Майкъл Конъли
Късното шоу (26)

25

Към четири следобед беше върнала служебната кола, беше обядвала и беше стигнала до Венис с вана, за да вземе Лола. Сега беше на крайбрежната магистрала и пътуваше на север, към Вентура. Беше свалила стъклата и морският вятър нахлуваше в купето. Кучето бе подало муцуната си през прозореца и душеше. Балард не преставаше да мисли за разследванията.

Всичко това се промени час след като бе потеглила, малко след Пойнт Мугу, когато телефонът й иззвъня. Номерът беше с код от Долината. Не беше познат, но тя се обади.

Оказа се Трент.

— Здрасти! — започна той весело. — Том Трент се обажда. Познай какво виждат очите ми.

— Нямам представа — отвърна Балард колебливо.

— Арктически бял RDX, 2017-а, напълно оборудван, готов за път. Кога искаш да минеш край автокъщата?

— А… ти там ли си сега?

— Разбира се.

Балард беше объркана, защото когато се бе обадила преди няколко часа, й бяха казали, че Трент има почивен ден. Той като че ли долови объркването й.

— Днес трябваше да почивам — добави той, — обаче ми се обадиха от приемната за коли и ми казаха, че имаме бял RDX, така че веднага дойдох, за да се погрижа никой да не го измъкне под носа ни. Кога ти е удобно да наминеш тази вечер?

Балард си даде сметка, че би могла да уговори среща и да отиде в къщата му, докато той я чака на работното си място, обаче след като бе излязла от болницата, се бе отказала от тази идея и сега не беше сигурна, че иска да премине границата. Освен това вече се бе обадила на баба си, за да й каже, че ще е при нея за вечеря.

— Тази вечер не става — отговори тя. — Не мога да дойда.

— Стела, докарах тази кола тук специално за теб — каза Трент. — Прекрасна е! Има задна камера, всичко, което ти трябва. Защо не се отбиеш след работа на път за вкъщи?

— Тази вечер няма да се прибирам вкъщи, Том. Извън града съм.

— Сериозно?! Да не би да си отишла да сърфираш с онзи ван?

Балард за момент замръзна, но си спомни, че бе паркирала вана на паркинга на автокъщата, когато пробваха колата, а сърфът й беше на покрива.

— Не, Том, не съм отишла да сърфирам. Пътувам по работа и ще ти се обадя, когато се върна. Съжалявам за неудобството.

И прекъсна, преди той да успее да отговори. От нещо в този разговор я побиха тръпки — фамилиарниченето му, само заради едно пробно шофиране.

— По дяволите! — изруга високо.

Лола се обърна към нея и я погледна.

Телефонът и иззвъня пак почти веднага и за миг я обзе гняв. Реши, че Трент й звъни отново.

Обаче не беше Трент. Оказа се Роджърс Кар.

— Е, имало е заповед — каза той. — От „Грабежи и убийства“ са получили телефонните му разпечатки.

Говореше за телефона на Робисън и нейните обаждания. Балард се усъмни.

— А как са измислили вероятна причина? Той е свидетел, не е заподозрян.

— Не са казвали, че е заподозрян. Позовали са се на извънредни обстоятелства и че собственикът на телефона е изложен на евентуална опасност. Това е достатъчно.

— Научи ли нещо друго? Например кой друг му се е обаждал и на кого се е обаждал той?

— Не, Балард. Дори не попитах, защото това не е свързано с частта от разследването, която ми е поверена.

— Разбира се, че не е. Искам да кажа, защо да правиш усилие, след като е много по-лесно да си държиш главата заровена в пясъка?

— Балард…

Тя прекъсна разговора и продължи до Вентура в пълна тишина. Едва успяваше да овладее недоволството си, че е принудена да наблюдава отстрани.

На вечеря баба й опита да я развесели, като приготви любимо ястие от детството й — черен боб и ориз с гуакамоле и пържени плантани. Балард харесваше храната, но не беше в настроение да говори, освен че похвали готвачката. И готвачката беше тази, която поддържаше разговора и задаваше въпроси.

Туту беше дребна жена, която като че ли се смаляваше все повече с възрастта. Кожата й беше кафява като кестен след годините на слънце — първо докато бе научила сина си да сърфира и после докато бе обикаляла света, за да го гледа като състезател. Погледът й обаче беше остър и тя познаваше внучката си по-добре от всеки друг.

— По случай ли работиш?

— Работех — отговори Балард. — Нещата се бавят за съжаление.

— Обаче работиш по нещо. Личи си. Толкова си мълчалива…

— Така е. Съжалявам.

— Работата ти е важна. Няма проблем.

— Има. Трябва да забравя всичко това за известно време. Ако не възразяваш, след вечеря ще отида в гаража, за да сложа някои неща в пералнята и да намажа с восък някоя къса дъска, за да сърфирам утре.

— Няма да гребеш?

— Мисля, че се налага да сменя темпото.

— Направи каквото трябва, скъпа. Аз ще измия чиниите и ще си лягам.

— Добре, Туту.

— Чувала ли си се напоследък с Макани?

— Не. От Коледа.

— Срамота.

— Не е. Просто нещата са такива. Тя намира телефон за Коледа, но само ако й трябва нещо. Това е положението.

Макани беше майката на Балард. Доколкото Рене знаеше, беше жива и здрава и живееше в отдалечено ранчо в Каупо, Мауи. Нямаше телефон или интернет. И нямаше желание да поддържа редовни контакти с дъщеря си, която преди двайсет години бе изпратила да живее в дома, в който бе отраснал покойният й баща, на континента. Дори когато Балард се върна на родния Хаваи, за да учи в университета там, не поддържаха връзка. Балард винаги бе смятала, че това е така, защото твърде силно напомня на майка си за мъжа, когото бе загубила във вълните.

Балард помогна за миенето на чиниите, както правеше винаги. После прегърна баба си и й пожела лека нощ. Изведе Лола в предния двор и се загледа в ясното небе, докато кучето приключи с кучешките си работи. След това го отведе до постелката му и отиде в стаята си, за да вземе сака с дрехи за пране.

В гаража натика дрехите в пералнята и я пусна. После отиде до поставката с дъски за сърф, която минаваше покрай задната стена на гаража. На нея по големина бяха подредени осем — всички, които бе събрала през живота си. Никога не разменяше непотребните, да не говорим да ги подари. Бяха свързани с твърде много спомени.

Извади къс сърф от първия ред и го постави върху обърната нагоре с краката дъска за гладене, която използваше като статив за почистване и нанасяне на вакса. Сърфът беше дълъг метър и осемдесет, с розов кант и палуба на червени фигури. Това беше първият й сърф, който баща й й купи, когато беше на тринайсет, и беше избран по-скоро заради живите цветове, отколкото заради качествата му. Цветовете, разбира се, вече бяха избледнели след години слънце и сол, но дъската все още можеше да прави резки завои и да се спуска по гребените на вълните не по-зле от по-новите модели. С годините Балард като че ли все по-често посягаше точно към тази дъска.

Още от самото начало винаги бе обичала да чисти и лъска сърфа си за излизането в морето на следващия ден. Баща й я бе научил, че доброто сърфиране започва предната вечер. Някои детективи от управлението в Холивуд прекарваха часове в лъскане на обувките, кобурите и коланите си. Това изискваше съсредоточаване и ги отвличаше от бремето на разследванията. Така прочистваха главите си и освежаваха мислите си. За Балард тази роля изпълняваше лъскането и мазането на сърфа. Така можеше да остави всичко друго назад.

Първо взе шпакла за вакса от кутията с инструменти на близката работна маса и се зае да изстърже стария восък от дъската. Пускаше люспите на пода, откъдето щеше да ги измете после. Последната стъпка преди ваксата беше лъскането на повърхността.

След като махна стария восък, взе голяма туба почистващ разтвор. Изля малко върху парцал и почна да лъска дъската, докато не видя блестящото отражение на лампата на тавана. Отиде до вратата и натисна големия бутон, който я отваряше, за да може миризмата на химикала да излезе вън.

Върна се при дъската, подсуши я със стара хавлиена кърпа, после взе нова пита восък от рафта. Първо нанесе внимателно основата, после добави дебел горен слой. Винаги сърфираше с десния крак напред и затова нанесе двойно по-дебел слой в задната част, където трябваше да осигури сцепление за левия си крак.

Сърфистите много държат на начина, по който набраздяват повърхността на восъка с гребена. Балард винаги следваше съвета на баща си и набраздяваше отпред назад.

„Следвай течението“ — казваше той.

След като приключи, върна дъската на поставката и се зае с най-важната част от целия процес — почистването и заглаждането на повърхността, която се плъзга по водата.

Първо огледа старата пломба от фибростъкло близо до носа. При едно пътуване дъската беше получила хлътнатина от удар. Беше пътувала по целия свят, но за двайсет години пломбата, направена от баща й, беше единствен дефект. Видя, че фибрите от различния материал са започнали да се протриват, и си даде сметка, че скоро ще трябва да даде сърфа за ремонт. Можеше обаче да издържи още един ден във водата.

След това взе ключ и затегна кила, после лъсна долната повърхност с почистващ разтвор. Подсуши я и всичко беше наред. Стана гладка и лъскава, така че Балард видя отражението си, когато взе дъската, за да я вдигне и да я качи на покрива на вана.

Видя също и някакво движение зад гърба си. Преди да успее да реагира, черна найлонова торба се спусна над главата й и се стегна около шията. Тя сграбчи найлона и ръцете, които го стягаха зад гърба й. Една мускулеста ръка обаче се плъзна напред и обви врата й като менгеме, а силно рамо притисна тила й, за да го вкара още по-дълбоко в сгъвката на ръката. Миг след това тя усети как стъпалата й се отделят от пода — нападателят използваше гръдния си кош като опора, за да я вдигне във въздуха.

Миг след това краката й висяха без никаква опора, ръцете й не откриваха нищо, за което да се уловят.

После я обви тъмнина.