Майкъл Конъли
Късното шоу (30)

29

Балард стигна до Вентура и къщата на баба си в четири следобед. Взе телефона си от спалнята и плати на шофьора, който я бе докарал, с кредитна карта. Даде му добър бакшиш, задето бе мълчал през цялото време и я беше оставил да спи, без да сънува, с глава опряна на стъклото.

Влезе в къщата, заключи вратата и прегърна Туту, като я уверяваше, че всичко е наред и няма да има никакви проблеми. Както бе обещала предната вечер, баба й си бе легнала, след като свършиха с чиниите, бе спала по време на отвличането и бе разбрала какво се е случило едва когато полицията бе дошла да провери дали е добре.

После Балард прегърна кучето и се оказа, че то й вдъхва спокойствие и увереност с търпеливото си, уравновесено присъствие. Накрая отиде в банята в коридора. Седна на пода под душа и седя под струята, докато топлата вода не свърши.

Докато водата жилеше раменете й и плискаше по косата й, опита да осъзнае какво се бе случило през изминалите двайсет и четири часа и факта, че никога няма да разбере какво точно й е направил Трент. Наред с това за първи път се замисли върху факта, че вече е убиец. Независимо дали оправдано, или не, сега беше от хората, които знаят какво е да отнемеш живот. От ден първи в академията беше наясно, че някой ден може да се наложи да използва оръжието си, за да убие някого, но сега беше някак различно. Случилото се не би могло да се предвиди. Независимо какво бе казала пред следователите, бе убила като жертва, не като полицай. Умът й непрекъснато се връщаше към онези моменти от схватката с Трент, когато се бе спуснала към него като убиец в затвора, със саморъчно направено острие.

Някъде в нея имаше нещо, което не бе знаела, че е там.

Нещо тъмно. Нещо плашещо.

Не изпитваше и капка симпатия към Трент, но въпреки това я връхлитаха противоречиви емоции. Беше оцеляла в ситуация, в която един от двамата щеше да бъде убит, и тази мисъл й бе вдъхнала утвърждаваща живота еуфория. Тя обаче бе краткотрайна и скоро се появиха въпросите — дали не е прекалила? Във вътрешната й съдебна зала юридическите аргументи като нейната собствена безопасност и безопасността на други хора не бяха от значение. Не се признаваха за доказателства или за каквото и да било. Съдът произнасяше присъдата си въз основа на факти, които не бяха излезли от границите на виновния ум. В себе си Балард беше уверена, че независимо от размера и съдържанието на вината му Томас Трент сега би трябвало да е жив.

Мислите за смъртта му отприщиха порой от въпроси без отговори. Как е научил, че тя е полицай? Как я е открил във Вентура? Фактът, че в края на краищата се бе насочил към Беатрис Бопър, й говореше, че не тя е била източникът на тази информация. Още веднъж възстанови мислено, доколкото беше в състояние, разговорите си с Трент в автокъщата, по време на пробното шофиране и докато пътуваше към Вентура с вана си. Не си спомняше нищо, което би могло да я е издало пред него като полицай. Зачуди се дали пък не се е досетил заради силното ръкостискане, което трябваше да предизвика болка. То ли я бе издало? Или въпросите за синините, които последваха?

После се замисли за вана. Трент го бе видял, когато беше отишла с него в автокъщата. Дали по някакъв начин не бе успял да провери номера и да го свърже с адреса на къщата във Вентура? Беше търговец на автомобили и всеки ден извършваше десетки трансакции, които регистрираше в автомобилната администрация. Може да е имал приятел, източник там, който регистрира нови номера и има достъп до данните за съществуващите? Когато я бе отвлякъл, Трент бе говорил за разлика от бански и за етнически произход, с което беше показал, че при първото й посещение в автокъщата я е харесал. Може би я беше проследил, защото е била желана цел, а не защото е била ченге, което иска да го пипне.

И отново — най-същественото беше, че Трент е мъртъв. Въпросите й може би никога нямаше да намерят отговор.

Не бе обърнала внимание, че водата постепенно изстива, докато тялото й не започна да се тресе от студ. Едва тогава спря душа, стана и излезе от банята.

Лола я чакаше чинно пред вратата.

— Хайде ела, момиче.

Отиде боса до стаята си, увила около тялото си голяма бяла кърпа. Затвори вратата и видя, че Туту се е оправила с прането, което тя бе започнала предната вечер в гаража. Нещата й бяха старателно сгънати на леглото и мисълта, че ще облече чисти и свежи дрехи, я изпълни с невероятна радост.

Сложи си бельо, но преди да продължи да се облича, провери телефона си, който все още беше включен в зарядното на нощното шкафче, където го бе оставила. На екрана бе изписано, че има единайсет нови гласови съобщения. Седна на леглото и започна да ги прослушва едно по едно.

Първите две бяха от Дженкинс — беше ги оставил, преди да се срещнат на местопрестъплението. Беше чул за разследване около причинена от полицай смърт на „Райтуд Драйв“ и искаше да разбере дали тя е добре. Второто гласеше, че отива на местопрестъплението, за да я открие.

Следващото съобщение беше от състудентка от академията, с която поддържаше връзка. Роуз Бокио беше чула, че се разследва причинена от полицай смърт.

— Топки! — казваше тя. Това беше прякорът на Балард от академията. — Слава богу, че си добре. Обади се. Трябва да поговорим.

Четвъртото послание беше подобно — Кори Стедман от „Грабежи и убийства“. Още един приятел се надяваше да е добре.

Петият обадил се беше Роб Комптън, агент по пробациите и понякога любовник. Той, изглежда, не беше чул за случилото се с нея и не се обаждаше заради отвличането й или смъртта на Томас Трент.

— Ей, Рене, обажда се Роби. Слушай, имаме гореща новина. Агент от администрацията по оръжията ми се обади във връзка с откраднатия глок, от нашето момче, Нетълс. Доста интересни неща. Обади ми се, окей?

Трябваше да мине малко време, преди да си спомни какво има предвид Комптън. Събитията от изминалото денонощие бяха толкова живи, че изцяло бяха изтласкали всичко останало от главата й. После си спомни. Кристофър Нетълс, човекът, способен сам да предизвика вълна от дребна престъпност. Комптън бе поискал информация от администрацията по оръжията за трите пистолета, за които се предполагаше, че са откраднати, открити в стаята му в мотел „Сиеста Вилидж“.

Балард си отбеляза да се обади на Комптън веднага щом психическото й състояние позволи отново да се занимава с разследване. Мина й през ума, че връщането към подвизите на Нетълс би било добре дошло разнообразие и отвличане от сегашната ситуация.

Следващото съобщение беше от прекия й шеф лейтенант Макадамс. Той започваше с думите, че се радва, че Балард е сравнително добре след преживяното. След това започна да чете заповед, спусната му от горе, според която Балард трябваше да премине към по-леки задължения, докато трае разследването за причинена от служител смърт.

— Така че работя по графика и ще намеря някой, който да дежури с Дженкинс — добави Макадамс, след като прочете заповедта. — Ти ще си на бюро, докато „Вътрешни“ не приключат и не те оправдаят и не получиш одобрение от психолозите. Всичко е до голяма степен формално. Обади ми се или ми пусни имейл, за да потвърдиш, че си получила и разбрала заповедта. Благодаря, Рене.

Следващите две съобщения бяха от доброжелатели от отдела. Единият беше Роджърс Кар от „Тежки престъпления“.

— Обажда се Кар. Ужас! Току-що научих. Радвам се, че си добре, че всичко е наред, радвам се, че извади от играта това голямо зло. На линия съм, ако имаш нужда от нещо.

Балард триеше съобщенията, след като ги изслушваше, но запази това от Кар. Мина й през ум, че може да поиска да го чуе пак, особено онова за изваждането на голямото зло от играта. Реши, че може да се окаже благотворно да чуе съобщението следващия път, когато вътрешният й съд започне да обсъжда делото и да клони към осъдителна присъда.

Следващото съобщение също се оказа достойно за запазване. Беше от Беатрис Бопър. Тя плачеше и го бе оставила само преди час.

— Най-после ме пуснаха! Задаваха ми куп въпроси, после ги повтаряха отначало. Както и да е, детектив Балард, казах им истината. Ти ми спаси живота. Спаси живота и на двете ни. Той се канеше да ме убие, знам го. Изръмжа ми го, преди да ми бие инжекцията. Мислех, че това е краят. А после ти ме спаси. Беше толкова добра. Би се с него и го победи. Казах им го. Казах им каквото видях. Благодаря, детектив Балард! Ужасно благодаря!

Гласът й заглъхна в поредното ридание и връзката прекъсна. Съобщението, макар и искрено, накара Балард да се замисли. Беше наясно, че Беатрис не бе видяла схватката й с Трент. Тогава беше в безсъзнание. Според съобщението беше казала на детективите, че е видяла нещо, което не е видяла. Дали не бе решила, че онези от „Вътрешни“ искат да открият грешки на Балард, за да я изкарат виновна за убийството? Трябваше да внимава. Не можеше да се обади на Бопър, за да я разпита за тези неща. Можеха да решат, че това е опит за въздействие върху свидетел. Опитите да се манипулира вътрешно разследване водеха до уволнение. Трябваше да чака и да е предпазлива. Обаждането на Беатрис беше добро предупреждение да внимава.

Загрижеността й стана още по-оправдана след последните две съобщения. Първото беше от лейтенант Фалцър от „Вътрешни“. Той искаше да изтеглят напред часа на срещата за следващия разговор. Информираше я, че огледът на местопрестъплението е приключил и всички начални разпити са проведени.

— Трябва да седнем и да изгладим несъответствията — казваше той. — Ела във „Вътрешни разследвания“, да кажем, в осем. Ще опитаме да те пуснем възможно най-рано.

Първото, което си помисли Балард, беше дали не трябва да вземе със себе си свой представител, който да я защитава. Беше доловила враждебна нотка в гласа на Фалцър и предвид съобщението на Беатрис започваше да се тревожи за това, което детективът от „Вътрешни“ беше нарекъл „несъответствия“. И тогава си спомни. За защитник и свой представител би избрала Кен Частин. Той беше умен. Аналитичният му ум би й помогнал да разгадае ходовете, които предприемат против нея. Би й помогнал да формулира възможно най-добрите отговори на въпросите им.

Обаче я бе предал, а сега бе мъртъв. Не би могла да поиска от никого да седне до нея и да се чувства спокойна. Никой не беше дори наполовина ловък или предвидлив като Частин. Не Дженкинс. Не Стедман. Беше сама във всичко, което щеше да последва.

И ако това заключение не беше достатъчно потискащо, последното съобщение я накара да потрепери. Беше дошло преди по-малко от половин час, докато тя беше под душа. Обаждаше се репортер от „Таймс“, Джери Кастор. Балард никога не бе говорила с него, но знаеше кой е. Беше го виждала на различни местопрестъпления и пресконференции, най-вече когато работеше в „Грабежи и убийства“.

Като четеш репортажите на „Л. А. Таймс“ за отдела, можеше да схванеш кой репортер чий човек е. Гледните точки в разказите често издаваха източниците, дори и неназовани, които стоят зад тях. Тези от отдела, които се занимаваха с такива неща, смятаха Кастор за репортер от ниво 8. Това беше заради административната сграда — десететажна, като началниците и висшата администрация бяха настанени между 8-и и 10-и етаж, като най-горе беше шефът.

Смяташе се, че Кастор следи повече последните три етажа, а не долните седем. Поради това кариерата на обикновените полицаи беше по-застрашена от конфликтите с него, отколкото от конфликтите с други репортери. Това беше една от причините Балард да го избягва.

— Детектив Балард, аз съм Джери Кастор от „Таймс“ — започваше гласовото съобщение. — Не се познаваме, но мой ресор е полицията и в момента работя по смъртта на Томас Трент. Наистина трябва да се срещнем по този повод днес. Основният ми въпрос е за фаталните наранявания, които е понесъл мистър Трент. Доколкото разбирам, той е бил невъоръжен и досега не е бил обвиняван в никакво престъпление, но изведнъж се оказва прободен няколко пъти и аз искам да знам дали имате коментар по въпроса по какъв начин случилото се оправдава използването на смъртоносна сила. Първият ми краен срок е осем тази вечер, така че се надявам да се чуем дотогава. Ако не се срещнем, репортажът ми ще отрази безуспешните ми опити да се свържа с вас, за да чуя вашата гледна точка за нещата.

Благодареше й предварително и бе оставил директния си номер в редакцията.

Това, че репортерът й се обаждаше да иска обяснение за употребата на смъртоносна сила, не я тревожеше. В академията не ги учеха да стрелят само веднъж, ако се наложи да използват оръжието си. Ако е наложително да използваш смъртоносна сила, прилагаш толкова, колкото е необходимо, за да постигнеш резултата. Юридически и в отдела нямаше никакво значение дали е наръгала Трент четири пъти или само веднъж. Това, което я разтревожи истински, беше фактът, че някой от колегите й беше дал на журналиста подробности за случилото се и така ги бе извадил в зле информираното публично пространство. Някой се бе обадил на Кастор, като си беше давал сметка, че тези подробности ще послужат като основа на дебат за очерняне.

Имаше чувството, че е изоставена от отдела и трябва да се справя сама.

На вратата на спалнята се почука.

— Рене?

— Обличам се. Идвам след минутка.

— Скъпа, ще правя риба тази вечер. Купих барамунда, прясна, от Австралия. Нали ще можеш да останеш?

— Туту, казах ти! Това, че я наричат прясна, не значи, че е прясна. Как може да е прясна, след като е опакована със сух лед и е пътувала чак от Австралия? Купувай риба, за която си сигурна, че е прясна. Тук, от нашия залив.

Баба й млъкна и Балард се почувства отвратително, че си изкарва раздразнението и гнева на баба си. Зае се да се облече бързо.

— Значи ли това, че не искаш да останеш? — попита Туту зад вратата.

— Наистина съжалявам, но тази вечер съм на работа и ме викат рано — отвърна Балард. — Освен това трябва да взема кола под наем, така че ще изляза съвсем скоро.

— Ох, скъпа, толкова много ти се събра! Не можеш ли да си вземеш почивка тази вечер? Ще ти сготвя нещо друго.

Балард закопча блузата си.

— Работата не е в рибата — каза тя — Сготви си я, Туту. Просто не мога да остана. Съжалявам. Имаш ли нещо против да ти оставя Лола за още два дни?

Отвори вратата. Дребничката й баба стоеше на прага, на лицето й беше изписана тревога.

— Лола винаги е добре дошла — каза тя. — Тя ми е приятелка. Искам обаче и стопанката й.

Балард я прегърна.

— Скоро — каза й. — Обещавам.

Не искаше да лъже баба си, обаче ситуацията налагаше твърде сложни обяснения, ако искаше да е честна. Трябваше да се върне до града. Не само че имаше среща с Фалцър сутринта, но след това трябваше да мине на психологическа оценка — беше наясно, че не може да води тази битка от Вентура. Трябваше да е на кота нула, за да заеме позиция.