Майкъл Конъли
Късното шоу (25)

24

Добра и лоша новина очакваха Балард, когато влезе в отделението за интензивни грижи на областната болница. Добрата новина беше, че Рамона Рамон вече е в съзнание и че състоянието й се е подобрило. Лошата беше, че все още беше интубирана и нямаше как да говори, а от знаците, които бе дала, изглеждаше, че не е наясно защо е в болница и какво й се е случило.

Позволиха й да влезе при болната и още в първия момент Рамона леко отвори подпухналите си клепачи и двете се погледнаха за първи път. Нещо във вида на жертвата, дошла на себе си и осъзнала окаяното си положение, се струваше на Балард покъртително. В очите й прочете неконтролируем страх. Страх от неизвестното.

— Рамона — каза Балард, — аз съм Рене и съм детектив от полицията на Лос Анджелис. Искам да хвана този, който ти е направил това.

Остави на шкафчето до леглото папката, която носеше, и застана отстрани. Очите на Рамона шареха нервно. Дясната страна на лицето й все още беше силно отекла и му придаваше асиметрична форма. Балард протегна ръка и мушна палеца си в дланта на Рамона.

— Сега си на сигурно място — каза й. — Никой няма да те нарани. Сега искам да стиснеш палеца ми, ако разбираш какво ти говоря.

Изчака и скоро усети стискането.

— Добре, хубаво. Това е чудесно, Рамона. Хайде да направим така — ще ти задавам въпроси, на които можеш да отговориш с „да“ и „не“. Ако отговорът ти е „да“, стискаш палеца ми един път. Ако е „не“, стискаш два пъти. Става ли?

Изчака и усети едно стискане.

— Добре. Сестрата ми каза, че не си спомняш какво ти се е случило. Спомняш ли си все пак нещо?

Едно стискане.

— Значи си спомняш някои неща?

Едно стискане.

— Добре. В такъв случай ще ти кажа какво знаем ние и ще тръгнем оттам. Днес е понеделник. Късно в четвъртък през нощта са те намерили на паркинг на булевард „Санта Моника“, близо до авеню „Хайленд“. Обаждането в полицията е било анонимно и полицаите, които са пристигнали на мястото, отначало са решили, че си мъртва. Толкова зле си изглеждала.

Рамона затвори очи и остана така. Балард продължи:

— За момент си дошла в съзнание, докато полицаите са чакали линейката. Споменала си нещо за обърната къща, след което пак си изпаднала в безсъзнание. Разполагахме само с толкова. След това отидох до караваната, в която живееш, и хората там ми казаха, че те няма от пет дни. Мисля, че някой те е държал в плен през това време, Рамона. И те е наранил много лошо.

В едното око на Рамона заблестя сълза. Тя премигна, за да я махне, и погледна Балард.

— Рамона, помниш ли обърнатата къща?

Две стискания.

— Добре. Ами мъжът, който те нарани? Помниш ли него?

Балард изчака, но нямаше реакция.

— Означава ли това, че спомените ти са неясни?

Едно стискане.

— Добре, нормално е. Всичко е наред. Тогава да започнем с основните неща. Помниш ли от каква раса беше този мъж?

Едно стискане.

Балард трябваше да внимава да не я подведе. Всеки адвокат би я разкъсал на парчета в съдебната зала за всяка погрешна стъпка.

— Така. Сега ще изредя някои възможности, а ти ще стискаш палеца ми един или два пъти, според отговора си. Окей?

Едно стискане.

— Беше ли латиноамериканец?

Две стискания.

— Добре. Беше ли афроамериканец?

Две стискания.

— Беше ли бял?

Едно продължително стискане.

— Така. Значи е бил бял мъж. Благодаря ти. Хайде сега да опитаме да стигнем до някакво описание. Имаше ли някаква физическа черта, която да се откроява?

Две стискания.

— Носеше ли очила?

Две стискания.

— Имаше ли мустаци или брада?

Две стискания.

— Беше ли висок?

Едно стискане.

— Над един и осемдесет?

Рамона размърда глава и така добави трети знак в разговора със знаци.

— Значи ли това, че не си сигурна?

Едно стискане.

— Добре, разбрах. Хубаво. Ще помръдваш глава, когато не си сигурна. Тук имам снимки, които искам да ти покажа. Нарича се фоторазпознаване и искам да ми кажеш дали някой от тези мъже прилича на нападателя ти. Мога ли да ти ги покажа?

Едно стискане.

— Ще ти покажа шест снимки едновременно, а ти ги разгледай, без да бързаш. След това ще те попитам дали разпознаваш някого от снимките. Разбра ли ме?

Едно стискане.

Балард измъкна палеца си от дланта на Рамона и се обърна настрани, за да вземе папката. Отвори я и сгъна корицата назад. През шест прорязани правоъгълника на горната страница се показаха шестте снимки, закрепени за задната страница. Под всяка снимка имаше номер. Балард вдигна папката над леглото, на трийсетина сантиметра от очите на Рамона. В тях видя страх и объркване, докато се плъзгаха по снимките. Задържа папката близо минута, без да говори, после каза:

— Добре.

Пак мушна палеца си в дланта на Рамона.

— Прилича ли някой от мъжете на снимките на този, който те нападна, Рамона?

Балард изчака и накрая Рамона помръдна глава.

— Не си сигурна?

Едно стискане.

— Добре, да ги погледнем един по един. Прилича ли мъжът от снимка номер едно на този, който те нападна?

Две стискания.

— Прилича ли мъжът от снимка номер две на този, който те нападна?

Две стискания.

— Добре, какво ще кажеш за снимка номер три? Прилича ли на този, който те нападна?

Този път Рамона помръдна глава.

— Не си сигурна дали няма нещо познато в лицето му?

Едно стискане.

— Добре, да минем на следващата. Мъжът от снимка номер четири.

Рамона отново помръдна глава.

— Номер четири ти изглежда познат.

Едно стискане.

— Какво ще кажеш за номер пет, Рамона? Може ли това да е мъжът, който те нападна?

Леко поклащане на глава, много колебливо.

— Номер пет също не е сигурен. Сега да погледнем шест. Може ли това да е нападателят ти?

Две силни стискания.

— Добре. Категорично не.

Балард затвори папката и я сложи на шкафчето. Рамона бе показала колебание за три от шестте снимки, но не бе разпознала категорично никого. Снимката на Трент беше под номер пет. Другите две снимки, предизвикали колебание, бяха на хора, които понастоящем излежаваха присъди в щатски затвор и нямаше как да са извършили престъплението.

Резултатът не беше добър и Балард трябваше да се отърве от разочарованието. Рамона имаше мозъчна травма и все още се възстановяваше. Балард знаеше, че подобни травми се възстановяват след различни периоди и че нещо, което днес изглежда забравено, утре може да се появи с живи подробности. Или да изчезне безвъзвратно. Трябваше да се чака, но тя не искаше да чака. Независимо дали Трент бе нападнал Рамона или някой друг, той можеше да удари пак, докато тя чака паметта на жертвата да се възстанови.

Балард си придаде доволен вид и се обърна отново към жертвата.

— Справи се добре, Рамона. Важното е да продължиш да се лекуваш, така че и паметта ти да се възстанови напълно. — Протегна ръка и стисна нейната. — Ще се върна утре, за да видя как си.

Рамона отвърна на стискането.

По пътя към стълбите Балард забеляза униформен служител от охраната, който се въртеше около интензивното. Не го бе видяла при пристигането си. Отиде при него и му показа значката си.

— Балард, полиция Лос Анджелис. Винаги ли си на този етаж?

— Не. Шефът на отделението поиска допълнителна охрана, заради жертвите на престъпления, които лежат тук.

— Добре. Рузвелт даде ли съгласието си?

— Неее. Рузвелт е шеф на нощната смяна.

Балард извади визитка и я подаде на униформения.

— Дръж под око пациента от триста и седма. Ако се случи нещо, звънни ми веднага, става ли?

Охранителят огледа за момент картичката.

— Дадено.

 

 

Пред входа на болницата Балард спря и опита да подреди ситуацията в главата си. Стигна до потискащия извод, че разследванията изостават по всички фронтове. След като Рамона Рамон не беше в състояние да идентифицира нападателя си, нямаше никакви доказателства и улики срещу Трент, колкото и сигурна да беше Балард в интуицията си, че точно той е похитителят.

Разследването за Частин и „Танцьорите“ не беше нейно, а Кар, връзката й с него, като че ли не гореше от ентусиазъм да следва сериозните улики, които му бе подсказала.

Всичко това я караше да се чувства безсилна. Бръкна в джоба си и прокара палец по назъбената страна на ключа, който й бе пратила Беатрис Бопър предната нощ. Опита да овладее импулса да отиде в обърнатата къща, за да види какво ще открие вътре. Тази граница беше сериозна и Балард си даваше сметка, че единствено собственото й разочарование и недоволство я карат да мисли за преминаването й.

Остави ключа в джоба си и извади телефона. Обади се в автокъщата в Долината и поиска да говори с Томас Трент. Първа стъпка към преминаването на тази граница беше проверката къде е собственикът на къщата.

— Съжалявам, Том днес почива — отговори секретарката. — Ще оставите ли съобщение?

— Не, благодаря — отвърна Балард.

Прекъсна връзката и изпита някакво облекчение, защото се налагаше да спре желанието си да се вмъкне в къщата на Трент. Би било опасно, когато той не е на работа. Дори и да не си беше у дома, би могъл да се прибере всеки момент. Идеята, която й изглеждаше възможна, сега трябваше да остане за друг ден.

— По дяволите! — изруга тя.

Беше два следобед, в почивния й ден. Нямаше да е на работа до полунощ на следващия ден. Реши да направи единственото, което би й позволило да прочисти главата си и да прогони чувството за тревога.

Да отиде на север.