Майкъл Конъли
Късното шоу (6)

5

Дженкинс все още беше в съседната сграда при свидетелите. Балард го видя застанал пред тях с вдигнати пред гърдите ръце с разперени длани, сякаш опитваше да ги омиротвори. Един от тях говореше с писклив от гняв глас:

— Виж, сутринта трябва да работя! Не мога да вися тук цяла нощ, особено след като не съм видял абсолютно нищо!

— Разбирам това, сър — отвърна Дженкинс с малко по-висок от обикновеното тон. — Ще вземем показанията ви веднага щом е възможно. Имаме пет жертви, помислете за това.

Ядосаният мъж махна с ръка и се върна на мястото си. Някой друг изруга и извика:

— Не можете просто да ни държите тук!

Дженкинс не отговори, но истината беше, че технически имаха право да задържат всички клиенти на клуба, докато детективите не преценят кой е потенциален свидетел и кой би могъл да е заподозрян. Изглеждаше неубедително, защото здравият разум диктуваше, че никой от тези хора не може да е заподозрян, но все едно, беше вярно.

— Добре ли си? — попита го Балард.

Дженкинс се обърна рязко, като че ли очакваше някой да се нахвърли върху него, но видя, че е партньорката му.

— Почти. Не ги обвинявам. Чака ги дълга нощ. Ще пратят затворнически автобус да ги вземе. Само почакай, докато видят решетките на прозорците. Тогава наистина ще откачат.

— Радвам се, че няма да съм тук, за да видя.

— Къде отиваш?

Балард вдигна плика за доказателства, в който бяха вещите на Синтия Хадел.

— Трябва да се върна до болницата. Открили са още нейни неща. Ще се върна след двайсетина минути, ще уведомим близките и ще остане само да напишем докладите.

— Близките ще са песен в сравнение с разправиите с тези животни тук. Половината са друсани. И ще стане по-зле, след като ги откарат в управлението.

— И няма да са наш проблем. Ще се върна скоро.

Балард не каза на партньора си истинската причина да се върне в болницата, защото беше наясно, че той няма да одобри плана й. Обърна се и тръгна към колата, но Дженкинс я спря.

— Хей, партньоре!

— Какво?

— Можеш вече да махнеш ръкавиците.

Беше забелязал, че още са на ръцете й. Балард вдигна едната си ръка, сякаш ги забелязваше чак сега, и каза:

— Да, разбира се. Като видя кофа за боклук.

При колата, без да сваля ръкавиците, сложи вещите на Синтия Хадел в кутията, в която вече беше престилката. Най-напред обаче измъкна мобилния й телефон и го пусна в джоба си.

Стигна до болницата за десетина минути. Разчиташе на факта, че стрелбата и многото жертви от „Танцьорите“ са забавили работата на съдебните патолози и трупът на Хадел все още не е вдигнат от болницата. Увери се, че е така, когато стигна до спешното и я заведоха в стая, в която имаше два покрити трупа в очакване да бъдат транспортирани до патологията. Попита сестрата дали докторът, опитал се да съживи Хадел, е свободен.

Все още беше с ръкавиците. Дръпна покривалото от едната носилка и видя лице на млад мъж, който беше направо изтлял — едва ли тежеше повече от 50 килограма. Бързо покри лицето му и отиде до другата носилка. Увери се, че е Хадел, и отиде до дясната ръка на трупа. Извади телефона и притисна палеца на мъртвата към полето на екрана.

Телефонът не се отключи. Тя опита показалеца, но и той не свърши работа. Мина от другата страна на носилката и опита с палеца на лявата ръка. Сега апаратът се отключи и Балард получи достъп до съдържанието му. Наложи се да свали едната ръкавица, за да работи с екрана. Не се притесняваше, че ще остави отпечатъци, защото телефонът беше собственост, а не доказателство, и едва ли някой щеше да го анализира.

Тя самата имаше айфон и знаеше, че скоро екранът ще се заключи отново, ако остави апарата да бездейства. Отиде в менюто на джипиеса и прегледа предишните дестинации. Видя адрес в Пасадина и зададе маршрут до там. Така телефонът щеше да остане активен и тя можеше спокойно да търси каквото иска по-късно, след като излезе от болницата. Провери нивото на батерията и видя, че е 60 процента, което беше достатъчно, за да свърши каквото искаше. Намали звука, така че джипиесът да не я коригира с глас, след като не спазва инструкциите за зададения маршрут.

Тъкмо дръпна платнището над лицето и един от докторите от спешното надникна в стаята.

— Чух, че си питала за мен — каза той. — Какво правиш тук?

Балард си спомни гласа от асансьора, когато се качваха към операционната.

— Трябваше да взема отпечатък — отговори Балард и вдигна телефона, за да обясни. — Исках обаче да те попитам за друг пациент. Видях, че поемаш Гутиерес — жертвата на нападение с черепна фрактура. Как е?

Внимаваше да не спомене пол. На лекаря му беше все едно. Приемаше за меродавна анатомията.

— Оперирахме го и все още е в реанимация. Предизвикахме кома и сега остава да чакаме. Колкото по-бързо спадне отокът, толкова по-големи шансове ще има.

Балард кимна.

— Добре, благодаря. Ще проверя пак утре. Успяхте ли да направите натривки за установяване на изнасилване?

— Детектив, приоритетът ни е да опазим пациента жив — отвърна докторът. — Всичко друго може да стане по-късно.

— Не е точно така, но разбирам.

Докторът понечи да си тръгне, но Балард посочи втората носилка и попита:

— Каква е историята тук? Рак?

— Всичко — отговори докторът. — Рак, спин, пълен блокаж на органите.

— Защо го изпращате на патолозите?

— Самоубийство. Дръпнал е тръбите, откачил е приборите. Предполагам, искат да са сигурни.

— Ясно.

— Трябва да тръгвам.

Докторът изчезна от вратата, а Балард се вгледа в другата носилка и се замисли за мъжа, използвал последните си сили, за да изтръгне маркучите. Струваше й се, че в това има нещо героично.

 

 

Върна се в колата, взе телефона на Синтия Хадел и отвори списъка с любими контакти. Първият беше обозначен като „Нашите“ и Балард провери номера. Кодът беше 209 и тя предположи, че е в Модесто, където е израснала Хадел. Имаше и четирима други, записани само с малките им имена: Джил, Кара, Леон и Джон, които бяха с номера от Лос Анджелис. Балард реши, че това е достатъчно, за да се добере до родителите на Хадел, ако номерът, означен като „Нашите“ не свърши работа.

След това извади на екрана приложението за съобщения и го провери. Имаше две скорошни съобщения. Едното беше до Кара.

Синди: Познай кой току-що удари 50 за няколко мартинита?

Кара: Давай, момиче!

Хадел отговаря със знак за усмихнато лице. Съобщението преди това започваше с въпрос от човек, който не беше сред любимците й.

ДП: Имаш ли си?

Синди: Добре съм. Може би утре.

ДП: Обади се.

Нямаше предишни съобщения, което показваше, че или е нов познат, или по-старите разговори са били изтрити. Откри още няколко разговора, но никой от тях не беше активен след като Хадел бе отишла на работа. Балард реши, че Кара вероятно е най-добрата й приятелка, а ДП я е снабдявал с дрога. Отиде на имейлите и видя, че получените писма са или най-общи уведомления, или спам. Явно Хадел не си падаше по мейлите. Ситуацията в Туитър беше както очакваше. Следваха няколко знаменитости от шоубизнеса, най-вече музиканти, туитовете на заведението, в което работеше, „Танцьорите“, на полицията на Лос Анджелис, с предупрежденията за престъпността и бившия президентски кандидат Бърни Сандърс.

Накрая отвори фотоархива. Пишеше, че в него има 662 снимки. Балард прегледа последните — Хадел с приятели, във фитнеса, на плажа, с членове на екипа и актьори на снимачни площадки в продукции, в които бе намирала работа като актриса.

 

 

Собственият й телефон зазвъня и на екрана се появи снимката на Дженкинс. Тя започна с въпрос:

— Дойде ли автобусът?

— Току-що замина. Да се махаме оттук.

— Идвам.

Включи отново маршрута до Пасадина, та апаратът да остане активен, докато стигне до „Танцьорите“. След като взе Дженкинс, отидоха до адреса на „Ла Бреа“, посочен на шофьорската книжка на Хадел. Първата стъпка от процеса на уведомяване беше да отидат в дома на жертвата, за да видят дали няма съпруг или друг роднина, който живее на същото място.

Оказа се наскоро построен комплекс от апартаменти на половин пресечка северно от „Мелроуз“, в район с магазини и ресторанти, популярни сред по-младите хора. От двете страни на входа към сградата имаше заведения — за супа рамен и пицария, която предлага на клиента сам да гарнира пицата си.

Хадел трябваше да е в апартамент 4В. Балард отвори входната врата с единия от ключовете, които бе намерила в шкафчето, и влезе на площадка с асансьор. Качиха се на четвъртия етаж и откриха 4В в края на коридора, водещ към задната част на сградата.

Балард почука два пъти, но никой не отговори. Това не означаваше, че вътре няма никого. Не беше изключено някой все още да спи. Тя отключи с втория ключ. По закон за това е нужна заповед за обиск, но детективите бяха наясно, че ако по-късно се появят проблеми, биха могли да се позоват на извънредните обстоятелства. Имаше петима убити, никакви заподозрени и никакъв мотив. Трябваше да проверят дали евентуалните съквартиранти на жертвата са в безопасност независимо дали самата тя е загинала случайно при дадените обстоятелства или не.

— Полиция Лос Анджелис! Има ли някой? — извика Балард.

— Полиция! — извика и Дженкинс. — Влизаме!

Докато пристъпваха напред, Балард сложи ръка на пистолета си, но не го извади. В дневната, в която се влизаше от малкото входно антре, светеше само една лампа. Тя огледа кухненския бокс вдясно и отиде до друг коридор, който водеше към задната част на апартамента. Там имаше баня и спалня. Вратите и на двете бяха отворени, така че Балард бързо запали лампите и огледа.

— Чисто — каза, когато се увери, че в апартамента няма друг обитател.

Върна се в дневната, където чакаше Дженкинс.

— Като че ли е живяла сама — каза Балард.

— Да.

— Това не ни помага особено.

Балард огледа набързо личните неща в малкия апартамент: дреболии, снимките на лавиците, купчината сметки за плащане на масичката.

— Доста добро място за келнерка в бар — отбеляза Дженкинс. — Сградата е не по-стара от година.

— Продавала е дрога в клуба — отвърна Балард. — Открих запасите й в шкафчето. Тук някъде може да има още.

— Това обяснява доста неща.

— Съжалявам, забравих да ти кажа.

Балард отиде в кухненския бокс и на хладилника видя снимки. Повечето бяха като онези от телефона на Синтия — излизания с приятели. Няколко бяха от пътуване до Хаваи — Хадел се учи да кара сърф на учебна дъска и Хадел на кон, прекосява вулканичен кратер. Балард разпозна силуета на Халеакала в далечината и разбра, че е Мауи. Беше израснала на този остров и силуетът на вулкана се бе превърнал в част от ежедневието й. Разпознаваше го, както хората от Лос Анджелис разпознават неравната линия на надписа „ХОЛИВУД“ на хълма.

Една от снимките беше частично скрита зад нови попълнения, но Балард видя жена на около петдесет, чийто овал на лицето беше същият като на Синтия. Внимателно измъкна снимката — Синтия Хадел между мъж и жена, на масата за Деня на благодарността, пред традиционната печена пуйка. Най-вероятно това бяха родителите на Хадел, защото тя някак приличаше и на двамата.

Дженкинс дойде в кухнята и погледна снимката в ръката на Балард.

— Сега ли искаш да стане? — попита той. — Да приключим и толкова?

— Да, така мисля — отговори тя.

— Как смяташ да го направим?

— Просто ще го направим.

Дженкинс имаше предвид избора, който имаха. Да научиш по телефона, че твой близък е убит, е доста трудно. Балард би могла да позвъни на полицията в Модесто и да поиска те да уведомят семейството. Това обаче би я отстранило от процеса и би загубила всяка възможност да получи пряка информация за жертвата и възможните заподозрени. Неведнъж, когато бе уведомявала близките на жертвата, бе успявала да открие и достоверни следи, по които да продължи разследването си. Да се случи нещо такова сега със Синтия Хадел изглеждаше малко вероятно, защото тя не беше основната цел на разстрела в клуба. Както бе казал Оливас, тя беше „странична щета“, случайно оказал се на мястото свидетел. Балард си даваше сметка, че въпросът на Дженкинс има смисъл, но също така си даваше сметка, че после ще изпитва угризения, ако не позвъни. Ще има чувството, че се е измъкнала от най-важната отговорност на един детектив, разследващ убийства.

Извади телефона на Хадел. Джипиесът продължаваше да държи апарата активен. Извика списъка с контактите, откри домашния номер и го набра от собствения си телефон. Свърза се с гласова поща, чийто запис потвърди, че номерът е на родителите на Синтия. Балард остави съобщение, в което се представи и поиска да й позвънят веднага щом е възможно, като изтъкна, че е спешно.

Не беше необичайно хората да не отговарят на съобщения, оставени посред нощ, но Балард все пак се надяваше да й позвънят бързо. Докато чакаше, отиде до хладилника и продължи да разглежда снимките. Разсъждаваше за Синтия — израснала в Модесто, после заминала на юг, в големия град, където беше готова да приема роли с частична голота и да продава дрога на холивудските сноби, за да допълва доходите си.

След пет минути все още не връщаха обаждането. Дженкинс крачеше нервно и Балард разбираше, че иска да си върви.

— Да се обадим на полицията там? — предложи той.

— Не, ще отнеме цяла нощ — отвърна Балард.

Тогава зазвъня телефон, но не този на Балард. Звънеше апаратът на Синтия — обаждаха се от домашния номер. Балард предположи, че родителите й са чули съобщението, което е оставила, и са решили първо да се обадят на дъщеря си, за да проверят дали всичко е наред.

— Те са — каза тя на Дженкинс. После прие обаждането.

— Детектив Балард от полицията на Лос Анджелис. С кого разговарям?

— Не… аз… търся Синди. Какво става?

Беше женски глас, вече треперещ от тревога и страх.

— Госпожа Хадел?

— Да. Коя сте вие? Къде е Синди?

— Госпожо Хадел, съпругът ви с вас ли е?

— Само ми кажете, тя добре ли е!?

Балард погледна Дженкинс. Мразеше това.

— Госпожо Хадел — каза после, — съжалявам, че се налага да ви го кажа, но дъщеря ви беше убита при престрелка в клуба, в който работеше в Лос Анджелис.

Чу се силен писък, после още един, после апаратът падна на пода и изтрака.

— Госпожо Хадел?

Балард погледна Дженкинс и закри микрофона на телефона.

— Обади се в Модесто и виж дали могат да изпратят някого.

— Къде? — попита Дженкинс.

Балард се сепна. Не разполагаше с адреса на родителите на Синди. Чуваше стоновете и плача от другата страна на линията, но приглушено и тихо — апаратът все още беше на пода, някъде там, в Модесто.

Изведнъж чу груб мъжки глас.

— Кой се обажда!?

— Господин Хадел? Аз съм детектив Балард от полицията на Лос Анджелис. Съпругата ви добре ли е?

— Не, не е добре. Какво става? Защо телефонът на дъщеря ни е у вас? Какво се е случило?

— Дъщеря ви беше простреляна, господин Хадел. Съжалявам, че ви го казвам по телефона. Синтия беше простреляна и убита на работното си място. Обаждам се, за да…

— О, боже! Това някаква шега ли е? Хората не се шегуват с такива неща, ясно ли ви е?

— Не е шега, сър. Много съжалявам. Дъщеря ви е била улучена от куршум, когато клиент на клуба е започнал да стреля в заведението. Тя се бори за живота си. Откараха я в болница, но там не успяха да я спасят. Ужасно съжалявам за загубата ви.

Бащата не отговори. Балард чуваше плача на майката, който сега стана по-силен — явно бащата беше отишъл при нея с телефона в ръка. Сега бяха заедно. Балард погледна снимката в ръката си и си представи как двамата са се вкопчили един в друг, за да се справят с най-лошата новина, която може да чуе човек. Самата тя се питаше до каква степен би могла да притиска тези хора в момента, дали е уместно да ги кара да отговарят на въпроси, които могат да се окажат безпредметни за разследването.

Тогава бащата каза:

— Всичко това е заради онова копеле, приятеля й. Той трябваше да умре! Той я изпрати да работи там.

Балард взе решението си.

— Господин Хадел, може ли да ви задам няколко въпроса? Може да се окаже важно за разследването.