бъде набит до долу“.

— И какво ми казваш с това?

— Казвам ти, че в този отдел има много типове с чукове в ръка. Трябва да се пазиш.

— Не е нужно да ми го казваш.

— Не знам… понякога си мисля, че е нужно.

— Все едно. Тръгвам. Изведнъж всичко това ужасно ми писна.

— Опитай да се наспиш.

Дженкинс вдигна тържествено юмрук и Балард го чукна със своя — знак, че всичко помежду им е наред.

Прибра доклада с уликите в шкафа си и го заключи, после излезе и се качи по стълбите в дъното на втория етаж на управлението, срещу стаята за инструктаж, където имаше помещение, което наричаха „Апартамент за новобрачни“. Беше стая с легла на три етажа, покрай две срещуположни стени. Принципът беше, че хубавите места се заемаха от дошлите по-рано, а в дъното на помещението имаше маса със спални комплекти, опаковани в найлон — два чаршафа, възглавница и тънко затворническо одеяло.

Плъзгащият се знак на вратата показваше „заето“. Балард извади телефона си и светна с дисплея, после отвори тихо вратата и влезе. Ключът за осветлението беше фиксиран с лепенка в позиция „изключено“, така че никой да не може да безпокои спящите. Балард провери леглата на светлината на телефона си и видя, че двете средни са заети. Единият от заспалите хъркаше. Тя си свали обувките и ги сложи в малко шкафче долу, после взе два спални комплекта от масата и ги хвърли на едно от най-горните легла. Покатери се по стълбата, обърна наопаки тънкия дюшек, после постла чаршафите и се мушна под едното одеяло. Притисна ушите си с втората възглавница, за да не чува хъркането, и опита да заспи.

Когато потъна в тъмнината, си спомни двете предупреждения да стои настрана, които бе получила през деня. Беше ясно, че ги е предизвикала с нещо, което е направила предния ден. Повтори стъпките си, като се напрягаше да си спомни всяка подробност, но въпреки това не успяваше да определи коя мина е настъпила, за да предизвика такава реакция.

Като се бореше със съня, върна лентата до петък вечерта и започна оттам, като използваше паметта си сякаш беше стенобойна машина. Този път си спомни нещо, което не й бе направило впечатление преди, защото не я бе отвело доникъде. След като бе прегледала хронологичния дневник на Частин, беше опитала да се свърже с Матю Робисън — Метро, за да провери дали той не е свидетелят, когото Частин се е канел да притисне в петък вечерта, преди да го убият. Така и не се бе свързала с Робисън, но беше оставила три съобщения на телефонния му секретар.

Робисън бе изчезнал и полицаите от редовното разследване го търсеха. Когато беше дошъл на плажа, Кар знаеше, че го е търсила. Добре де, ако Робисън, който и да бе той, носеше със себе си мобилен телефон — а той най-вероятно носеше, — как би могъл Кар и детективите от екипа да знаят, че му е звъняла няколко пъти?

Спомни си, че бе задала на Кар този въпрос, но той не й бе отговорил. Просто беше казал, че бил получил информация.

Нещо не се връзваше. Започна да я гризе отвътре, докато най-накрая не се унесе в сън.